Оливия Голдсмит
Лошо момче (33)

33

Джон лежеше до Алисън, задрямал, допрял крака до коприната на нейните. Кожата й беше едно от чудесата на света. Притисна се до нея, отново пламнал, пенисът му нежно докосна малкото й дупе. За момент се сети за „Пърсифал“. Ако имаше начин да пресъздаде това във виртуалната действителност на компютърна игра, би могъл да купи Бил Гейтс за няколко месеца.

Джон се усмихна. Миналата нощ, както предишните две нощи с Алисън, бяха невероятни, но увенчаваха цяла поредица от успешни нощи. Ако искаше да мисли за сексуалните си постижения напоследък като за завоевания, Алисън беше Ватерло, а той бе Железният Херцог.

Пенисът му пак се раздвижи. Според Джон в живота му никога нямаше да има по-съвършен момент. Ала въпреки това нещо липсваше. Сети се по някаква причина за Библията: не защото Алисън беше благодат, макар много да приличаше на ангел, а поради начина, по който Библията описваше секса. Там, когато мъжът спеше с жената, той я „познаваше“. В известен смисъл Джон можеше да го разбере, защото когато се надвесваше над Алисън, когато гледаше красотата й гола и разтворена под него, представляваше акт на опознаване. А когато я обладаваше, усещаше тръпката на притежанието и на едно много по-дълбоко, по-забранено познаване. Но той не познаваше Алисън. Не по някакъв истински начин. Може би някой ден щеше да я опознае, но нямаше представа какво щеше да открие. В момента знаеше само, че тя беше изключителна и че да се движи около, в и над нея се беше превърнало в па де дьо, по-еротично и по-красиво от всеки балет. Но освен това Джон знаеше, че лежеше до непозната. А за нея той беше нещо по-лошо от непознат: беше измамник.

Клепачите му трепнаха. Седна в леглото и се протегна. Алисън се претърколи на гръб, като изложи на показ не само прекрасното си лице и ореола от пшеничноруса коса върху възглавницата, но и абсолютно съвършените си гърди. Беше удивително, но Джон почувства, че я пожелава отново, сякаш три пъти не бяха достатъчни.

Всъщност, честно казано, сексът, макар и хубав, не беше страхотен. Алисън беше свикнала да й доставят удоволствие и като любовница не можеше да се доближи, да кажем, до Бет, но щом я погледнеше, изпитваше вълнение, достатъчно да компенсира разликата. Затова Джон мислеше за още един опит, когато телефонът иззвъня.

Беше я завел в апартамента си — нарушавайки правилата, което Трейси не би одобрила, и това беше наказанието му. За момент му хрумна просто да не обръща внимание на телефона, но не искаше Алисън да заключи, че е толкова важна за него, или в противен случай повече никога нямаше да се добере отново до нея. Надяваше се да не е Бет. И така, на второто позвъняване, Джон се протегна и вдигна слушалката.

— Здравей, Джон. Знаеш ли кой ден е днес? — попита някакъв мъжки глас и Джон едва не изпусна телефона.

— Татко? — промълви той, но след това не знаеше какво друго да каже. Не се беше чувал с баща си най-малко от две години, с изключение на една пощенска картичка, която беше получил от Пуерто Рико и после писмо от Сан Франциско, в което го молеше да инвестира сто хиляди долара в някакво ново начинание, което Чък заедно с още двама неудачници се опитваше да започне. Джон не успя да проумее перспективите, но беше изпратил на баща си чек за хиляда долара и бележка, в която му пожелаваше късмет. Оттогава не го беше чувал. — Татко… — повтори той. До него, Алисън се обърна и повдигна глава, като я подпря на ръката си, за да го вижда. Но в момента Джон не искаше да го гледат. Надигна се и прехвърли крака отстрани на леглото, като й обърна гръб.

— Това е моят ден, Джон. Денят на бащата. Помниш ли? И аз съм твоят баща.

Гласът му беше с отбранителен, ала умолителен тон, който накара Джон да се почувства много неудобно. От толкова рано ли започваше да пие? Все още нямаше часовник, но беше рано — много рано за пиене. Разбира се, не знаеше в кой часови пояс се намираше Чък — нито дори в кое полукълбо. Може би беше време за коктейл в Сингапур.

— Чудех се дали ще имаш време да се срещнем? — продължи баща му. — Изминах дълъг път, синко, за да те видя.

Джон потръпна малко. Ако баща му го наричаше „синко“, определено бе знак, че нещо не е наред. Баща му не обичаше да признава, че е по-възрастен от трийсет и пет, което правеше неловко положението да има син на възрастта на Джон. Чък остаряваше, но не и жените около него, макар да се забелязваше стряскащ спад в качеството им. Джон въздъхна с надеждата баща му да не е чул.

— Разбира се — отвърна той. — Разбира се, че можем да се срещнем.

— По дяволите! По дяволите! — процеди Трейси, като погледна книжата, разпръснати по пода на дневната.

— Стига, яйцата му не са чак толкова лоши — намеси се Лора. Похапваха късна закуска, приготвена — колкото и да бе странно, — от Фил. По негово настояване. Въпреки че яйцата бяха препържени до кафяво, а картофите бяха сурови и хрупаха неприятно, Трейси едва ли бе забелязала. Вместо това оплакваше осакатената си от Маркъс статия за Деня на бащата. Не беше лесно да измисли оригинална гледна точка, но Трейси беше доволна от произведението, защото онова, което бе успяла да сътвори, беше материал за алтернативните бащи. Свещеник, помогнал за отглеждането на дузина сираци, млад бизнесмен, станал по-голям брат на приковано към инвалиден стол деветгодишно момче без баща, мъж, организирал летен лагер и станал настойник на десетина момчета, както и двама дядовци, които отглеждаха внуците си.

Материалът се състоеше от четири пълни колони, но беше окастрен до по-малко от една, като описваше подробно само дядовците, а останалите се споменаваха с по едно изречение. И някой друг беше попълнил обичайните глупости за това къде „нормалните“ деца водеха „нормалните“ бащи да празнуват, заедно със списък на ресторантите, които сервираха специален брънч. Вбесена, Трейси хвърли поглед на името и установи, че докато нейното име се мъдреше най-отдолу, до него беше добавено: „Специален репортер Алисън Етууд“.

— По дяволите! — кресна тя и запрати вестника по средата на дневната.

Без да обръща внимание на болката й, Фил избра този момент, за да попита:

— Харесват ли ти яйцата?

Трейси чу как Лора сподави смеха си зад нея, но успя да потисне собствения си гняв към вестника достатъчно дълго, за да се обърне към гаджето си със скована усмивка.

— Много са хубави. Благодаря.

Мислеше си, обаче, че му беше приготвяла сигурно стотина закуски без никакъв шум, а обикновено и без никакви благодарности. Но ако мъжът изпържеше едно проклето яйце, очакваше Нобелова награда.

— Наистина ли? Яйцата ти харесват? — възкликна Фил, вероятно защото не го бяха хвалили достатъчно и Трейси се запита, не за пръв път, дали не би могла да живее по някакъв начин без секс.

Откъсването от Алисън не беше толкова болезнено, отколкото мисълта за малката радост на име Чък Делано, която го очакваше.

Джон не мразеше баща си. Щеше да бъде по-лесно, ако го мразеше. Вместо това, той изпитваше някакво презрение, пропито със съжаление. Именно съжалението го беше измъкнало от леглото, намъкнало в дрехите, а после в таксито. Той отново се запита какво ли го чакаше.

Когато Джон беше едва тийнейджър, баща му го беше накарал да го придружи на няколко от малките му екскурзии. Чък — не искаше да го нарича татко — сядаше срещу някоя млада жена, но насочваше разговора към Джон.

— Е, сине, искам да се запознаеш с новото ми момиче. Не е ли сладурана?

Имаше много такива, защото, макар Джон да го признаваше неохотно, баща му беше представителен и понякога очарователен мъж. Но когато Джон беше в началото на пубертета, Чък беше в стихията си. Когато кариерата му бе поела надолу, външността му я беше последвала, и той бе намерил повече утеха в „Южняшката утеха“, отколкото цялата Конфедерация. И все по-често Чък използваше сина си като патерица, която да му помага с жените. Джон не бе имал избор — баща му имаше право на посещения — и част от него копнееше да вижда баща си. Кое дете не иска? Докато Джон навлизаше в зрелостта, Чък определено все още беше далеч от нея. Точно преди да напусне Сиатъл по общо взето неизвестни причини, той беше извел Джон за последен път. Още едно от начинанията му бе завършило катастрофално и след няколко питиета и реки от самосъжаление, Чък беше изпаднал в сълзливост.

— Трябва да започна някъде отначало — бе заявил той. — Всичко съм планирал. И искам ти да бъдеш част от това. Ти си моя плът и кръв. — Джон вече работеше в „Майкро/Кон“ от няколко години, но Чък му каза да напусне. — Никога няма да забогатееш, ако работиш за някой друг — каза той. — Запомни го от мен. Аз се оправям сам. — Наистина се оправяше сам.

Джон не бе забелязал някаква много млада жена, която надничаше към тях от бара, докато баща му не я посочи. Приличаше на деветокласничка. Джон почти бе помислил, че се интересува от него, но беше сигурен, че документите й са фалшиви.

— Мислех да я попитам — подхвърли баща му.

— Какво да я попиташ? Как е взела изпитите си на матурата ли? — попита Джон.

— Не, не. Дали ще се омъжи за мен — небрежно отвърна баща му.

Джон накара таксито да го остави на ъгъла близо до мястото, където имаше среща с баща си. Кварталът западаше, недалеч от автобусната спирка. Какво, за бога, можеше да занесе на баща си? Половин литър „Южняшка утеха“? Еднопосочен билет за Южна Америка? Влезе в магазина по средата на улицата.

Спря се на някакъв афтършейв, класическият, глупав подарък за Деня на бащата. Докато служителят го опаковаше, Джон се сети, че Фил живееше някъде наблизо и че Лора възнамеряваше да наеме апартамент в този квартал, докато Трейси не я разубеди. Въпреки вятъра, който насълзяваше очите му, Джон се усмихна. Довечера имаше какво да й разкаже.

Баща му му беше дал адрес само на няколко пресечки северно оттук, някакъв ресторант на име „Хаудис“. На следващата пряка Джон го зърна, онзи тип големи, мрачни, шумни заведения, където спираха да похапнат хората, които пътуваха с междуградски автобуси.

Когато отвори вратата, някакъв електронен глас извика „Хауди“. И толкова. Заведението представляваше тъжна колекция от маси с пластмасови плотове и еднакви пластмасови столове. Беше голямо и на дългата стена имаше щанд на самообслужване, където затоплени тави предлагаха вчерашни шницели, макарони и сирене, гарнитура от моркови и грах. Джон се почувства изоставен като купите с покафеняла маруля, които се мъдреха нежелани в редица сред останалите салати. От вратата той видя призрачното сияние на някакво бяло лице под шапка и също толкова бяла ръка, която го викаше. Джон пое покрай дългия рафт към баща си.

Опита се да не издава звук или да се стряска, щом го видя ясно, но би било не по-малко жестоко да извърне очи. Чък сякаш бе остарял с две десетилетия за двете години, откакто Джон го беше видял за последен път. Баща му понечи да се изправи, но Джон му направи знак да седне и се настани на стола срещу него. Не го целуна, нито го прегърна, но подаде ръката си. Тази на баща му беше слаба, с тънка като хартия кожа. Джон беше твърде шокиран от външния му вид, за да каже нещо.

— Здравей, Джон — поздрави го Чък. — Добре изглеждаш. — Не беше най-доброто встъпление, тъй като Джон не можеше да отвърне със стандартното „да, ти също“. Порови в джоба си и безмълвно подаде на Чък подаръка. Той го взе и го погледна недоумяващо, сякаш бе метеорит или топка биволска моцарела. — Какво е това?

— Това е… това е… това е подарък. Нали знаеш, Денят на бащата.

Чък се вторачи в пакета, но не посегна да го отвори. После поклати глава няколко пъти.

— Ти наистина си добро момче, Джонатан. Приличаш на майчиния си род. — Неволно, Джон кимна. — Изглеждаш добре. Още ли ми се сърдиш след всичките тези години, а?

Това беше песен, която майка му и Чък обичаха да пеят заедно, когато бяха в добро настроение. Джон си спомняше как пътуваха с кола до Ванкувър, родителите му пееха щастливи на предната седалка, докато той пригласяше от задната.

— Все още ли не можеш да си позволиш кола? — попита баща му и когато Джон понечи да възрази, Чък вдигна кокалестата си бяла ръка, за да го спре. — Само се шегувам — добави той. — Знам колко добре се справяш.

— Така ли? — учуди се Джон.

— Майка ти ме държи в течение. По интернет. Благодаря ти, че дойде да ме видиш, сине — прошепна Чък и Джон усети как сърцето се сви в гърдите му. Думата „сине“ обикновено водеше след себе си финансови искания. Но този път не стана така. Чък заговори за жилището си в Невада, за градинарството и за „Сихокс“, за Доналд Тръмп, за предстоящите избори и за епизода от „Фрейзър“, където и Найлс, и баща му искаха да се срещат с Дафни. Нищо не се връзваше с останалото, затова Джон постоянно очакваше връзката, смисъла, докато баща му вдигна края на шапката си и прокара ръка по наболата коса на лъскавата си глава. — Адски сърби — заяви Чък. — Казаха ми, че е нормално след химиотерапия. — Едва тогава всички парчета си дойдоха на мястото. Преди Джон да успее да каже нещо, Чък се наведе напред и го погледна в очите за пръв път. — Имам добър шанс — каза той. — Няма метастази. Трябва да мина през някакви облъчвания и после, с малко късмет, ще съм бомба.

— Хубаво — успя да изплюе Джон; не се чувстваше достатъчно силен, за да зададе дори един-единствен въпрос за вида на тумора, дали можеше да се оперира, какъв беше процентът на успеваемост… Всичко това премина светкавично през ума му, но той погледна съсухрената обвивка на баща си и не попита нищо. — Изглеждаш добре, Чък — добави той и за пръв път баща му се засмя.

— И ти, мамка му — подхвърли Чък, като поклати крехката си на вид глава. Винаги беше толкова суетен. Джон се запита дали баща му все още се интересува от външния си вид или се беше вкопчил единствено в оцеляването. И отново реши, че това беше твърде личен въпрос, за да го зададе.

Всъщност, нямаше много за казване.

— Късмет — промълви накрая той. — Ако има нещо, което мога да…

— Ами, чудех се дали има някаква възможност да ме включат в твоя медицински план? — попита Чък. — Ще ми бъде от голяма помощ. Всъщност нямам онзи вид специални услуги, които ти дават предимство в чакалнята.

— Хей, не се тревожи за това — възкликна Джон. — Утре мога да поговоря с моя здравноосигурителен координатор. — Съмняваше се, че би могъл да уреди на баща си, човек със заварено заболяване, с когото не живееше от петнайсет години, някаква осигуровка, но, разбира се, можеше да плати за всяко лечение, което би излекувало или успокоило Чък.

— Или може би майка ти може да ме прибере пак — добави Чък. — Мислех да отида да я видя, докато съм тук. Обвързана ли е с някого в момента?

— Да. — Джон излъга с такава лекота, сякаш го бе правил цял живот. Последното, от което се нуждаеше сега майка му, беше да се грижи за умиращия си бивш съпруг. — Ще го харесаш. Професионален борец е.

— Изобщо не биваше да напускам майка ти — призна Чък.

— Изобщо не биваше да я мамиш, също така — допълни го Джон, а после съжали, че се изпусна, но баща му само кимна с глава.

— Не прави моите грешки, Джон — посъветва го той. — Намери си добра жена. Дръж на нея. Никога няма да съжаляваш.