Оливия Голдсмит
Лошо момче (38)

38

Джон се потеше. Движеше се колкото можеше по-бързо. Последният път, когато изпита подобна паника, беше когато го преследва съседското куче, известно с това, че хапеше всеки, приближил се на петдесет метра до двора на собственика му. Но този път Джон се опитваше да избяга от себе си. Беше успял да влезе, без да го засекат в сградата на „Майкро/Кон“ достатъчно рано тази сутрин и да се качи на лентата във фитнес залата. Сега, обаче, хората започваха да пристигат и Джон знаеше, че не си въобразяваше — той беше центърът на вниманието на всички присъстващи. Обикновено, хората зяпаха безцелно, докато въртяха педалите на колелото, вдигаха тежестите на гладиатора и крачеха по лентата. Но тази сутрин в очите им се четеше удивление, разпознаване и знаменитост. Ето какво става, когато най-добрата ти приятелка те изтипоса в цял раздел на местния вестник, помисли си Джон.

Не можеше да повярва, че Трейси бе толкова злобна, че да публикува статията заради скарването им. Но предполагаше, че просто никога не я бе познавал истински. Беше толкова разстроен, че трябваше да прекара нощта при майка си, и това също не беше лесно. Тя не бе одобрила статията, но постоянно подтикваше сина си: „Обади се на Трейси. Не знам защо стана всичко това, но знам, че приятелство като вашето не бива да свърши по този начин. Обади й се“. После бе говорила много за опрощението и за посещение на баща му в болницата. Джон беше достатъчно разстроен, за да помисли — но не да каже, — че беше много по-лесно да прости на някой, който бе съсипал нейния живот, отколкото да прости на някой, съсипал неговия.

Всъщност все още не беше преглътнал срещата с баща си. След като превъзмогна съжалението, му хрумна и че се сърдеше на Чък. Каква беше тази работа с Деня на майката и Деня на бащата? Защо нямаше ден на децата? Чък просто беше използвал празника като клин, като начин да принуди Джон да се срещнат, без да му се налага да се извини направо за инфантилността и безразсъдството си през годините. За майка му беше доста лесно да го наставлява за опрощение: дядо му наистина беше добър баща и много добър човек. Заместваше Чък по-често, отколкото на Джон му беше приятно да си спомни. На следващия Ден на бащата, реши той, щеше да отиде на гроба на дядо си и да му благодари. Тоест, може би, ако междувременно не умреше от неудобство.

Джон се опита да извърне очи от останалите служители, които бяха дошли да спортуват — или да го зяпат, — но не беше лесна работа. Отчаяно му се искаше да натисне бутона за спиране, да скочи от гумената лента и да разкаже на всички какво точно му бе причинила Трейси. Как го беше насилила. Как го беше изложила като градския клоун. Как го беше превърнала в талисмана на „Майкро/Кон“. Но Джон се опита да тича върху лентата. Главата го болеше при всяка крачка. Как можа да ми причини това, запита се той. Не можеше да си спомни да е изпитвал тази болка в гърдите, откакто баща му заряза него и майка му навремето. Със сигурност се бе чувствал зле заради останалите жени, които баща му бе имал и зарязал, но тази болка беше нещо, което Джон не можеше да преодолее.

Избърса капките пот от челото си, преди да се търкулнат в очите му и да залютят. Макар че това нямаше да е чак толкова лошо, каза си той. Тогава зрението ми ще се замъгли и няма да виждам как всички ме зяпат. Запита се дали болката, която изпитваше, бе същата, която причиняваше на жените, с които бе спал от началото на метаморфозата. Особено Бет — тя беше най-настойчивата от всички. Е, определено беше син на баща си, благодарение на госпожица Хигинс.

Защо Трейси бе решила да спи с него едва след като Джон беше с всички останали? Ревнуваше ли от тях? Нима го бе желала през цялото време? Или искаше да провери дали той се справяше със секса както трябва и да вземе бележки по въпроса? Джон не можеше да понася повече напрежението на залата, затова слезе от лентата и напусна салона. Използва хавлията си като щит, като се преструваше, че бърше мокрото си лице и шия.

Поне съблекалнята беше празна и той имаше минута да възвърне самообладанието си, преди да трябва да излезе в коридора. Успя да стигне до средата на пътя към кабинета си, когато срещна Саманта. Джон почти закопня за времето, когато беше само мечта тя да се приближи до него. Но онова, което му направи Саманта, надминаваше дори най-дивите му сънища.

— Ах, ти, гадно копеленце! — изплю Сам в лицето му и преди Джон да може да отвърне, го удари през лицето.

Страхотно, ако всички други жени в „Майкро/Кон“ имаха същата реакция, до обяд щеше да бъде целият насинен. Вдигна ръка до лицето си и продължи надолу по коридора. Не се сдържа и надзърна във вратите на кабинетите надолу. За щастие, повечето бяха празни, така че имаше късмет да стигне до главната зала, където всички работни помещения бяха разположени в неговия отдел. Хрумна му само, че бе възможно да пресъздаде сцената от Джери Магуайър, когато Том Круз напуска работата си и всички стават и проследяват как отива до асансьора. Ех, и той да си тръгваше, помисли си Джон. Хрумна му, че може да се изправи срещу тях и да им каже, че статията, която бе написала за вестника Трейси, не беше целта на мисията му, че той нямаше нищо общо с нея. Тогава всички щяха да се върнат към заниманията си и повече никога да не се сетят за случая. Спря на входа на голямата зала. Всички бяха погълнати в работа и никой не го погледна; вършеха онова, което правеха обикновено всяка сутрин, когато Джон идваше в службата. Можеше да бъде и по-лошо, каза си той на влизане в кабинета си.

Реши днес да затвори вратата към служителите си. Така всеки, който искаше да влезе, трябваше най-напред да се обади. Когато се обърна с гръб към вратата, за да се насочи към бюрото си, се стресна от Каръл, която се бе настанила на един от фотьойлите.

— Добро утро, господин Лошо момче — заяви тя с овча усмивка на лицето. — Днес ти си горещата тема на деня.

Господи! Не му трябваше това, не и след всичко, през което вече премина.

— Добро утро — тихо отвърна Джон и отиде да седне на стола си. — Мога ли да ти помогна с нещо?

— Днес се прибирам у дома и исках да кажа, че беше удоволствие да се запозная с „безполовия зубър“ на Сиатъл. — Тя пак се ухили.

— Нямах… — започна той, но Каръл стана и доближи пръст до устните си, за да му даде знак да мълчи.

— Нищо не трябва да ми обясняваш, Джони — прошепна тя с гаден глас. — Момчето трябва да прави каквото трябва. Ще се справиш. — После пристъпи до бюрото му и посочи някаква бележка. — Според това тук, е трябвало да прекарваш много повече време над „Пърсифал“, отколкото над мен и всички останали.

Джон погледна листа. По дяволите! Беше от Дейв, управителя на отдела му. Прегледа текста и думата провал в курсив във втория абзац. Отблъсна стола си назад от бюрото, а Каръл пое към вратата.

— Късмет — подхвърли тя. — Може би някой ден пак ще се срещнем край багажната лента.

Накрая, денят свърши. Джон излезе от сградата и се насочи към колелото си. Трейси стоеше до него, с ръка на седалката. Когато я видя, Джон спря за момент, после се обърна обратно към входа на „Майкро/Кон“ и тръгна нататък.

— Джон, моля те — извика Трейси и го настигна. — Само ми позволи да ти обясня и да се извиня.

Той поклати глава.

— Не знаех, че си лъжкиня.

— Джон, заклевам се. Щях да поискам разрешението ти, преди да…

— Разрешение да ме унижаваш? — възкликна той, като я прекъсна. — Не мисля, че бих го дал, дори на теб.

— Слушай! Маркъс беше отхвърлил идеята преди месеци. Аз бях…

— Но когато шефът промени решението си, ти веднага се нави, нали?

— Маркъс обеща, че няма да я пусне…

— Ти за кого се мислиш? — сряза я Джон. — За кого? Какво ти дава правото да се правиш на Господ? — Не можеше да повярва колко безсърдечна бе тя, как го беше използвала като залог, за да се сближи с Фил. За момент гневът му стана толкова силен, че можеше да разбере как мъжете удряха жените. — Да се бъркаш в живота на хората. Да ги променяш напълно.

— Но ти ме помоли да го направя — напомни му Трейси.

Това беше вярно. Какво си бе въобразил? Джон се сети за баща си и за всичко, на което беше подложил майка му и вторите му майки, както и болката, която им бе причинил. Поклати глава, за да се отърси от мислите си.

— Знаеш ли — обърна се той към Трейси, — може би Моли е права. За умно момиче, ти наистина си тъпа. Може би те помолих за нещо различно. Задавах ти по-важен въпрос от това защо ме отряза Саманта.

— Какво? Какво си ме питал? — поиска да знае тя.

Джон й обърна гръб и продължи напред. Искаше Трейси да се стопи, да изчезне. Вместо това, тя го последва. Господи! Не искаше хората да стават свидетели на още драматични моменти в живота му. Но не можеше да мълчи.

— След като беше най-добрата ми приятелка повече от седем години, може би трябваше да знаеш какво те питах. И защо — заяви троснато той.

— Ако ме искаше, защо не го каза? Защо не ми каза или не предприе някакви действия? — попита на свой ред Трейси. — Аз не умея да чета мисли.

Несправедливостта на тези думи го порази.

— А защо да го правя? За да чуя, че ме обичаш, но просто не ме обичаш по „този начин“? — Почувства болка и гняв, за който не подозираше. — Знаеш ли колко обидно е това? Смяташ ли, че ми трябваше да го чувам произнесено на глас от теб? — възкликна той. — Беше достатъчно умна да организираш цялата тази игра, така че жените да си падат по мен. Беше достатъчно умна да ме превърнеш в по-нова, по-добра версия на баща ми. Беше достатъчно умна да напишеш статия, която ме представя като идиота, какъвто съм. Но не си достатъчно умна, за да прочетеш подтекста? Каква писателка си?

Сега по бузите й наистина се търкаляха сълзи, бузите, които беше покрил с целувки.

— Джон, обичам те. Ти ме люби…

— Но не докато не ме промени. Не и преди половината жени в Сиатъл да са преспали с мен. — Най-сетне свали шибаната верига от колелото си. Трейси застана до него и нежно докосна ръката му — Джон се отдръпна толкова яростно, че тя отстъпи назад. — Преди не бях достатъчно добър за теб. Не ме забелязваше или ме приемаше за даденост, или… нещо такова. Както и да е, тогава не искаше да правиш любов с мен.

Трейси наведе глава и вдигна ръце към лицето си. Джон нямаше да си позволи да се загрижи за жалкия й вид. Беше я виждал също толкова тъжна заради простаците, с които бе ходила някога. Когато му отговори, беше шепнешком.

— Мисля, че винаги съм искала да правя любов с теб. Ти беше единственият, който наистина ме познаваше, Джон. Но бях глупава. И ми се струва, че се страхувах. Джон, знаеш ли колко много означава за мен нощта ни заедно? Знаеш ли колко много я обичам, колко много те обичам? — промълви тя.

Джон се обърна към нея.

— И не се уплаши от Фил? — поиска да знае той. Трейси вдигна глава, за да го погледне виновно. И тогава надеждата му се срина, защото я познаваше достатъчно добре, за да разбере, че бе направила нещо много лошо. Въпреки обвинението му, Трейси не беше лъжкиня. Може би статията е била грешка. Тогава какво прикриваше сега с този поглед? Какво бе направила през последните двайсет и четири часа, което не биваше? — С кого спа снощи, Трейси? — попита Джон.

Трейси наведе очи, но не преди той да види изчервяването й. Сега Джон знаеше, че беше прав.

— С Фил, но… той само… ние не… — запелтечи тя.

Не искаше да чуе нито дума повече. Действително му се повдигна и му хрумна, че можеше да повърне върху настилката.

— Аз бях сам, Трейси. И сега искам да бъда сам — грубо заяви Джон, после се качи на колелото си и отпраши.