Оливия Голдсмит
Лошо момче (42)

42

Джон седеше в сепарето до витрината, прикрил лицето си с менюто. Навън Лъки лежеше под една пейка, за да избегне минувачите. Джон не можеше да не забележи, че към менюто бяха добавени половин дузина самозалепващи се бележки със специалитети. Бет сигурно беше права. Пърхащите жълти листчета на менюто му се струваха по-красиви от нарциси по пролетен хълм. Сърцето препускаше в гърдите му. Наблюдаваше Трейси от разстояние, докато тя взимаше поръчка, доливаше кафе, после избърса една маса.

Беше му трудно да я наблюдава как сервира. През всичките години на познанството им, той дори не я беше виждал да сгъва салфетка. Сега, докато я гледаше, му хрумна, че изпитваше нещо, което психотерапевтите наричаха „когнитивен дисонанс“. Но през последните четирийсет и осем часа беше преживял достатъчно объркване за онова, което виждаше и което смяташе, че знае.

След разговора с Бет, Джон се беше прибрал у дома и се бе опитал да си припомни какво точно се бе случило — а не какво той мислеше, че се е случило, — между него и Трейси. Доколкото можеше да си спомни, Алисън го беше излъгала за годежа на Трейси. Не знаеше и вероятно никога нямаше да узнае дали го бе направила нарочно, за да го отчужди от Трейси или по някаква друга причина. Издири Фил и макар да му струваше известна загуба на гордост, беше сигурен, че съперникът му изпитваше същото.

Фил седеше в малкото работно помещение в отдела, където бе назначен, и вероятно се чувстваше унижен, докато хората се обръщаха, за да видят защо един от шефовете посещаваше такъв младши служител. Фил с горчивина потвърди разказа на Бет.

Трейси се приближи до масата.

— Може ли да взема поръчката ви? — Джон свали менюто и я погледна. Трейси се стресна от изненада и едва издържа да отвърне на погледа му. Но събра смелост и го направи. Очите им се срещнаха и всичко, което изпитваше към него, се изписа върху лицето й. — Какво правиш тук?

— Ти какво правиш тук?

— Работя тук — отвърна тя. — Нещата във вестника не се получиха.

— Чух, че си се сгодила за Фил.

— И това не се получи. Няма да се омъжа за някой заради нещастна любов. — После прехапа долната си устна, сякаш я наказваше за бъбривостта й. Прикова очи към бележника за поръчките. Джон видя как се опитваше да се овладее. — Може ли да взема поръчката ти, моля? — повтори тя.

— Адам и Ева на сал — заяви Джон.

Трейси изглеждаше потресена. Очите й се напълниха със сълзи и трябваше да извие глава за минута. Джон не можеше да повярва. Когато отново се обърна към него, беше ядосана.

— Това не е честно! — възкликна тя. — Знам, че те нараних, но трябва да работя тук. Да ме дразниш е…

— Не те дразня — прекъсна я Джон с колкото може по-нежен глас. — Коя е нещастната ти любов?

— А ти как мислиш? — сряза го тя и хвърли бележника. Понечи да се отдалечи.

Джон скочи от мястото си в сепарето и я улови за ръката. Трейси се опита да се измъкне. Той я обърна към себе си. Трейси наведе глава, за да избегне от погледа му. Потекоха сълзи. Джон се обърна към Моли.

— Няма ли тя най-красивите очи, които си виждала някога? — попита той сервитьорката.

— О! Не ме дразни — извика Трейси и красивите й очи плувнаха в сълзи. Пак се опита да се измъкне.

— Дръж се прилично! — предупреди го Моли. — Никакви грубиянщини.

— И кога се омъжваш? — поинтересува се Джон.

Моли направи знак на Лора, която излезе от кухнята, за да гледа с широко отворени очи и зяпнала уста.

Трейси се обърна към него.

— Казах ти: няма да се омъжа за Фил.

— Точно така — съгласи се Джон. — Ще се омъжиш за мен. — Тя замръзна на мястото си и Джон имаше минута да помисли колко красива, колко съвършена беше всяка нейна черта. Ако я бе изваял сам, не би променил една-единствена линия. — Ще се омъжиш за мен — повтори той, с цялата любов, която изпитваше към нея.

— Наистина ли? — попита Трейси и той видя как изражението й започна да се променя, сякаш кръвта се вливаше в мрамора и му вдъхваше живот.

— Разбира се, глупаче — обади се Лора от вратата.

— Всичките сте шантави, до един — престори се на сърдита Моли. — Е, предполагам, че вие двамата трябва да се съберете. Никой друг в цял Сиатъл и околността няма да ви вземе. — Тя поклати уж заканително глава.

Трейси избърса обляното си в сълзи лице с опакото на ръката си.

Джон й подаде носна кърпичка и продължи:

— И защото ще имаме красиви деца. Защото аз ще бъда страхотен баща, а ти ще бъдеш страхотна майка. И защото и двамата обичаме Сиатъл и искаме да живеем тук завинаги. И защото би могла да използваш майка на повикване, а моята иска работата. Освен това, иска внуци.

Трейси преглътна, отново избърса лицето си и се хвърли на врата му.

— Достатъчно причини — промълви тя. Притисна се до гърдите на Джон и той вдъхна уханието на топлата й кожа, на чистата й коса. Тя вдигна очи към него, после въздъхна и сгуши глава до гърдите му. Пасваха си идеално.

Джон я прегърна. Паснаха си още по-добре.

— Обичам те, Джонатан — каза Трейси.

— Винаги съм те обичал — призна той. — И винаги ще те обичам.

И беше прав.