Джудит Макнот
Спомни си кога (7)

Седма глава

Рингът за обяздване и тренировка на коне се намираше на тридесетина метра от конюшнята. Беше заобиколен от ниска, боядисана в бяло ограда. На високи стълбове бяха монтирани мощни прожектори, които силно осветяваха кръга, но всичко извън него оставаше в сянка.

Застанала пред конюшнята, Даяна наблюдаваше как Спенс слиза от гърба на прекрасния дорест жребец и го повежда по ринга. Младежът каза нещо на сестра й. Кори се засмя и тръгна редом с него. Даяна се зарадва. Вечерта вървеше успешно за Кори.

Вместо да го поделя с Дъг и Барбара Хейуърд, както и с баща им или с някоя от безчислените приятелки на Спенсър Кори го имаше единствено за себе си. Хейуърдови в последния момент си спомниха, че са канени на рожден ден у някакви роднини, а Спенс беше дошъл сам.

Вечерта не протичаше зле и за Даяна. Тя също имаше Коул само за себе си. Успяваше да го вижда толкова често, колкото можеше, като полагаше усилия срещите им да не изглеждат преднамерени, но това беше ужасно трудно — по-малко трудно единствено от прикриването на чувствата, които изпитваше към него. Не искаше никой да разбере какво изпитва към Коул.

Почти всички приятелки на Барб бяха хлътнали по него. Коул беше висок, мургав, с широки рамене и тесен ханш. Когато облечеше риза с къс ръкав и плътно прилепнали джинси, всеки сантиметър от мускулестото му тяло излъчваше сила и груба, завладяваща мъжественост. Той не заемаше високо положение в обществото, нямаше пари и работеше нископлатена и унизителна според техните виждания работа, което автоматично го превръщаше в неприемлива партия, но това само го правеше още по-интересен в техните очи.

Коул отказваше да говори за себе си и така се обвиваше с ореол на тайнственост.

Беше недостижим и затова — още по-желан.

Беше имунизиран срещу красотата им, богатството им и хитрите им маневри. Това го превръщаше в предизвикателство.

Момичетата прекарваха безкрайни часове в догадки за семейството и приятелите му и правеха най-налудничави предположения за причините, които го караха да премълчава миналото си.

Непрекъснато се опитваха да привлекат вниманието му — от откритото флиртуване до появата им с най-тесните им панталони и най-разголени блузки в конюшнята с молба да бъде прегледан нечий уж ударен глезен или китка.

Когато Коул беше наблизо, те уж случайно се стоварваха отгоре му, докато слизаха от конете.

Даяна внимателно беше проследила реакциите на Коул при опитите за флирт от страна на всяко едно от момичетата и беше разбрала, че колкото по-открити и нагли са те, толкова повече се отдръпваше от тях. С по-умерените агресорки младежът се отнасяше като с деца, което ги караше да надават обидени писъци. По-дръзките понасяха доста по-тежко наказание: седмици наред Коул се държеше хладно с тях. За нещастие и двете му тактики караха момичетата да търсят начини отново да си върнат благоразположението му, а това го правеше още по-силен и желан.

По един или друг начин всички момичета, които идваха да яздят у Барб Хейуърд, бяха давали на останалите да разберат, че Коул е казал или направил нещо, което според тях било доказателство за тайния му интерес именно към тях. През април същата година девет момичета заложиха по десет долара. Парите щеше да получи онази, която първа получеше целувка от красивия коняр. Даяна отказа да участва в надпреварата под предлог, че той не я интересува, но се съгласи да събира парите. Горещо се надяваше никога да не се наложи да даде сумата на вероятната победителка. Същата тази пролет Даяна остана да преспи при Барб и тогава приятелката й заяви, че предната вечер именно тя е спечелила баса. В продължение на половин час обясняваше с най-големи подробности какво всъщност представлявала целувката и последвалите я ласки.

Точно когато Даяна си мислеше, че ще припадне, ако Барб продължи да описва в какво положение били телата им, приятелката й се тръшна по гръб на леглото и избухна в бурен смях:

— Първоаприлска шега! — извика и незабавно беше засипана с пуканки от всички страни.

Колкото и нещастна да се чувстваше Даяна, докато Барб разказваше за въображаемото си преживяване, тя с нищо не издаде чувствата си. Нито тогава, нито сега.

Хвърли скрит поглед към Коул, който сипваше овес в яслата на последното отделение. След миг той щеше да дойде при нея. Знаеше за Коул повече от всички други момичета, защото беше прекарала много часове насам с него.

Беше виждала как косата му придобива абаносов оттенък, когато слънцето я погали; беше наблюдавала как усмивката озарява лицето му и смекчава резките му черти, а очите му се превръщат в разтопено сребро; беше усещала ръцете му на кръста си, когато той на шега заставаше зад гърба й и я повдигаше високо, за да я отмести от пътя си. Беше станала свидетелка на ужасния гняв, който го беше обзел, когато един приятел на Дъг си беше позволил да запали цигара в конюшнята.

Беше го виждала как помага на някоя котка да роди котенцата си, окуражавайки я с нежни думи; как съживява с помощта на масаж коте, което изглеждаше мъртвородено…

Всъщност Даяна беше изживяла част от нещата, за които другите момичета само мечтаеха, но между нея и останалите имаше две огромни разлики: Даяна беше достатъчно умна, за да не смесва фантазиите си с действителността. Тя добре си даваше сметка, че искреното приятелство, което се беше породило между нея и Коул, не можеш да прерасне в нищо повече.

Знаеше, че никога няма да усети устните му върху своите, ръцете му около тялото си, гърдите му, притиснати към нейните. Беше приела това за даденост и изпитваш съвсем слабо съжаление от тази перспектива. Защото беше достатъчно умна, за да прецени, че ако той някога се опиташе да я целуне, тя нямаше да има сили да се отдръпне от него.

Коул нямаше да се задоволи да води нежни разговори нея и да повтаря заучени фрази и стратегии, а щеше да очаква тя да му бъде равностоен партньор във всяко едно отношение. Тя добре съзнаваше, че не му е равностойна. Двамата бяха много различни.

Коул беше открит, дързък и земен, а Даяна — резервирана, предпазлива и безнадеждно порядъчна.

Той караше мотоциклет, носеше сини джинси и прокъсани брезентови торби и твърдо следваше свой собствен път в живота. Даяна караше БМВ, носеше бални рокли и беше свикнала да следва гладките отъпкани пътеки.

Въпреки че приемаше философски ситуацията, тя въздъхна, когато Кори се присъедини към Спенс и двамата тръгнаха един до друг. Сестра й щеше да се сблъска с разочарованието и нещастието, след като беше спряла избора си на Спенсър Адисън, но въпреки това беше поела всички рискове. Даяна не можеше и нямаше да го направи.

Коул привърши с храненето на конете, безшумно пристъпи зад нея и рече:

— Искрено се надявам въздишките ти да не са заради Спенсър Адисън.

Даяна стреснато подскочи и виновно го погледна. Близостта му я изпълваше с огромно вълнение. Гласът му звучеше мрачно и страстно, от тялото му се излъчваше аромат на сапун и прясно окосена трева.

— За какво намекваш? — попита тя.

Коул застана до нея, опря стъпало на най-ниската пречка на оградата и леко кимна по посока на двойката, която приближаваше към тях.

— Исках само да кажа, че няма да ми хареса, ако някой застане между теб и Кори. Вие двете сте по-близки от всички родни сестри, които познавам, а е повече от очевидно, че Кори иска Спенс само за себе си.

— Толкова ли е очевидно наистина? — попита Даяна и се втренчи в него, опитвайки се да не обръща внимание на ръкава му, докосващ ръката й.

— Е, не от пръв поглед. Трябва човек да я наблюдава около тридесет секунди, когато той е наблизо, за да разбере какво чувства.

Даяна проследи погледа му и отбеляза:

— Спенс е страхотен ездач.

Коул сви рамене:

— Не язди лошо.

Даяна познаваше Спенсър от малка и не можеше да остави без коментар това подценяване на способностите му.

— Той е много добър, а не посредствен ездач! Всички казват, че от него ще излезе професионален играч на поло!

— Какъв образцов младеж! — изрече Коул с подигравателен тон, с който тя за пръв път го чуваше да говори. — Футболна звезда в колежа, „професионален“ играч на поло и олимпийски шампион по сваляне на мадами!

— Какво те накара да кажеш последното? — попита Даяна, разтревожена за Кори.

Той иронично я изгледа:

— Винаги когато съм го виждал, той е с някое красиво момиче. Всички негови приятелки го гледат с възхищение и го смятат за герой, включително ти и Кори.

— Аз ли? — възкликна Даяна и се втренчи в него, готова да избухне в смях. — Аз?!

Коул внимателно се вгледа в извърнатото й към него лице.

— Очевидно не — призна със слаба усмивка. Погледът му отново се върна към Кори и Спенс, които приближаваха бавно към конюшнята. — Надявам се, че сърцето на сестра ти няма да бъде съкрушено. Тя е хлътнала до уши по Адисън. Изхаби цяла лента, за да го снима тази вечер.

— Това нищо не означава — отвърна Даяна. — Знаеш колко е увлечена по фотографията. Сега усъвършенства уменията си да снима фигури в движение и понеже Спенс яздеше…

— Той още не се е качил на коня, Даяна.

— О! — Тя прехапа устни и колебливо попита: — Мислиш ли, че Спенс се досеща за нейното отношение?

Коул знаеше, че отговорът на въпроса е положителен, но не желаеше да я тревожи допълнително. Сега, след като с облекчение беше разбрал, че тя не е една от множеството почитателки на Спенс, дори беше склонен да му признае някои положителни качества:

— Ако е усетил, това или не го дразни, или пък е истински джентълмен, който никога няма да нарани чувствата й.

Облегна лакти на оградата и двамата с Даяна замълчаха. Накрая младежът рече:

— Ако не е Адисън, кой е тогава мъжът, който напоследък кара сърцето ти да тупти по-силно?

— Джордж Сигърни — шеговито отвърна тя.

— Този Сигърни ездач като Адисън ли е или е просто някакъв богат нехранимайко?

— Господин Сигърни е декан на Южния методистки университет. Той подписа молбата ми за постъпване в колежа, при което малкото ми сърчице направо щеше да изхвръкне от радост.

— Даяна, това е чудесно! — възкликна възторжено той и я дари с умопомрачителна усмивка. — Защо не си ми казала досега?

„Защото когато съм с теб, нищо друго няма значение“ — отвърна наум Даяна, а гласно каза:

— Изчаквах подходящия момент.

Той объркано я погледна, после попита:

— Избрала ли си специалност?

Тя поклати отрицателно глава и Коул каза с тона на възрастен човек, взел под крилото си неопитно дете:

— Не се притеснявай. Имаш достатъчно време, за да решиш.

— Благодаря — отвърна Даяна и попита: — Ами ти? Ти решил ли си вече какъв ще станеш, когато пораснеш?

Той се засмя и кимна:

— Да.

— Какъв?

— Богат — уверено произнесе Коул.

Даяна знаеше, че той учи икономика в колежа.

— Имаш ли конкретни планове?

— Имам някои идеи.

 

 

Спенс поведе коня към входа на конюшнята и Кори разбра, че времето, прекарано насаме с него, е към своя край.

— Трябва да си вървя — рече той.

Тя се опита да се сети за нещо много умно, с което да го впечатли, но когато младежът беше до нея, не беше в състояние да мисли.

— Обещах на Лайза да мина да я взема към девет — добави той.

— О! — възкликна Кори. Тази новина рязко понижи настроението й. — Лайза.

— Не я ли харесваш? — попита Спенс.

Изглеждаше изненадан.

Кори се зачуди на недосетливостта и невежеството му. Та тя мразеше Лайза Мърфи, която й отвръщаше със същото!

Преди месец семейството на Кори беше поканено на благотворителното шоу на хиподрума край Сан Антонио и момичето с вълнение откри, че Спенс също е там. Тъй като беше взела фотоапарата си, тя успя да му направи няколко наистина сполучливи снимки. Лайза спечели синя панделка в надбягването при девойките и Спенс веднага се лепна за нея. Кори реши да ги следва на безопасно разстояние.

Огромният обор беше препълнен с коне, треньори и ездачи. Беше сигурна, че няма да я забележат. Преструваше се, че оглежда конете, и от време на време спираше да поприказва с някой от ездачите. Беше стигнала на няколко метра от мястото, отредено за Лайза и нейния кон, когато зърна Спенс. Отиваше за кока-кола. Кори бързо се извърна с гръб и той не я видя. Затова пък Лайза я забеляза, бързо се приближи към нея и викна:

— Защо трябва да се държиш като навлек?! Не съзнаваш ли, че изглеждаш глупаво, като преследваш Спенс навсякъде? Разкарай се и стой настрана от него!

Обидена и ядосана, Кори се върна при арената и се присъедини към останалите членове на семейството си. Апаратът й беше зареден в случай, че Спенс отново попадне в полезрението й. Повече не го видя, но затова пък не пропусна да заснеме как при следващия тур конят хвърля Лайза, на земята. Съперничката й се просна по лице в праха, с разрошена коса и шапка, килната настрани, и Кори с удоволствие я снима в няколко пози. Една от снимките й стана любима и въпреки че не Спенс беше на нея, Кори я закачи на видно място в стаята си.

Сега той очакваше отговор. Тя сви рамене:

— Лайза не е сред приятелките ти, които ми допадат.

— Защо?

— Вероятно ще решиш, че това, което ще ти кажа, не е толкова важно.

— Все пак нека го чуем.

— Добре. Лайза е по-гадна от двуглава змия!

Спенсър се засмя и развеселено я прегърна през раменете. Кори знаеше, че прегръдката му е просто приятелска, но въпреки това така се задъха от вълнение, че за малко да пропусне една интересна гледка: Даяна стоеше до оградата заедно с Коул, а ръката му беше съвсем близо до нейната. Двамата почти се докосваха. Нещо повече, сестра й и привлекателният, но мълчалив коняр на Хейуърдови изглеждаха погълнати от разговора си.

По-рано не мислеше, че е възможно, но сега можеше да се закълне, че Даяна е влюбена в него, колкото и неподходящ да беше Коул за нея. Кори се замисли как да направи така, че сестра й да остане още малко насаме с възлюбения си. Това съответстваше и на нейното желание да удължи времето, прекарано със Спенс.

— Спенсър — бързо изрече Кори, — ще ме закараш ли у дома?

Той учудено я погледна:

— Даяна няма ли да се прибира?

— Тя щеше да ме върне вкъщи — призна момичето, после заговорнически се усмихна и кимна с глава към нищо неподозиращата си сестра. — Не ми се ще да им развалям приятната вечер.

Спенс присви очи, после погледна към Даяна и Коул. На лицето му се изписа недоверие:

— Не искаш да кажеш, че Даяна се интересува от Коул Харисън, нали?

— Не допускаш ли, че е възможно?

— Не.

— Защото работи в конюшня ли? — Кори притаи дъх. Надяваше се идолът й да не прояви снобизъм, иначе щеше да се срути от пиедестала, на който го беше поставила.

— Не заради това.

— Тогава защо?

Спенс погледна към Даяна, поклати глава и се изсмя:

— Не мога да повярвам, че не си разбрала! Сестра ти е последното момиче, което ще хлътне по мрачен и първичен тип. Ако не друго, то такъв човек най-малкото ще я уплаши.

— Защо си толкова сигурен? — попита тя, макар че и нейното първоначално мнение по въпроса беше същото.

— Подсказва ми го моят опит с жените в комбинация изключителната ми проницателност — отвърна с мъжка арогантност той.

— Проницателност! — повиши глас Кори, сещайки се за Лайза Мърфи и умелите клопки, които поставяше на Спенс. — Как можеш да говориш за проницателност, след като смяташ Лайза Мърфи за невинно ангелче?

— Говорим за Даяна, а не за Лайза — напомни й любезно, но твърдо той.

Тъй като очевидно нямаше да й повярва, че Даяна е увлечена по Коул, а не можеше да се сети за друга причина, поради която сестра й да трябва да остане, а Спенс да я откара у дома, Кори изтърси първото, което й дойде наум.

— Добре. Но ще паднеш от изненада, когато чуеш това, преди две години Даяна е била хвърлена от кон и оттогава се страхува да язди.

— Зная.

Опитвайки се да се придържа, доколкото е възможно към истината, тя продължи:

— Коул я увещава отново да се качи на кон, но знаеш каква е Даяна… Тя мрази да я наблюдават, когато е нервна или уплашена…

Спенс широко се усмихна:

— Значи Даяна взема частни уроци по езда?! — възкликна той. — Това е страхотно!

Щом приближиха до двойката, застанала до оградата, младежът кимна към белия джип „Чероки“.

— Вземи си нещата. Ще те оставя у вас на път за вкъщи.

Кори кимна и бързо отиде при сестра си с надеждата да предотврати евентуален разговор между Даяна и Спенс, в който лъжата й да излезе наяве.

— Спенс ще ме откара у дома — уведоми ги тя и погледна умолително сестра си. Коул едва прикри усмивката си. — Ти можеш да останеш, колкото искаш.

Даяна се втренчи удивено в сестра си. Не можеше да остане сама с Коул, ако нямаше и трети човек покрай тях. В същото време й се искаше Кори да не пропусне предоставилата й се възможност. Реши да си тръгне веднага след като сестра й и Спенсър потеглят, затова отвърна:

— Добре.

Коул хвана юздите на коня и го подкара към вътрешността на конюшнята, а Кори и кавалерът й се отправиха към джипа. Даяна изчака светлините на фаровете да се скрият зад завоя, после влезе в конюшнята и взе чантата си и ключовете от колата. Завари Коул да слага в хладилника съдържанието на голямата торба, която беше донесла. Тя се приближи, за да се сбогува.

— Благодаря ти за компанията — каза.

— Не можеш да си тръгнеш веднага — отвърна той и сърцето й замря. — Ако потеглиш непосредствено след тях, може да ги застигнеш по пътя — добави с разбираща усмивка. — Това ще обърка изцяло Адисън, а Кори ще побеснее от гняв. Защо не останеш тук? Тъкмо ще хапнеш заедно с мен.

Даяна знаеше, че може да избегне неудобната среща с Кори и Спенс, ако тръгне по обиколния път, но Коул очевидно не се беше сетил за тази възможност, затова побърза да приеме поканата му.

— Вече съм вечеряла, но ще хапна няколко бисквити за десерт.

Докато претопляше пилето и зеленчуците, Коул довърши разопаковането на продуктите. После напълни чинията си с вкусните остатъци от вечерята на семейство Фостър и излезе от кухненския бокс.

— Масата е сложена! — извика Даяна, изправи се и посегна към ключа на лампата. — По-малко светлина ще направи всичко да изглежда значително по-добре, повярвай ми!

Докато изричаше тези думи, тя завъртя ключа и лампите в широкия коридор угаснаха. Ефектът, който беше постигнала с това единствено движение, беше поразителен.

За по-малко от десет минути Даяна беше довлякла три бали слама, беше ги съединила и с помощта на една дъска ги беше превърнала в маса. Беше я покрила с плажната си кърпа на червени, жълти и оранжеви ивици. В средата на масата между две керосинови лампи беше поставила старинна сребърна купа, пълна със свежи зелени листа и ярки оранжеви цветове от хибискус.

— Много е красиво! — възкликна Коул.

Тя се усмихна и сви рамене:

— Майка ми и баба ми са убедени, че атмосферата и видът на храната са определящи при нейното възприемане.

— Вероятно са прави — отвърна той и сложи своята чиния, както и една чиния с бисквити на импровизираната трапеза. Седна на определената за него бала. Пълната концепция за решаващата роля на „атмосферата и вида“ при възприемането на храната му беше напълно чужда. По-късно, когато станеше богат, щеше да свикне и с това. Той опъна дългите си нозе и добави:

— Силно съм впечатлен.

Даяна седна на балата вляво.

— От какво? — попита тя и отчупи от бисквитата си.

— От теб. Забележителна си. — Коул нямаше намерение да казва подобно нещо на глас, но то беше самата истина. Наред с всички останали качества Даяна притежаваше остър ум и изключително достойнство. Гласът й беше мек и мелодичен и когато решеше да прояви невероятното си чувство за хумор, то или го изкарваше от равновесие, или напълно му убягваше. Това, което най-много му харесваше у Даяна Фостър обаче, беше отношението й към него, простия коняр.

Тя му говореше приятелски, без да се опитва да флиртува. През всичките години, които беше прекарал в дома на семейство Хейуърд, приятелките на дъщеря им Барбара си бяха позволявали да разиграят по някоя и друга романтична увертюра пред Коул, но той беше достатъчно зрял и разумен, за да ги отбягва.

Тактиката им обикновено беше прозрачна. Те често ставаха нахални й понякога Коул се забавляваше да ги наблюдава. Но онова, което най-силно го дразнеше у тези богати разглезени девойчета, беше убеждението им, че могат да съблазнят това „по-низше от тях същество“ без риск от неприятни последствия. Според него онова, от което имаха нужда, беше един як пердах, макар да беше прекалено късно за прилагане на подобно възпитателно средство.

В това отношение, както и във всичко останало, Даяна Фостър беше едно приятно изключение. Тя винаги го изненадваше, а сега изненадата му беше по-силна от друг път, защото искреният му комплимент я засрами. Момичето зърна едно от котенцата, които двамата с Коул бяха израждали, повика го и животинчето веднага се покатери на коленете й:

— Колко си пораснала, Саманта! — възкликна, погали жълтеникавото коте и му подаде парче бисквита. Едно черно-бяло куче с дълга рошава козина, следващо я по петите през цялата вечер, също получи от сладкиша.

— Седни изправен, Люк! — нареди Даяна и когато кучето с готовност изпълни командата, тя му даде наградата.

— Колко кучета й котки имаш у вас? — попита я Коул, наблюдавайки как пръстите й галят с любов сплъстената козина на животното.

— Нямам.

Коул объркано я погледна. Когато се родиха последните котенца, тя дълго се суетеше и си играеше с тях, а после успя да намери дом за всички, освен за Саманта. След доста увещания успя да склони Коул да я задържи при себе си. Миналата зима се беше появила с едно мръсно бездомно куче в ръце и го накара да го подслони.

— Ще ти помогна да му измислиш име — предложи тя, докато Коул продължаваше да роптае срещу искането да задържи животното при себе си. — Какво ще кажеш за Люк?

— Прилича ми по-скоро на скитник или на пансион за бълхи — възрази той.

— Ще започне да прилича на Люк, след като го изкъпем и почистим.

Коул не можеше да устои на молбата в огромните й зелени очи. Хвана кучето за врата, протегна ръка настрани и тръгна да търси метален леген и сапун против бълхи.

За да й помогне да преодолее внезапния пристъп на срамежливост, той шеговито подхвърли:

— Никой ли не ти е казвал, че благотворителността започва от къщи, котенце? — Беше започнал да я нарича така от деня, в който го беше принудила да задържи при себе си Люк и Саманта.

Даяна остави Саманта на пода и взе в прегръдките си Люк, после хвърли учуден поглед към Коул:

— Какво искаш да кажеш?

— Защо трябва аз да играя ролята на родител за това куче, вместо ти? Мислех, че си изпълнила дълга си да осигуриш „подслон за тези нещастни бездомници“, преди се обърнеш с подобна молба към мен.

Тя се извърна настрани, за да могат и Люк, и Сам получат по равен дял от ласките й.

— Баща ми има ужасна алергия към кучета и котки. Иначе — обърна се тя към гледащото я с нямо обожание куче — щях веднага да те отведа у дома с мен! Би могъл да спиш моето легло…

Какво щастливо куче! Коул се изненада от посоката, която бяха поели мислите му. Загледа се в светлината, която пръскаше лампата зад гърба й. Само присъствието на Даяна беше достатъчно, за да стане всичко весело и красиво. Един ден щеше да се превърне в много специална жена… много красива.

Косата й беше с цвят на махагон и лъскава като коприна, а кожата й — гладка и нежна. От ден на ден ставаше в по-хубава, тенът й — по-чист, очите й — по-зелени. Тя едва стигаше до рамото му, но в жълти къси панталонки и блузка приличаше на миниатюрна богиня с дълги и стройни крака, заоблени гърди и тънко кръстче. Когато го гледаше, Коул се чувстваше като хипнотизиран от блестящи й очи. Погледът му се плъзна от дългите й извити мигли към трапчинката между гърдите, спирайки се за миг на нежния овал на страните й и на меките й пухкави устни…

Внезапно усети, че гледа с очите на мъж това невинно дете, и се ядоса сам на себе си заради мислите… и желанията, които беше изпитал.

— Странно е, че все така упорито отказваш да се качиш на кон! — рязко изрече той. Гласът му накара кучето, котката и момичето едновременно да вдигнат очи към него. — Да не би да ти липсва смелост?

Даяна не можеше да повярва, че й говори по този начин. Доплака й се. Обзе я желание да скочи на крака и да поиска обяснение за грубия тон, но вместо това продължително го изгледа и тихо каза:

— Не съм страхливка, ако това имаш предвид.

— Съвсем нямах това предвид — отвърна виновно Коул.

Чувстваше се абсолютен негодник. Та Даяна Фостър беше най-смелото, най-милото и независимо момиче, което познаваше.

— Да си кажа честно, първия път, когато ме хвърли кон, ревах като магаре!

Това, разбира се, беше лъжа, но той нямаше нищо против да я изрече, ако това щеше да накара Даяна да се почувства по-добре.

— Аз не плаках — отвърна тя. Изпита болка, като си представи малкото мургаво момченце с къдрава коса, притиснало юмручета към разплаканите си очи.

— Наистина ли?

— Наистина. Нито когато си счупих китката, нито когато доктор Палтрона ми я наместваше.

— Не си проронила нито една сълза?!

— Нито една.

— Браво на теб.

Даяна въздъхна:

— Не плаках, но припаднах.

Коул отметна глава назад и избухна в смях, после я погледна с такава нежност, че сърцето на момичето щеше да изхвръкне от вълнение.

— Не се променяй — каза дрезгаво той. — Остани такава, каквато си.

Даяна не вярваше на очите и ушите си. Нима наистина се случваше? Нима Коул й говореше и я гледаше по този начин? Не знаеше как ще завърши всичко, но не искаше то да свършва. Не още.

— А няма ли да е по-добре да стана малко по-висока? — с треперещ глас го попита тя.

Вдигна брадичка и несъзнателно го погледна по начин, който подканяше за целувка. Коул забеляза това.

— Може би, но не променяй нищо друго — отвърна той, опитвайки се да не обръща внимание на предизвикателната й поза. — Един ден някой щастливец ще те открие и ще разбере, че си истинско съкровище!

При тази безстрастна забележка Даяна помръкна. Тя се изправи и пусна кучето на пода. Не обвиняваше Коул за безразличието му. Всъщност живо се интересуваше от мнението му по въпроса:

— Ами ако аз не изпитам същите чувства към него?

— Ще ги изпиташ.

— Но това още не се е случило. Доколкото знам, аз съм единствената, която не е лудо влюбена в някого, да не говорим за нещо повече. — Вдигна ръка и започна да свива пръсти, изброявайки имената на приятелките си. — Кори е влюбена в Спенсър, Хейли е влюбена в Питър Мичъл, Денис е влюбена в Дъг Хейуърд, Миси е влюбена в Майкъл Мърчисън… — Тя махна с ръка. — Мога дълго да изброявам.

— Хайде, не може да няма поне още едно момиче на твоята възраст, което да има достатъчно здрав разум, че да мисли за бъдещето. — Коул намекваше за Барбара Хейуърд. Той я смяташе за вятърничава, но Даяна не беше споменала нейното име и Коул се хвана за нея. — Какво ще кажеш за Барб? За кого иска да се омъжи тя?

Даяна многозначително изви очи към тавана:

— За Харисън Форд.

— Това става — иронично отвърна Коул.

— После идва твоят ред — продължи Даяна. Налагаше се да спомене името на Валери, макар че то щеше напълно да го отдалечи от нея.

— Какво аз?

Той изглеждаше толкова объркан, че за миг в гърдите й трепна надежда. През двете години, откакто се бяха сприятелили, тя беше чула всичко за красивата блондинка от Джеферсънвил, която учеше в Калифорнийския университет. Знаеше, че двамата си пишат и разговарят по телефона по няколко пъти на месец и че той се вижда с нея от време на време, обикновено през летните ваканции, когато Валери се връщаше у дома.

— Имах предвид Валери.

— О. — Коул незаинтересовано кимна. Любопитството и надеждата на Даяна се засилиха.

— Чувал ли си се скоро с нея?

— Видяхме се преди няколко седмици по време на пролетната ваканция.

Живото въображение на Даяна веднага й представи нежелана картина: Коул и Валери, любещи се диво и страстно под обсипаното със звезди небе. Имаше чувството, че правенето на секс на открито най-добре отговаря на неговата предизвикателна и груба мъжественост. В момент на слабост Даяна беше взела един годишен справочник за въпросния университет и от него беше разбрала, че Валери е не само активна фигура в женския университетски клуб, но и както изглежда, излизаше с капитана на мъжкия отбор по футбол. Освен това беше висока и красива, а също и по-голяма и без съмнение по-начетена от Даяна. Притежаваше лице и очи на северна принцеса и усмивка като от реклама на паста за зъби. Даяна трябваше да положи доста усилия, за да не я намрази. Единственото, което липсваше на Валери, за да бъде перфектна, бяха добрите оценки. По това поне Даяна и Коул си приличаха. И двамата бяха отличници.

— Как завърши приятелката ти този семестър?

— Има поправителни изпити.

— Лошо — измърмори Даяна. — Това означава ли, че ще й се наложи да посещава лекции и през лятото? И че няма да можеш да я видиш, когато се върнеш у дома?

— Връщам се у дома само когато мога да я виждам — отвърна Коул.

Тя очакваше такъв отговор. Макар че знаеше много малко за живота му преди идването му в Хюстън, беше успяла да разбере, че Коул е от някакъв малък град, наречен Кингдъм Сити и че няма семейство, освен някакъв прачичо, както и братовчед, с пет години по-голям от него. Беше усетила, че всеки опит да се рови в живота му, е опасен за приятелството им, което тя така високо ценеше.

Коул вдигна бутилката кока-кола и Даяна забеляза как светлината на лампата проблясва по мускулестата му шия, как очертава квадратната му брадичка и рязко изсечената му челюст. За съжаление пламъкът беше прекалено слаб, за да подчертае тъмната му като нощта коса.

Надяваше се, че Валери оценява лоялността и привързаността на Коул към нея. Надяваше се приятелката му да не прави опити да го превърне в добре дресиран лабрадор, вместо да го остави да бъде дива пантера. Имаше нещо в това момиче с рекламна усмивка, което я дразнеше и я караше да мисли, че тя не е подходяща за Коул. Не беше честно да желае приятеля на друга, но просто не можеше да се удържи да не го прави!

Коул остави кока-колата встрани и загрижено се вгледа в смръщеното й чело.

— Да не би да пия от твоята бутилка? — попита.

Въпросът му я изтръгна от фантазиите й. Тя бързо поклати глава. Беше време да си върви… Отдавна беше време, защото тази вечер благоразумието, логиката и самоконтролът й не бяха особено добри.

— Ще ти помогна да разчистиш — рече тя, стана и започна да събира чиниите.

— Трябва да уча за годишните изпити — осведоми я Коул, духна пламъка на двете лампи и вдигна купата с оранжевите цветове. — Но имам време за една игра на карти, преди да си тръгнеш.

Коул светна лампите в коридора и ярката им светлина прогони последните следи от романтичните й фантазии. Тя го беше научила да играе карти предишната година по време на един от редките и прекрасни следобеди, когато Кори идваше да помага в тренирането на конете и наоколо нямаше никой друг. Тези щастливи дни бяха отминали, осъзна сега Даяна. Трябваше да свършат, защото повече нямаше да успява да задържи фантазиите си, свързани с Коул. Те вече излизаха извън контрола й. Ако тази вече поискаше да я целуне, тя щеше да пренебрегне всичко и да му позволи. Да му позволи? Ако поне малко я беше окуражил, тя сама щеше да го целуне! През последните няколко седмици усещаше, че рискува да му отдаде всичките си мисли и чувства, а за едно разумно момиче това беше прекалено много. Даяна знаеше, че не е възможно да спечели.

— Ти си много добър — каза и лъчезарно му се усмихна.

— Не и за такава акула като тебе, когато става дума за играта на карти!

— Наистина трябва да си вървя.

— Разбирам. — В гласа му долови леко разочарование и положи доста усилия, за да устои на изкушението да остане още малко с него. Още се колебаеше, когато Коул се извърна и изчезна в своята стая. Докато момичето успее да възвърне спокойното си и приятелско изражение и да сложи чиниите в мивката, той отново се появи. Изпрати я до колата. Даяна мислено се поздравяваше за твърдостта, която беше проявила. Коул с кавалерски жест отвори вратата на колата и когато тя се обърна да му пожелае лека нощ, той рече:

— Между другото, чух момичетата да си говорят, че преди две седмици родителите ти са организирали страхотно парти по случай нечий шестнадесети рожден ден.

Даяна беше така погълната от широката му усмивка, че разсеяно отвърна:

— Беше моят рожден ден.

— Зная — засмя се Коул. — А там, откъдето идвам, има обичай, когато някое момиче навърши шестнадесет години, да получи нещо специално за рождения си ден…

Целувка! Коул щеше да я целуне! Всичките й страхове, колебания и твърдост се изпариха пред радостта и нервното очакване. Погледът й се премести от блесналите му сиви очи върху чувствените му устни.

— И какво получават момичетата на шестнадесетия си рожден ден там, откъдето идваш? — Тя развълнувано пое дъх и притвори клепачи.

— Подарък! — извика възторжено Коул и измъкна триумфално някакъв пакет зад гърба си. Даяна отвори очи и се подпря на отворената врата на колата, за да запази равновесие. Изненадата й беше голяма. Втренчи се в безформения предмет, обвит набързо в парче стар вестник и завързан с бяла връв, която много приличаше на връзка от обувка.

Без да подозира какво става в душата й, Коул поднесе подаръка по-близо до нея и настоя:

— Хайде, отвори го!

Даяна се съвзе, усмихна се мило и дръпна крайчеца на връвта.

— Не е нещо кой знае какво — предупреди я той, внезапно обхванат от колебания.

Даяна разгърна вестника. Отвътре се показа плюшена играчка: бяла котка в естествен размер с розово езиче, огромни зелени очи и връвчица на шията, на която беше закачен надпис „Моето име е Пинкертон“.

— Вероятно имаш цяла дузина екзотични плюшени играчки — добави неловко Коул, тъй като Даяна не реагира — А всъщност ти си достатъчно голяма и определено си надраснала плюшения период.

Беше прав и за двете, но за нея това беше без значение. За да спести пари, Коул се беше лишавал от много неща включително и от храна, но беше успял да й купи подарък. Без да промълви нито дума, тя внимателно взе играчката от ръцете му, сякаш беше изработена от най-фин и скъп порцелан, и я завъртя пред лицето си, за да й се порадва.

Коул също се загледа в бялата котка и внезапно осъзна колко евтина всъщност трябва да изглежда такава играчка в очите на момиче като Даяна.

— Това просто е нещо, което избрах… символично… започна отбранително той.

Тя поклати глава, за да го накара да замълчи, притисна плюшената котка към гърдите си и здраво я прегърна.

— Благодаря ти, Коул — прошепна тя и опря страна до пухкавата глава на играчката. После вдигна радостния си поглед към него и повтори: — Благодаря.

„Приеха те добре“ — помисли си Коул, но сърдечността й внезапно го лиши от възможността да говори и разсъждава. Той изчака Даяна да заеме мястото си, мълчаливо затвори вратата на колата и остана загледан в отдалечаващите се светлини на фаровете, докато не изчезнаха зад завоя.