Джудит Макнот
Спомни си кога (28)

Двадесет и осма глава

„Да… да…“ — Даяна се опитваше да избяга, но тези думи я преследваха. Сякаш ехтяха от някакъв далечен край на дълъг тунел, като се съчетаваха със странни образи, които се въртяха в непрекъснат кръговрат от несвързани събития и звуци.

„Да… да…“ Тези две думи бяха съпътствани от непрекъснат приглушен шум на двигатели на самолет, телефонен звън и присъствието на един мъж, когото не можеше добре да различи. Той й внушаваше две напълно противоположни чувства — страх и сигурност. Гласът, който чуваше, не беше неговият и все пак сякаш той контролираше отговорите й.

„А ти?“ Това сега беше нейният глас — шепот, който се носеше в меката светлина върху едно неземно легло, което сякаш се движеше, докато тя лежеше на него. Наведен над нея, той се съпротивляваше. „Не.“

Ръцете й бяха на раменете му, тя го прегръщаше. Погледът му пламтеше. Шумът на моторите отнасяше безсърдечното „не“, което той беше произнесъл.

Тя прокарваше ръка по раменете му и огънят в очите му се превръщаше в пламъци. Тя осъзнаваше, че той е в нейна власт, и ликуваше. „Да“ — шептеше тя и изгарящия му поглед се спираше на устните й.

Неговите устни я провокираха… изследваха. Той се опитваше да разтвори нейните и да прокара езика си в устата й. Ръцете му си играеха с гърдите й. Докосваше с уста зърната й, това я възбуждаше и тя стенеше тихо. Не можеше да загуби власт, нямаше да си позволи, не биваше. Той знаеше много добре, че тя иска да се отдръпне, но вместо това отново завладяваше устните й, а бедрата му започваха ритмично да се движат върху нейните.

Тя се опитваше да се противопостави на еротичните нужди, на жегата, на натиска, който той й оказваше, но той не й позволяваше и тя разтваряше крака, докато той повдигаше бедрата й и безпогрешно откриваше горещата топлина на нейното влагалище. Той я връхлиташе, устата му я поглъщаше… и така започваше всичко — бавни, напористи тласъци, които ставаха все по-настойчиви и сякаш я водеха към пропаст. Тя се опитваше да се пребори, да избяга.

Той знаеше, че тя се съпротивлява на желанието му, но не я пускаше. Прегърнал я, той се обръщаше по гръб. Погалваше дупето й и след това със силен тласък я понасяше във вихъра на еротичния екстаз, като я караше да забрави, че косата й е разрошена, гърдите й са малки и че има белег на бедрото.

Тя беше върху него и танцуваше в безспирен ритъм, защото той не й позволяваше да спре. Защото тя не можеше да спре. Не искаше да спре. Беше подивяла. Беше дива и страстна, бедрата му се движеха в ритъм с нейните, ръцете му галеха гърдите й, пръстите му стискаха зърната й. Тя стенеше от удоволствие. Моторите трещяха и леглото се приземяваше, като я оттласкваше от него. Ръцете му я бяха обгърнали и я държаха здраво, докато сини светлини преминаваха покрай прозорците им с бясна скорост. Странни светлини.

Сини светлини… които се въртяха покрай тях.

Даяна мяташе глава на възглавницата. Уплашена от светлините, тя се опитваше да избяга от демоничния си любовник, който беше взел много повече, отколкото тя смяташе да му предложи.

Опитваше се да избяга, но ужасяващо, черно като дявола четирикрако чудовище я пазеше. Зъбите му бяха огромни, ушите му — заострени и твърди, тялото му — изпосталяло от глад. Това беше дяволът от филма „Бебето на Розмари“. Тя беше Розмари!

В съня си Даяна изпищя от страх, но в действителност се чу само едно тихо „Не!“

Ужасена, тя се освободи от кошмара и отвори очи. Това предизвика остра болка в слепоочията й, която я накара да примигне няколко пъти, докато осъзнае, че се намира в огромна непозната спалня. Звукът на отваряща се врата я накара да подскочи, което засили болката в главата й. Стаята се завъртя и стомахът й се разбунтува. Видя Коул Харисън, който съвсем спокойно се приближи към нея, сякаш това беше негово изконно право.

— Спокойно — каза й той, докато вървеше с поднос в ръка. — Не прави резки движения.

Даяна се чувстваше ужасно. Опита се да проговори, но от устата й излезе само хриптене. Тя преглътна и отново опита:

— Какво… се е случило… с мен?

— Предполагам, че организмът ти вече не е можел да приеме огромното количество ацеталдехид — обясни й той, като сложи таблата на нощното шкафче. — В тежки случаи предизвиква замайване, главоболие, гадене, треперене и обезводняване. Поне това е теорията, която защитаваме във фармацевтичното отделение на „Юнифайд“. Или по-простичко казано имаш махмурлук.

— Защо? — промълви Даяна, като затвори очи при вида на ярката оранжева течност в продълговатата чаша.

— Изпи прекалено много шампанско.

— Защо? — отново, попита тя. Искаше да знае защо е в тази спалня и защо се чувства зле.

Вместо да й отговори, той седна на леглото. Тя изстена й се обърна на другата страна. Разклащането на матрака я накара да се чувства още по-зле.

— Не се опитвай да говориш — каза й той и внимателно я повдигна. — Това е аспирин — обясни й, като й даде две таблетки.

Ръката на Даяна трепереше, докато ги взимаше.

— А това — добави той, като вдигна чашата с оранжевата: течност от таблата и я насочи към устните й така, че да може да пие — е портокалов сок с малко от отрезвителния алкохолен коктейл „Кучешки косъм“.

Само при мисълта за кучешки косми стомахът й започна да се бунтува, но още преди да може да реагира, той, вече я беше накарал да отпие, след което отново положи главата й на възглавницата.

— А сега заспивай — каза й нежно, щом тя затвори очи. — Ще се почувстваш много по-добре, когато се събудиш, и постави нещо студено и успокоително върху челото — компрес.

„Коул Харисън е мил и грижовен мъж“ — помисли с тя. Искаше да му го каже.

— Благодаря ти, че ми помагаш — промърмори, когато усети, че той стана от леглото й.

— Като твой съпруг съм длъжен да ти помагам при всеки бъдещ махмурлук.

— Много си мил.

— Надявах се, че все още ще мислиш така тази сутрин, но все пак имах някои съмнения.

Той се отдалечи с тихи стъпки и тя чу, докато се унасяше в сън, как вратата леко се затваря. За няколко минути последните му думи й звучаха като шега, но след малко се появиха натрапчивите образи — тях не можеше да прогони. Тя си спомни Бала на бялата орхидея. Там изпи много вино и шампанско… Сети се за огърлицата от аметисти. Пи още шампанско. Отиде в апартамента на Коул… Там пи още… После една лимузина ги закара до летище „Интерконтинентал“… Качи се в частен самолет, където продължи да пие. С друга лимузина пътуваха през обляния от светлини град…

Сега образите се забавиха и станаха по-ясни. Тя излезе от колата и влезе в сграда с извити сводове, покрити с изкуствени цветя. И докато се взираше в отвратителните цветя и се опитваше да си ги представи като свежи бръшлянови храсти, някакъв нисък и плешив мъж й говореше.

Отново й се гадеше. Опита се да не мисли за плешивия мъж и за покритите с цветя сводове, но картината се беше запечатала в съзнанието й — неясна и странно зловеща. И все пак той изглеждаше доста приятен човек — изпрати ги до вратата, когато си тръгваха. Махна им и й каза нещо, докато лимузината потегляше. Тя се показа от прозореца и му махна, докато той стоеше на вратата, над която имаше осветен в розово и зелено неонов свод; над него блестяха неонови звънчета, а под него имаше някакви думи.

Под него имаше думи.

Думи…

Думи, написани със старинни букви, които светеха с розова и зелена неонова светлина. Сватбена църква.

Мъжът на вратата й викаше: „Късмет, госпожо Харисън!“

Щом осъзна реалността, стомахът й се сви, а главата започна да я боли.

— Боже мой! — Изстена високо и се обърна в леглото, като притисна лице във възглавницата и се опита да забрави случилото се.