Джудит Макнот
Спомни си кога (17)

Седемнадесета глава

Трафикът между летище „Интерконтинентал“ в Хюстън и центъра на града беше претоварен както винаги в събота следобед, но шофьорът на черната лимузина ловко преминаваше от платно в платно.

Коул седеше на задната седалка, изцяло отдаден на мисли за бъдещето на корпорацията. Търсеше начин да включи „Юнифайд“ в изграждането на газопровода, който руснаците планираха да прекарат през Черно море. Погледна навън едва когато колата спря пред входа на грандхотел „Балморал“ и един униформен младеж се мярна покрай прозореца. Коул с неохота взе куфарчето си и слезе от лимузината.

Не обърна внимание на огромното, облицовано с тъмнозелен мрамор фоайе, не се възхити от високите колони в гръцки стил и подмина с безразличие блестящите кристални полилеи и луксозните дивани, тапицирани с брокат с цвят на слонова кост. Мислите му бяха заети с руските тръбопроводи и лютите руски зими.

В дясната част на фоайето се виеше широко стълбище, отвеждащо до просторна площадка. Подготовката за Бала на бялата орхидея беше в разгара си. Площадката беше превърната в митична гора, за да отговаря на темата на бала — „Камелот“. Работници окачаха бели лампички и ръсеха изкуствен сняг върху обилната зеленина.

Коул се смръщи и се насочи към регистратурата. Управителят на хотела го зърна и бързо заслиза по стълбите, за да го посрещне, после настоя да го придружи до апартамента за специални гости.

— Ако има нещо, което да направи престоя ви в нашия хотел по-приятен, само ми се обадете, господин Харисън — каза управителят, докато излизаше от луксозния апартамент.

— Добре — разсеяно отвърна Коул. Нито любезното посрещане, нито фантастичният пет стаен апартамент, обзаведен в стил Луи XV, го впечатлиха особено. Беше прекарал голяма част от живота си в луксозни хотели из целия свят, беше свикнал да очаква най-доброто и да го приема като даденост.

Отхвърли предложението на управителя да се възползва от услугите на камериерката за разопаковането на багажа, направи знак на пиколото да внесе куфарите, свали сакото си, разхлаби вратовръзката и разкопча яката на ризата си. Насочи се към бара във всекидневната и си забърка коктейл от джин и тоник. Отвори вратата към балкона и излезе навън. Беше топло, но поне не се усещаше влагата, която лятно време превръщаше Хюстън в сауна. Застана до перилата и се загледа към града, който беше негов дом по време на следването му в колежа. През всички изминали години беше посещавал Хюстън само няколко пъти, и то за кратко — все по работа. Може би поради тази причина внезапно откри огромната разлика между това, което беше Хюстън преди четиринадесет години, и сегашния му вид.

Беше напуснал града с автобус в деня на дипломирането си. Целият му багаж се беше събрал в найлонова торба. Беше облечен в избелели джинси, тениска и износени обувки. Сега се завръщаше с частен самолет, и носеше марков костюм на стойност седем хиляди долара, куфарче за хиляда и петстотин. Когато самолетът се приземи и спря в хангара, шофьорът на лимузината му вече очакваше. Беше свикнал да го посрещат като важна персона, така както беше свикнал с частния самолет, скъпите апартаменти и възхитените погледи на жените.

Върна се четиринадесет години назад, към онова пътуване с автобус от Хюстън до Джеферсънвил. Спомняше си го така, сякаш се беше случило вчера. Взе автобуса, защото според Кал пътуването със самолет беше излишно разхищение. На практика дрехите на гърба му, малкото вещи в торбата бяха единственото, което притежаваше.

Торбата му беше изтъркана и евтина, но мечтите му големи. Мечтаеше един ден да се завърне в Хюстън богат и известен.

Това се беше случило.

Коул вдигна чашата към устните си и отпи глътка. Каква ирония на съдбата! Днес се сбъдваше заветната му мечта, но този факт изобщо не го вълнуваше. Беше преуспял, беше се преборил с всички трудности, но продължаваше да работи упорито както някога. Дори по-упорито.

Загледан в леката мъгла, която нежно се спускаше над града, Коул внезапно се запита за какво всъщност се блъска толкова. Беше започнал преговори за закупуването на няколко компании, беше вложил средства в строителството на множество административни сгради в Западна Калифорния и Вашингтон…

Но ако чичо му не се оправеше, всичко губеше смисъл. След разговора с Лети, Коул се беше свързал с лекаря на Кал, който го уведоми, че най-лошото може да дойде всеки момент.

Коул погледна часовника си. Наближаваше шест и половина. В седем и тридесет трябваше да слезе във фоайето, за да даде интервю за телевизията, а аукционът преди бала беше насрочен за осем. Разполагаше с един час, през който трябваше да се изкъпе, да се обръсне и да се преоблече, както и да се обади в Калифорния, за да провери как върви строежът на сградите.