Джудит Макнот
Спомни си кога (10)

Десета глава

Далас, 1996

— Добър ден, господин Харисън. И поздравления! — поклони се портиерът, когато лимузината на Коул влезе през главния вход на модерния комплекс, на огромната площ на който се помещаваше корпорацията „Юнифайд Индъстрис“. Наоколо зеленееха дървета, виждаха се масивен фонтан и изкуствено езеро. При хубаво време служителите работещи в седемте големи сгради от огледално стъкло, свързани помежду си, често се събираха на това място, за да обядват.

Лимузината се плъзна покрай административната сграда, подмина изследователските лаборатории и трима мъже в бели престилки, спорещи разгорещено на път за главния вход. Накрая колата спря до една дискретна табелка до бордюра, на която пишеше „Изпълнителен директор“.

— Поздравления, господин Харисън! — каза служителката на рецепцията, когато Коул слезе от асансьора на шестия етаж.

Той отвърна с кратко кимване и продължи пътя си. Кабинетите на ръководството бяха отделени от офисите с висока, облицована с тиково дърво стена, в която беше вградена емблемата на корпорацията. Тук посетителите с предварително уговорени срещи изчакваха реда си в луксозна обстановка — бледозелени кожени дивани, разположени върху меки персийски килими, изящни махагонови масички и различни приспособления със седефени или месингови инкрустации.

Коул свърна вдясно и пое по покрития с мека пътека коридор, водещ към неговия кабинет, разсеяно отбелязвайки, че наоколо е необичайно тихо.

Когато мина покрай конферентната зала, Дик Рос, шеф на отдела за реклама и връзки с обществеността, му махна с ръка:

— Коул, би ли влязъл за малко при нас?

В момента, в който прекрачи прага на пълната с народ зала, загърмяха бутилки шампанско. Четиридесетте служители го приветстваха с бурни аплодисменти по повод последния огромен успех на преуспяващата електронна фирма — присъединяването на една компания, с помощта на която щеше да започне производството на нов компютърен чип. „Къшман Електроникс“, собственост на братята Кендъл и Прентис Къшман, беше апетитна хапка и за други големи корпорации. Последната битка беше жестока. Днес „Юнифайд Индъстрис“ беше удържала победа и медиите се надпреварваха да отразяват събитието.

— Поздравления, Коул! — каза Корбин Дрискъл, ревизор на компанията, и пъхна чаша шампанско в ръката му.

— Реч! — извика Дик Рос. — Искаме реч! — настоя той с тон на човек, решен на всяка цена да направи така, че всички да се отпуснат и да възприемат действителността в розови краски. В този случай усилията му бяха напразни, а тонът му — пресилен. Между изпълнителния персонал на корпорацията и генералния директор не съществуваха близост и приятелски връзки.

Коул нетърпеливо изгледа Дик Рос, после отстъпи и започна своята „реч“.

— Дами и господа, току-що похарчихме сто и петдесет милиона долара, присъединявайки към нашата корпорация една фирма. Ако не можем да произведем прословутия компютърен чип, ще сме на загуба. Предполагам, че сега е моментът да започнем да мислим как да съкратим загубите на корпорацията, ако това се случи.

— Надявах се, че ще чуя думи, достойни да бъдат цитирани пред медиите — отбеляза Рос. — Откакто преди два часа стана ясно, че ние сме победителите, телефонът ми не е преставал да звъни.

— Ще оставя това за теб. Измислянето на подходящи за пред медиите думи е твоя работа, Дик, не моя — отвърна Коул, после се извърна и пое към кабинета си, оставяйки Дик с чувството, че току-що е бил смъмрен, а всички останали — с чувството, че очакванията им не са се оправдали.

 

 

След минути хората се разпръснаха. В конферентната зала останаха само Дик Рос, неговата нова асистентка Глория Куигли и Корбин Дрискъл.

Първа заговори Глория Куигли. Тя беше висока, руса и красива. Тридесетгодишна — тя беше най-млада от всички членове на изпълнителния състав и съвсем наскоро беше назначена на поста си.

— Какво разочарование! — възкликна тя и театрално въздъхна. — Духовете на Уолстрийт са разбунени, понеже „Юнифайд Индъстрис“ измъкна „Къшман“ изпод носа на Мат Фаръл и на неговата „Интеркорп“, както и на още двама първокласни играчи. Всички сме в еуфория, служителите от канцелариите ще се пръснат от гордост, а портиерите и разсилните едва се сдържат да не затанцуват жига! Само на човека, който постигна всичко това, сякаш изобщо не му пука!

— О, пука му — възрази Дик Рос. — Когато изкараш поне шест месеца сред нас, ще откриеш, че днес си видяла задоволството на Коул Харисън, проявено в най-висша степен. Всъщност мога да се закълна, че в момента той е по-щастлив от когато и да било.

Глория погледна недоверчиво двамата си колеги.

— Интересно тогава как ли изглежда, когато е нещастен?

Корбин Дрискъл поклати глава:

— Не би искала наистина да го видиш, нали?

— Не може да е чак толкова зле! — изненада се тя.

— О, така ли? — пошегува се Корбин. Той направи красноречив жест към гъстата си, силно прошарена коса. — Преди две години, когато постъпих на работа при Коул, нямах нито един бял косъм. — Другите двама се засмяха и той добави: — Щедрата тлъста заплата и множеството преференции, които човек получава, когато започва работа тук, вървят под ръка с някои неудобства.

— Какви например? — заинтересува се Глория.

— Например среднощни телефонни разговори с Коул, който току-що е бил осенен от някоя идея и иска незабавно да започнеш работа по осъществяването й.

— Ще бъде добре да се научиш как възможно най-бързо да стягаш багажа си и да хващаш някой самолет, след едночасово предупреждение, и то в разгара на приятен уикенд — допълни Корбин. — Защото шефът не живее по часовник и календар.

— Да работя през уикендите ли? — ужасено извика младата жена. — Ще трябва да си изключвам телефонния секретар още в петък вечерта!

— Радвам се, че го спомена — изкикоти се ехидно Рос, бръкна в джоба на панталоните си и измъкна оттам малък черен предмет. — Това е подарък за теб — нещо, което ще замести телефонния ти секретар и е безспорно доказателство за важността на поста, който заемаш тук.

Глория механично протегна ръка и той постави в дланта й един пейджър.

— Добре дошла в „Юнифайд Индъстрис“. Ако си достатъчно умна, няма да се разделяш с този пейджър. Дори ще спиш с него.

Всички се засмяха, но още когато кандидатстваше за тази работа, Глория добре знаеше, че към нея ще бъдат предявени множество изисквания. Те бяха част от предизвикателството.

Преди да напусне фирмата „Далас-ПР“, за да постъпи на работа в „Юнифайд Индъстрис“, беше изчела всичко за агресивния непредвидим предприемач, успял да изгради огромен и много печеливш конгломерат още преди да е навършил тридесет години.

От личен опит беше разбрала, че Коул Харисън е работодател с високи изисквания, а сдържаното му и хладно поведение изключва всякакво фамилиарничене. Това се отнасяше дори и за най-близките му помощници.

Харисън беше безразличен както към вероятността да си създава врагове, така и към собствения си имидж, но към репутацията на корпорацията беше особено чувствителен.

Службата за работа с клиенти беше мястото, където можеше най-добре да прояви качествата си.

— В света на бизнеса, в това число и за всички, работещи тук, Харисън е пълна мистерия — замислено рече Глория. — Никой нищичко не знае за него. Аз проявявам интерес към личността му от две години. Вниманието ми привлече онзи случай с присъединяването на „Иъри Пластикс“ към „Юнифайд Индъстрис“. Един познат ми спомена, че кандидатите за МВА изучават неговите техники за присъединяване на по-малки фирми към по-големи.

— Случаят с „Иъри Пластикс“ всъщност не беше толкова сложен. Мога да ти дам точна информация за онова, което се случи тогава, и не е необходимо човек да бъде кандидат за научна степен, за да го разбере — иронично отбеляза Корбин.

Тя настойчиво го изгледа:

— Разкажи ми, моля те.

— Основната причина, поради която Коул спечели, беше, че участва в съревнованието за фирмата без оглед на времето и средствата. Когато други корпорации решат да присъединят към себе си някоя нова компания, те претеглят парите и времето, които ще са им необходими за тази нова придобивка, и стойността, която обектът на интерес има за конкретната корпорация. Ако цената стане прекалено висока, те временно се оттеглят. Това е практиката, прилагана от най-големите корпорации в цял свят. Така постъпват противниците на Коул, докато се води битката, те постоянно пресмятат какво ще загубят и какво ще спечелят, после се опитват да предскажат следващия ход на противника въз основа на онова, което той ще спечели и ще загуби.

Коул действа по различен начин. Когато иска нещо, не спира, докато не го получи, независимо от цената. Най-после и противниците му осъзнаха тази истина, което от своя страна само му помага. Достатъчно е да реши, че трябва да купи някоя фирма, и всички останали кандидати се предават без бой. Предпочитат да му отстъпят плячката, вместо да се борят с него. Това в общи линии са оръжията, с помощта на които той е неизменният победител.

— Ами случая с „Иъри Пластикс“? Точно той го направи легенда.

Корбин кимна:

— В този случай имаше петима кандидати. Ние бяхме първите. Бордът на директорите на „Иъри“ по принцип беше приел нашата оферта, но тогава внезапно се включиха и другите компании. Така се стигна до необходимостта да наддаваме. Цената и концесиите непрекъснато растяха. Трите по-малки компании отпаднаха. В играта останахме само ние и „Интеркорп“. Същевременно други фирми за пластмаса, които бяха обект на стремежите на „Интеркорп“, се насочиха към отпадналите кандидати. Тъй като най-яростният ни противник всъщност се интересуваше от тези други фирми повече, отколкото от „Иъри Пластикс“, той се оттегли и ние се оказахме единствените желаещи да закупят „Иъри“. В момента, в който останахме единствен кандидат, Коул се обърна към борда на директорите на „Иъри“ с оферта, много по-ниска от тази, която бяхме направили в самото начало на преговорите. От „Иъри“ така изпищяха, че ги чуха по цялата Уолстрийт! Вярно, получиха съчувствие, но никой от другите четирима кандидати не се завърна на бойното поле, защото независимо дали се печели или губи, всяка битка изисква много средства. Освен това Коул стоеше в центъра на ринга надянал боксовите ръкавици, готов да повали всеки новопоявил се противник. Останалото е история: „Юнифайд“ получи „Иъри“ на много по-ниска цена, отколкото фирмата струваше в действителност, а Коул се сдоби с лоша репутация и цял куп врагове.

— Не мога да направя нищо по въпроса с враговете, но имам намерение да работя упорито за заздравяването на връзките ни с обществеността — отбеляза Глория.

— Коул не се интересува дали има врагове или не. Единствените неща, които са от значение за него, са „Юнифайд“ и победата. Това се опитвах да ти обясня преди малко — Коул Харисън щеше да плати колкото и да му поискаха за „Иъри“ с единствената цел да я притежава. Сякаш победата за него е дори по-важна от онова, към което е насочил всичките си усилия.

— Като слуша всичко това, човек би могъл да очаква по-скоро провал, отколкото успех.

— Щеше да бъдеш права, ако се отнасяше за някой друг, а не за Коул Харисън. Освен упоритост, той притежава специална дарба — намеси се Дик Рос, поливайки уиски в чашата си.

— И каква е тази дарба?

— Да предвижда. Коул притежава невероятния талант да предскаже всяка предстояща тенденция, промяна, необходимост и да се подготви да заложи на нея далеч преди повечето му конкуренти да са се усетили.

— Оставам с впечатление, че не одобряваш това — озадачено го погледна младата жена.

— Възхищавам се на дарбата, но не и на човека, който я притежава — отвърна той. — Каквото и да направи, Коул винаги има някакъв скрит мотив. Аналитиците от Уолстрийт непрекъснато се опитват да отгатнат плановете му, но почти никога не успяват. Докарва всички ни до състояние на лудост, защото и ние трябва да предвиждаме какво се мъти в главата му.

— За мен Коул Харисън е много интригуващ човек — рече Глория и сви безпомощно рамене, сякаш извинявайки се за изразеното несъгласие.

— Какво те кара да смяташ, че той изобщо е човек? — сериозно извика Рос. — Имам причини да мисля, че Коул е робот с изкуствен интелект, облечен в костюм за осем хиляди долара. — Другите двама се засмяха. Той едва се усмихна. — Смеете се, но аз имам данни, с които мога да докажа твърдението си: не играе голф, нито тенис, не се интересува от професионални спортове или от различни прояви в обществения живот; ако има поне един приятел, то никой на този свят не е чувал за него. Бившата му секретарка ми каза, че по телефона за лични разговори го търсят само жени. Жените — завърши Рос с многозначителен поглед към Глория — без изключение го намират за неотразим.

— Това праща твоята теория за роботската същност на Коул по дяволите, Дик! — пошегува се Корбин.

— Не е така — защити се той. — Откъде да знаем дали последните технологии за производство на роботи не са постигнали създаването на мъжки робот.

— Неприятно ми е, че трябва да прекъсна този полезен разговор, но имам работа и по-добре да се захващам с нея — излъга Глория, остави чашата на масата и се изправи. — Господин Харисън може да не дава пукната пара за имиджа си, но това засяга интересите на корпорацията, а на нас ни плащат, за да защитаваме тези интереси. Докато е тук трябва да го уговорим да даде пресконференция във връзка с последната сделка, с бъдещите планове на корпорацията и така нататък.

— Няма да се съгласи — предупреди я Рос и също стана. — Вече опитах.

— Тогава да обединим усилията си.

— Той вече ме отряза. Може да те споходи късметът на всеки начинаещ, затова по-добре ще е да опиташ сама — ако изобщо успееш да се добереш до него.

 

 

Да се добере до Коул Харисън беше по-лесно, отколкото да привлече вниманието му, осъзна Глория, след като беше допусната в светая светих на директора. Кабинетът беше обзаведен с кожени виненочервени мебели, подредени върху сребристосив килим. Интериорът беше разнообразен с масички от хром и стъкло.

В продължение на десет минути Глория седеше пред бюрото на Коул Харисън и се опитваше да убеди шефа си, че е необходимо да даде пресконференция. През това време той подписва документи, дава нареждания на секретарката си, провежда телефонни разговори, без да обръща внимание на притеснената си служителка.

Внезапно очите му се спряха върху нея.

— Та какво казвахте? — рязко попита с тона на човек, свикнал да командва.

— Аз… — заекна тя, тръпнейки под този хладен преценяващ поглед. — Опитвах се да ви обясня, че в момента една пресконференция ще бъде не само от полза, но и от жизненоважно значение. Пресата вече представи действията около присъединяването на „Къшман“ като кървава битка. Победените разтръбиха наляво и надясно, че играта е непочтена, още преди да е завършила…

— Играя, за да печеля. Те загубиха. Единствено това има значение.

Глория смело го погледна в очите и реши да рискува.

— Според вашите опоненти и повечето служители на Уолстрийт, сър, вие играете необичайно грубо и не вземате заложници. Вестниците ви описват като кръвожаден вълк, който за забавление убива повече жертви, отколкото може да изяде.

— Много цветисто описание, госпожице Куигли — отвърна с унищожителен сарказъм Коул.

— Но е факт — възрази тя, засегната от подигравателния му тон.

— Не — поправи я Харисън. — Факт е следното: „Къшман Електроникс“ е основана преди шестдесет години от един истински гений, но с всяко следващо поколение неговите наследници са ставали все по-мързеливи и по-глупави. Тези, които в момента влизат в борда на директорите, са родени и израснали в охолство, завършили са най-престижните училища и независимо от факта, че са оставили „Къшман“ и инвестициите на нейните акционери да отидат на кино, упорито продължават да вярват в своето величие и мощ. Затова не усетиха какво се задава. Не можеха да повярват, че никой от техните могъщи защитници няма да ги спаси срещу огромна сума пари в брой.

— Вместо това те загубиха от мен — от парвеню, издигнало се от низините — и това е най-обидното за тях в цялата история. Поради тази причина ме обвиняват в нечестна игра. Но ние не сме гости, поканени на следобеден чай, където всеки трябва да се държи любезно и възпитано, ние водим битка. В тази битка може да има само победители и победени.

Коул зачака признанието на Глория, че е съгласна с теорията му, и че няма повече да настоява, но тя мълчеше и изпитателно го наблюдаваше.

— Е? — запита след момент той.

— Има начини да се води битка така, че победителят да не изглежда като див варварин. Връзките с обществеността са ключът към това — рече Глория.

Коул знаеше, че тя е права, но нямаше намерение да го признава. Докато изграждаше своята компания и я превръщаше в огромен конгломерат от първостепенно значение, много пъти беше водил юридически и икономически битки със самодоволни аристократчета от рода на тези, които влизаха в борда на директорите в „Къшман“, и винаги беше излизал победител. Всеки път след подобна победа той чувстваше, че загубилите съперници го мразят, и то не само заради печалбите, които е измъкнал изпод носа им, а заради това, че няма техния произход.

Коул намираше тяхното поведение по-скоро за забавно, отколкото за обидно, освен това му доставяше удоволствие да знае, че го описват като безскрупулен мародер, размахващ боздуган, докато противниците му бяха представяни като невинни жертви и рицари-кавалери. Истината беше, че тези „бели рицари“ наемаха разни продажници — адвокати, счетоводители и борсови агенти, които да водят мръсните битки. Когато опонентът им отслабнеше достатъчно, те благородно излизаха на бойното поле, размахвайки сабя по джентълменски. След кратък символичен дуел вдигаха острие към шлема си, за да отдадат чест на своята жертва, после забиваха острието в нея и напускаха сцената, оставяйки ново попълнение наемници да разчистят след тях и да погребат жертвите.

За разлика от тези корпоративни дуелисти Коул беше хулиган, побойник, който се интересуваше единствено от победата, а не от репутацията си, от завързването на съмнителни приятелства и от разиграването на благородни сцени пред победените. В резултат на това през годините той си беше спечелил множество врагове. Приятели почти нямаше. Беше се сдобил с напълно заслужената слава на безмилостен съперник, както и със славата на безскрупулен тип, която изобщо не заслужаваше.

Тези неща не го притесняваха. Върлите врагове за цял живот, несправедливите публични обвинения, озлоблението и неприязънта бяха част от цената, която човек плащаше в името на успеха. Коул поемаше своя дял от неприятностите, без да се оплаква, така както правеха онези, които през последните двадесет години също като него бяха натрупали състояние от нищото и водеха успешно съществуване в един нездравословен икономически климат.

— В края на осемдесетте казваха същите неща за Мат Фаръл и „Интеркорп“ — натъртено припомни Коул на подчинената си. — Днес той е Прекрасният принц на Уолстрийт.

— Да, така е. И това отчасти се дължи на женитбата му с една прекрасна и обичана от всички богата наследница, както и от образа му, създаден от медиите.

Коул отправи поглед към вратата и кимна на главния консултант на корпорацията Джон Недърли, когото секретарката тъкмо въвеждаше в кабинета. Глория разбра, че времето й е изтекло, и се изправи. Беше победена.

— Кога искате да дам въпросната пресконференция?

За стотна от секундата Глория се зачуди дали да вярва на ушите си.

— Аз… Възможно най-скоро. Какво ще кажете за утре. Ще разполагаме с достатъчно време, за да уредим всичко.

Коул вече подписваше новите документи, донесени от секретарката, но вдигна поглед към младата жена и поклати глава:

— Тази вечер отлитам за Лос Анжелис. Ще остана там до сряда.

— Какво ще кажете за четвъртък тогава?

Той отново поклати глава:

— В четвъртък и петък планирам да отида до Джеферсънвил по семейни дела.

— Събота? — с надежда предложи Глория.

— Чудесно.

Секретарката му обаче обърна страниците на настолния календар, посочи нещо, написано в него, и каза:

— Страхувам се, че в събота е невъзможно. Тогава трябва да сте в Хюстън.

— В Хюстън ли? — попита раздразнено Коул. Перспективата не му се нравеше. — За какво?

— За Бала на бялата орхидея. Направихте дарение за благотворителния аукцион преди бала — онази скулптура от Клинеман — и бяхте удостоен със специална покана заради проявената от вас щедрост.

— Изпратете някой друг.

Всички изненадано се обърнаха към Глория, когато младата служителка предложи:

— Сетих се как можем да използваме този бал. Статуята от Клинеман ще бъде най-ценната вещ на аукциона и…

— А също и най-грозната — намеси се Коул и тонът му беше толкова мек, че тя едва потисна смеха си.

— Защо тогава я купихте? — не се сдържа тя.

— Казаха ми, че е добра инвестиция. През последните пет години стойността й многократно нарасна. За съжаление сега не я харесвам повече, отколкото в деня, когато я купих. Нека да изпратим някого в Хюстън да поднесе този дар от името на корпорацията.

— Трябва да сте вие! — настоя Глория. — Предложихме ви да направите дарение и вие отделихте много средства за това. Парите ще отидат за Американското общество за борба с рака и балът е събитие от национално значение. Моментът е много подходящ. Ще се появите на бала и ще направите този жест, а на следващата седмица ще дадете пресконференция.

Коул се втренчи в нея. Не намираше аргумент, с който да обори желязната й логика. Всъщност дори му харесваше желанието й да върши работата, за която компанията й плащаше.

Глория тръгна към вратата, но след няколко крачки спря и се обърна към двамата мъже, които внимателно я наблюдаваха.

— Медиите се готвят да защитят „Къшман“ — каза на Коул. — Ако имате възможност да гледате поне част от новините, направете го. Бих искала след това да обсъдим по-нататъшната си стратегия и да планираме съответните контрааргументи, които ще изложите по време на пресконференцията.

Когато Коул заговори, в гласа му се прокрадва нетърпение:

— Ще гледам новините, когато пристигна в Лос Анжелис.

Щом Глория излезе, той се обърна към главния консултант на корпорацията, който весело наблюдаваше оттеглянето на напористата служителка.

— Много е упорита, а? — отбеляза Джон.

— Много.

— И има страхотни крака. — След този коментар Джон превключи на по-съществена тема: — Чичо ти трябва да подпише пълномощията за предстоящото събрание на борда на директорите. — Плъзна няколко листа върху стъклената плоскост на бюрото. — Коул, може да ти се стори, че си пъхам носа, където не ми е работа, но наистина смятам, че чичо ти трябва да прехвърли на твое име своите акции, вместо всеки път да ти дава пълномощни. Зная, че според завещанието му неговите акции ще останат на теб, но нощем се събуждам, плувнал в студена пот, при мисълта какви проблеми може да си имаме, ако преди да умре, старецът хване склероза или превърти и реши да престане да се подписва под пълномощните.

Коул хвърли ироничен поглед към помощника си и пъхна документите в куфарчето си.

— Напразно се тревожиш — рече. Завъртя стола си и започна да прибира папките в шкафа зад бюрото; — Умът на Кал е остър като бръснач.

— Дори и така да е — настоя Джон. — Старецът наближава осемдесетте, а възрастните хора лесно могат да бъдат накарани да вършат ексцентрични и опасни неща. Миналата година например група дребни акционери на една химическа компания в Индиана се опитали да се противопоставят на сделка, която бордът на директорите искал да осъществи. Акционерите се свързали с някаква възрастна дама, която наследила контролния пакет акции на компанията от покойния си съпруг, и я убедили, че действията на борда ще доведат до големи загуби и до рязък спад в цената на акциите й. Придружили я от Калифорния, където живеела с години, до Индиана. Там старицата лично заявила, че като собственица на контролния пакет акции е против осъществяването на въпросната сделка. Две седмици по-късно написала писмо до борда, заявявайки, че е била принудена да постъпи по този глупав начин!

Коул заключи шкафа, обърна се към Джон и весело се загледа в разтревоженото лице на адвоката. Калвин Даунинг беше чичо на майка му, но Коул не само го чувстваше по-близък от роден баща, а и го познаваше достатъчно добре, за да е сигурен, че страховете на консултанта са неоснователни що се отнася до Кал.

— Досега не се е родил човек, който да е в състояние да убеди или да принуди Калвин да стори каквото и да е, ако той не го иска. Не се е родил и човекът, който да е в състояние да го спре, ако старецът си науми да направи нещо.

Понеже адвокатът продължаваше да се съмнява, Коул му даде първия пример, който му хрумна:

— В продължение на пет години го уговарях да продаде ранчото и да се премести в Далас, но той не го направи. През следващите пет години се опитвах да го убедя поне да си построи по-хубава къща в ранчото, но той ми отговаряше, че не иска нова къща, и че това е излишен разход. Тогава Кал притежаваше най-малко пет милиона долара, но продължаваше да си живее в същата тясна съборетина, в която е роден. Преди две години за пръв и последен път реши да отиде на почивка. Докато отсъстваше в продължение на шест седмици, наех фирма, която му построи прекрасна сграда в западната част на имението. Коул затвори куфарчето си и стана. — Знаеш ли къде живее днес?

Джон долови ироничните нотки във въпроса му и предположи:

— В старата съборетина?

— Точно така.

— Но какво прави сам в тази стара къща?

— Кал не е съвсем сам. При него от десетилетия живее икономката му, а освен това има и нови работници, които му помагат в земеделската работа. Прекарва времето си, като раздава съвети на работниците или пък чете. Това винаги е било любимото му занимание.

Последното някак не отговаряше на представата, която Джон си беше изградил за стария тексаски земевладелец, затова попита:

— Какво точно чете?

— Всичко, което е привлякло вниманието и интереса му през определени периоди от дългия му живот. Тези негови периоди обикновено са с дължина около три-четири години и той се зарежда с цели камари томове по темата. Преминал е през период, в който четеше биографии на велики пълководци от древността, после за малко превключи на вълна митология. Последваха периоди на изучаването на психологически, философски и исторически трудове, а накрая дойде ред на уестърните и криминалетата. Миналата година прояви жив интерес към популярните списания. Четеше всичко, което му попадне — от „Плейбой“ до „Дамски домашен журнал“ и „Космополитън“. Смята, че списанията най-точно отразяват състоянието на колективния ум на всяко модерно общество.

— Наистина ли? — попита Джон, старателно прикривайки инстинктивната подозрителност, която събуждаха у него ексцентричността и приумиците на някакъв възрастен милионер, който по стечение на обстоятелствата беше собственик на огромен дял от акциите на „Юнифайд Индъстрис“ и който, стига да искаше, можеше да предизвика хаос в структурите на корпорацията. — И вади ли си някакви заключения от прочетеното?

— Да. — Коул отново се усмихна иронично, хвърли поглед към часовника си и стана. — Според Кал нашето поколение престъпно нарушава правилата на живота. Ние сме изопачили смисъла на понятия като чест, етика и носим лично вина за това, че отглеждаме едно ново поколение, което дори не разбира тези „концепции“. Накратко, според Кал цяла Америка върви към мръсната канализация, така както навремето това се е случило с Древна Гърция и Древен Рим; причините, които ще доведат до колапс, са същите, каквито са били и по времето на краха на тези световни сили. Тази невъзможна метафора между другото е на Кал, а не моя.

Джон стана. Вече с ръка на бравата, Коул се обърна към него и рече:

— Прав си, че е необходимо Кал да прехвърли акциите си на мое име. Това е мой пропуск, който отдавна трябваше да поправя, но по редица причини все не съм. Ще уредя нещата с Кал, когато се видим в края на седмицата.

— Ще уредите? — разтревожено повтори Джон. — Има ли някакъв проблем?

— Не — отвърна някак рязко Коул. Проблемът беше, че нямаше желание да обяснява на външен човек ролята, която Кал беше играл в живота му, благодарността и обичта, които изпитваше към него… Дори и да се опиташе, Коул беше убеден, че не би могъл да обясни или да оправдае пред адвоката на корпорацията чисто сантименталните причини, от които се водеше.

Преди четиринадесет години „Юнифайд Индъстрис“ съществуваше само в мечтите на Коул, но Кал беше изслушал плановете му. С безпределната вяра, че младежът притежава всички качества, за да превърне голямата си мечта в реалност, Кал му беше дал половин милион долара, за да стартира — сума, която тогава изчерпваше всичките му спестявания, включително и печалбите от нефтените кладенци. Допълнително старецът беше изтеглил още двеста хиляди долара от една банка. От своя страна Коул беше уредил заем от седемстотин и петдесет хиляди долара, като за гаранция беше посочил бъдещите печалби от кладенците на Кал. Въоръжен с повече от един милион долара, бърз и гъвкав интелект и практически знания, придобити в разговорите с Чарлз Хейуърд и приятелите му, посещаващи конюшнята, Коул беше направил първия си удар в света на бизнеса и финансите. Беше заложил на една от най-рискованите и в същото време най-печеливши карти — добива на нефт и газ.

Беше свидетел как една голяма компания, която се занимаваше със сондажи, на два пъти безуспешно беше пробвала да открие нефт в ранчото на чичо му. Коул реши да купи основния пакет от акции на втората по-малка компания — тази, която беше открила залежите. „Саутфийлд Експлорейшън“ беше собственост на Алън Саут — тридесет и три годишен мъж, трето поколение „проучвател“, както сам с гордост се беше нарекъл. Той откриваше газ и нефт там, където водещите в тази дейност компании не успяваха.

Предизвикателството беше движещата сила на Алън. Той повече се интересуваше от успеха, отколкото от печалбите. В резултат на това му липсваха пари. Нямаше търпение да си намери партньор, когато Коул му отправи предложение, подплатено с един милион долара. Младият Саут всъщност не гореше от нетърпение да прехвърли пълния финансов контрол на операциите върху Харисън, но нямаше друг избор.

Кал беше настоял племенникът му да приеме инвестицията на неговите пари като заем, но гордостта на младежа го накара да отиде по-далеч. Той беше настоял Кал да бъде пълноправен партньор, както и да си вземе парите обратно и беше подготвил нужните документи с помощта на адвокат. През последвалите три години Алън правеше гаф след гаф и беше в непрекъснат конфликт с партньора си. Накрая Коул му предложи да откупи акциите му за пет милиона долара и двамата мъже се разделиха като приятели.

С одобрението на Кал Коул закупи три малки добре подбрани производствени компании. Нае нов управленчески екип, нови машини, разви търговския отдел. Когато балансът на всяка една от тези компании изглеждаше най-примамлив, той ти продаде. В малкото си свободно време изучаваше стоковия пазар и анализираше успехите на известните брокери и мениджъри. Забеляза, че мненията на повечето от експертите коренно се различават по редица важни въпроси, и стигна до заключението, че навременната намеса и добрият шанс са по-важни от знанията и уменията. По онова време шансът беше на негова страна и той реши да се пробва в по-сериозни инвестиции.

За три години петте милиона долара, с които разполагаше, станаха шестдесет и пет. През цялото това време Кал се намеси само веднъж в делата на Коул с искането в следващата бизнес атака да бъде включен и другият му племенник — Травис Джерълд. Той беше пет години по-голям от Коул и живееше в друга част на Тексас. Работеше за някакъв производител на тухли, който беше пред фалит. Беше завършил колеж, имаше прекрасна жена на име Илейн, която Коул много харесваше, и две разглезени деца — Дона Джийн и Тед, които не можеше да понася. Въпреки че беше виждал Травис само веднъж, и то преди години, той беше сметнал, че е лоялно като част от „семейството“ братовчед му също да бъде включен в бизнеса, затова беше изпълнил желанието на Кал.

После започна да се оглежда за печеливша компания, подходяща за основа на неговата корпоративна династия — компания, която да произвежда продукт или да предлага услуги, които винаги щяха да се търсят. Предричайки, че тази непрекъсната и нарастваща необходимост е ключът към успеха, Коул беше разбрал, че притежава безценна дарба. Всички вярваха, че IBM и Apple съвсем скоро ще завладеят целия компютърен пазар, той беше убеден, че продукти с по-ниска цена, но със същото високо качество ще се наложат сред потребителите.

Противно на съветите и предупрежденията на познатите си, той купи една малка фирма, наречена „Ханкок“, и й измисли друго име. Утрои продажбите, затегна контрола върху качеството и вложи много пари за реклама. След две години компютрите „Ханкок“ се продаваха из цялата страна и бяха предпочитани заради своята гъвкавост и надеждност. Коул обяви Травис за президент на „Ханкок“, което накара съпругата на братовчед му да пролее много сълзи на благодарност. Самият Травис изпадна в нервна криза. Липсваше му въображение, но това той компенсираше с лоялност, решителност и стриктно придържане към инструкциите на Коул. Когато преди четири години Коул създаде „Юнифайд“, той избра Травис да оглави корпорацията.