Джудит Макнот
Спомни си кога (23)

Двадесет и трета глава

Стига да можеше, Коул с радост би се отказал от привилегията да бъде почетен гост, настанен на централното място. Официалният домакин на бала беше висок, представителен мъж с прошарена коса. Казваше се Франклин Мичъл и беше вицепрезидент на семейна нефтена компания, но всъщност беше един надут и самодоволен глупак. На масата седяха съпругата, синът и снаха му и младото семейство Дженкинс — очевидно близки приятели на сина. Шестимата представляваха арогантна високомерна пасмина, която той с мъка понасяше.

Другите две двойки бяха един ерген на име Делбърт Канфийлд, наближаващ петдесетте, и старата му майка, към която той постоянно използваше обръщението „мама“, както и Конър и Миси Дезмънд. Семейство Дезмънд се опитаха да намерят общ език с Харисън, но за нещастие интересите им се свеждаха единствено до игрите на голф и тенис и до живота на приятелите им. Тъй като Коул не се интересуваше, нито пък прояви желание да разговаря по някоя от тези три теми, опитите им за контакт с него замряха.

Коул реши да не си губи времето в слушане на клюки и празни приказки, а да го използва за нещо по-добро. Замисли се за болестта на Кал, за абсурдното настояване на чичо му да се ожени през следващите шест месеца, от време на време хвърляше поглед към Даяна, за да види как се справя с неприятната за нея ситуация, накрая се задълбочи върху проблемите, които му предстоеше да разреши.

Когато сервитьорите разчистиха масата, подготвяйки я за поднасяне на основното ястие, Коул вече беше взел доста решения и беше набелязал тактиката си по отношение на няколко сделки.

По време на десерта Франклин Мичъл надълго и нашироко обясни как смята да защити кандидатурата си за президент на местния клуб „Ривър Пайнс“, а Коул набеляза основните действия, с които щеше да изведе „Къшман Електроникс“ начело на индустрията за производство на компютърни чипове.

В един момент установи, че Франклин Мичъл му говори нещо. Понеже не беше успял да включи почетния си гост в досегашните разговори, сега се опитваше да събуди интереса му към една нова тема — лова.

— Ходили ли сте някога на лов, Коул?

— Да — отвърна той, задържа още малко погледа си върху Даяна и едва тогава се обърна към Мичъл. Не можеше да си обясни защо Даяна изглежда още по-напрегната.

— Трябва някой ден да ви поканя на лов за благородни елени в нашето ранчо. Мястото е наистина прекрасно — петдесет хиляди акра!

Мичъл вдигна високо вежди в очакване на отговор, макар че според Коул думите му не бяха истинска покана, а по-скоро словесен капан, с който нарцистични типове като него изтъкваха своето социално превъзходство пред непознати. Тъй като не беше отправена конкретна покана за лов във въпросното „прекрасно място“, всеки отговор би поставил Коул в положението на изпълнен с надежди просител. Като имаше предвид всичко това, той изобщо не се притесни да изрази истинското си мнение по въпроса:

— Честно казано, не виждам смисъл да мръзна по шубраците с надеждата някой благороден елен да благоволи да мине покрай мен.

— Не, не, не. Ние не правим така. Из цялото ранчо сме пръснали хранилки, при които елените идват всеки ден.

— Искате да кажете, че е достатъчно само да отидете до някоя хранилка и да изчакате елена да дойде за храна, после, докато животното мирно и кротко си дъвче сламата, го надупчвате с куршуми, отрязвате главата му и я окачвате над камината си?!

Събеседникът му се подразни:

— Не е точно така, както го изкарвате.

— Наистина ли? А как е тогава?

— Да не би да сте против ловуването? — Явно се беше засегнал от критиката. Той хвърли към Коул поглед, изпълнен с неприязън.

— Не, но винаги изяждам онова, което съм убил.

Мичъл леко се поотпусна.

— Добре, добре. Така правим и ние. Винаги. Е, по какъв дивеч обичате да стреляте?

— По диви гълъби.

Коул се ядоса на себе си, че показва презрението си към богатите безделници точно пред Мичъл, който не заслужаваше човек да се занимава с него. Съпругата му и снахата му очевидно се забавляваха от неудобното положение, в което бе изпаднал главата на семейството. За разлика от тях Делбърт Канфийлд и скъпата му „мама“ удостоиха Коул с презрително мълчание. Семейство Дезмънд обсъждаха уроците по управляване на яхта, които в момента вземаха, и не се интересуваха от околните.

Деветият предмет, представен на аукциона, беше продаден за сто и деветдесет хиляди долара.

— Следващото ни предложение не се нуждае от допълнително описание — приповдигнато рече водещият търга, слезе няколко стъпала и тържествено смъкна кадифената драперия, покриваща скулптурата на Клинеман. Из залата се разнесе възторжен шепот. После разговорите изведнъж стихнаха. Кандидатите за собственици на модернистичното творение се втренчиха в голямата бронзова фигура, пресмятайки докъде биха могли да стигнат в залаганията.

— Настъпи моментът, който много от вас очакваха с нетърпение. Това е възможност, която се предоставя веднъж в живота. Можете да станете собственици на тази омагьосваща скулптура, сътворена от гениален майстор! Наддаването ще започне от двеста хиляди долара. — Мъжът повдигна вежди и огледа аудиторията. На устните му се изписа победоносна усмивка. — Кой ще открие наддаването? — Една ръка се вдигна и водещият незабавно кимна: — Господин Селфър предлага двеста хиляди долара. Има ли някой, който… Да, двеста и пет хиляди долара от господин Хигинс. Двеста и десет долара хиляди от господин Артър, благодаря…

— Двеста и петдесет хиляди — извика Франклин Мичъл.

Коул едва сдържа усмивката си. Беше глупаво да се предлагат двеста и петдесет хиляди долара за някаква безвкусица, за която трудно можеше да се каже какво точно изобразява. На него например творението на Клинеман му напомняше бронзови банани, измежду които се подаваха няколко подобия на човешки крайници.

— Двеста и седемдесет! — извика друг.

Водещият наддаването очаквателно се втренчи в Мичъл.

— Триста хиляди — каза домакинът.

— Триста хиляди долара, а едва сме започнали! — възторжено обяви мъжът. Той като сеизмограф улавяше и най-малкото вълнение в залата. — Не забравяйте, че парите ще отидат за благотворителни цели, дами и господа…

— Триста и десет хиляди! — предложи някой.

— Господин Лейен дава триста и десет хиляди долара! Господин Селфър отново се включва в наддаването. — Водещият търга изчака за миг и одобрително закима. — Господин Селфър предлага четиристотин хиляди! Някой ще даде ли четиристотин и десет? Четиристотин и десет хиляди долара? — Огледа залата. — Заслужена победа, дами и… — Той млъкна и с усмивка изрече: — Четиристотин и десет хиляди долара. Вече имаме предложение за четиристотин и десет хиляди. Някой ще даде ли четиристотин и двадесет?

В крайна сметка статуята на Клинеман беше продадена за четиристотин и седемдесет хиляди долара. Докато гостите развълнувано шумяха, новият собственик на творбата гордо подписа чека, връчи го на асистентите и се отправи към централната маса, за да стисне ръката на Коул. Ръкостискането беше традиционен жест, с който новият собственик на някое произведение на изкуството го приемаше от предишния притежател.

Когато новият собственик се отдалечи, бившият погледна часовника си и се опита да скрие обзелото го отегчение, разлиствайки страниците на каталога. Бяха останали само четири произведения на изкуството и няколко скъпи накита и кожи, изброени в раздела „За дами“.

Коул се зачете в информацията за историята и традициите на този едновековен благотворителен бал. Според авторите първите балове били отворени единствено за благородните тексаски семейства. Споменаваше се, че накитите и кожите, предназначени за жени, открай време са се демонстрирали от високоуважавани дами. За да заглади лошото впечатление, което беше оставил у госпожа Канфийлд и сина й Делбърт, той затвори брошурата и потупа с пръст по корицата:

— Тук пише, че на бала се спазват много от интересните някогашни обичаи, госпожо Канфийлд.

Майката на Делбърт зяпна от изненада при тази неочаквана промяна на настроението на надутия милиардер.

Изгледа го с подозрение. Възрастната дама беше най-малко на осемдесет години, имаше синкавобяла коса, тен на порцеланова кукла и огромен бюст, над който се спускаха няколко наниза перли.

— Много от традициите са отпреди сто години — отвърна тя.

Коул окуражаващо кимна:

— Прочетох, че накитите и кожите винаги се представят от жени, които са поканени на бала.

— Тази традиция е много приятна — обясни тя, обзета от моминско вълнение. — Жената сама избира накита, който ще представя, и очаква съпругът й да го купи, за да й го подари. Това очакват и всички останали, между другото.

— Прилича ми като един вид нежно изнудване — с усмивка отбеляза той.

— Точно такова си е! — потвърди ликуващо възрастната дама. — Макар че веднъж, когато бях млада, бях избрала да представям една огромна рубинена брошка. Мислех, че Харолд — бащата на Делбърт — е запознат с традицията, но се оказа, че не е. Не получих брошката и се чувствах разочарована и засрамена.

— Много съжалявам — отвърна Коул просто защото не се сети какво друго да каже.

— Но не толкова, колкото съжаляваше Харолд на следващия ден — с ехидна усмивка отвърна старицата. — Та аз цяла седмица не смеех да си покажа носа пред приятелките си от срам!

— Толкова дълго време? — пошегува се Коул.

Тя кимна:

— Толкова беше необходимо на Харолд, за да намери подобна брошка. В Ню Йорк.

— Разбирам.

Той отново отвори брошурата и преброи колко предмета са останали. Опита се да изчисли колко време ще мине, преди да има възможно да си тръгне от балната зала. В раздела „За дами“ бяха изброени дванадесет накита и кожи. Срещу всеки от тях беше написано името на жената, която щеше да го представя.

Вниманието му беше привлечено от последното бижу в списъка. То беше дарение от местен собственик на златарски магазин и щеше да бъде представено от… госпожица Даяна Фостър. Ставаше дума за „чудесен комплект колие и обици от аметисти, обградени от петнадесеткаратови диаманти в осемнадесеткаратов златен обков. От колекцията на покойната контеса Вандермил, изработка 1910 година.“

Коул вдигна поглед към Даяна. Тя разговаряше с Кори и се владееше, но беше още по-бледа. Сигурно се чувстваше ужасно заради закъснението си и заради предстоящото представяне на накитите.

Миси Дезмънд също беше отворила своя каталог и споходена от същите мисли, възкликна:

— Горката Даяна Фостър! Чудя се защо не е помолила организаторите да намерят друга жена, която да представи колието?

Коул си каза, че отговорът е повече от очевиден, тъй като името й вече беше отпечатано в брошурата, нямаше начин да бъде махнато в последния момент, без да предизвика коментара на стотината поканени.

Хейли Мичъл, която седеше точно срещу него, беше обидена, че Коул Харисън очевидно е познал Даяна Фостър, но не и нея самата. Вбесяваше се от факта, че той отново поглежда към Даяна, както впрочем правеше и съпругът й, започнал да се налива от мига, в който бяха седнали на масата.

Питър Мичъл се облегна назад и прошепна в ухото й:

— Както изглежда Даяна има ново завоевание. Харисън не отмества очи от нея.

— Точно както правиш и ти — тросна се Хейли. Как смееше този негодник да споменава пред нея името на Даяна! Гневът й допълнително се подхранваше от истината в думите на съпруга й. Тя се обърна към Миси Дезмънд и изрече:

— Причината, поради която Даяна Фостър не се е отказала да представя колието тази вечер, е следната: тя не може да понесе мисълта, че дори и за пет минути ще бъде извън центъра на всеобщото внимание! — Хейли се облегна назад и включи приятелката си Марилий Дженкинс, в разговора. — Забеляза ли, че тази вечер Даяна изиграе ролята на мъченица? Само погледни тази храбра усмивчица на устните й!

— Много съжалявам за онова, което й се случи — призна госпожа Канфийлд. — Постъпката на Даниъл Пенуърт е непростима.

— Не е непростима, а неизбежна — поправи я Хейли. — Даяна беше увиснала като примка на шията му. Дан не я обичаше и се опитваше тактично да се освободи от нея, не, тя не искаше и да чуе за това. Хората я мислят за мила и добра, но в действителност се интересува единствено от себе си и тъпото си списание!

Марилий Дженкинс закима в знак на съгласие.

— Изобщо не упреквам Дан! — повтори тя.

Коул изчака да види дали някой ще защита Даяна. Старата госпожа Канфийлд изглеждаше смутена, Миси Дезмънд гледаше объркано, но никоя от тях не се застъпи за изпадналата в немилост Даяна. Аукционерът обяви, че започва представянето на първото бижу, и Коул решително загърби сътрапезниците си.

Една червенокоса слаба жена стана от мястото си под бурните аплодисменти на присъстващите демонстрира прекрасното диамантено колие, което носеше. Жената се държеше естествено и със самочувствие, като човек, роден, за да бъде излаган цял живот на показ и да получава одобрението на околните. Тя се усмихваше, докато минаваше покрай масите, а съпругът й беше този, който откри наддаването. В залата настъпи оживление. Коул с право предположи, че приятелите на съпруга нарочно качват залога, за да го принудят да плати по-голяма сума за бижуто.

Беше забавно да се наблюдава тази игра, но той продължи да държи под око масата на семейство Фостър. Как ли щеше да се представи Даяна, когато дойдеше нейният ред? Всяка дама получаваше бижуто, което демонстрираше…

Лицето на Даяна беше изопнато от напрежение. Тя сякаш замръзна, когато водещият аукциона обяви:

— Дами и господа, ще видите един изключителен образец на ювелирното изкуство от началото на века. Забележително колие от аметисти и диаманти, представяно от госпожица Даяна Фостър.

Коул разбираше, че й е невероятно трудно да се изправи пред любопитните погледи на присъстващите, но сега осъзна и нещо друго — Даяна се чувстваше сто пъти по-неудобно от факта, че Дан Пенуърт — човекът, който в този момент трябваше да е тук и да наддава за колието — липсваше. В мига, в който тя се надигна с изкуствена усмивка от мястото си, в залата се разнесе силен шепот.

От съседната маса се чу забележка, че вероятно Дан се е оженил за своята италианка, за да не плаща за скъпото колие, и всички, които чуха това, се засмяха.

В гърдите на Коул закипя силен гняв.

Водещият търга обяви:

— Първоначална цена петнадесет хиляди долара. Някой предлага ли петнадесет хиляди долара? — Мъжът млъкна, озадачен от настъпилото гробно мълчание. — Колието струва поне два пъти повече — направи нов опит той. — Добре, десет хиляди? Благодаря, господин Диксън…

Наддаването спря при тринадесет хиляди долара, за да може кандидатът за колието да огледа стоката по-отблизо.

— Бедната Даяна! — въздъхна госпожа Канфийлд, обръщайки се към Коул. — Познавах баща й много добре. Ако беше жив, веднага щеше да купи колието само за да спести срама на дъщеря си.

— Даяна има нужда да получи силен шамар от съдбата и всички го знаят. Тя е просто една високомерна кучка! — злобно изрече Хейли.

Франклин Мичъл изглежда се засрами от езика на снаха си. Той бързо погледна към сина си, сякаш очакваше от него някаква реакция, но когато Питър отвори уста, то не беше, за да възрази на съпругата си, а да обясни на Коул:

— Даяна винаги е имала прекалено високо мнение за себе си.

— Вярно е! — хладно потвърди майка му, госпожа Мичъл.

Коул нямаше откъде да знае, че хората на неговата маса имат лични причини да ненавиждат Даяна, затова предположи, че всички в залата са коравосърдечни и злонамерени.

Спомни си красивото момиче, което със слънчева усмивка му подаваше чанта, пълна с продукти, и за да не засегне гордостта му, умолително питаше:

— Можеш ли да намериш малко място за тези компоти от праскови, Коул? Баба ми обича да готви и да прави консерви, но в нашия килер вече няма място… Надявам се, че ще ни помогнеш да изядем тази картофена салата и печеното пиле; снощи баба сготви като за цял полк!

Спомни си колко чиста и изрядна беше изглеждала винаги, както и много други неща, свързани с нея…

— Вече имаме тринадесет хиляди долара — стресна го гласът на аукционера. — Някой да предлага четиринадесет хиляди?

— Питър! — внезапно каза Хейли. Гласът й трепереше от злоба. — Купи това колие. Искам го!

— Последно залагане, дами и господа! Питър Мичъл погледна към Даяна, застанала наблизо и завалено рече:

— Чакайте… Искаме да погледнем накита отблизо.

Даяна се обърна и се запъти към тяхната маса. Коул вече беше сигурен, че е очаквала бившият й годеник да купи колието за нея. Внезапно му хрумна, че вероятно е поръчала лилавата рокля специално за случая. Аметистите бяха идеалното допълнение към този тоалет.

Усмивката на Даяна помръкна, щом се спря пред масата им и погледът на Мичъл похотливо се впи в деколтето й. Изящните й пръсти докоснаха най-големия камък в долната част на бижуто. Същите тези дълги нежни пръсти, някога бяха предлагали на Коул храна.

Питър Мичъл посегна към камъка и нарочно докосна снежнобялата й кожа. Даяна бързо отстъпи назад, посегна към шията си, свали колието и го подаде на евентуалния купувач.

Мичъл посегна да вземе бижуто и тя му го подаде. Очите й за миг се спряха върху лицето на Коул, после бързо се отместиха. За този кратък миг той забеляза нещо, което го подтикна да вземе решение.

Може би решението му се основаваше на неочакван порив да изиграе ролята на средновековен рицар, защитаващ своята дама. Може би следващата му стъпка беше просто съвременна проява на праисторическия инстинкт на мъжа непрекъснато да доказва своето надмощие и сила. Може би подсъзнателно чувстваше, че съдбата му предлага случай да разреши не само проблемите на Даяна, но и своите.

Каквито и да бяха мотивите му, решението беше взето. Междувременно Мичъл вдигна поглед към аукционера и обяви:

— Предлагам петнадесет хиляди долара.

— Двадесет и пет — намеси се Коул, преди другият да е успял да си поеме дъх.

Водещият го погледна изненадано, после изведнъж се въодушеви:

— А-ха! В състезанието се включва един нов и много сериозен претендент! — информира присъстващите той, а на устните му се появи победоносна усмивка. — Току-що господин Харисън увеличи залога с десет хиляди долара. — Хората, които до момента не проявяваха никакъв интерес към колието, наостриха слух. — Имайте предвид, че господин Харисън още не е огледал това уникално бижу отблизо! Госпожице Фостър, бихте ли показали на господин Харисън изключителните качества и цвят на камъните, както и невероятната изработка?

С усмивка, издаваща огромно облекчение, Даяна заобиколи масата и застана пред Коул. Тя спря до стола му и протегна напред искрящия накит, но той не му обърна никакво внимание. Очите му не се отместваха от лицето й.

— Харесваш ли го? — попита нежно той.

Сивите му очи блестяха от радостна възбуда и Даяна инстинктивно почувства, че умишлено удължава мига, за да засили любопитството на хората в залата. Нейното най-голямо желание обаче беше да се скрие някъде. Беше й все едно кой ще купи колието, стига неприятното изживяване да приключеше час по-скоро.

— Прекрасно е! — кимна тя.

Коул се облегна назад, пъхна небрежно ръце в джобовете на панталоните си и лениво се усмихна, сякаш разполагаше с неограничено време да се наслаждава на вниманието на аудиторията.

— Да, но аз искам да зная дали ти го харесваш? — настоя той.

— Да, честно! Невероятно е! — Думите на Даяна прокънтяха в притихналата зала.

Някой добродушно се изсмя.

— Значи мислиш, че трябва да го купя?

— Разбира се, стига да имаш на кого да го подариш.

— Господин Харисън, доволен ли сте от видяното, — нетърпеливо попита аукционерът.

Усмивката на Коул стана още по-широка. Без да отмества очи от лицето на Даяна, той многозначително рече:

— Много съм доволен.

— В такъв случай наддаването продължава. Господин Харисън предложи двадесет и пет хиляди долара. Някой дава ли тридесет хиляди? — Мъжът погледна към Питър Мичъл с очакване и последният неохотно кимна. — Господин Харисън?

Ако Даяна не беше толкова нещастна и напрегната, сигурно щеше да отвърне на заразителната усмивка на Коул, който междувременно направи знак на водещия аукциона и предложи четиридесет хиляди с такава небрежност, сякаш ставаше дума за четири цента.

— Четиридесет хиляди долара! Господин Коул Харисън предлага четиридесет хиляди и всички те ще отидат за благотворителни цели! Господин Мичъл, ще качите ли на четиридесет и пет?

Хейли Мичъл красноречиво кимна на съпруга си, Питър се поколеба и нерешително погледна към Коул. Последният предизвикателно вдигна вежди.

— Не — отвърна Мичъл.

— Продадено! — обяви аукционерът. — За четиридесет хиляди долара на господин Коул Харисън! — Той се обърна към Коул и добави: — Зная, че ще изразя мнението на всички присъстващи в залата, като кажа, че сте невероятно щедър, господин Харисън. И ще се осмеля да добавя, че искрено се надявам щастливата дама, на която ще дарите това колие, да оцени както вашата щедрост, така и отличния ви вкус!

— И аз се надявам! — отвърна Коул и широко се усмихна, после добави: — Нека да чуем какво мисли самата тя по този въпрос…

Възцари се мълчание. Всички погледи се отправиха към този магнат, за когото в едно списание бяха писали, че има сметачна машина вместо мозък и компютър вместо сърце. Коул отмести стола си назад и бавно се изправи.

Даяна му подаде колието и понечи да си тръгне, но той я спря с жест, хвана краищата на колието и го закачи на шията й.

Даяна изненадано го изгледа.

Той отвърна на погледа й с мълчаливо очакване.

В залата се разнесоха смях и буря от аплодисменти.

— Е? — нежно я попита Коул и с това окончателно убеди всички в залата, че точно тя е щастливата дама, за която ставаше дума преди малко. — Какво мислиш за моя вкус?

Даяна реши, че той отново разиграва сцена за пред публиката. Коул сигурно се преструваше, че й подарява колието, както по-рано се беше престорил, че я целува. Колко мило от негова страна!

— Мисля, че вкусът ти е невероятен! — увери го пламенно тя, а наум си каза, че Коул е страхотен лъжец.

— Достатъчно ли си впечатлена, за да приемеш поканата ми за танц? — любезно попита той. — От съседната зала за танци се чува музика.

Без да дочака отговора й, я хвана за лакътя и я поведе навън. Всички разбраха, че представлението е свършило, и наставаха, за да отидат в съседното помещение.

Бяха преполовили пътя към балната зала, когато Даяна спря и с шеговита усмивка рече:

— Чакай, трябва да те представя на останалите членове на семейството ми! След всичко, което се случи току-що, предполагам, че умират от любопитство да се запознаят с теб.