Джудит Макнот
Спомни си кога (50)

Петдесета глава

Коул беше застанал близо до дома си, който представляваше барака с четири стаи и под от изгнили дъски. Едно грозно петно всред гола земя.

Родното му място. Наследството му!

Не беше сигурен защо дойде. Майка му не можа да оцелее тук, затова нямаше причини да вярва, че е останало нещо от нея. Може би беше дошъл, за да се изправи срещу призраците на детството си и да ги унищожи…

Единствените хубави спомени от това място бяха свързани е майка му. Тя почина на четиридесет и две години, когато той беше първа година в колежа.

За последен път я видя жива на рождения й ден. Отиде на стоп до града, за да й купи подарък, и се прибра късно. В къщата беше тихо и той си помисли, че баща му е пиян в плевнята или дори някъде другаде. Почти беше стигнал до стаята на майка си, когато чу гласа на баща си.

— Къде, по дяволите, беше момче?

Посегна да запали лампата, докато преценяваше настроението на баща си. Беше станал експерт по преценките и ако сгрешеше, това костваше много не само на него, но и на майка му.

— Трябваше да отида до града.

— Ти си мръсен лъжец. Бил си в Джеферсънвил с оня задник, чичо ти. Оставяш го да ти пълни главата с фантасмагории. Казах ти какво ще направя, ако те видя да се въртиш покрай него. Търсиш си го, момче!

Коул прецени, че настроението на баща му е много лошо. Като дете в такива моменти повръщаше от притеснение. По-късно се боеше, че може да убие баща си и да влезе в затвора.

Вниманието на баща му беше привлечено от шарената опаковка на подаръка.

— Какво е това, по дяволите?

— Подарък за мама. За рождения й ден.

Подобна сантименталност развесели баща му и той се протегна да го види.

— Нищо особено — четка и огледалце.

— Четка и огледалце — присмя се той, — четка и огледалце за това мършаво старо плашило? Това е дори по-смешно от вярата, че ще станеш спретнато колежанче. Развеселен от това, той вдигна бутилката, а Коул отиде в стаята на майка си.

Тя се беше унесла, облегната на възглавниците, лицето й беше обърнато на другата страна. На одрасканата маса до нея имаше чиния с половин сандвич. Младежът запали лампата и седна до нея.

— Само това ли вечеря?

Тя извърна глава и го погледна, като попримига, за да свикне със светлината. Усмихна се, но усмивката й беше тъжна.

— Не бях гладна. Баща ти ли викаше преди малко или ми се е присънило?

— Той викаше.

— Не бива да ядосваш баща си, Коул.

Коул никога нямаше да разбере безропотното й подчинение. Неприятно му беше, че тя винаги се опитваше да го успокои, да го извини. Понякога едва се сдържаше да не я обвини, че не му се противопоставя.

— Донесох ти подарък.

Лицето й грейна и за момент той видя красавицата, която чичо Кал описваше. Тя подържа подаръка, за да удължи мига на удоволствието, после внимателно го разгъна и отвори кутийката.

— Толкова са красиви! — Погледът й се спря на лицето му. — Колко плати за тях?

— Защо да плащам, като мога да ги открадна?

— О, не, Коул!

— Пошегувах се! Хайде, мамо, ако ги бях откраднал, щях ли да чакам да ми ги увият?

Тя се отпусна, погледна се в огледалото и каза с момински свян:

— Бях много горда от красотата си, знаеш ли?

— Още си красива. Чуй ме, мамо. Нещата ще се оправят след няколко години, когато завърша колежа. Имам големи планове и Кал мисли, че ще ги осъществя, ако го искам достатъчно силно. След няколко години ще ти построя къща до тази на Кал от дърво и кедър, с много прозорци. И ще я построя на оня хълм. Ще бъде с голяма веранда, тъй че да можеш да сядаш там и да си почиваш.

Тя се облегна назад така, сякаш се опитваше да се скрие.

— Недей да мечтаеш! Ако мечтите ти не се осъществят, ще свършиш като баща си. Ето защо е такъв. Мечтаеше.

— Аз не съм като него! — възрази Коул, ужасен от сравнението й. — Не съм като него.

Баща му говореше за мечти само когато не можеше да се сети с какво друго да извини пиянството си.

 

 

Оранжевият камион изгасна, когато сви зад ъгъла, и Даяна продължи пеша през дълбоките бразди на пътя. След около десетина минути видя Коул. Самотен, строен, с приведена глава, той стоеше съвсем неподвижен. Още няколко стъпки и пред нея се разкри родният дом на съпруга й. Гледката беше отвратителна. На залесения хълм имаше разнебитена дървена барака. В контраст с околната среда Коул беше безупречно облечен, е кафяви, лъснати до блясък обувки, изгладени сиво-кафяви спортни панталони и чиста бяла риза с навити ръкави, от които се подаваха загорелите му ръце. Той се протегна, за да разтърка врата си и ризата се изопна на широките му рамене. Даяна искаше да се облегне на тях.

Той я забеляза едва когато застана до него.

— Не трябваше да идваш — изрече той и я погледна. Даяна не можа да го познае. Лицето му беше като издялано от камък, а погледът му — леден. И сега тя разбра къде беше калил характера си. Тук.

— Трябваше да дойда — каза простичко тя и забеляза, че той започна да се успокоява. — Трябваше да видя това място заради теб.

— Разбирам — отвърна той. — И сега, когато вече го видя, какво мислиш?

Той се обърна и тръгна, като очакваше, че тя ще го последва.

Какво мисли тя? В отговор Даяна направи единственото нещо, за което се сещаше, за да се освободи от гнева си към това място. Тя се огледа, намери голям камък и с всички сили го запокити към къщата. Коул се обърна точно в момента, в който камъкът се стовари върху предния прозорец. Зяпнал от изненада, той погледна красивото разгневено лице и счупения прозорец.

— Това мисля — информира го тя.

Коул се засмя и освободен от проклятието на това място, я грабна на ръце.

— Пусни ме — смееше се тя и се опитваше да се освободи.

— Не и преди да обещаеш.

— Какво?

— Че никога няма да ми се ядосаш толкова, че да хвърлиш нещо по мен.

— Не мога да обещавам нещо, което може да не спазя — мъдро изрече тя, докато се опитваше да слезе на земята.

Той я пусна и продължи по пътя. Започна да си подсвирква и тя се разсмя.

Веселите звуци отекнаха в бараката, в която бе живял. Единственото останало стъкло се пръсна върху мръсния под.

 

 

Последваха весели дни и страстни нощи.

Когато дойде време да тръгват, Кал ги закара до летището, видя как излита самолетът им и им махна за довиждане. Съжаляваше, че си тръгват, но се радваше за тях.

Даяна беше щастлива, когато Коул я остави в апартамента й, за да продължи към Вашингтон.

— Вече ми липсваш — каза тя. — Този договор за двойно жителство не бе добър.

Коул повдигна брадичката й.

— След няколко дни ще оправим нещата. Веднага щом свърша работата си във Вашингтон. Времето бързо ще мине.

— Как можа да го кажеш?

— Опитвам се да убедя и двама ни.

— Не се получава.

Коул я притисна.

— Знам.

— Не забравяй да ми се обадиш.

Той се усмихна и я прегърна още по-силно.

— Как бих могъл да забравя, скъпа?