Джудит Макнот
Спомни си кога (21)

Двадесет и първа глава

В момента, в който зърна пребледнялото лице на Даяна, Коул разбра, че е чула поне част от коментарите на „приятелките“ си. Не знаеше как да я успокои, затова мълчаливо й подаде ръка. Когато стигнаха до вратата на залата, речта по откриването на бала беше започнала.

Тя се намръщи и отстъпи назад. Не й се щеше да подхранва допълнително клюките, като се появи със закъснение, и то придружавана от Коул.

— Предполагам, че масата ти е на първия ред — промълви.

Като дарител на най-скъпия предмет, предлаган на аукциона тази вечер, той беше удостоен с честта да заема почетното място на централната маса, точно пред подиума на който се излагаха ценностите.

— Да, мястото ми е на първата маса в центъра — потвърди той.

— Нашата маса е на третия ред. — Даяна въздъхна. — Защо поне единият от двама ни не беше настанен някъде дъното на залата?! Няма никакъв начин да се промъкнем до масите си незабелязани.

Посегна към бравата на масивната врата. По-добре щеше да е да влязат, преди да е станало прекалено късно. Коул покри дланта й със своята.

— Защо да се опитваме да останем незабелязани? Защо да не им дадем повод да си помислят онова, което всеки ще разбере след ден-два, щом отгърне страниците на „Инкуайърър“ — че ти не даваш и пукната пара за Пенуърт и че се интересуваш от мен, а не от него.

— Никой, който ме познава достатъчно добре, няма да се хване! — извика отчаяно тя.

Лицето му се сгърчи:

— Права си. Колко глупаво от моя страна. Забравих, че това е събиране на богатите и негодните за нищо. Те никога няма да повярват, че ще замениш някой от тях с обикновен мъж от простолюдието…

Даяна объркано се втренчи в него:

— Какви ги говориш! Та ти съвсем не си обикновен!

Тя наистина смяташе така. Коул съжали за своето избухване.

— Благодаря ти — отвърна с усмивка той. Огледа поруменялото й лице. — Доволен съм, че очите ти отново искрят, макар това да се дължи на гнева. Съжалявам, че целувката ми не можа да доведе до подобен ефект.

Даяна неволно погледна към устните му, после побърза да отмести поглед встрани.

— Не съм свикнала да се целувам с мъже, които почти не познавам, и то когато някой ме наблюдава.

— Станала си много придирчива — подразни я Коул. — Навремето не се гнусеше да целуваш разни мърляви кучета и котета.

Аналогията беше толкова абсурдна, че Даяна се засмя:

— Да, така е. Целувах ги, но само когато мислех, че не ме гледаш.

Аплодисментите откъм залата им подсказаха, че встъпителната реч е приключила. Коул отвори вратата, хвана нежно Даяна за лакътя и я въведе вътре. Из залата се понесе развълнуван шепот. Стотина удивени погледа проследиха влизането на почетния гост на бала — милиардера, чието име списание „Космополитън“ беше поставило в списъка на петдесетте най-желани ергени в целия свят — придружаващ отхвърлената от годеника си Даяна Фостър.

Коул съпроводи галантно Даяна до масата на семейство Фостър и я настани на празния стол между Спенс и Хенри Брайтън. Кимна любезно на всички, намигна приятелски на Кори, усмихна се на Даяна и докосна рамото й, после закрачи самоуверено към масата си на първия ред.

Даяна се загледа след него, впечатлена и развълнувана от демонстративното безразличие на някогашния й приятел към любопитството на всички присъстващи. После отмести очи към Дъг и приятелката му, седнали срещу нея, погледна вдясно към майка си, баба си и дядо си. Кори седеше през едно място — между Спенс и Дъг. Изражението на лицето й беше овладяно, макар че явно гореше от нетърпение да й зададе безброй въпроси.

Всички умираха от любопитство, но добре познаваха първото правило за оцеляване в обществото — винаги да се показват спокойни и овладени. Затова Спенс, Кори и Дъг се усмихнаха на Даяна, сякаш беше напълно в реда на нещата тя да пристига на такова важно събитие подозрително късно, и то под ръка с мъж, когото не бяха виждали повече от десет години.

Майка й и дядо й дори нямаха представа кой е този мъж, но не направиха изключение от останалите.

Баба й, която беше започнала да пренебрегва наложените от обществото правила за добро държание, веднага щом навърши седемдесет години, реши, че и в този случай не е необходимо да се съобразява. Тя се втренчи в гърба на отдалечаващия се Коул Харисън, сбърчи напрегнато чело, облегна се назад и с висок шепот попита:

— Кой беше този мъж, Даяна?

Трима души от съседната маса извърнаха любопитно глави.

За да избегне по-нататъшните обяснения, тя кратко отвърна:

— Това е Коул Харисън, бабо. Нали се сещаш — човекът, който предостави за аукциона онази скулптура на Клинеман, която толкова ти хареса.

С напредването на възрастта Роуз Брайтън беше развила болезнена чувствителност към истината. Смяташе, че човек трябва да говори онова, което мисли, независимо от обстоятелствата.

— Никога не съм я харесвала! — възмути се тя. — Напротив, казах, че е направо идиотска!

Даяна искаше да й обясни, че Коул Харисън е същият Коул, който навремето работеше в конюшните на семейство Хейуърд, но се страхуваше, че ако го направи сега, старата дама ще започне да си спомня на глас за храната, която редовно му пращаше. Коул й беше помогнал тази вечер и тя не искаше да нарани гордостта му и публично да го изложи.