Джудит Макнот
Спомни си кога (3)

Трета глава

Коул слагаше слама в празните ясли, когато някои от момичетата нахлуха в конюшнята.

— Даяна, искаме да поговорим с теб във връзка с Кори — заяви Хейли Винсънт.

Младежът вдигна поглед към групата и разбра, че съставът на съда е готов да обяви присъдата си. И тя със сигурност нямаше да бъде благоприятна.

Очевидно Даяна също го почувства, защото се опита да избегне разговора.

— Зная, че ще започнете да я харесвате, когато я опознаете. Тогава всички ще бъдем добри приятелки — каза умолително тя.

— Това просто няма да стане — отсече категорично Хейли. — Никоя от нас не може да има нещо общо с момиче, израснало в забутано градче, за което дори не сме чували. Обърна ли внимание на блузата, с която се беше облякла предишния път? И имаше наглостта да каже, че баба й е нарисувала конската глава отпред!

— На мен ми хареса — упорито рече Даяна. — Бабата на Кори е художничка!

— Художниците рисуват върху платна, не върху спортни блузи, много добре знаеш това! Обзалагам се, че джинсите, с които е днес, са купени от някоя разпродажба!

Сподавеният смях на останалите момичета беше доказателство, че са съгласни с твърденията на Хейли. Накрая Барб Хейуърд също се присъедини към всеобщото мнение, макар да изглеждаше малко засрамена, когато произнасяше присъдата над нещастната Кори:

— Не виждам как това момиче би могло да бъде наша приятелка, че и твоя, Даяна.

Сърцето на Коул се изпълни със съчувствие към Кори и към бедната малка Даяна, която със сигурност щеше да отстъпи пред този упорит натиск. Само че бедната малка Даяна нямаше намерение да отстъпва. Тя отново заговори, а гласът й звучеше все така меко.

— Наистина съжалявам, че мислите така — искрено рече, обръщайки се към Хейли, която според младежа беше подстрекателка на групата и най-гадна от всички. — Не допусках, че ще се уплашите от нея. Сигурно съзнавате, че ако й дадете шанс да се състезава с вас, тя несъмнено ще ви победи.

— За какво състезание става дума? — любопитно попита Барб Хейуърд.

— За състезание пред момчетата. Кори е красива и много забавна, и естествено, всички момчета ще започнат да се увъртат около нея.

Коул замръзна с вилата в ръка, а на устните му плъзна одобрителна усмивка. Стратегията на Даяна му стана ясна. За времето, което беше прекарал в имението на семейство Хейуърд, беше разбрал, че момчетата са най-желаната и най-ценната придобивка за тези подрастващи момичета. Мисълта, че Кори може да привлече повече момчета от тях, беше просто непоносима. Той вече започваше да се пита дали опасността новото момиче да завладее ухажорите им няма да ги настрои още по-силно срещу нея, когато Даяна спокойно добави:

— Разбира се, Кори вече си има приятел в нейния град, така че изобщо не възнамерява да си хване някой тука.

— Мисля, че бихме могли да й дадем шанс и да изчакаме известно време, преди да решим, че не я искаме в групата — каза Барб с колебливия тон на момиче, което много добре знае разликата между правилното и неправилното, но няма смелостта да се наложи над останалите.

— Много се радвам! — щастливо отвърна Даяна. — Знаех, че няма да ме разочаровате. Ако бяхте го направили, всички щяхте ужасно да ми липсвате. Щях да бъда лишена от възможността да ви заемам най-хубавите си дрехи и щеше да ми липсва присъствието на всички вас следващото лято, когато ще ходим в Ню Йорк.

— Да ти липсваме ли? Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че Кори ще бъде моята най-добра приятелка, а най-добрите приятели трябва да се поддържат един друг.

Когато момичетата излязоха навън, Коул се измъкна иззад дървената преграда на отделението. Неочакваната му поява стресна Даяна.

— Ще ми кажеш ли нещо? — усмихна се съучастнически той. — Кори наистина ли си има приятел?

Даяна кимна:

— Да.

— Наистина? — недоверчиво попита Коул. — И как е името на този приятел?

Даяна прехапа устни:

— То е малко… странно.

— Колко странно?

— Обещаваш ли да не казваш на никого?

Запленен от лицето, гласа, лоялността и съобразителността й, Коул начерта с пръст кръст върху сърцето си.

— Казва се Силвестър.

— И той е… — подпита я Коул.

Даяна отмести поглед. Извитите й мигли хвърлиха сянка върху страните й, когато сведе очи.

— Прасе — призна тя.

Гласът й беше толкова тих, а Коул беше така сигурен, че Силвестър е куче или котарак, че в първия миг си помисли, че не я е чул добре.

— Прасе?! — повтори недоверчиво той. — Което грухти? Прасенце?

Момичето кимна и вдигна очи към него:

— Всъщност става дума за шопар. Кори ми каза, че е голям и че ходи из къщи по петите й също като кокер шпаньол. Из нейния стар дом, имам предвид.

В този миг Коул реши, че Кори е невероятна щастливка, след като има такава миниатюрна, но влиятелна защитничка като Даяна Фостър, която щеше да й проправи пътя нагоре по социалната стълбица. Самата Даяна, която не подозираше какви мисли се въртят в главата на младежа, го погледна и попита:

— Има ли тук някъде нещо за пиене? Много съм жадна.

Той се усмихна:

— Да се лъже не е лека работа, нали? А битката с толкова надменни момичета е нещото, което повече от всичко друго на този свят може да накара човек да закопнее за глътка студена вода!

Даяна го погледна и се усмихна. Беше невероятно смела и твърда, помисли си Коул, но нежността и мекотата, с които действаше, прикриваха това й качество.

— Има вода. Налей си сама — отвърна на въпроса й той и се върна към работата си.

В дъното на конюшнята Даяна откри малка стая. Очевидно Коул живееше в нея. Вътре имаше тясно легло с идеално опънато одеяло и старо бюро с настолна лампа. В единия край на бюрото бяха подредени книги и учебници, а една от тях лежеше отворена по средата. Вляво, точно срещу вратата на стаичката, имаше баня, а зад нея — кухненски бокс с мивка, малка готварска печка и миниатюрен хладилник, същият като в бара на баща й. Даяна предположи, че хладилникът е зареден с безалкохолни напитки и сокове, за да може всеки да си вземе от тях. Когато го отвори обаче, с изненада установи, че вътре няма нищо друго, освен няколко студени сандвича, кутия прясно мляко и пакет овесени ядки.

Беше учудена, че Коул държи овесените ядки в хладилника, и още по-учудена, че хладилникът е почти празен. Взе картонена чаша и я напълни с вода от чешмата. Щом утоли жаждата си, вдигна капака на близкото кошче, за да изхвърли чашата. На дъното му зърна две огризки от ябълки. Ябълките, които тя беше донесла, бяха спаружени. Не можеше да си представи как човек би изял една, а камо ли две ябълки. Освен ако не е гладен, при това много гладен.

Все още мислеше за празния хладилник и огризките от ябълките, когато се спря пред отделението на едно красиво младо жребче и го потупа по муцуната. После тръгна към изхода, за да види какво става с Кори. Сестра й стоеше до оградата и разговаряше с три момичета.

— Мислиш ли, че ще се наложи отново да й се притечеш на помощ?

— Не, Кори ще се справи и сама. Тя наистина е страхотна и момичетата много скоро ще се убедят в това. Между другото, мисля, че няма да й хареса, ако се досети, че аз донякъде… малко й помагам.

— Ти си истинска закрилница! — пошегува се Коул, но забеляза, че е притеснена, и попита: — А какво ще стане, ако все пак решат, че не я харесват?

— Тогава Кори сама ще си намери приятелки. Всъщност тези момичета не са ми чак толкова близки, особено Хейли. Дори Барбара. Виж, Дъг наистина ми харесва.

Коул се втренчи в нея, щом чу името на невероятно високия и несръчен брат на Барбара.

— Той гадже ли ти е?

Тя го стрелна с поглед и седна на една бала сено близо до вратата.

— Не, той ми е приятел, а не гадже.

— Само си помислих, че си доста ниска за него — пошегува се той. Компанията й му беше много приятна. — А какъв е любимият ти? — попита и посегна към червената пластмасова чаша, която беше оставил на перваза на прозореца.

— Нямам такъв. А ти? Имаш ли приятелка?

Коул кимна и отпи глътка вода.

— Как изглежда? — полюбопитства Даяна.

Младежът стъпи върху балата и се загледа през прозореца към къщата. Девойката имаше чувството, че той се е пренесъл на километри оттук.

— Казва се Валери Купър.

Последва дълга пауза.

— И? — подкани го тя. — Тъмнокоса ли е или светла? Ниска или висока? С тъмни или светли очи?

— Валери е руса и висока.

— И аз бих искала да съм такава — призна с въздишка Даяна.

— Искаш да си руса ли?

— Не — отвърна сериозно тя и Коул се засмя. — Искам да съм висока.

— Ако не смяташ да участваш в състезание за най-високото момиче, ще бъде по-добре да се съсредоточиш върху косата си — посъветва я шеговито. — В твоя случай ще бъде доста по-лесно да се изрусиш, отколкото да пораснеш.

— Какъв цвят са очите й?

— Сини.

Даяна изглеждаше впечатлена.

— Отдавна ли сте заедно?

Коул със закъснение осъзна, че не само влиза в контакт с гостенка на работодателите си, което беше абсолютно недопустимо, но и че тази гостенка беше едва четиринадесетгодишна, а разговорът с нея придобиваше твърде личен характер.

— От училище — кратко отвърна той, изправи се и се обърна с намерение да си върви.

— В Хюстън ли живее? — настоя Даяна.

— Учи в Калифорнийския университет. Виждаме се, когато можем, обикновено през ваканциите.

 

 

Тържеството по случай рождения ден на Барбара продължи още няколко часа и завърши с огромна торта, сервирана на поляната пред къщата. Рожденичката отвори подаръците, после всички влязоха вътре, за да могат прислужниците да разчистят. Даяна тъкмо се беше запътила към салона, когато забеляза, че почти половината от голямата шоколадова торта е останала. Сети се за студените сандвичи в полупразния хладилник на Коул. Приближи се до масата и отряза огромно парче от ъгъла, за да има възможно най-много сметанов крем отгоре, и го понесе към конюшнята.

Реакцията на Коул при вида на тортата беше комична.

— Пред теб стои най-големият любител на сладкиши в света, Даяна! — възкликна той, поемайки чинията и вилицата от ръцете й.

Тръгна към стаята си, като в движение си хапваше от парчето. Тя остана загледана в него, осъзнала за пръв път в живота си, че хората, с които разговаря, невинаги имат какво да ядат. Когато пое към къщата, взе решение всеки път, когато гостува на Барбара Хейуърд да носи по нещо за ядене. Само трябваше да намери начин да му дава храната така, че Коул да не се почувства обект на съжаление.

Даяна не знаеше нищо за младежите, които учеха в колеж, но знаеше какво е гордост и с право допускаше, че Коул притежава това качество.