Джудит Макнот
Спомни си кога (2)

Втора глава

Коул Харисън погледна към отворената врата на конюшнята. На прага стоеше Даяна Фостър. Тя наблюдаваше доведената си сестра, която в момента яздеше заедно с другите момичета, поканени на партито по случай рождения ден на Барбара Хейуърд. Коул взе четка и чесало, тръгна към едно от отделенията и попита:

— Да ви оседлая ли кон?

— Не, благодаря — отвърна Даяна.

Нежният й глас прозвуча толкова учтиво и сериозно, че той едва прикри усмивката си.

Работеше като коняр при семейство Хейуърд от две години, откакто беше постъпил в колежа. През това време беше чул и видял достатъчно, за да си изгради реална представа за подрастващите наследници на най-богатите фамилии в Хюстън. Беше разбрал например, че тринадесет-четиринадесетгодишните девойчета от обкръжението на Барбара Хейуърд бяха направо луди по момчетата и по конете и нямаха търпение да усъвършенстват уменията си в тези две области. Освен че бяха обсебени от мисълта за мъже, те също така бяха погълнати от манията непрекъснато да се грижат за външния си вид, да се обличат по последна мода и да изтъкват положението си в обществото. Бяха надменни или нацупени — според случая — и макар че можеха да бъдат очарователни, обикновено се държаха като надути, капризни и злобни глупачки.

Някои от тези момичета вече посягаха към питиетата, с които бяха заредени барчетата на родителите им, повечето се гримираха прекалено силно и всички без изключение се опитваха да флиртуват с него. Миналата година му беше лесно да отблъсква неумелите им нападки, но с течение на времето момичетата растяха и ставаха все по-безочливи. В резултат на това Коул беше започнал да се чувства като сексуален обект, обграден от група целеустремени, преждевременно съзрели девойки.

Нямаше да бъде чак толкова неприятно, ако се бяха ограничили само с изчервяване и подхилкване, но напоследък си позволяваха да му отправят многозначителни предизвикателни погледи. Преди месец една от приятелките на Барбара беше повела първенството, като направо беше попитала Коул какво мисли за френската целувка. Хейли Винсънс, неоспоримата лидерка не остана по-назад и си възвърна водещите позиции, като директно му заяви, че според нея „задникът му е страхотен“.

Миналата седмица Даяна Фостър беше довела новата си сестра, за да я представи на Барбара Хейуърд. До този момент Коул рядко я беше виждал в имението, но дребничката брюнетка винаги му действаше като глътка свеж въздух. Тя излъчваше предизвикателство, съчетано с благоразумие. Той чувстваше, че в нея има дълбочина, която липсваше у останалите момичета. Косата й беше с тъмно меден цвят. Огромните й блестящи зелени очи, оградени с дълги извити мигли, гледаха заобикалящия свят и всички в него с огромен интерес. В тези очи имаше живот, те излъчваха жив ум и интелигентност и едновременно с това бяха толкова благи, че Коул винаги се усмихваше, когато, зърнеше притежателката им.

Коул потупа кобилата по хълбока и излезе от отделението, като внимателно затвори дървената врата след себе си. Обърна се към близката полица, остави гребена и чесалото и с изненада установи, че Даяна не си е тръгнала. Момичето продължаваше да стои на прага в същата поза и с напрегнато изражение следеше шумното оживление на ринга за езда.

Вниманието на Даяна Фостър беше погълнато от това, което наблюдаваше, и Коул нетърпеливо пристъпи напред, за да види какво става навън. В началото всичко, което видя, бяха двадесетина момичета. Те се смееха и крещяха, докато наблюдаваха приятелките си, които в момента прескачаха с конете си ниската бариера. После забеляза, че Кори, доведената сестра на Даяна, стои изолирана в най-отдалечения край на площадката. Хейли Винсънс и още три момичета минаха с конете си покрай Кори и тя похвали Хейли за добрата й езда. Надменният поглед на богатата наследничка премина през натрапницата като през стъкло, сякаш комплиментите, излезли от устата на човек с по-низш произход, нямаха никаква стойност. После Хейли се наведе към придружаващите я момичета и им прошепна нещо. Четирите погледнаха към Кори и избухнаха в неприятен смях. Раменете на Кори увиснаха. Тя обърна коня си и с бърз тръс напусна ринга. Бяха я засегнали не само с мълчаливото си презрение, но и с думи.

Ръцете на Даяна конвулсивно се свиха. Коул забеляза как тя мрачно прехапа устни. Заприлича му на разтревожена птица, която ясно си дава сметка, че малкото й не успява да се приобщи към света извън гнездото. Той беше едновременно изненадан и впечатлен от мъката на Даяна заради положението, в което беше изпаднала новата й сестра, но също така му беше ясно, че надеждата й Кори някой ден да бъде приета в средата на тези момичета, най-вероятно никога няма да се осъществи.

Миналата седмица, когато Даяна за пръв път доведе Кори пред конюшнята и я запозна с Барбара Хейуърд и с другите момичета, пристигнали да видят едно новородено жребче, Коул беше станал свидетел на неприятна случка. Всички — посрещнаха надменно и с ледено мълчание новото момиче. Кори не произхождаше от техните среди и такава щеше да си остане.

Онзи ден Даяна наивно се беше надявала сестра й да бъде посрещната с разтворени обятия от богатите й приятелки. Според мнението на Коул за Кори беше започнала поредица от дълбоки разочарования и неприятни изживявания, а ако се съдеше по дълбоката тревожна бръчка, прорязала челото на Даяна в момента, тя очевидно беше стигнала до същото заключение.

Коул се опита да я разсее:

— Кори е страхотна ездачка. Не мисля, че е необходимо да я наблюдавате непрекъснато или да се притеснявате за нея.

Даяна леко се извърна и бодро се усмихна:

— Не се притеснявам, просто мисля. Понякога, когато съм се замислила, ми се случва да сбърча чело.

— О! — възкликна Коул. Даде си вид, че й вярва, за да не засегне гордостта й. — Много хора правят същото. — Зачуди се какво да добави. — Вие обичате ли конете?

— Много — отвърна Даяна по нейния странно зрял и същевременно по детски мил начин. Без да отпуска ръце, тя се обърна към Коул с желание да продължи разговора. — Донесох им цяла торба с ябълки. — Кимна към един голям кафяв сак, сложен до вратата на конюшнята.

Очевидно предпочиташе да храни конете, вместо да ги язди, заключи Коул, но все пак попита:

— Можете ли да яздите?

Отговорът й отново го изненада:

— Да.

— Чакайте да видим дали правилно съм разбрал — шеговито подхвана той. — Когато идвате тук, вие не яздите, дори всичките ви приятелки да яздят, нали така?

— Правилно.

— Но всъщност много обичате конете и умеете да яздите? Така ли е?

— Да.

— Обичате конете толкова много, че чак им носите ябълки. Прав ли съм?

— Точно така.

Коул пъхна палци в гайките на джинсите си и внимателно я изгледа.

— Не разбирам — призна той.

— Харесвам ги много повече, когато ги наблюдавам отстрани.

Смехът й беше така заразителен, че Коул не устоя и също се засмя.

— Не ми казвайте. Оставете ме сам да отгатна. Били сте хвърлена от кон, при което страшно ви е заболяло, познах ли?

— Познахте — кимна Даяна. — Щурмувах една ограда, в резултат на което се оказах със счупена китка.

— Единственият начин да преодолеете страха си е отново да се качите на кон — поучително рече Коул.

— Направих го веднъж — увери го тя и зелените й очи закачливо блеснаха.

— И?

— И получих мозъчно сътресение.

Стомахът на Коул се сви от глад и младежът погледна към ябълките. Бюджетът му беше твърде ограничен и апетитът му трудно можеше да бъде задоволен.

— По-добре ще е да преместя тази торба, преди някой да се е спънал в ябълките — каза той. Вдигна сака от земята и се отправи към вътрешността на конюшнята, твърдо решен да си подели плодовете с конете. Докато минаваше покрай отделенията в края на дългата сграда, един стар кон подаде глава над дървената врата. В очите му се четеше любопитство и надежда, а влажната му муцуна душеше торбата в ръката на Коул.

— Не можеш да ходиш и едва виждаш, но обонянието ти е запазено — отбеляза нежно Коул, извади една ябълка и я подаде на коня. — Само те моля да не споменаваш пред съквартирантите си за тези ябълки. Смятам да задържа някои от тях за себе си.