Джудит Макнот
Спомни си кога (51)

Петдесет и първа глава

Сам Байерс наблюдаваше от колата си как самолетът „Гълфстрийм“ проряза небето и докосна мократа писта. Когато пилотите слязоха, той разтвори чадъра си и се затича през локвите.

— Срамота е, че трябва да се срещаме при такива обстоятелства — изрече Байерс останал без дъх, след като се пребори със стълбата и почти се свлече на дивана, — но исках да ти дам това нещо лично, а не бива да ни виждат заедно.

Извади голям кафяв плик.

Коул го взе и му подаде чаша с водка, лед и лимон — знаеше, че това е любимото питие на Байерс.

Сенаторът забеляза марковата водка, която домакинът му подаде, после огледа луксозната обстановка.

— Имаш вкус. За съжаление — добави, щом Коул седна на дивана срещу него — имаш и врагове.

— Кой? — рязко попита младият мъж.

Байерс вдигна чашата и каза:

— Младши сенатор на Тексас Дъглас Дж. Хейуърд. Той е взел много присърце задачата си да те изкара от бизнеса и да те вкара в затвора — И без злоба добави: — Това момче има сериозни претенции за президентския пост. И сигурно ще успее. Има обаянието на Джак Кенеди младши.

Осъзнал със закъснение, че слушателят му е бесен, той попита:

— Обидил ли си го с нещо, или просто е решил да те натопи?

Единственото възможно обяснение, за което Коул можеше да се сети, беше свързано с Джесика Хейуърд и една отдавна забравена вечер, когато съпругът й Чарлз неочаквано се прибра вкъщи. Все пак му се струваше налудничаво десет години по-късно младият Хейуърд да си създаде всичките тези главоболия, за да защити несъществуващата чест на майка си.

— Сетих се за нещо, но не ми се вярва това да е причината — отвърна Коул.

— Не се знае какво е — изрече Сам. — Всеки бъдещ президент има нужда от кауза, от змей, който да убие за доброто на обществото. Това го прави известен, а известността го прави любимец на масите. Рейгън имаше своя Аятола, Кенеди — своя Хофа, разбираш ме, нали?

— Разбирам те, но не ми харесват сравненията — ледено добави младият мъж.

— Изслушай ме, преди да се изкушиш да ме удариш — рече Сам и се захили. — Исках да кажа, че ако политиците не могат да намерят истински обществен враг в стремежа си за власт, те често го измислят. Поради някаква причина сенатор Хейуърд е предоставил тази чест на теб. — Той отпи от чашата си и продължи: — Бордът на директорите подкрепя „Къшман“ в този поход за „правосъдие“. Имат и политически съюзници. Успели са да убедят Борсата, Комисията и себе си, че от теб са тръгнали онези отвратителни слухове за микропроцесора им, за да паднат акциите им и да можеш да купиш компанията на половин цена. Тези неща вече ги знаеш. Ето нещо, което не знаеш — хората на „Къшман“ ще подбудят съдебен процес. Освен обезщетението от няколкостотин милиона долара ще искат съдът да признае правото им върху всички печалби на „Юнифайд“ от процесора… и… от което и да е тяхно изобретение, модел или формула, които евентуално може да използваш. Моите източници твърдят, че „Къшман“ държат най-много на последната клауза. — Отново отпи от чашата си. — Това ми се стори малко странно, но аз съм просто едно провинциално момче. Все пак дори аз разбирам, че ако те признаят за виновен, хората от „Къшман“ ще спечелят.

— Какво има в пакета? — попита Коул, докато се опитваше да претегли всички за и против.

— Нищо, което да ти помогне да го неутрализираш, ако се надяваш на това. Но поне ще имаш представа какво ти е положението. Уилям Конели, административният съдия на Комисията, който ще разгледа случая ти, вече е толкова сигурен, че си виновен, че помага на федералния прокурор да реши дали следващата стъпка ще е да те изправят пред съдебните заседатели и да предявят обвинение, или да минат по кратката процедура и да помолят съдията за пълномощие за задържането ти. Вътре има копие от призовката на Комисията. Адвокатът ти ще я получи вдругиден. Естествено, пресата ще разбере. Страхувам се, че отсега нататък репортерите ще те обсаждат.

Коул не очакваше толкова много информация или сътрудничество от Байерс и беше трогнат, че си е направил труда. Особено сега, когато беше ясно, че едва ли ще го спонсорира отново.

Политикът сякаш прочете мислите му, стана и стисна ръката му.

— Харесвам те, Коул. Никой не ми е подавал чек от триста хиляди долара с думите, че би ги дал и на горила, ако тя беше кандидатът на републиканците — добави с усмивка.

— Извини ме за това, сенаторе — каза Коул. — Благодаря ти за помощта.

— Честността ти ме освежи. Не съм свикнал с това — той се отправи към вратата и добави: — Освен това вярвам, че си невинен. Но за нещастие няма да мога да разговарям с теб след тази история. Разбираш, нали?

— Да — отвърна безучастно Коул.

Но не беше безразличен. Щом погледна призовката, усети гняв, какъвто никога не беше изпитвал. Не се страхуваше от призовки, съдилища, неоснователни обвинения или от позор. Проблемът беше, че след два дни името му щеше да е синоним за измама.

А заедно с неговото име щеше да бъде опетнено и името на Даяна.

Каква ирония! Тя се беше омъжила за него, за да спаси гордостта и достойнството си. Сега той щеше да ги опетни.

Миналата седмица Даяна му вярваше и го обичаше.

След седмица щеше да го ненавижда.

Коул облегна глава на дивана и затвори очи, като се опита да измисли някакъв начин, за да я измъкне от това… да я задържи. Когато не му хрумна нищо, усети нарастваща болка.