Джудит Макнот
Спомни си кога (22)

Двадесет и втора глава

За огромно нейно облекчение вълнението, предизвикано от късната й и подозрителна поява заедно с Коул Харисън, скоро премина. Сервитьорите се заеха да поднасят първото блюдо от вечерята, включена в билета от хиляда долара, който всеки от гостите беше платил.

Трудно й беше да повярва, че тайнственият непознат е същият младеж, който преди години носеше избелели джинси и раздърпана тениска и разговаряше с нея, докато се грижеше за конете на Хейуърдови; същото момче, което я дразнеше, докато играеха на карти, и лакомо изяждаше храната, която тя му носеше.

Даяна механично посегна към вилицата си и си спомни, че някогашният Коул непрекъснато беше гладен. На устните й плъзна усмивка.

Настойчиво любезен глас я откъсна от спомените й:

— Червено или бяло вино предпочитате, госпожице? Сервитьорът й посочи двете бутилки и зачака отговор.

— Да — разсеяно кимна Даяна.

Младежът се поколеба, погледна безпомощно първо към нея, после към Спенс.

— Може би дамата иска да опита и от двете — намеси се Спенсър.

Появи се друг сервитьор и сложи купа от бледорозов порцелан пред нея. Наоколо се носеха смях и оживени разговори, но тя не ги чуваше. Коул се беше променил до неузнаваемост, мислеше тя, докато мажеше тънък слой масло върху хляба си. Остави филийката в чинията, без да я опита, и посегна към чашите си. Взе тази, която беше по-близо, и отпи от сладкото шардоне.

Годините не бяха направили Коул по-весел и сърдечен. Напротив. Като младеж около него се носеше излъчване на първична сила, но на моменти той беше достъпен и мил, дори нежен. Сега в гласа му се прокрадваха нотки на цинизъм, а очите му излъчваха хладен блясък. Беше забелязала това, когато отказа да влезе с него в балната зала. Коул вътрешно се беше стегнал. И все пак не можеше да отрече, че той прояви загриженост към нея. Когато фотографът се беше появил на балкона, веднага беше измислил начин как да обърне нещата в нейна полза. Беше разрешил проблема с една целувка…

Ръката й потрепери, когато отново посегна към чашата. Не трябваше да допуска всичко това да се случи! Каква глупава и импулсивна постъпка! И каква целувка! В началото като нежно докосване… Беше се почувствала ужасно, когато установи, че тялото й е притиснато към тялото на един непознат — всъщност на един много стар приятел — чийто устни покриваха нейните с все по-нарастваща настойчивост. Коул беше вдигнал глава, беше я погледнал право в очите… и отново я беше целунал… някак неохотно, после — жадно и страстно.

Страните й поруменяха и Даяна пресуши чашата си. Сгреши, че позволи на Коул да я целуне втори път. Жените, зарязани от годениците си, не се хвърляха в прегръдките на първия мъж, който проявеше някакво съчувствие към тях.

А може би го правеха?

Сигурно го правеха!

Прекалено се задълбочаваше. Не биваше да разсъждава толкова много върху една целувка, целяща единствено да заблуди търсещия сензации репортер. Коул сигурно вече беше забравил за случилото се. Доколкото разбираше, той придружаваше дамата, която в момента седеше на неговата маса. Дори и да не беше така, вероятно отвсякъде му засвидетелстваха внимание.

Само да погледнеше към масата на първия ред, разположена точно срещу подиума, щеше да види Коул. Даяна небрежно вдигна чаша към устните си и погледна. Масата, на която бяха настанени почетните гости, беше по-голяма от останалите и побираше повече хора. При вида на двама от тях сърцето й подскочи.

Франклин Мичъл беше домакин на тазгодишния бал и съпругата му по право седеше на същата маса, както и синът му Питър, и съпругата му Хейли, по баща Винсънс. Другата двойка бяха приятели на Питър и Хейли. Възрастната жена с боядисаната в сребристосиньо коса, обърната с гръб към Даяна, без съмнение беше госпожа Канфийлд, чийто предци бяха поставили началото на ежегодната традиция. Оплешивяващият мъж до нея беше синът й Делбърт, отпуснат ерген на средна възраст.

Франклин Мичъл каза нещо, което предизвика бурен смях сред сътрапезниците му. Даяна погледна наляво. Конър и Миси Дезмънд седяха на същата маса. Всички се смееха. Очите на Даяна срещнаха насочените право към нея сиви очи, които отказваха да се отместят встрани. Коул не проявяваше интерес нито към хората на неговата маса, нито към храната. Той седеше небрежно облегнат й открито я наблюдаваше, а лицето му изразяваше огромен интерес.

Не можеше да си обясни защо Коул я гледа по този начин. Не видя нищо лошо в това да отвърне на любезната му усмивка.

Той бавно кимна и усмивката му стана по-топла, но Даяна не пропусна да забележи странния, някак пресметлив израз в очите му.

С усилие се концентрира върху разговорите на нейната маса. Не преставаше да се пита какво ли ще каже Хейли Мичъл на Коул, особено ако ги е видяла да влизат заедно в залата. Хейли беше невероятна клюкарка; тя сама фабрикуваше слухове и ги използваше като оръжие срещу всеки, когото не харесваше — тоест срещу всички представителки на нежния пол.

Хейли определено мразеше Даяна, защото няколко години по-рано, още преди да се омъжи за Питър, се беше случил неприятен инцидент. Питър и Даяна бяха шафери на една сватба. Младежът беше застанал пиян посред ритуалната зала и вместо да вдигне тост за булката и младоженеца, на висок глас беше предложил на Даяна да стане негова жена. Тя се беше опитала да го обърне на шега, но Питър и Хейли, която от години беше влюбена в него, останаха сериозни.

Скоро след случката Питър се ожени за Хейли, но тя никога не забрави, че Даяна първа е получила предложение за женитба от любимия й и му е отказала. Тази беше причината, поради която Хейли ненавиждаше Даяна и с всяка година омразата и ревността й нараствах, както впрочем и слуховете, че бракът й не върви. Даяна си даваше сметка, че стига Хейли да допуснеше възможност за връзка между нея и Коул, ревнивката щеше да започне злостна кампания срещу нея още тук, на масата.

Тази възможност допълнително щеше да усложни положението й тази вечер, но беше безсилна да направи каквото и да било, за да я избегне. Тя вдигна поглед към Дъг и Ейми и попита какви са плановете им за времето, което приятелката на младия сенатор щеше да прекара в Хюстън. После взе нова чаша с вино и положи завидни усилия да се концентрира върху онова, което й говореха.

Не знаеше, че Спенс има отлична възможност да наблюдава Коул. Зет й точно това правеше. Затова пък Кори забеляза гримасата, изписана по лицето на съпруга си, и когато дойде ред за сервирането на второто блюдо, тя се наклони към него и едва чуто попита:

— Какво има?

Той изчака сервитьорът да напълни чашата му с кафе и когато младежът се оттегли, кимна леко с глава към масата на Коул:

— Харисън не сваля очи от Даяна, а това не ми харесва.

Съпругата му обаче бе на различно мнение. Помисли си, че при сегашното си състояние сестра й има нужда точно от това — от един обожаван от жените мъж, който да повдигне самочувствието й.

— И защо погледите му не ти харесват?

— Защото не харесвам самия Харисън.

— Защо? — настоя тя.

Колебанието му трая подозрително дълго време, накрая сви рамене:

— Освен всичко друго има репутация на непочтен и праволинеен. Точно сега Даяна е много уязвима.

— Спенс, Коул е наш стар приятел, а твоята тревога е безпочвена!

Той покри дланта й със своята и нежно я стисна:

— Права си.

Кори щеше да продължи разговора по тази тема, но в този миг на подиума се появи човекът, натоварен да води аукциона.

— Дами и господа — тържествено започна той, — разполагате с още половин час да направите писмени заявки за всяка една от вещите, които ще бъдат разпродадени тази вечер. Скоро ще настъпи моментът, който всички с нетърпение очакваме. Призовавам ви да отворите сърцата и чековите си книжки с мисълта, че всеки долар, събран на този аукцион, ще отиде за изследвания на рака. Ако разгледате каталозите, които са поставени пред вас, ще откриете пълен списък с предлаганите предмети, както и тяхното подробно описание.

Всички посегнаха към каталозите и ги разлистиха.

— Зная, че много от вас горят от желание да станат собственици на скулптурата на Клинеман. Поставили сме я в списъка под номер десет. Номер едно — обяви тържествено той. — Малка картина от Пикасо. Първоначална цена четиридесет хиляди долара. Кой ще открие наддаването? — Миг по-късно мъжът доволно кимна. — Господин Сертило предлага четиридесет хиляди долара. Някой каза ли четиридесет и една хиляди?

Минути по-късно скицата беше продадена за шестдесет и шест хиляди долара. Започна представянето на следващия предмет.

— Две чудесни лампи „Тифани“, изработка от 1904 година. Кой ще заложи петдесет хиляди?…