Джудит Макнот
Спомни си кога (16)

Шестнадесета глава

Коул не вдигна глава от документите, докато не чу, че вратата на спалнята на Кал се затваря. Щом се увери, че старецът се е прибрал, захвърли ядосано листовете върху ниската масичка. Те се приземиха до „Нешънъл Инкуайърър“, точно до снимката на жената, изоставена от своя годеник.

Снимката на Даяна Фостър!

Той се наведе рязко напред и взе вестника. Прочете написаното под снимката й и сърцето му се изпълни със съчувствие към нещастната жертва. После мислите му отново се върнаха към Калвин.

Беше потънал в размисли, когато му се стори, че чува шум. Извърна се и забеляза Лети, застанала на прага с чаша, от която излизаше пара. На устните й беше изписана колеблива усмивка.

Винаги, когато Коул се скараше с чичо си, Лети Жирандес, която беше ужасна готвачка, се появяваше при младия мъж с нещо за ядене и пиене — един жест, с който добрата жена целеше да го успокои. Тя беше малко над петдесетте, с пълно лице и мек глас с испански акцент, от нея се излъчваха майчинска доброта и нежност. Суровото изражение на Коул омекна, когато икономката прекоси стаята и остави чашата на ниската масичка.

— Горещ шоколад ли е? — попита той. Рецептата на Лети срещу лошо настроение беше горещ шоколад вечер и лимонада денем. Също и кейк. Шоколадов кейк.

— Къде ми е кейкът? — шеговито подхвърли той и взе чашата. Знаеше, че ще трябва да изпие шоколада, за да не я обиди.

Малкото топлина в живота си беше, получил в този дом. Братът на дядо му и неговата икономка бяха хората, които възприемаше като свое семейство.

Лети се извърна и на път за кухнята подхвърли:

— Останало е едно парче кейк от вчера. Купих го от магазина.

Въпреки че последната част от информацията правеше кейка доста по-желан, Коул не изпита глад.

— Щом не си го правила ти, значи не струва — шеговито подхвърли той, а тя се усмихна доволно на комплимента и продължи пътя си.

— Остани да си поприказваме малко — помоли я младият мъж.

Лети се върна и седна на стола на Кал.

— Не трябва да спориш с чичо си — каза след кратко мълчание тя.

— От двадесет години все това ми повтаряш.

— Може би желанието на чичо ти да те види задомен, и то възможно най-скоро, не ти допада?

— Може и така да се каже — отвърна Коул, стараейки се думите му да не прозвучат хапливо.

— Според мен Калвин вярва, че ако не те принуди да се ожениш, ще си останеш цял живот стар ерген.

— Това не е негова работа!

Лети срещна погледа му.

— Той те обича.

Коул отпи от горещата напитка и ядосано остави чашата на масата.

— Това не е никаква утеха.

— Но е вярно.

— Обичта не може да бъде извинение за изнудване, дори и ако става въпрос само за блъф.

— Не мисля, че блъфира. Сигурна съм, че чичо ти ще остави своя дял от компанията на децата на Травис, ако не се ожениш.

— Не зная как ще оправдае тази своя постъпка пред себе си и пред мен! — избухна той.

Въпросът беше риторичен и Коул не очакваше отговор, но Лети му отвърна и думите й много точно разкриха истинските мотиви на Калвин:

— В момента чичо ти изобщо не се интересува от пари. Въпросът, който занимава съзнанието му напоследък, е как да остане безсмъртен. Мечтата му е никога да не умира и Кал добре съзнава, че единственият начин да постигне това, е да види себе си в своя син и в сина на неговия син.

— Аз не съм негов син — нетърпеливо я прекъсна Коул. Лети се усмихна мило:

— Той те възприема като такъв.

— Ако безсмъртието е онова, към което се стреми, Травис и двете му деца му го гарантират. И двамата с Травис сме негови племенници. Дори и да имам деца, за него те ще бъдат същите, каквито са децата на Травис.

Лети потисна усмивката си.

— Синът на Травис е мързелив и муден. Някой ден може да преодолее тези си недостатъци, но засега прачичо ти не иска да разчита на Тед за своето безсмъртие. Дона Джийн е плаха и срамежлива. Може някой ден да покаже кураж и висок боен дух, но за момента… — Гласът й затрепери и замря. Коул трябваше сам да си направи извода, че Кал не би рискувал да се обезсмърти чрез момиче като Дона Джийн.

— Имаш ли представа коя е причината за внезапното му желание да остане безсмъртен чрез идните поколения?

Лети се поколеба, но накрая кимна:

— Сърцето му все повече отслабва. Напоследък доктор Уилмет зачести с визитите си. Мнението му е, че не може да се направи нищо повече. — Очите й се наляха със сълзи. — Докторът казва, че е само въпрос на време… — Тя стана и бързо излезе от стаята.

Коул облегна лакти на коленете си и замислено оглед оскъдно обзаведената стая. Тук беше получил обич и топлина. Тази стара къща му напомняше за малкото щастливи мигове, които беше преживял. Със смъртта на Кал всичко щеше да умре.

Ако Лети се окажеше права, този момент не беше далеч. Опита се да си представи живота си без честите пътувания до дома на своя чичо. Този старец и това ранчо бе истинската нишка, от която беше изтъкан животът на Коул. Беше заменил грубите каубойски ботуши и протърканите джинси с италиански обувки от мека кожа, с тънки ризи от египетски памук, с ушити по поръчка костюми, но под скъпите и фини дрехи същността му си оставаше все така груба и първична. В юношеските си години беше мразил родното си място и се беше срамувал произхода си. Щом постъпи в колежа в Хюстън, направи всичко възможно да се раздели с каубоя в себе си. Беше променил походката, начина си на изразяване, докато остана и следа от бедния тексаски момък.

Сега съдбата заплашваше да прекъсне и последната нишка, свързваща го с неговите корени, и зрелият мъж, който се беше превърнал Коул, отчаяно искаше да запази малкото, което му беше останало.

Страхът от загубата на половината от компанията отстъпи на заден план. Той напрегнато започна да търси начин да предотврати неизбежното, да вдъхне живителни сили на чичо си и да му осигури радост и спокойствие през малкото оставащи му години. Или месеци. Или дни. Знаеше, че е безсилен. Имаше едно-единствено нещо, което можеше да направи Кал щастлив.

— Кучи син! — изруга на глас Коул. Щеше да го направи. Щеше да се ожени, макар че бракът в щат като Тексас неминуемо водеше със себе си големи финансови рискове. Но която и да бъдеше „щастливката“, тя задължително трябваше да притежава чувство за хумор, иначе Коул рискуваше да си навлече големи неприятности, когато бъдещата му половинка откриеше, че трябва да подпише фиктивен брачен договор.

Първоначално се замисли дали да не наеме някоя актриса за ролята, но чичо му беше достатъчно умен и прекалено подозрителен, за да се хване на въдицата. Без съмнение точно заради това беше настоял, освен съпругата да види и брачното свидетелство. За щастие не беше настоял да се роди и дете от мъжки пол, преди да прехвърли акциите си на Коул. Този пропуск сам по себе си вече говореше, че Кал не е толкова хитър, колкото беше навремето.

Коул се изправи и взе чашата с намерение да я отнесе в кухнята. Погледът му отново попадна върху сгънатия вестник с усмихнатата Даяна Фостър на първата страница. Още на шестнадесет години тя обещаваше да се превърне в истинска красавица. Сега колкото повече гледаше прекрасното й лице и самоуверената й усмивка, толкова по-трудно му беше да свърже тази блестяща делова дама с момичето от неговите спомени. За него Даяна беше възпитаното и интелигентно девойче, което седеше на бала сено и разговаряше с него за всичко — от кученца до политика или мълчаливо го слушаше.

Тази вечер, когато чичо му спомена за някаква изоставена жена от Хюстън, Коул не разбра за кого става дума. После прочете написаното във вестника и изпита съчувствие към Даяна. Сега отново я съжали. С нейната външност, богатство, чувствителност и интелигентност можеше да постигне всичко най-добро. Заслужаваше го. Но в никакъв случай не заслужаваше да бъде изоставена от някакъв си глупак Дан Пенуърт.

Коул тръсна глава и се изправи. Не можеше повече да се спасява от проблемите си, съсредоточавайки се върху грижите на момичето с невероятните зелени очи, оглавило преуспяваща компания, вместо да се превърне в разглезена приказна принцеса.

Коул добре знаеше, че животът рядко протичаше така, както човек очакваше или мечтаеше. Поне не неговия живот, или този на Даяна Фостър… и живота на чичо му.

Взе чашата с изстиналия шоколад и я занесе в кухнята. Внимателно изля напитката в мивката и изплакна чашата, за да не разбере Лети какво е истинското му отношение към нейния топъл шоколад и да не се обиди.

Истината беше, че Коул мразеше шоколад.

Мразеше и градинските ружи.

Определено не понасяше болестите и лекарите, които просто поставяха диагнози, без да могат да предложат лечение.

И не беше особено въодушевен от перспективата да сключи брак, предварително обречен на неуспех.

Хрумна му, че най-подходящата кандидатка за съпруга не е споменатата от чичо му „принцеса“, а Мишел. Освен че харесваше Коул, тя приемаше стоически постоянните му ангажименти и пътувания. Всъщност дори полагаше огромни усилия да се нагажда към претовареното му разписание, а в един брак това щеше да бъде особено важно качество. Като прецени обстоятелствата и краткия срок, с който разполагаше, той стигна до заключението, че е истински късметлия, щом разполага с подобна възможност.

Въпреки това не се почувства по-добре. Отправи се към стаята, в която спеше от години по време на посещенията си в дома на Кал. Беше потиснат. Ужасно потиснат. Освен това съжаляваше за Мишел, защото беше сигурен, че тя ще приеме сделката и ще направи грешка, като се задоволи да притежава малкото от онова, което можеше да й предложи.

Последната му връзка с Вики Келог се беше провалила по същата причина, а той изобщо не беше се променил от тогава насам. Нито искаше да се променя. Беше се посветил на бизнеса си. Продължаваше да не понася безсмислените занимания, които доставяха удоволствие на Вики и приятелите й; все така пътуваше и не беше в състояние да стои дълго време без работа; и без съмнение продължаваше да бъде същият студен, безчувствен и коравосърдечен кучи син, какъвто според нея винаги е бил. Това, което Вики никога не беше успяла да проумее, бе, че Коул се чувстваше пряко или косвено отговорен за сигурността на повече от сто хиляди служители, наети на работа в „Юнифайд Индъстрийс“.

Отпусна се на леглото и сключи ръце под тила си. Загледа се във вентилатора, монтиран на тавана. Постепенно идеята да се ожени за Мишел или някоя друга жена започна да му изглежда по-малко ужасна. Не, не беше ужасна, но беше абсурдна. Както и предположението, че чичо му може да не доживее до края на годината.

В продължение на месеци Коул работеше по осемнадесет часа на ден. Днес си беше дал извънреден отпуск, за да долети дотук чак от Лос Анжелис. Стресът и умората от неприятностите около полета, както и тревогата за здравето на Кал му дойдоха в повече.

Коул затвори очи. Чичо му щеше да живее поне още десет години. Вярно, че тази вечер не изглеждаше много добре, но за неговата възраст и здравословно състояние промяната беше естествена и неизбежна. Тялото на възрастния човек беше загубило предишната си сила, но истинската сила на Калвин винаги се беше крила в ума, а не във физиката му.

В следващите няколко дни Коул щеше да стигне до разрешение на проблема, приемливо както за чичо му, така и за него самия. На сутринта щеше да потърси някакъв нов лек за болестта на стареца. Всеки ден се правеха медицински открития, а съществуваха и стари, достатъчно ефективни лекарства. Ако беше разбрал по-рано, че състоянието на чичо му се влошава, вече щеше да е намерил нужните специалисти и медикаменти.

Винаги беше успявал да намери разрешение и на най-сложните проблеми. Това беше едно от нещата, които умееше да върши по-добре от всичко и благодарение на което беше постигнал богатство и успех, за каквито не беше осмелявал дори да мечтае.

Сънят го обори. Коул притежаваше много къщи и апартаменти, обзаведени с най-луксозни мебели; спалните бяха с огромни легла и меки завивки, но най-бързо заспиваше именно тук, в тази стаичка, прилична на бедна монашеска килия.

На сутринта щеше да се събуди бодър и отпочинал и тогава щеше да размишлява, да планира и да решава многобройните си проблеми.

На нощното шкафче до леглото му имаше снимка на Калвин Даунинг. Той намръщено наблюдаваше спящия си племенник, шепнещ думи, които никога не беше му казвал в действителност:

— Вече си постигнал онова, за което повечето мъже могат да мечтаят — мълвеше Кал. — Доказал си на всички, че си в състояние да осъществиш всяка своя цел. Няма нужда да се товариш повече, Коул.

Спящият мъж завъртя неспокойно глава, но дишането му остана все така дълбоко и спокойно.

— На сутринта всичко ще ти изглежда далеч по-добре обеща тихо Калвин, както винаги, когато Коул спеше — Обичам те, синко.