Джудит Макнот
Спомни си кога (45)

Четиридесет и пета глава

Даяна трябваше да смени самолета в Остин и в Сан Лароза. Не беше толкова наивна, че да очаква полетът й от Сан Лароза до Риджууд Фийлд, близо до Кингдъм Сити да е със самолет 747, но не си представяше, че ще трябва да извърви километър по пистата на високи токчета, за да се качи на един миниатюрен самолет, който можеше да определи като „сладък“, ако имаше поне реактивни двигатели вместо старомодни витла.

Колкото повече се приближаваше, толкова по-малък изглеждаше самолетът на „Тексън Еърлайнс“. Тя почти тичаше, за да догонва служителя, който бе проверил билета й и бе взел багажа й.

Младежът се спря и се обърна.

— Оттук, госпожице Фостър. Или може би госпожо Харисън? — каза той ухилен. — Видях ви със съпруга ви по новините.

Вниманието на Даяна беше насочено към малкия самолет, на който се очакваше да се качи.

— Това чудо може ли да лети?

— Аз му вярвам — отвърна той с усмивка.

— Да, но бихте ли летели с него?

— Правя го непрекъснато.

Кабината на самолета беше мизерна и мръсна. Седалката се клатеше, тъй че тя опипа пода около нея, намери предпазния колан и го закопча. Мъжът, който й взе билета и багажа, й намигна и като се наведе, влезе в пилотската кабина, после сложи авиаторски очила и прие нова роля. Пилот.

Самолетът се понесе тромаво по пистата с оглушителен шум. Седалката на Даяна се заклати и тя се запита дали изобщо ще излети, но за нейно учудване машината се издигна. Доволна, че щом е могъл да излети, старият самолет ще може и да кацне, тя отвори един плик, за да разучи упътването за ранчото на Кал. За нещастие направи грешката да погледне в пилотската кабина точно когато пилотът повдигна ръка, за да засенчи очите си и се взря в хоризонта. О, ужас, самолетът беше без радар.

Даяна не можеше да повярва! Като сграбчи страничните облегалки на седалката, тя започна да наблюдава непрекъснатите бавни движения на главата на пилота. Взря се през малкия прозорец и започна да разглежда със свито сърце… отляво надясно… отдясно наляво…

Един час по-късно самолетът шумно се приземи на пистата в Риджууд Фийлд и се втурна към терминала. Пилотът й се усмихна, докато откопчаваше предпазния си колан, отвори вратата на самолета и постави стълбичката. После се обърна да й подаде ръка.

— Хареса ли ви полетът? — попита той.

Даяна стъпи на здравия, горещ паваж и си пое спокойно дъх за пръв път от час насам.

— Ако събирате пари за радар, бих искала да се включа — сухо изрече: Той се засмя и кимна. В края на пистата сред група самолети се открояваше лъскавият самолет на Коул.

— След като сте летели в това, всичко друго ще ви разочарова. Съпругът ви ще ви посрещне ли? — попита той.

— Първо трябва да му се обадя.

Малката сграда на терминала беше задушна и задимена. Един автомат за продажба на дребни стоки беше поставен срещу бюро с табела „Коли под наем“. Жена, облечена като сервитьорка, с табелка на гърдите си, на която пишеше „Роберта“, бъбреше с двама възрастни мъже, които пиеха кафе от картонени чашки. Отсреща, между двете обществени тоалетни, беше поставен телефонен апарат.

След като набраният номер даваше заето в продължение на двадесет минути, Даяна се обади на централа, за да провери линията, и беше информирана, че никой не вдига. Тя стигна до извода, че телефонът на Кал е повреден, реши да вземе кола под наем.

— Съжалявам, госпожице — рече Роберта тъжно, — но имаме само две коли. Едната беше наета от човек на сондираща компания, който пристигна с този червен самолет. Другата се повреди миналата седмица и сега е на поправка.

— В такъв случай къде мога да намеря такси?

Това предизвика гърлен смях у единия от възрастните мъже на тезгяха.

— Девойче, т’ва не ти е Сейнт Луис, щата Мисури, нито Сан Анджело. Тук ня’аме ник’ви таксита.

Даяна се обърка, но това не я спря.

— Кога е следващият автобус до Кингдъм Сити?

— Утре сутрин.

Тя реши да събуди галантността у тези тексасци.

— Тук съм, за да се срещна със съпруга си. Миналия уикенд се оженихме и това е меденият ни месец.

Тази информация трогна Роберта.

— Ърнест — помоли тя, — нали ще закараш дамата до Кингдъм Сити? Ще те забави само няколко минути. Направи го и ще ти давам безплатно кафе през следващите две седмици.

Мъжът на име Ърнест замислено задъвка клечката си за зъби и кимна.

— Нека са три и ще сключим сделката, Боби.

— Дадено, три да са.

— Да тръгваме тогава — каза Ърнест, като се смъкна от стола си и се насочи бавно към вратата.

— Много ви благодаря — каза Даяна и подаде ръка на мъжа. — Името ми е Даяна Фостър.

Той бързо я разтърси и се представи като Ърнест Тейлър. Но галантността му свърши дотам, защото погледна през рамо към багажа и каза:

— Ще я паркирам до бордюра, че да не ги мъкнеш до паркинга.

— Много мило от ваша страна — рече тя, като се обърна, за да вдигне първия от трите куфара. Почти беше приключила с третия, когато видя колата, която щеше да я откара в града, и ако не беше толкова уморена и объркана, щеше да седне на най-близкия си куфар марка „Вюитон“ и щеше да се смее, докато й потекат сълзи. До бордюра се приближаваше тъмносин пикап с лепенка на Роналд Рейгън на бронята и с планина от бидони масло, принадлежности за риболов, инструменти и навити на руло кабели.

— Ключалката на задната врата е развалена. Просто ги метни тез’ куфари отгоре — предложи мъжът.

Даяна знаеше, че не би могла да вдигне тежкия багаж над каросерията.

— Бихте ли ми помогнали? — попита тя.

— Шъ ми дадеш ли нещо за усилията? — попита Ърнест. — Например пет кинта?

Тя възнамеряваше да му даде двадесет долара, но вече нямаше желание да е толкова щедра.

— Да.

Мъжът се зае да хвърля куфарите, които струваха пет хиляди долара, върху мръсните кутии с инструменти и парцали, но когато отправи третия куфар към варел с масло, Даяна възкликна отчаяно:

— Не може ли малко по-внимателно? Тези куфари са много скъпи.

— К’во? Тия ли? — каза той, като протегна ръката с куфара така, сякаш в него нямаше нищо. — Не виждам ’що! Не ми мяза на нещо повече от брезент, покрит с пластмаса.

Понеже знаеше, че ще е безсмислено да спори, Даяна реши да замълчи. Ърнест обаче погрешно разбра мълчанието й и продължи:

— Много тъпа комбинация от цветове — кафяво и нещо кат’ зелени букви Л. В. — като каза това, той хвърли последния куфар върху маслото, после се вмъкна зад волана и изчака Даяна да изчисти купа от пътни карти, принадлежности за риболов и консерви от седалката.

— Л. В. — посочи той — дори не е дума. Тъй като, изглежда, нямаше да потегли, ако младата жена не каже нещо, тя неохотно отговори:

— Това са инициали.

— Боклук на старо, а? — мъдро заключи той, като включи на скорост и потегли по късата чакълена пътечка, за да се включи в главния път. — Знайш ли как съ сетих?

Даяна се развесели:

— Не. Как се сетихте?

— Щот’ твоите инициали не са Л. В. Тъй ли е?

— Да.

— На кого са били тез’ грозотии, преди да ти ги пробутат на теб?

— На Луи Вюитон — сериозно отвърна тя.

— Без майтап?

— Без майтап.

Той натисна спирачките и превключи скоростите на знака „Стоп“.

— Той гадже ли ти е?

Може би причината се криеше в ободряващото действие на планината или в близостта на Коул, но Даяна се почувства изведнъж съпричастна с всичко.

— Не.

— Радвам съ дъ чуя т’ва.

Тя се обърна към него и го загледа учудено. Той имаше скулесто лице, суха кожа и кафяви очи, а от устата му висеше клечката за зъби.

— Така ли? И защо?

— ’Щото нито един свестен червенокож няма да си надраска инициалите по целия си куфар и т’ва е факт!

Даяна се опита да си спомни мъжете, които пазаруваха в магазина на „Вюитон“. След минута тя кимна със смях.

— Прав сте.