Джудит Макнот
Спомни си кога (46)

Четиридесет и шеста глава

— Ето ни и нас! Кингдъм Сити е отляво — каза Ърнест, като протегна ръка през прозореца и направи сигнал за завой наляво. — Това е главната улица.

Даяна изтръпна. Това беше домът на Коул и тя се опита да види всичко. Центърът се състоеше от десет административни сгради и складове, включително и „Капитол Тиътър“ в средата, заобиколен от аптека и склад за железария. От другата страна на улицата имаше кафене, агенция за застраховка на фермерите, банка, пекарна и три магазина, които продаваха всичко.

Ърнест я закара до кафенето, за да може да се обади по телефона, но за нейно разочарование телефонът на Кал все още даваше заето. Тя вече беше видяла такситата на Кингдъм Сити.

Но щом спряха пред знака „Стоп“ при „фураж и зърно на Уилсън“, Ърнест премести клечката в устата си от другата страна и рече:

— Имаш ли няк’ви други идей за т’ва как да стигнеш дотам, закъдето си тръгнала?

— Да. Ще взема такси.

— Не бачка.

Като доказателство той кимна многозначително към паркинга пред „Сервиза на Къс“, който беше претъпкан от повредени коли. Всред първите коли до бордюра Даяна видя бяло такси, изписано с черни букви.

Ърнест вече беше обяснил, че няма възможност да я закара до Джеферсънвил, тъй че тя или трябваше да пътува на стоп, или да помоли някого да я закара. И двата варианта бяха несигурни.

— Ърнест — рече тя безпомощно, — наистина съм отчаяна и знам, че можеш да измислиш нещо. Няма ли някой, който да си даде колата под наем?

— Не.

— Готова съм да платя много щедро.

До този момент Ърнест сякаш не осъзнаваше значимостта на проблема и не беше заинтересован да открие решение, но при споменаването на думите „платя“ и „щедро“ мигом се преобрази.

— Колко ще платиш да наемеш кола? — попита той, като я погледна замислено.

Даяна си спомни, че бе подписвала квитанция за линкълн в Далас.

— Двеста или триста долара, мисля. Защо? Сети ли се за някоя кола, която да мога да наема?

— Сетих се за нещо! — отвърна той, като натисна амбреажа и спирачката, вкара стария камион в двора на сервиза и спря зад таксито.

— Ще отида да видя каква сделка ще мога да сключа. От старата сграда се появи мъж. Той беше облечен със светлосиня риза и тъмносини работни панталони, от задния джоб на които се подаваше мръсен парцал. Овалната емблема на джоба на ризата му гласеше „Гъс“. Докато се приближаваше, той извади парцала от джоба си и започна да си бърше ръцете.

— Радвам се да се запознаем, госпожице — смутено изрече мъжът. — Ърнест казва, че се интересувате от форда, и сега ще го докара.

Даяна дочу от задния двор трясък и давене на двигател, после всичко утихна. Още един опит, който завърши успешно, и тя отвори портмонето си, като се надяваше, че Гъс взима кредитни карти.

— Ето го — каза мъжът.

Даяна с ужас загледа ръждясалия оранжев пикал, който беше дори в по-плачевно състояние от този на Ърнест, ако това изобщо беше възможно. Беше покрит с кал и бронята му беше вързана с въже, а стъклото беше залепено с тиксо. Неспособна да продума, тя наблюдаваше как Ърнест излиза от камиона.

— Ти се шегуваш! — каза му. — Какво ще го правя?

— Шъ го купиш — възкликна той така, сякаш това беше съвсем очевидно и твърде вълнуващо, като протегна ръце в знак на радост. — Шъ го купиш за петстотин кинта. После можеш да го задържиш или да го продадеш.

Даяна знаеше, че няма друг избор, но не можеше да повярва. Мисълта, че трябва да плати петстотин долара за ръждясал и мръсен оранжев боклук, я вбесяваше.

— Не мога да повярвам, че това нещо струва петстотин долара!

— Здрава машинка е — увери я Ърнест.

Даяна нямаше избор.

— Ще я взема — нещастно изрече тя и извади кредитната си карта. Гъс мълчаливо я пое и влезе в магазина. Върна се след няколко минути с разписка, която тя трябваше да подпише, и с пари в брой. Докато Даяна подписваше, Ърнест прехвърляше куфарите й в оранжевата развалина на пътя, после се приближи, за да е сигурен, че сделката е успешна.

— Това е — каза той и за объркване на Даяна прибра четиристотин и деветдесет долара от Гъс.

— Къде са останалите десет долара? — намръщи се Ърнест.

— Дължеше ми ги за онази гума.

Разбрала измамата, Даяна заобиколи мъжете. Тъй като Гъс не беше я карал да взима колата, тя хвърли цялата вина на Ърнест.

— Нима искаш да кажеш — каза тя възмутено, — че току-що ми пробута собствената си кола?

— Разбира се, че го сторих — ухилен отвърна той. — После към измамата добави и неуважението си, като я побутна с лакът и й призна: — Щях да прибера двеста и петдесет кинта и да съм щастлив.

Даяна го погледна право в очите и изрече лъжа, която се надяваше дълго време да не дава покой на крадливия старец.

— Да, но аз бях готова да платя хиляда.

Изненаданият израз на лицето му беше толкова комичен, че тя почувства удовлетворение.

Ърнест я последва до вратата и я отвори, докато Даяна предпазливо седна на мръсната и скъсана седалка. Воланът изглеждаше огромен, но тя го хвана здраво, после потърси спирачката и скоростната кутия. Краката й усетиха три педала, не два, и когато погледна към скоростната кутия, видя диаграма на мястото на красивите малки буквички, които гласяха: „напред“, „стоп“, „назад“. Скоростната кутия не беше автоматична. Сърцето й се сви.

— Бас държа, че не можеш да съ упра’иш със стандартни предавки, а?

— Напротив — излъга младата жена, като погледна през рамо. Сърцето й щеше да се пръсне. Единственият начин да излезе беше да даде на заден. Като се престори, че изчаква две майки с бебета да отминат, тя погледна към диаграмата и се опита да си спомни трика за използването на съединителя и спирачката, на който я бе научил Дъг, когато бе на шестнадесет.

Тя натисна съединителя и вкара на скорост, като се смръщи на металното скрибуцане. После освободи внезапно съединителя, което накара колата да се затресе, и натисна педала на газта. Щом пикапът се килна назад и набра скорост, Даяна започна да върти лудо кормилото и Гъс извика на Ърнест, който се заливаше от смях. Но колата се оказа на улицата някак си съвсем невредима, макар и обърната в обратна посока. Гордостта и благоразумието накараха Даяна да завие зад ъгъла, вместо да обърне.