Джудит Макнот
Спомни си кога (19)

Деветнадесета глава

Официалният пресцентър беше разположен в дъното на площадката, съвсем близо до балната зала, където в момента кипеше подготовката за благотворителния аукцион. Спазвайки съветите на своите служители от отдела за реклама и връзки с обществеността, Коул положи максимум старания да убеди журналистите, че за него е истинско удоволствие да бъде сред тях. Обеща да даде кратки интервюта за Ай Би Си и Си Би Ес, после позира за няколко снимки и отговори на въпроса на репортерите от „Хюстън Кроникъл“ и „Америка днес“.

Интервюто за канал Ай Би Си беше последно. Застанал до Кимбърли Проктър, заслепен от немигащите очи на камерите, Коул слушаше как една привлекателна блондинка възторжено разказва за стогодишната история на Бала на бялата орхидея и за традициите на благотворителната разпродажба, накрая журналистката насочи микрофона в лицето му и попита:

— Господин Харисън, от комитета ни уведомиха, че вие сте осигурили най-ценната вещ за аукциона. Колко точно струва скулптурата на Клинеман?

— Зависи — сухо отвърна Коул. Лично той винаги беше смятал това творение на модернистичното изкуство за невероятно грозно. Беше го купил на една разпродажба и от тогава насам цената на скулптурата беше скочила пет пъти.

Блондинката се засмя:

— Въпросът ми всъщност е за колко я оценяват експертите?

— Според познавачите струва четвърт милион долара.

— Вие сте невероятно щедър!

Коул леко се усмихна и излезе от полезрението на камерите. Неочакваната му тактика изненада журналистката и тя го последва.

— Почакайте… Аз… Питах се дали бихме могли отново да си поприказваме… малко по-късно?

— Много съжалявам. Ще трябва да се свържете с отдела по реклама и връзки с обществеността, за да ви насрочат дата за ново интервю.

— Нямах предвид интервю — отвърна блондинката и го погледна право в очите. — Помислих си, че бихме могли да пийнем някъде по нещо…

Той категорично поклати глава, но смекчи отказа си любезна усмивка.

— Страхувам се, че няма да имам никакво свободно време до утре, когато ще излетя от Хюстън.

Тя беше красива, интелигентна и начетена, но за не това беше без значение. Блондинката беше репортер и дори да беше най-красивата, най-умната и добронамерена жена на света, пак щеше да бяга от нея като дявол от тамян.

— Може би някой друг път — добави, заобиколи я и напусна пресцентъра.

Един репортер извика след него, но той се престори, че не го чува, и бързо се отдалечи. Докато си проправяше път през шумното множество, му се наложи да приема отправя поздравления към хора, които никога не беше виждал.

Накрая, когато най-сетне зърна две познати лица, те принадлежаха на единствените хора, които всячески се опитваха да го избягнат: господин и госпожа Чарлз Хейуърд. Те подминаха своя бивш коняр с високо вдигнати глави, измервайки го с ледени погледи.

Коул се спря на прага на залата, в която се представяха най-скъпите предмети на аукциона. Дочу, че името му се споменава многократно, но му направи впечатление, че най-често повтаряха името на Даяна Фостър. Тази вечер всеки я наричаше „горката Даяна Фостър“, а жените влагаха в думите повече злоба, отколкото съчувствие.

Според Коул балът имаше три основни предназначения: първо, да предостави възможност на съпругите и дъщерите на богатите да се появят в целия си блясък сред също толкова бляскаво обкръжение, да се изфукат с новите си рокли и бижута и да клюкарстват по адрес на всеки, докато, бащите и съпрузите им обсъждат последните партии на тенис и голф, в които са участвали.

Второ, да се съберат средства за Американската асоциация за борба с рака.

Трето, да могат членовете на хюстънския елит да демонстрират своята загриженост за обществото, като се надпреварват да наддават, за да станат собственици на скъпи и екстравагантни вещи, предоставени безвъзмездно от също толкова богати и влиятелни хора като тях.

Балът обещаваше да отбележи безпрецедентен успех и в трите насоки.

Пред вратите на залата, определена за аукциона, стоеше охрана. Някакъв фотограф с риза на червени и бели райета се опита да влезе, но единият от гардовете го спря:

— След седем часа е забранено влизането на външни лица.

— Аз съм от „Инкуайърър“ — отвърна фотографът. Не ме интересуват вещите, които се представят. Искам да направя снимка на Даяна Фостър. Преди малко я видях горе, на балкона. Мисля, че влезе тук.

— Съжалявам. Вътре не могат да влизат други хора, освен гостите на аукциона.

Коул отново изпита съчувствие към Даяна. Беше я видял по телевизията и знаеше, че вече е жена, но за него тя си оставаше петнадесетгодишното девойче, седнало върху бала прясно сено, наклонило глава, погълнато от това, което той й говореше.

Вратите на залата оставаха затворени. Коул нервно погледна часовника си. Нямаше търпение да влезе вътре и да приключи с този досаден ангажимент час по-скоро. Не му се разправяше с охраната, нито с хората, които всячески се опитваха да привлекат вниманието му върху себе си, затова се скри в сянката на изкуствените дървета.

Години наред беше присъствал на официални събирания из целия свят. Обикновено те го отегчаваха, но на такива места винаги се чувстваше като в свои води. В Хюстън беше различно. Тук се притесняваше, сякаш беше постигнал богатството й успеха си по нечестен път.

Погледът му разсеяно се спираше по лицата наоколо. Изведнъж осъзна, че търси конкретно лице… лицето на Даяна. Видя я. Стоеше до огромна колона близо до асансьора.

Изненада се, като я позна, после изненадата отстъпи място на облекчението и чисто мъжкото възхищение.

„Бедната Даяна Фостър“ съвсем не изглеждаше бледа и измъчена. Някогашното й спокойно, изпълнено с достойнство излъчване не беше се променило. Лилавата коприна на роклята идеално подчертаваше стегнатите й гърди, тънката талия и стройните бедра. Суетнята наоколо нея не я засягаше. Тя се движеше грациозно и уверено. Чертите на лицето й бяха деликатни, под гъстите извити мигли блестяха огромните й зелени очи, веждите й бяха като изписани. Тенът й беше по-свеж отпреди. Леката трапчинка на брадичката едва се забелязваше, затова пък косата й си беше останала същата — тежка и лъскава, проблясваща с червеникави оттенъци на светлината. На изящната й шия висеше красиво колие от големи, квадратно изрязани аметисти, обградени с дребни диаманти. Роклята идеално съответстваше на бижуто.

Даяна принадлежеше към света на копринените рокли и скъпите накити, помисли си Коул. Те й стояха много по-добре от късите панталонки и консервативните блейзъри, които предпочиташе да носи навремето.

Стоеше скрит в сянката на дърветата и се любуваше на красотата й, но се удивляваше на начина, по който присъствието й се открояваше на фона на заобикалящия я свят. Сякаш всичко останало беше в движение, само, Даяна оставаше неподвижна в центъра.

Тя напрегнато слушаше мъжа, застанал от лявата й страна. Коул беше почти сигурен, че този мъж е Спенсър Адисън. В следващия миг Адисън се отдели от нея и Коул излезе на светло. Искаше му се Даяна да погледне към него, да го познае. Искаше да го дари с една от своите незабравими усмивки и да му заговори. Тези негови желания бяха съпроводени с изненадващо силно нетърпение.

Възможно беше Даяна да го подмине високомерно, както преди минути бяха направили семейство Хейуърд, но нещо му подсказваше, че тя няма да постъпи така. Младежката му мечта за триумфално завръщане в Хюстън му се струваше глупава и незначителна. Единственото, което имаше смисъл сега, беше тя да му обърне внимание — по-скоро да обърне внимание на мъжа, в който се беше превърнал.

Ледените погледи на Чарлз и Джесика Хейуърд бяха убедително доказателство, че едва ли са разтръбили наляво и надясно колко е преуспял бившият им коняр. В такъв случай Даяна едва ли щеше да се досети, че Коул, който навремето чистеше конюшните и ядеше донесените от нея сандвичи, е същият, когото списание „Нюзуик“ наскоро беше определило като предприемача на годината.

Вратите на балната зала се отвориха и хората на тълпи се понесоха натам, скривайки Даяна от погледа му. Той си запробива път към нея, но когато отново я видя, тя вече разговаряше с Дъг Хейуърд.

Коул спря. Надяваше се, че Хейуърд скоро ще се махне. Не знаеше дали синът на бившия му работодател споделя лошото отношение на семейството към него, но не искаше да рискува.

Хейуърд настояваше да я придружи до балната зала, но за голямо облекчение на Коул тя отказа.

— Върви без мен. Ще дойда след минутка. Първо искам да глътна малко свеж въздух.

— Да дойда ли и аз? — предложи Дъг.

— Не, моля те, недей. Искам да остана сама за няколко минути.

— Добре, щом така желаеш — неохотно и някак раздразнено изрече Хейуърд. — Не се бави — добави и се отдалечи.

Даяна кимна и пое към вратата, над която светеше табелка с надпис „ИЗХОД“.

Коул имаше богат опит с жените и безпогрешно усещаше кога някоя от тях е на път да се разплаче. Когато Даяна каза на Дъг Хейуърд, че иска да остане сама, Коул почувства, че трябва да й позволи да се възползва от таз привилегия. Понечи да тръгне към балната зала, но се спря като закован. Внезапно си спомни как Даяна разказваш за злополучното си падане от коня:

„Не плаках… Нито когато си счупих китката, нито когато доктор Палтрона ми я наместваше.“

„Наистина ли?“ — „Да.“

„Не пророни нито една сълза?!“

„Нито една!“

„Браво на теб!“

Даяна беше въздъхнала и беше признала:

„Не плаках, но затова пък припаднах.“

Като дете беше успявала храбро да преглъща сълзите на болка и обида, но тази вечер, като зряла жена, едва ли щеше да успее да се сдържи. Коул се поколеба, разкъсван между мъжкия инстинкт, който му подсказваше да избягва сцени с плачещи жени, и необяснимия импулс да й предложи подкрепата си, да й вдъхне сили и смелост.

Желанието му да я подкрепи надделя: Коул се запъти към изхода и спря само за да вземе две чаши шампанско, тъй като беше повече от сигурен, че напитката ще помогне на Даяна да се съвземе.