Джудит Макнот
Спомни си кога (36)

Тридесет и шеста глава

Когато Коул влезе с Даяна в трапезарията, гледката му подсказа, че семейството й е решило да приеме събитието като празник, не като погребение.

В средата на масата беше поставена огромна ваза с жълти рози, заобиколена от запалени свещници. Бяха извадили китайския порцелан и блестящите сребърни прибори. В огромен поднос имаше сочни парчета печени патешки гърди, на голяма чиния бяха наредени соленки, а в две купи имаше картофи от новата реколта, печени със зехтин и розмарин и задушени с аспержи.

Дамите смело му се усмихнаха и дори дядо й се опита да му кимне учтиво, докато заемаше мястото си в центъра на масата и му посочи, че трябва да седне отдясно. Баба й седна от лявата страна на съпруга си, точно срещу Коул, но когато Даяна заобиколи, за да седне до него, баба й рече:

— Кори, скъпа, защо не седнеш до господин Харисън и не оставиш Спенс да седне до мен, така че да можем да се поопознаем.

Госпожа Фостър зае мястото си в края на масата и Даяна седна между нея и Спенс. Коул забеляза, че баба й е успяла да го постави точно на „горещото място“.

Дядото беше отляво, бабата и Адисън — точно срещу него, Кори — отдясно, а Даяна — единствената му подкрепа — извън обсега му.

Нищо не можеше да накара Коул да се чувства по-голям лицемер от това да благодари на един въображаем Бог, в който не вярваше, за неща, които не беше извършил, и после да увеличи идиотизма, като помоли за услуги, които Бог нито имаше властта, нито намерението да извърши. Лицемерието не беше сред недостатъците му, тъй че той наведе глава и започна да изучава ръчно избродираната жълта роза на кърпата си, докато чакаше да започне официалната инквизиция.

Хенри Брайтън не се церемонеше. Свърши с молитвата и каза:

— Амин. Коул, какви са плановете ти?

Преди младият мъж да е измислил някакъв отговор, Даяна погледна към Кори и рече:

— Кори умира от нетърпение да чуе за сватбата и я накарах да чака досега, за да мога да разкажа на всички наведнъж.

Сестра й веднага й се притече на помощ:

— Хайде първо да чуем за сватбата, дядо. След като разберем настоящето, ще могат да ни разкажат за бъдещето. — И добави към Коул: — Съгласен ли си?

През тези няколко минути той стигна до много важни изводи: бабата не беше просто възрастна, пряма и приятно ексцентрична — тя беше възрастна, пряма, вероятно ексцентрична и вероятно доста хитра.

Кори беше съюзник на Даяна и вероятно беше неутрална спрямо него, докато Даяна беше достатъчно дипломатична, за да е добър съюзник на всяка маса, било то за вечеря или за съвещание.

Той слушаше как тя въодушевено представя една неочаквана, лишена от романтика сватба, така че да привлече интереса на всички.

— Напуснахме хотела с лимузината на Коул. Самолетът на Коул е „Гълфстрийм“, дядо, и е много по-голям от малкия „Лиърджет“. Можеш да го включиш към серията модели на аероплани, които измисляш за момченцата. Както и да е, огромна бутилка с шампанско беше сложена да се охлажда и един от пилотите вече бе на командното табло, като се занимаваше със… своите задължения — рече тя, като заряза описанието на предстартовата церемония с едно движение на грациозните си пръсти. — Няколко минути по-късно пристигна другият пилот, чието име бе Джери Уейд и… О, бабо… — добави тя, като се обърна към възрастната жена, която дотогава непрекъснато се мръщеше на Коул, — той толкова прилича на любимия ти актьор! Казах му, че трябва да се отбие да те види някоя вечер.

Удивен от начина, по който тази забележка беше привлякла вниманието на Роуз Брайтън, Коул с нетърпение очакваше да разбере кой е любимият и актьор.

— Наистина ли? — рече бабата със смесица от изумление и удоволствие. — Прилича на Клинт Истууд?

— Та Клинт Истууд е плешив — раздразнено се намеси дядото — и шепне, а не говори!

Кори се наведе настрани и докато подаваше на Коул чинията с аспержи, поясни:

— Баба е луда по Истууд и дядо ревнува. Много са сладки.

— Мамо, много ще ти хареса начинът, по който Коул е обзавел самолета си. Чувстваш се така, сякаш влизаш в красива всекидневна. Има два извити дивана, поставени един срещу друг, а между тях — старинна масичка за кафе, бюфет с месингови панти и няколко стола.

Успя да привлече вниманието на семейството си и докато Коул слушаше живописното й описание, успя да забележи две неща: първо, тя успяваше да създаде ярък образ и второ, не спомена за спалнята.

Той все още си спомняше изумителната красота на Даяна, легнала върху юргана, облечена в ярко лилава копринена рокля, която му даваше възможност да се наслади на пълните й гърди. Лицето й беше обърнато към неговото, приканващо към целувка, но той се колебаеше. Разумът и суровата логика се сражаваха с желанието му и те печелиха срещу всичко — това беше характерно за Коул. Със съжаление беше промълвил „Не“.

Тя бе плъзнала ръка по гърдите му, а той се бе взрял в по детски уязвимите и зелени очи. „Не“, беше повторил той, но в гласа му беше прозвучало и съжаление. Тя го бе доловила.

Даяна премина към описание на пилотската кабина и той се почуди дали не беше премълчала за спалнята от деликатност, от притеснение или просто не си спомняше. Трудно му беше да повярва, че тя си спомня бледосивата кожа на диваните, а е забравила, че една трета от салона е спалня. От друга страна, тя видя леглото едва след като се ожениха — след стреса от церемонията в ярко осветения параклис, след казиното и след допълнителното шампанско, което той й предложи, за да я успокои. Тя беше забравила за голяма част от сватбената церемония и казиното. Коул предположи, че е напълно възможно да е забравила и за прекараното време в спалнята.

Даяна прекъсна разказа си, за да си вземе от печената патица, и баба й веднага се възползва от възможността да се върне на темата, подхваната от съпруга й:

— Разкажете ни за себе си, господин Харисън.

— Моля ви, наричайте ме Коул, госпожо Брайтън — рече любезно той.

— Разкажете ни за себе си, Коул — поправи се тя, но не му предложи да я нарича с друго име.

Той нарочно започна да разказва за настоящето, а не за миналото си:

— Живея в Далас, но много често пътувам по работа.

Тя не обърна внимание на казаното и като се взря в него, попита най-безцеремонно:

— В неделя ходите ли на църква?

— Не, не ходя — информира я той без колебание или извинение.

Тя разочаровано сви вежди, но продължи:

— Разбирам. А вашето семейство?

— Те също не ходят — приключи хладно той.

Тя изглеждаше стъписана.

— Интересува ме какво е семейството ви, а не дали ходи на църква.

Взе си соленка и я намаза с масло.

— Няма ли да ни разкажете малко за произхода си? — тихо го подкани тя. — Разкажете ни откъде сте и нещо за семейството си.

Това, което искаха, беше твърде неприятно за него. Той се опита да забави момента, като си взе от салатата и огледа хората около масата — едни приятни хора, които смятаха, че няма нищо странно в това да са заедно в неделя вечер или в това да се хранят на полирана дървена маса с ножове и вилици.

Той погледна към Даяна, която изглеждаше свежа и чиста като красива роза, към Адисън, който никога не бе чувствал по-голямо унижение от това да загуби игра на тенис в местния спортен клуб и към Мери Фостър, която излъчваше достойнство, грация и доброта.

От лявата му страна дядото на Даяна миришеше на свеж сапун и одеколон „Олд Спайс“ вместо на пот. Срещу него баба й го гледаше с будни, светлокафяви очи, с леко повдигнати в очакване вежди. Изглеждаше благовъзпитана и скромна.

Много по-лесно щеше да му е да й опише ярките детайли от най-екзотичното си сексуално преживяване, отколкото да й каже истината за детството и произхода си. Вместо да разваля илюзиите й за временния й зет, той отговори на въпроса със същите заобикалки, които винаги му вършеха работа.

— Аз съм от малък град в Западен Тексас, чието име е Кингдъм Сити. Имах двама по-големи братя, които умряха, и няколко братовчеди, които се преместиха и с които загубихме връзка — с изключение на един. Освен тях единственият ми останал жив роднина е вуйчо ми, за когото вече ви разказах. Баща ми очакваше да остана да работя в ранчото. Кал обаче вярваше, че съм достатъчно умен, за да успея в колежа, и не ме остави на мира, докато и аз не повярвах в това. Той много ще хареса Даяна. Нямам търпение да ги запозная другата седмица.

— Аз също нямам търпение да се запозная с него — обади се тя, но срещна смразяващата резервираност, с която Коул отбягваше да обсъжда въпроси, свързани с произхода му. Спомни си, че преди години той беше отбягвал въпросите й, когато се опитваше да разбере нещо повече за произхода му.

— Чичо ми живее на запад от Кингдъм Сити, което е на около триста и шестдесет километра от Сан Лароза. Не е сред планините, но е красиво и девствено.

— Сан Лароза — обърна се към дъщеря си Роуз Брайтън, — не беше ли едно от местата, което избрахте за къмпинг, когато с Робърт заведохте момичетата на първото им пътешествие до „Йелоустоун“?

— Известно място е за лагеруващите — поясни Коул, обхванат от голямото желание да смени темата. — Въпреки че, доколкото знам, тази част е по-подходяща за опитни туристи.

Поради някакви причини тази реплика предизвика смях.

— Ние не бяхме съвсем „опитни“ — обясни госпожа Фостър. — Двете с Кори бяхме лагерували няколко пъти, а Робърт като малък е бил скаут. Единственият му опит беше от лагер в Скотсдейл. Но ние с момичетата си помислихме, че ще е весело, тъй че потеглихме на триседмично пътуване, уверени, че знаем достатъчно, за да се справим.

Коул не можеше да си представи Даяна като туристка. Дори на четиринадесет, тя сякаш беше изключително спретната.

— Никога не съм си представял, че това би ти допаднало, дори и когато беше малка.

— Всички си прекарахме чудесно. Хареса ми — отвърна тя.

Нещо в тона й го подсети за отдавна забравена случка.

— Не говорихме ли веднъж в конюшнята за нещата, които най-много мразим?

Понеже тогава Даяна беше луда по него, тя помнеше всеки разговор и веднага се сети за какво става дума.

— Така ли? — попита тя.

Но Коул не се предаваше.

— Знаеш, че е така. Ти мразеше мръсотията и лагеруването.

— Не, змиите и лагеруването — поправи го тя. — Мръсотията беше на трето място. — Погледна към Кори и отбеляза: — Дори и така да е, ние бяхме много добре организирани и подготвени за всичко, нали?

Сестра й веднага разбра какво се иска от нея и се включи, за да й помогне:

— Татко беше поставил задачи на всички. Той отговаряше за транспорта и финансите, майка — за храната и напитките, Даяна — за безопасността, а аз — за първата помощ и снимките. Очакваше се да вземем всичко, което ни е необходимо. Сметнах, че бинт и крем против изгаряне ще са достатъчни, и започнах да чета за снимането на дивия свят, но Даяна имаше съвсем различен подход към подготовката. Седмици преди да заминем тя се взираше в „Указателя за оцеляване на лагеруващия в пустинята“ и в „Наръчника на лагеруващия“.

— И — засмя се сестра й — в каталозите на Л. Л. Бийн, откъдето бях подбрала и подредила най-необходимото за Кори и за мен.

Погледът на Коул се спря върху нея веднага щом проговори и тя видя топлата му усмивка, преди той да се обърне отново към Кори.

— Един ден, преди да заминем, татко отиде да вземе караваната, която беше наел, а ние започнахме да сваляме от тавана личните ни провизии, които Даяна беше приготвила.

Бабата се намеси с усмивка:

— Момичетата трябваше да направят поне тридесет курса, за да свалят всичко:

— И се оказа — добави дядото, кикотейки се, — че Робърт трябваше да закачи ремарке към караваната, за да може да закара всичко до „Йелоустоун“. Имаше обаче един проблем — продължи той, като се затресе от смях. — Робърт никога не беше карал нещо по-дълго от кадилака на баща си. Когато потегли, с ремаркето повали пощенската кутия и продължи по улицата, като я помъкна заедно с колчето…

— Ние с Хенри толкова се смяхме, че едва успяхме да я догоним.

Коул така се забавляваше на историята, та съвсем забрави, че е на вражеска територия.

— Какво толкова беше взела Даяна? — попита той, но Кори се поколеба да отговори.

— Хайде, кажи му — рече Даяна с весели пламъчета в очите. — Той вече е част от семейството, така че на практика има право да знае.

— Нещата не бяха само на Даяна, имаше и мои — уточни сестра й, преди да продължи. — Ако тя не беше мислила и за двете ни, щях да тръгна на двуседмично пътешествие само с един скъсан спален чувал, няколко чифта шорти и тениски, фотоапарат, двадесет филмчета и някакви си бинтове. Това е. Обаче Даяна имаше съвсем друго виждане относно нуждите ни за удобство и сигурност при лагеруване. Тя беше поръчала бяла палатка, чийто сенник беше обагрен в червен, бял и син цвят. Беше подбрала цветовете на спалните ни чували, дрехите ни и дори на фенерите ни да отговарят на украсата на палатката. Нещата на Даяна бяха в синьо, а моите — в червено. Дори имахме червени, сини и бели пластмасови шишета за лекарства.

Кори почувства неудобство от това, че се шегува с Даяна, и спря, за да си налее още чай с лед.

— Забрави да кажеш за средствата против насекоми — подкани я Даяна и се засмя. — За да бъде всичко наред, бях купила редица мехлеми против насекоми: против оси, пълзящи и летящи гадинки. Имах и няколко огромни кутии с течност против змии, която прилежно разпръсквах около палатката всеки път, когато я опъвахме на ново място.

— Течност против змии? — засмя се Коул — Какво ли сте си мислели за „Йелоустоун“?

— Зависи кого питаш — сухо отбеляза Даяна и останалите избухнаха в смях.

Госпожа Фостър избърса очи и каза:

— Първия ден в „Йелоустоун“ всички излязохме да се поразходим. Кори направи снимки на планинските кози, а аз нарисувах няколко красиви пейзажа. Даяна се натъкна на отровен бръшлян, а Робърт получи алергия.

— Все пак вечерите бяха много весели — възрази Кори. — Готвехме и пеехме.

— И след като си легнехме, миещите мечки нападаха боклука ни, а другите видове само чакаха подходяща възможност, за да си направят пир от нас — добави Даяна. — Не мисля, че е имало дори една миеща се мечка, която да си е легнала гладна, докато ние сме били там.

— Сега ми се струва, че почивката беше твърде едностранна — рече Кори. — Докато аз бродех из горите, за да направя най-добрата си снимка, Даяна маршируваше след мен, като мъкнеше аптечка за първа помощ и четеше в справочника си за опасностите от това да изненадаш лос в сезон на разгонване и какво да правиш, ако срещнеш неприятелски настроена мечка.

— Имаш късмет, че го е правила — посочи Мери Фостър, като стана малко по-сериозна.

— Така е — каза Кори на Коул. — Знаеш ли, в деня, когато щяхме да се прибираме, аз се измъкнах от лагера с фотоапарата и статива точно преди да съмне, нарушавайки заповедите на татко никой да не напуска лагера сам. Цялата работа беше в това, че исках да участвам във фотографското състезание „Младежи всред природата“, но не бях направила нещо, което да си струва. През последния ни ден в „Йелоустоун“ видях нещо, което просто си знаех, че ще е печелившата снимка. Бяхме на около три километра от лагера, когато аз забелязах няколко лоса да пресичат рекичката близо до водопада. Знаех, че ако успея да ги снимам с изгряващото зад хълма слънце, ще имам шанс да спечеля конкурса. Помолих татко да дойде с мен, но той каза, че лосовете ще го чуят как киха и ще избягат. Затова реших да отида сама.

— Не помоли ли майка си? — попита Коул.

— Вечерта тя готви, после прибира багажа и беше изтощена.

— А Даяна?

— Не можех да помоля Даяна. Тя беше изгоряла от слънцето. Освен това предишния ден си беше навехнала глезена. Все пак тя ме чу да се измъквам от палатката преди изгрев и започна да ми изброява всички ужасни неща, които могат да се случат, на неопитен турист, докато е сам дивата пустош, но аз тръгнах само с едно фенерче и със снимачните си принадлежности.

Няколко минути по-късно чух, че нещо пращи в гората зад мен, усетих миризмата на ментов лосион и разбрах, това е Даяна. Тя куцукаше зад мен с превързан глезен, като мъкнеше аптечката и фенерчето. Каква сутрин! — засмя Кори. — Когато стигнахме на мястото, което бях избрала осъзнах, че ъгълът на светлината не е добър от тази страна на потока, тъй че трябваше да намерим по-плитко, за да преминем, после да се изкачим и на хълма откъдето се спускаше водопадът, и отново да слезем надолу.

— Успя ли да снимаш лосовете по изгрев?

— Не, вместо това се загубихме. Тъй като не знаех, че сме отишли на брега на друг поток, до друг хълм, аз приготвих статива и сложих телеобектива. Небето започна да става яркорозово, но не се виждаха никакви лосове, тъй че зарязах Даяна с фотоапарата, в случай че лосове се появят, и се отправих към края на сечището. Започнах да пълзя, за да не ме видят лосовете, и така стигнах, реката. Слънцето ми пречеше да виждам водопада. Тъкмо седнах и извадих от джоба си сладките с бяла ружа, които бях взела за закуска и тогава го видях… излезе от водата и се насочи към мен.

— Лосът? — предположи Коул, докато подаваше чинията със соленките на дядото.

— Не, мечето. То беше съвсем малко. Обаче аз не успях да осъзная това, защото то бягаше. Мислех си, че гони мен, и скочих, но още преди да мога да се изправя, то беше дошло. Аз изпищях и то уплашено се спря. Застана на задните си лапи, а аз хвърлих сладките по него, после се втурнах да бягам с всички сили в една посока, а то се затича в друга. И като връх на всичко — каза тя, докато се смееше — когато тръгнахме обратно, осъзнахме, че сме се загубили. Даяна обясняваше, че според нейните книги в подобни случаи трябва да се остане на едно място, но аз не я слушах, докато накрая тя се престори, че не може да върви повече. Вечерта запали огън, с който да насочи тези, които ни търсеха.

Бях забравила да сменя батериите на фенерчето си и то престана да свети точно когато чух нещо като виене на вълци. Даяна не ми позволи да използвам фенерчето й, въпреки че имаше нова батерия. Тя каза, че ще ни трябва да сигнализираме на хеликоптерите. Знаех, че е права. Вместо това направих по-голям огън, но всеки път, когато чуех този вой, ме обхващаше истерия — призна Кори. — Толкова силно треперех, че не можех да говоря и трябваше да крия лицето си, за да не вижда Даяна сълзите ми. Чувствах се като глупачка, най-вече защото й се подигравах, че се страхува от змии, че е набрала букет отровен бръшлян и че мъкне навсякъде аптечката си, а ето ме и мене — плачех като бебе, докато тя се грижеше спокойно за всички практически страни на оцеляването. Бях пренебрегнала всички справочници на лагеруващия, но Даяна ги бе изчела и поради това успяваше да ме разсмее относно заплахата от вълци. Най-накрая заспахме. Дори когато ни спасиха на другата сутрин, тя никога не се подигра на глупостта ми. Всъщност ние никога не сме споменавали отново тези въображаеми вълци.

— Въображаеми вълци? Не разбирам — каза Коул.

— Очевидно — информира го Кори — и ти не си чел „Справочника на лагеруващия в Йелоустоун“.

Усмивката й беше заразителна.

— Виждаш ли, по онова време там нямаше никакви вълци. Те бяха изолирани в един отдалечен район. Тях чувахме.

Коул си помисли, че това е невъзможно, освен това беше в противоречие със законите на природата, спазвани от националните паркове.

— Нима искаш да кажеш, че властите са хванали всички вълци от този огромен резерват и са ги поставили зад огради? — Той погледна към Даяна за отговор, но тя изглежда беше заета с проследяването на фигурите по дръжката на ножа си.

— Разбира се, че не! — обясни Кори. — Комисията по дивата природа осъзнала, че популацията на вълците е извън контрола им, тъй като естественият враг на вълците, планинският черен оцелот, бил на изчезване, тъй че го внесли от Калифорния. Оселотите подгонили вълците и ги натирили високо в планините.

Даяна усещаше погледа на Коул върху себе си и когато не можеше повече да го отбягва, вдигна очи.

— Доста приемливо обяснение — сухо каза той.

— И аз така помислих — рече тя, като се опита да сдържи смеха си.

Кори погледна от единия към другия, като започна да обмисля отново обяснението, което беше приела, без да задава въпроси. Сега обаче то й прозвуча доста странно.

— Даяна — попита тя, — това е било лъжа, нали?

Коул тайно вярваше, че решението на Даяна е било много добро, но като нов и временен член на фамилията не се чувстваше готов да споделя различно мнение. Вместо това приключи:

— И тъй, значи вие прекарахте една ужасна нощ сами и никога не успяхте да участвате в конкурса по фотография?

— Напротив, спечелих второ място за импровизирана снимка — осведоми го Кори с усмивка.

— Поздравления — рече той.

— Не поздравявай мен. Не ги направих аз. Аз бях на тях.

— Кой ги направи?

— Даяна. Когато видях мечето и започнах да се изправям, тя си помислила, че съм видяла лос и се опитвам да изляза от кадъра, тъй че натиснала копчето, както й бях обяснила, и автоматичният апарат започнал да снима. Когато се прибрахме, аз изхвърлих лентата, но Даяна я прибрала. Когато я проявила, избрала три снимки — каквото беше условието на конкурса — и ги изпратила.

— Да — рече Мери Фостър, — дори „Нешънъл Джиографик“ използваха текстовете към снимките, които Даяна беше измислила.

— Какви бяха те?

— На първата снимка мечето и аз сме на четири крака и се взираме един в друг объркани и ужасени. — Кори се засмя. — Под нея Даяна беше написала: „На старта“. На втората снимка сме изправени, готови да побегнем. Даяна я кръсти: „Готови…“. Последната снимка беше най-смешна, защото бягаме в противоположни посоки. Под нея пишеше: „Старт!“.