Джудит Макнот
Спомни си кога (6)

Шеста глава

От вълнение Кори не хапна почти нищо. Когато баба й отбеляза този факт, разговорите около кръглата дървена маса в кухнята изведнъж секнаха и всички, освен Даяна загрижено се обърнаха към момичето.

— Ти едва си докоснала храната си, Кори. Какво става, скъпа?

— Нищо ми няма. Просто не съм много гладна — отвърна тя.

— Бързаш ли за някъде? — попита майка й.

— Какво те кара да мислиш така? — невинно я погледна момичето.

— Защото непрекъснато гледаш часовника си — отбеляза дядо й.

— О, това е защото двете с Даяна ще отидем да пояздим заедно с Барб Хейуърд — отвърна Кори. — Дъг има нов кон за игра на поло. Ще погледаме как го тренира. Господин Хейуърд е монтирал огромни прожектори около ринга, за да може да се използва и през нощта, на хладно.

— Нов кон за игра на поло! — възкликна баща й с разбираща усмивка. Очите му се спряха върху блестящата й коса и внимателно положения грим. — Предполагам, че искаш да направиш на животното добро впечатление при първата ви среща!

За да прекрати коментарите, Кори отхапа от пилешкото, преглътна и озадачено погледна баща си.

— Защо приказваш така?

— Защото косата ти изглежда така, сякаш си прекарала деня в салон за разкрасяване, сложила си си червило и руж и… — потискайки усмивката си, Робърт Фостър се втренчи в очите й. — Това, което виждам на миглите ти, не е ли спирала?

— Не мисля, че има нещо лошо в това от време на време човек да се погрижи за външния си вид, за да изглежда добре на семейните вечери, нали така?

— Разбира се — съгласи се с готовност той и се обърна към съпругата си, преструвайки се, че сменя темата: — Днес обядвах в клуба и се натъкнах на бабата на Спенс. Играеше бридж с още няколко дами.

— Как е госпожа Брадли? — бързо се намеси Даяна.

Спенс живееше с баба си от малък и тя имаше чувството, че се досеща накъде бие баща й. За да спести на Кори неизбежните шеги, добави: — Не съм я виждала от месеци.

— Госпожа Брадли е много добре. Всъщност днес настроението й беше особено приповдигнато. Причината за това…

— Тя притежава забележителна енергия за жена на нейната възраст, нали, мамо? — попита Даяна.

Баща й обаче нямаше намерение да отстъпи:

— Та причината за нейното приповдигнато настроение беше неочакваното пристигане на Спенсър. Младежът решил да я изненада за рождения й ден.

— Той е чудесен млад човек — отбеляза бабата. — Толкова очарователен и разумен!

— И много запален по играта на поло — допълни дядото и многозначително се усмихна на внучката си. — А също и близък приятел на Хейуърдови, нали?

Всички развеселени се извърнаха към Кори.

— Проблемът на нашето семейство е, че всеки прекалено много се интересува от това, какво мислят или вършат останалите му членове — отбеляза Даяна.

— Права си, скъпа — отвърна бабата, потупа Кори по рамото и стана да помогне на Глена да разчисти масата. — Не е полезно човек да се храни, когато е напрегнат. Защо не се качиш горе и не си сложиш още червило, за да изглеждаш толкова прелестна, колкото в началото на вечерята?

Кори с облекчение се изправи, отнесе чинията си до мивката и тръгна към горния етаж.

— Ще потеглим след петнадесет минути — подхвърли тя на Даяна.

Сестра й кимна, но мислите й бяха заети е Коул.

— Бабо, мога ли да занеса остатъка от пилето в дома на семейство Хейуърд? — попита тя.

Баба й веднага се съгласи, но останалите трима размениха озадачени погледи помежду си.

— Даяна — започна баща й, — за какво са им на Хейуърдови остатъците от нашата вечеря?

— О, храната не е за тях — отвърна Даяна, отвори хладилника и извади няколко портокала и ябълки. — За Коул е.

— За Коул?

Даяна отвори вратите на шкафа за провизии и обясни:

— Коул работи в конюшнята на семейство Хейуърд и живее там, но е слаб, а не мисля, че може да харчи малкото пари, които има, за пълноценна храна.

— Бедното старо момче! — възкликна баща й.

— Той не е стар — разсеяно отвърна тя и огледа бурканите с домашно приготвени компоти и консервирани зеленчуци по рафтовете. — Коул не обича да говори за себе си, но аз знам, че учи в колеж и му се налага да работи, за да завърши образованието си. — Погледна към баба си, която вече слагаше пилешки гърди и задушени зеленчуци в голяма пластмасова кутия за храна. — Бабо, мога ли да взема няколко компота от праскови и два-три буркана с конфитюр?

— Разбира се. — Госпожа Брайтън избърса ръце в една кърпа и тръгна към шкафа, за да й помогне. Сложи по три буркана от всеки вид в една торба.

— Последния път занесох на Коул от твоето ягодово сладко — добави момичето. — Той каза, че е по-хубаво дори от бонбони, а Коул е луд по бонбоните!

Зарадвана от комплимента на вечно гладния непознат, госпожа Брайтън добави в торбата четири буркана с ягодово сладко, после отиде до кухненския плот и отбеляза:

— Щом обича сладко, ще му сложа да опита от тези курабии с боровинки. В тях няма грам захар и почти никаква мазнина, затова са много здравословни. О, и на всяка цена трябва да си хапне от бадемовите бисквити, които изпекох вчера.

Бабата взе втора торба и се запъти към килера, но Даяна я спря:

— Не искам Коул да си помисли, че му давам милостиня, бабо. Положих доста усилия да го убедя, че си маниачка на тема консерви и че след всяко хранене ни остават купища храна. — Момичето извинително се усмихна.

При това обяснение дядото весело се изкикоти. Той се приближи до Даяна, прегърна я през раменете и подхвърли:

— Той вероятно ни смята за побъркани или за разсипници.

— Сигурна съм, че вярва и в двете — призна тя, без да забелязва, че родителите й я наблюдават загрижено. — Помислих си, че е по-добре да ни смята за такива, отколкото да си мисли, че го храним от съжаление — обясни и взе двете тежки торби.

— За пръв път чувам за този младеж — каза с равен тон баща й. — Какъв е той?

— Какъв ли? Ами… той е различен от останалите момчета.

— В какъв смисъл различен? Да не е някакъв бунтар или ренегат, или недоволник?

Даяна се спря замислена на прага:

— Възможно е и да е ренегат, но не в лошия смисъл на думата. Той е… — Изгледа компанията около масата и накрая добави: — … различен. Просто е различен. Не мога да обясня какво точно у него е по-различно и защо, но факт е, че е такъв. Коул не е като останалите момчета, които познавам. Изглежда много по-зрял, много по-земен. Той е… той просто не е като другите — повтори неуверено тя. Вдигна ръка, весело махна за довиждане и в стремежа си да тръгне час по-скоро не забеляза подозрението, изписано по лицата на възрастните. — Довиждане на всички.

След няколко секунди мълчание баща й погледна съпругата си, после тъста и тъща си и рече:

— За нещастие аз харесвам точно останалите младежи, които тя познава.

— Този е различен — повтори бабата.

— Точно заради това съм сигурен, че няма да ми хареса.

— Робърт — кротко каза жена му, — това е първото момче, към което Даяна проявява някакъв по-определен интерес и ти ревнуваш. Така беше и миналата година, когато Кори изведнъж започна да говори само за Спенс.

— Вече свикнах да слушам за него. Но да си призная, дори и в най-смелите си мечти не съм допускал, че увлечението й по Спенсър ще трае повече от месец. Само че то продължи година и от ден на ден става все по-зле.

— Тя мисли, че е влюбена в него — иронично отбеляза Мери Фостър.

— Не, тя си е помислила, че се влюбва в Спенс още когато го е видяла за пръв път. Сега вече е сигурна, че иска да се омъжи за него. Надзъртала ли си напоследък в спалнята й? Облепила е стените с негови снимки. Стаята й е като олтар. Ужасно е.

Дядо Брайтън споделяше част от ревността на зет си по отношение на появата на други мъже в живота на момичетата:

— На Кори скоро ще й мине. Момичетата не се влюбват, когато са едва четиринадесетгодишни; само си въобразяват, че са влюбени.

Съпругата му взе молива, за да добави последен щрих към една проста, но елегантна украса за стените на банята за гости:

— Хенри, аз се влюбих в теб точно когато бях на четиринадесет години.

Робърт Фостър беше престанал да следи разговора. Гледайки замислено към вратата, откъдето беше излязла дъщеря му, той попита:

— Дали само на мен така ми се стори, или и вие забелязахте, че докато говореше за онзи коняр, Даяна се изчерви?

— Колежанин — поправи го Мери, сложи длан върху неговата и окуражително я стисна.

Той се отпусна и дори шеговито подхвърли:

— Реагирам така, защото кроя големи планове за момичетата. Не искам цялото им внимание да бъде погълнато от момчета и след време със закъснение да установят, че са пропуснали много от живота, защото са се омъжили прекалено млади.

— Не прави никакви планове за Кори — сухо рече дядото. — Тя вече е решила кое е най-доброто за нея: иска да се омъжи за Спенс и да стане известен фотограф.

— Надявам се не в същата последователност, в която ти току-що ги изреди — отвърна Робърт.

Дядото продължи, без да обръща внимание на думите му:

— Що се отнася до Даяна, виждам бъдещето й като архитект или специалист по вътрешен дизайн, а може би и като писателка. Има талант за всичките тези професии, но сякаш не е достатъчно запалена по нито една от тях. Не понасям мисълта качества като нейните да бъдат пропилени.

— Истинският й талант няма да отиде на вятъра — възрази Робърт. Всички го загледаха с очакване и той гордо рече: — Може да е наследила артистичността на майка си, но от мен е взела практичния ум. След време тя ще намери начин да го разкрие. Даяна винаги се е интересувала от бизнеса ми.

— Това е добре — кимна с усмивка съпругата му.

— Дори много добре — присъедини се към нея дядото.

Двете жени се спогледаха и едновременно станаха от масата.

— След половин час вече ще е тъмно, мамо. Искам да ме посъветваш как да украсим масите.

Госпожа Брайтън се поколеба и погледна към мъжете:

— Сигурни ли сте, че не искате пресни ягоди с диетично кисело мляко за десерт?

— Не мога да хапна нищо повече — изпъшка господин Фостър.

— Нито аз — добави Хенри Брайтън и потупа корема си. — Права си да настояваш да се храним със здравословна и нискокалорична храна, Роузи. Много е вкусна, щом човек веднъж свикне с нея. Пилето беше чудесно, наистина! Хайде момичета, вървете навън и довършете работата си.

Двамата мъже останаха в кухнята, заслушани в шума от стъпките им и затръшващата се външна врата. Щом се увериха, че съпругите им са излезли, те бързо се изправиха. Робърт Фостър отиде право при хладилника и извади оттам кутия ванилов сладолед, а Хенри Брайтън бръкна в шкафа и взе от най-долната полица ябълковия пай, който Глена беше купила сутринта от пекарницата и беше скрила специално за тях.

Хенри си отряза огромно парче от пая и съзаклятнически погледна към зет си:

— Голямо парче ли искаш или средно?

— Голямо.

Хенри отряза още едно грамадно парче, а Робърт си сложи стабилна порция сладолед и попита:

— Една или две порции, Ханк?

— Две — отвърна Хенри.

Те се загледаха в Глена, която шеташе из кухнята:

— Ти си истински ангел, Глена.

— Аз съм предателка.

— Можеш да си сигурна, че ще работиш тук, докато съм жив — с усмивка я увери Робърт.

— Жените ви ще ме уволнят, ако разберат какво ме карате да правя.

— Ние отново ще те наемем — успокои я Хенри, затвори очи и се наслади на страхотния вкус на забранените мазнини и захар. Изражението на зет му не се различаваше от неговото. — Имах чувството, че Мери и Роуз никога няма да излязат от тази стая. Страхувах се, че ще се наложи да изчакаме да си легнат, за да прескочим до кухнята.

Вън на поляната Мери обсъждаше разположението на масите за предстоящото вечерно парти.

— Мисля, че така е добре — отвърна Роуз. — Ще отида да извикам Робърт и Хенри да ни помогнат.

— Не още — отвърна Мери. — Не са си дояли десерта.

Роуз развеселено тупна с длани по бедрата си:

— Какво е този път?

— Ябълков пай.

— Трябва да уволним тази Глена! Преди Кончита да се пенсионира, тя държеше Глена далеч от кухнята.

Мери с въздишка поклати глава:

— Глена само изпълнява заповеди. Между другото, ако я уволним, те веднага ще я наемат отново. Като се изключат десертите, и двамата се съобразяват с нискомаслената диета. Зная, че Робърт стриктно я спазва на закуска и обяд. — Мери хвана една тежка маса, а майка й се спусна да й помогне.

— Вчера неговият лекар му съобщил, че холестеролът му най-после е спаднал — добави младата жена.

— А кръвното му как е?

— Не питай.