Джудит Макнот
Спомни си кога (34)

Тридесет и четвърта глава

Навън всички маси и инструменти бяха разчистени и без тях задният двор отново бе придобил добре поддържания си вид.

Палмови дървета, заобиколени от ухайни гардении, грациозно свеждаха огромните си листа над шезлонгите около басейна и шумоляха от повея на вятъра. Блестящ букет от мирта добавяше грандиозни капки светлорозово и бяло. Розовите и червените астри бяха покрити с разточителни цветове, а хибискусите гордо развяваха огромни екзотични цветя в разнообразни нюанси на оранжево, жълто и червено.

Тъй като Даяна знаеше, че обикновено мъжете харесват работилницата на дядо й, в която имаше различни инструменти, фреза и качествено дърво, тя го заведе първо там. Той проявяваше интерес към всичко, което му показваше, но тя усещаше, че това не го вълнува, и го покани да се разходят из парника и сечището в задната част на градината.

Но и това не го заинтересува и тя реши, че сцената във всекидневната е развалила настроението му. Като се имаше предвид случилото се, не можеше да го вини. Реши да изясни нещата и като спря на алеята до басейна, се облегна на една гладка палма и рече простичко:

— Съжалявам, че нещата се развиха по този начин. Моля те, прости на дядо ми — той вече е на възраст.

— Простих му — сухо изрече той.

— Но все още си потиснат — предположи Даяна.

Той поклати глава:

— Не съм, Даяна.

— Ядосан ли си? — попита тя, като се опитваше да разчете израза на лицето му.

— Не.

— Тогава какво има?

— Впечатлен съм.

— От какво? — изненада се младата жена.

— От теб — сериозно каза той.

Тя шеговито извъртя очи.

— Изглеждаш прекалено строг за мъж, който е впечатлен.

— Възможно е, защото не ми се случва често и не съм свикнал с това чувство. Между другото — добави той, — това не е строгият ми вид.

— Така ли? — рече тя, радостна от комплимента. — Какъв е строгият ти вид тогава?

— Не мисля, че искаш да го видиш.

— Е, хайде, покажи ми го!

За Коул беше толкова непривично да се шегуват с него, че това го накара да се засмее.

— Не ме попита какво ме впечатли…

Тя се престори, че обмисля:

— Е, знам, че не е работилницата на дядо. Нарече една най-проста дъска „прекрасно парче махагон“. И не смятам, че можеш да разпознаеш хибридна роза от хибискус.

— Права си, не разбирам от тези неща, но разбирам малко от бизнес. Осъзнавах, че списанието ти е проспериращо, но нямах представа, че си успяла да създадеш национални герои от членовете на семейството си.

— Аз не съм ги създала — възрази Даяна, като поклати глава и се усмихна смутено. — Те бяха необикновени, когато се запознах с тях, и такива си останаха. Те бяха предшественици на нова вълна.

— Какво искаш да кажеш?

— Месец след женитбата си майка и татко ни заведоха в Лонг Вели. Тогава се запознах с дядо и баба. Въпреки че по онова време не знаех какво е „направи си сам“, те бяха идеалният пример. Денем дядо работеше като топограф в един град с население от седем хиляди души, но вечерите и почивните си дни прекарваше в градината си. Отглеждаше най-големите и най-красиви цветя и зеленчуци в Западен Тексас, без да използва изкуствени торове и препарати. Когато не преглеждаше каталози за семена и не ровеше в книгите за нови и стари методи за борба с вредители и болести, прекарваше времето си в малката работилничка зад къщата, където правеше всичко — от куклени къщички и мебели за Кори, до дървени кутийки за бижута и люлеещи се столове за баба. Всичко в работилницата на дядо ми харесваше — от дървения талаш на пода до боите, които използваше. Спомням си, че при първото си посещение настъпих едно парче дърво. Вдигнах го и мислех да го хвърля. Той се засмя и ме попита защо искам да изхвърля бонбонче. Тогава бях на четиринадесет и въпреки че той не беше на повече от шестдесет, ми се стори много стар и…

Даяна завъртя с ръка, с което искаше да каже „превъртял“.

— Но не беше — осмели се да предположи Коул с усмивка. Приятно му беше да я слуша, докато разказваше за хората, които обичаше. Тя беше част от американското висше общество, но в нея имаше деловитост и нежност, които винаги го бяха привличали. Сега повече от всякога, защото осъзна колко рядко срещана е тази комбинация.

— Не, не беше луд. Той взе едно длето и издяла заоблено триъгълниче, после откъсна станиол от лавицата и го уви в него. И ето ти „без калории“, както шеговито се изрази той. По-късно видях, че на масичката за кафе има цяла купа с такива „бонбони“.

— Как се вписваха в картината майка ти и баба ти? — попита Коул.

Тя го погледна.

— Майка е работела като секретарка в предприятие, когато татко я срещнал, но прекарвала свободното си време както баба — в домакинството, което винаги й е доставяло огромно удоволствие.

— Продължавай — подтикна я Коул.

— Баба използваше плодовете и зеленчуците, които дядо отглеждаше, и пробваше различни рецепти, предавани от поколение на поколение. Всяка рецепта имаше име, което навяваше приятни спомени за отминали времена и хора. Ястията ухаеха чудесно й бяха вкусни. Спомням си салатата на баба Сара и канеления сладкиш от вишни на прабаба Корнелия. Имаше и „Лунна торта по време на жътва“ и „Жътварски бисквити с шунка“.

Тя тъжно призна:

— Преди да отида в Лонг Вели, си мислех, че ягодите растат по дърветата и че „консервирани продукти“ означава консерви, които имат етикет „Либи“ и „Грийн Джайънтс“ и че те се държат в килера. Можеш да си представиш каква бе реакцията ми на яркожълтите праскови в стъклен буркан, на чийто етикет беше нарисувано дърво, под което стоеше бебе на одеяло, всичко това обградено от цветове и листа на праскова. За мен това беше повече от приказно, беше направо екзотично.

Той я наблюдаваше развеселен.

— Наистина ли мислеше, че ягодите растат по дърветата?

— Защо не? — отговори тя. — Мислех си, че пилето се създава в картонена кутия, увито с найлон. Всъщност все още предпочитам да мисля по този начин — призна си смутено, след което приключи разказа си. — Мислех си, че къщата на дядо и баба е вълшебна. Когато дойдоха да живеят с нас и нашата къща започна да се променя по същия начин — от задната градина, която имаше само плувен басейн и няколко палми, до стаите.

Като свърши, повдигна ръце и му подаде цветето, което беше приютила в дланите си като съкровище.

— Не е ли прекрасно? — попита.

„Ти си прекрасна“ — помисли си Коул и пъхна ръце в джобове, за да не хване ръцете й и да ги целуне. Притеснен от чувствата, които изпитваше към нея, отсече:

— И така, ти успя да създадеш пазар за таланта и философията им. Била си доста находчива.

Тя малко се стъписа от резкия му тон, но поклати глава и гласът й остана нежен и решителен. Като тялото й, помисли си Коул и се взря в ствола на дървото отвратен от себе си.

— Нямаше нужда да създавам пазар. Той вече съществуваше, въпреки че по това време никой не го забелязваше.

— Какво искаш да кажеш с това, че вече е съществувал?

— Живеем във време, когато американците се чувстват все по-откъснати от корените си и все по-отчуждени един от друг и от заобикалящата ги среда. Живеем в един безличен свят. Прибираме се в домове, разположени в огромни квартали с безлични къщи, които са изпълнени с масово произвеждани неща, като се почне от мебелите и се стигне до принадлежностите. Сякаш нищо не ни дава онова чувство на вечност, стабилност, корени, самоизява. Хората имат нужда да се приобщят към околната среда, въпреки че не могат да направят нищо с това, което е отвъд нея. Семейство Фостър всъщност им помага да преоткрият удоволствието и собствените си възможности.

— Мислех си, че жените днес се интересуват повече от това как да преуспеят.

— Така е, но за разлика от мъжете отрано научаваме, че не можем да се самоопределим само чрез успехите. Ние искаме от живота повече от това и можем да дадем повече.

Коул се намръщи объркано.

— Нима намекваш, че читателите ти са работещи жени?

Тя кимна развеселена от обърканите му представи.

— Данните ще те изненадат. Като се основаваме на наши проучвания, разбираме, че шестдесет и пет процента от читателите ни са колежански възпитанички, които имат или са имали успешна кариера. Американските жени все повече предпочитат да родят първото си дете на тридесет години, когато си взимат почивка и се посвещават на възпитанието на децата си със същия ентусиазъм, който са имали към кариерата си. Те са свикнали с големи постижения, поемане на отговорност и създаване на нови тенденции. Някои от тях са работили в областта на изкуството, други — в бизнеса и финансите. Те използват своите способности в новия си живот, но не могат да ги изразят извън домовете си, затова започват да подобряват тях — да ги правят по-уютни, по-функционални и по-красиви. Нуждата им да се изявят се съчетава с естественото желание да спестяват пари и ето, откриват нас и чрез нас себе си.

— Доста добро представяне на едно списание — каза Коул, смутен да си признае, че тя говори увлекателно, изглежда добре и се движи добре.

— „Фостър Ентърпрайсиз“ не е само списание. Ние издаваме готварски книги и продаваме редица природосъобразни почистващи препарати. Издаваме справочници „Направи си сам“ под ръководството на дядо ми или от него самия. Започнахме да излъчваме извънредни празнични предавания по Си Би Ес и рейтингът ни беше толкова висок, че искаха да подпишем договор с изключителни права за шест предавания на година. Отхвърлих предложението, защото сме добре финансово и нямаме нужда от допълнително ефирно време — вече имаме седмично предаване. Разходите ни са ниски, така че предложението на Си Би Ес да ни стане спонсор не ни се стори толкова привлекателно, колкото би се сторило на едно предаване с голям бюджет, каквито са ситуационните комедии и телевизионните дискусии.

— Като те слушам, имам чувството, че си постигнала каквото искаш.

— Но не е така. Истината е, че непрекъснато сме под огромно напрежение не само защото непрекъснато се появяват конкуренти, които се опитват да ни изместят, но и защото обществеността ни смята за нещо повече и ние трябва да се съобразяваме с това. Нуждата да сме по-оригинални и по-изобретателни с всяко следващо издание, книга или програма нараства все повече, а с нея и напрежението. Трябва да изглеждаме по-добре, да бъдем по-свежи и да предложим повече от останалите. Преди, когато бяхме единствени в града, това беше много по-лесно. Всъщност наложи се да уволним двама шпиони на конкурентни фирми.

Коул я гледаше учудено.

— Винаги съм свързвал шпионажа с областта на електрониката и отбраната.

— Знам. Аз също, докато не се случи. Другият ни проблем е образът, който сме си създали — рече Даяна, като имаше предвид Дан. — Да го запазим неопетнен може да се превърне в кошмар не само за мен, а и за всички нас. Трябва да внимаваме какво казваме и правим, независимо от това къде сме и с кого.

— Всички ли? — попита той. — Мислех, че ти имаш най-големия проблем, защото предимно теб свързват със списанието.

— Преди малко може да ти е изглеждало така, но не е съвсем вярно. Всички ние сме свързани с него. Това, което направи неповторимо списанието „Прекрасен живот“ от самото начало, е, че беше и е семейно начинание и хората харесват това. Пресата също — за нещастие. Което означава, че не можем дори да спорим за дребни неща, без след това да прочетем някъде „В рая на Фостър има проблем!“ или някое друго такова идиотско заглавие. Майка ми списва най-популярната колонка за списанието. В нея си спомня за детските си ваканции при дядо й и баба й, за нещата, които е научила от майка си, и за някои от страховете си, когато е организирала събирания. Разказва стари истории за всички нас и читателите ни имат чувството, че ни познават. Те ни приемат като свои приятели. Когато Кори и Спенс се ожениха, получиха много поздравителни картички. Когато се родиха близнаците, читателите изпратиха хиляди ръчно изработени подаръци. Издадохме бебешки брой, в който показахме част от тях. Когато дядо си счупи крака, пристигнаха още подаръци и картички. За обществеността ние трябва да останем едно голямо, щастливо семейство, което живее добрия живот, показан в списанието.

Докато слушаше, Коул оценяваше постиженията й. Наистина се чудеше как може някой, който е постигнал толкова много с толкова малко средства, да не осъзнава какво е направил.

Той се премести и обгърна с ръце дървото над главата й…

— Кажи ми нещо — строго каза той, — защо мислиш, че грешките ти надвишават невероятния ти успех? Преди малко омаловажи таланта и успехите си и ги превърна в рожба на някакъв късмет.

Тя трепна и погледна настрани.

— Не осъзнаваш колко съществени и многобройни са грешките ми.

— Кажи ги и ме остави да преценя. Обещавам да съм безпристрастен.

Даяна се радваше, че прекарва времето си с него и го опознава отново, но й се искаше да не е толкова настоятелен по този въпрос. Тя неохотно поясни:

— Същността вече я знаеш. Пропуснах някои чудесни възможности през годините, защото не исках да поемам риск — страхувах се да не изпусна нещата от ръцете си.

Коул се взря в обърканото й лице, възхитен от детската невинност, която тя все още пазеше, и му се искаше да не беше я забелязвал. Техният брак не беше защитен от грешки и той не искаше да й отнеме това, което Пенуърт не беше успял — не искаше да превръща невинността й в хладен цинизъм.

— Мисля, че отново виждам строгия ти вид.

— Не — отвърна той леко усмихнат. — Това отново е възхитеният ми поглед.

Преди да може да го попита за причината, той отговори на предишната й реплика:

— Много компании се провалят, защото някои хора оставят мечтите им да надминат финансовите им възможности. Много по-разумно е да си консервативен.

— Аз бях глупава. Най-голямата ми грешка беше да забавям пускането на наши продукти от градината и работилницата на пазара. Най-накрая ги пуснах — преди две години — и се продаваха така, все едно че ги раздаваме без пари.

— Сигурно си имала причини, които по онова време са били разумни — посочи Коул.

— Така е. Най-вече се интересувах от контрола върху качеството и цените по организирането на такова начинание. Когато най-накрая ги пуснахме в действие, това ни донесе огромен успех, което означава, че сме загубили много приходи, докато аз умувах.

— Няма смисъл да се тревожиш. Не можеш да го промениш — смъмри я Коул.

Даяна възрази:

— Ти щеше ли да чакаш и да обмисляш, докато конкурентите ти напредват?

— Не — отвърна той.

— Виждаш ли? Ти притежаваш смелост и предпазливост.

— Не, не „виждам“. Има една основна разлика между обстоятелствата, в които се намираме. Когато аз започнах да градя „Юнифайд Индъстрис“, имах нужните средства и щях да получа още, ако ми трябваха.

Тя продължи:

— Направих и други неща, които ми се ще да мога да върна назад.

— Какви например?

— Както споделих във всекидневната, аз практически раздадох акциите от новата ни компания. Така можах да събера пари, за да започнем.

Коул изпита желание да докосне лицето й и когато заговори, в гласа му се долавяше непривична нежност:

— Удивен съм, че на двадесет и две си успяла да убедиш банка да инвестира в плановете ти. Да не говорим за частните инвеститори.

Даяна вдигна рамене.

— Банката не поемаше голям риск, понеже ипотекирахме къщата.

— Така ли? Тогава как успя да убедиш частните инвеститори да ти дадат трудно спечелените си пари за едно толкова рисковано, непечелившо начинание?

— Това ли? — рече тя с бегла усмивка. — Събрах си куфарчето с официалните проекти и се обадих на приятелите на баща ми. Те всички си мислеха, че вероятно ще се провалим, но ме съжалиха, тъй че ме потупаха по рамото и ми дадоха кой пет, кой десет хиляди, като си правеха сметката, че с подобна благотворителност в най-лошия случай ще намалят данъците си върху дохода. В замяна им дадох дялове от бъдещата компания. Тя въздъхна. — Накратко, толкова акции раздадох, че когато ги сметнах, излезе, че сме останали с петдесет процента.

— Даяна, нима си имала друг избор?

— Ако можех да си представя колко печеливша ще е компанията сега…

— Говоря за времето, когато си започвала — строго каза той. — Имала ли си друга възможност да събереш толкова пари?

Тя се поколеба и поклати глава:

— Никаква.

— Тогава престани да се упрекваш, че не си била ясновидка, и бъди горда, че си преодоляла пречките сама. Пречки, с които биха се справили само най-талантливите и гъвкави бизнесмени.

Даяна се взря в строгото му, красиво лице и осъзна, че говори напълно сериозно.

— От твоята уста това наистина е голяма похвала.

Той се усмихна.

— Просто го запомни. Не мога да си позволя жена ми да се подценява. Това ще се отрази зле на преценката ми и ще накара акциите на „Юнифайд“ да паднат.

— И Уолстрийт да рухне — добави Даяна и настроението й се подобри неимоверно от топлината на усмивката му.