Лори Макбейн
Мрак преди зората (38)

Епилог

„Дълъг е пътят и мъчителен, който води от ада нагоре към светлината.“

Джон Милтън

Морската чайка разпери криле, издигна се в небето и се понесе във въздуха. Сянката й се плъзна по меките зелени склонове. Беше сезонът на мащерката и трънките. Тъмните плодове висяха тежко по клоните, бледите цветове очакваха слънцето в средата на лятото.

Позлатените цветове на игликите нашепваха за меката топлина, която още не бе достигнала земята, защото вятърът, който се носеше над девънширския бряг, произхождаше от бушуващите над морето бури. Носещ трайния студ на зимата, безмилостен към нежните пъпки на пролетта, северният вятър запращаше пенестите вълни срещу скалистия нос и насечените рифове.

Ала самотната и изоставена каменна кула, очертана на хоризонта, бе издържала на много по-страшни нападения от днешната буря. Тъмната кула беше всичко, което бе останало от разрушения замък. Руините на Мердрако. Навсякъде бяха разпръснати огромни каменни отломъци. Покритите с бръшлян стени, които изглеждаха непобедими за векове, рухнаха, надвити от избуялите увивни растения, а упоритите храсти се разпространиха бързо през ронещата се мазилка.

През разрушените арки, там, където над стените, украсени с бляскави щитове, се бе издигал сводест таван, сега се виждаше небето.

В двора глухарчетата упорито си пробиваха път през изпотрошения паваж. От много безлунни нощи насам конски тропот и скърцане на колела не нарушаваше спокойствието му.

Каменен дракон, паднал от поставката си, все още охраняваше входа, устремил слепите си очи към някогашното си царство. Той държеше под око за вечни времена натрапниците, които се осмеляваха да проникнат тук. Но вече нямаше основания да се бои от тях. Нито един неприятел не очакваше настъпването на нощта. Дори едва забележимото движение на сенките беше само отражение на слънчевата светлина по небесния й път.

Бяха останали само спомени, които бродеха като призраци сред изоставените стени и кули, вечни свидетели на отдавна отминала епоха.

Омагьосан от слънцето и луната, приливът се удряше в скалите дълбоко под руините на Мердрако. А кулата самотно бдеше…

Съдбата не й бе отредила недостоен край. Вятърът носеше към нея весели детски викове, радостен смях и ехото на възбуден кучешки лай. Ако някой се изкачеше на кулата, щеше да види малката група, която вървеше насам по пътеката.

Един мъж, облечен в най-фина коприна, и една жена в синьо кадифе и блестящо бяла дантела вървяха ръка за ръка към руината. Идваха от голяма къща, комините, на която изпращаха в небето стълбове дим. Слънцето се отразяваше в безбройните прозорци и те блещукаха и искряха като хиляди свещи.

Сивите очи на мъжа се присвиха срещу заслепяващия блясък на морето и той се загледа в буреносните облаци, които затъмняваха хоризонта. За момент той забрави, че вече не е капитан на кораб и никога повече не трябва да се тревожи дали вятърът издува платната му. И само за момент мислите му се върнаха към онова, което беше.

Погледът му се насочи към златните коси на жена му, развени от вятъра покрай зачервените й страни. Не за първи път си каза, че тя става по-красива с всеки изминат ден, прелестна и омайваща.

Тя го наблюдаваше и когато очите му се отвърнаха от морето и копнежът в погледа му изчезна, с женската си интуиция разбра, че в продължение на един дълъг миг се бе изгубил в старите спомени. Но когато погледите им се срещнаха и двамата тръгнаха ръка за ръка през земите, които бяха наследството на децата им, тя вече знаеше, че миналото е загубило чара си. Бъдещето им принадлежеше.

Доволна усмивка се появи на устните й, когато погледна най-големия си син, момче на десетина години, което се караше на по-малките си брат и сестра, възседнали дребното дебело пони, водено от него. Един млад мъж, на не повече от двадесет години, вървеше пред тях с бавни крачки, за да не изморява малкото момиченце с все още несигурни крачета, което се държеше здраво за ръката му. След малко мъжът избухна във весел смях и вдигна златокосото момиче на рамото си.

В сините очи на младия мъж светеха блестящите мечти на мъжеството, мечти, подхранвани от жената и мъжа, които го бяха приели в своя дом и чиято любов му беше по-скъпа от морски сандък, пълен с потънали испански съкровища.

Кони Брейди вдигна поглед към мъжа и жената, чиято дъщеря беше прегърнал. Той им извика нещо, но вятърът отнесе думите му надалеч. Затова спря и зачака, облегнат на стопления от слънцето каменен дракон, знаейки, че времето му принадлежи. Веселата мелодия, която си свирукаше, стигна чак до великолепния флаг в смарагдово зелено, червено и индигово, който се вееше гордо на кулата, застанала на стража от векове.

Луната се бе превърнала в бледа сянка. Морето се удряше с все сила в дивите брегове на Мердрако.

Там бяха слънцето и луната, морето и Мердрако. Постоянно променящи се, но едни и същи във вечността.