Лори Макбейн
Мрак преди зората (27)

Глава двадесет и шеста

Улиците на Мерли се изливаха като широки реки от паваж по склоновете към морето. Близо до брега бяха струпани занаятчийски работилници, магазини и жилища с остри керемидени покриви. Безброй комини стърчаха от тях, но най-високо се издигаше църковната кула. Разположена на върха на склона в края на главната улица, тя възвестяваше с камбаните си края на вечерта за всички, които смятаха да продължат гуляите си и след осем часа. Днес обаче законът за забранителния час не беше в сила. Освен това, камбаните напомняха на забравилите богомолци за неделята и църковната служба.

Беше пазарен ден и по тесните павирани улици се тълпяха хора. Тежко натоварена каруца, теглена от едри волове, трудно си проби път покрай впряг товарни понита, носещи големи парчета изсушен торф.

Селянинът, който водеше силните понита, нямаше да се оглежда дълго за купувачи, защото торфът беше евтино и добро гориво за мразовитите нощи. Полуотворени врати на главната улица позволяваха на разхождащите се да хвърлят бърз поглед към заетите с работата си обущари, плетачи на кошове или шивачи.

Тесен кей обграждаше мирния залив. Мачтите на безброй рибарски лодки се полюляваха на вятъра. Собствениците на лодките кърпеха мрежите си на брега или седяха до дневния улов, докато търговците на риба и домакините от селото разглеждаха стоката и се пазаряха.

Точно тази гледка, непроменена през вековете, се разкри пред групата ездачи, която препускаше към селището.

— Това е Мерли — обясни Данте Лейтън.

— Хубаво село — усмихна се Реа и подкара Скайларк по стръмния път, който водеше към центъра на селището.

— Не се е променило много — обади се от гърба на степното си пони Хюстън Кърби. Той оглеждаше внимателно селските жители, които вървяха по улиците, и сякаш търсеше познати лица.

— Вие сте роден тук, нали, Кърби? — попита Алистър Марлоу, опитвайки се да не забелязва любопитните погледи на местните хора.

— Роден съм в Мердрако, не в Мерли. Има голяма разлика — заяви гордо стюардът. Той не беше обикновен рибар или селяк. — Мерли не е старо селище. По-рано селото се намираше в близост до замъка. Оттам идва и името му. В онези несигурни времена селските жители живеели в близост до господаря си, за да избягат и да се скрият в замъка, когато ги нападал неприятел — обясни Хюстън Кърби и презрително се огледа. — Но когато положението се успокоило, хората се преселили. Тук имат по-добра възможност да ходят за риба или да излизат в морето. Драконовият залив е много опасен, а търговците мислят само за джобовете си. Никакво уважение към миналото — изпухтя той. При това забрави, че и семейство Лейтън бе напуснало стария замък и се бе преселило в нов, за да има повече удобства.

Франсис Доминик се усмихна весело на сестра си. Той беше свикнал с остротите на дребния стюард и се наслаждаваше на недоволните му коментари.

— Както изглежда, старият Том Моркомб е проявил завидно усърдие — промърмори Кърби. Погледът му беше спрял върху дребен, надут мъж, следван от едра, мършава жена с бебе на ръце и малко дете, заловено за полите й. Зад тях вървяха още няколко деца на възраст от три до петнадесет години: — Не очаквах това от него — изпухтя Кърби.

— Обзалагам се, че можеш да им покажеш как да се справят с корабите — обърна се Робин към Кони, който едва се удържаше на гърба на коня. Бившият юнга се притискаше към гърба на Робин, но малкото степно пони, което бяха взели назаем от „Бишъпс Грейв Ин“, го караше да се поклаща опасно настрани.

— И аз така мисля, Робин — отговори Кони, питайки се защо на кораба никога не страда от морска болест, а на гърба на коня се чувства толкова зле.

Робин пришпори понито за ужас на Кони и тревога на Реа. Тя знаеше, че брат й има склонност да насочва коня си натам, където не му е мястото.

Франсис отгатна мислите й и ухилено си припомни как Робин препускаше като луд из градините на Кемъри и как веднъж бутна лорд Рендейл в езерото. Но си каза, че трябва да държи малкия си брат под око, за да бъде сигурен, че кафезите с пилета няма да пострадат.

Постепенно чужденците привлякоха вниманието на повечето присъстващи. Толкова много ездачи на благородни коне, при това облечени изискано, бяха рядка гледка за Мерли.

— Оставям те на пазара с Кърби, Реа. Той изрази съмнения, че Хели е съставила приличен списък на покупките — заяви Данте. Макар че Хели командваше кухнята, Кърби често стоеше до нея, за да я съветва и да й помага, и тя бурно изразяваше несъгласието си.

— Сигурна съм, че допълненията на Кърби са смислени — отговори дипломатично Реа и дребният стюард засия с цялото си лице. Данте поклати глава. Сега вече нямаше спасение.

— Няма да се бавя дълго — каза той. Спряха на края на пазарния площад и той й помогна да слезе от коня. — Ще ида в кръчмата на главната улица. Тя е малко по-нагоре. Ако имаш нужда от нещо, потърси ме там. Надявам се да намеря достатъчно мъже без работа. Ще ги уведомя, че в Мердрако могат да спечелят добри пари — обяснението на Данте беше кратко, защото той не беше сигурен как ще го посрещнат. „Синовете на Сатаната“ сигурно бяха внушили на селяните, че не бива да приемат работа при господаря на Мердрако.

— Имате ли нужда от компания? — попита Алистър, който не разбираше много от зеленчуци и птици.

Данте кимна. Хюстън Кърби поведе Реа през тълпящите се хора и двамата спряха пред кошниците с пресни горски плодове. Франсис Доминик застана от другата страна на сестра си. Робин и мрачният му спътник Кони Брейди вече бяха изчезнали в навалицата и със сигурност замисляха някаква беля.

Кръчмата, която спомена Данте, се намираше между дюкяна на един перукер, който освен това подстригваше, бръснеше и пускаше кръв при всички видове неразположения, и аптеката. Данте си каза, че аптеката сигурно има достатъчно клиенти при това удобно местоположение до гостилницата.

Двамата мъже спряха пред тясна двуетажна къща с фронтони и разделени по дължина високи прозорци. Резбована дървена табела, закрепена на опорна греда, се полюляваше от свежия морски бриз. Данте вече бе слязъл по няколкото стъпала към входната врата, когато спря и се вгледа внимателно в табелата. По лицето, му се изписа странен израз.

Алистър Марлоу едва не го блъсна, изненадан от внезапното му спиране. Той проследи погледа на Данте и шумно пое въздух.

На дървената табела беше нарисувана жена, облечена в широки бели одежди и под образа й беше написано името на кръчмата: „Бледната лейди от руините“.

Алистър преглътна. Ала Данте не каза нито дума. Той погледна за миг картината, после продължи пътя си. Алистър го последва в мрачния коридор. Тясна стълба в другия му край водеше към втория етаж и вероятно към стаите за гости. Данте тръгна надясно, към носещата се глъчка от човешки гласове. В кръчмата бяха насядали множество мъже, които отпиваха от каните си с бира и разговаряха за времето.

Очевидно необезпокоен от внезапното мълчание, възцарило се сред разговорливата компания, Данте прекоси помещението. Спря на тезгяха и погледна към мъжа с престилка, който бе застанал до голяма бъчва и наливаше кани с ейл.

— Добър ден и добре дошли в „Бледната лейди“ — поздрави мъжът. — Какво желаят господата? — Той измери с неприкрито любопитство изискано облечените джентълмени. Не ги познаваше, но от тях просто лъхаше на пари. — Чужденци ли сте в Мерли?

— Не, всъщност не — отговори Данте и поръча две кани ейл.

— Така ли? Е, тогава сте забелязали, че таверната има нов собственик. По-рано се казваше „Роял Оук Айви“, но когато я поех — а аз идвам от Барнстейпъл — промених името. Имам и нови момичета. Старите бяха останали само кожа и кости. Тук поне има какво да се пипне, нали? — засмя се той и посочи една от закръглените слугини, която си пробиваше път между масите, натоварена с кани ейл. Тя прие още няколко нови поръчки и по лицето на кръчмаря се изписа доволна усмивка.

— Името взех от местна легенда — продължи да бъбри той, докато подаваше каните на сивоокия джентълмен и придружителя му. — Изглежда, че благородната лейди, която произхожда от семейството, чието име носи нашето градче, ами тя… — Той се огледа дали някой не го подслушва. — Тя се е хвърлила от скалите. Там, при руините на замъка. Името му е Мердрако. Говорят, че сърцето й било сломено, заради пропадналия й син, самият той маркиз, затова посегнала на живота си. Но всички тук са изплашени до смърт, защото смятат, че духът й броди по скалите. Уж я чували да стене и да оплаква сина си. Казах си, че ще направя добре, ако нарека кръчмата на нея. Сигурно е, че никой няма да забрави лесно това име — допълни с доволна усмивка кръчмарят. За съжаление джентълмените не се забавляваха от историята му. Той се огледа и забеляза странната тишина, възцарила се над иначе шумната кръчма. Погледът му потъмня и той се обърна отново към двамата джентълмени. Всичките му редовни клиенти се бяха втренчили в тях, особено в сивоокия.

Кръчмарят нервно се покашля. Тук нещо не беше наред.

— О, мисля, че не чух добре имената ви — промърмори той. — Обичам да се обръщам към гостите си, както подобава. — Неловкостта му нарасна, когато сивоокият леко се усмихна и се обърна към любопитните гости на „Бледната лейди“.

Данте отпи глътка бира и погледна мъжете, които открито го зяпаха.

— Някои от вас знаят кой съм. На другите ще се представя сам. Аз съм Данте Лейтън, лорд Джакоби. Върнах се в родината си. Но по време на отсъствието ми имотът и къщата са станали необитаеми.

Това е много меко казано, помисли си Алистър и отпи голяма глътка бира.

— Ще взема на работа всеки, който иска да се труди. Можете да спечелите добри пари с честен труд — предложи Данте на смълчалите се мъже.

— Май аз съм един от хората, които ви помнят добре, лорд Джакоби. Помня и как никога не си връщахте дълговете — обади се един мършав мъж. — Не виждам причина днес да ви повярвам, но признавам, че се възхищавам на смелостта ви да дойдете тук и да говорите с нас. Знам, че има и още няколко души, които не са забравили кой сте и в какво ви обвиняваха. Тук нямате много приятели, милорд.

Алистър изтри пяната от устата си и огледа внимателно негодника, който се бе осмелил да постави под въпрос честта на капитана му.

Данте Лейтън обаче го изненада. Той се задоволи да кимне с глава на пренебрежителните забележки на безсрамника, после посегна към джоба на палтото си и след секунди на масата тупна тежка кесия.

— Отвори я — нареди той и гласът му прозвуча като в старите времена на борда на „Морския дракон“.

Мъжът пое внимателно кесията и развърза връзките. После изсипа съдържанието й на масата и звънът на монетите накара всички да се втрещят. Злато!

— Всеки, който се наеме на работа при мен, ще получава възнаграждението си в края на деня. Няма да ви залъгвам с обещания. Ще ви давам пари. Но не мислете, че ще ги спечелите леко. Очаквам от всеки да се труди упорито. Мъжете, които не се придържат към споразумението, няма да се задържат нито ден при мен — проговори предупредително Данте. Човекът, който току-що бе описал безотговорния млад лорд, проиграл състоянието си, не можеше да повярва, че стои пред същия маркиз Джакоби.

Този е мъж, свикнал да говори без страх и колебание, каза си Уилям Браунуел и огледа внимателно бронзовото лице със светли очи. Той често твърдеше, че може да познае човека по очите. И когато срещна острия поглед на Данте, видя в него нещо, което му хареса. Двамата се гледаха известно време и Уилям Браунуел повярва, че е открил сурова решителност в изражението на лорда.

— Ако някой се съмнява в думите ми, нека се увери при банкерите ми. Депозирах голяма сума в банката на Мерли, както и в банките на Уестли Ебът, Бристол и Лондон. Адвокатът ми с удоволствие ще ви даде повече сведения.

— Мога да потвърдя това, джентълмени — обади се Алистър. — Данте Лейтън е човек на честта. Аз бях надзирател на товара на борда на „Морския дракон“, нападателен кораб, който се отличи в безброй битки. Капитанът не допусна нито едно поражение. Мога да ви уверя, че през цялото време се ползваше с уважението и възхищението на екипажа си. Данте Лейтън винаги спазва обещанията си — заключи Алистър с предизвикателно пламъче в очите. Чувстваше известна неловкост, тъй като не обичаше да говори много, но понякога обстоятелствата налагаха човек да даде израз на чувствата си.

— Може да е богат като самия крал, но аз няма да си мърся ръцете за човек като него! — надигна се гневен глас от задните маси и привлече вниманието на мъжете, който бяха силно впечатлени от изявлението на Алистър. — Джак Шелби ми е приятел и някой от вас не би трябвало да забравят това — продължи предупредително мъжът. Той си проправи път през навалицата и спря пред Данте Лейтън с искрящи от гняв очи. — Мисля, че Джак Шелби е човек, който знае кои са му приятели и кои не. А аз бих могъл да му напомня — допълни той и огледа помещението, за да види лицата на присъстващите.

— Аз не бих се тревожил толкова за Джак Шелби — отговори невъзмутимо Данте.

— О, така ли, милорд? — Мъжът го изгледа пренебрежително и се изплю на пода пред краката му.

— Дните на Джак Шелби са преброени. Би могъл лично да му предадеш това.

Мъжът побесня. Но още преди да осъзнае какво става, Данте го сграбчи за раменете, обърна го с гръб към себе си и го задържа с една ръка за китките. Със свободната си ръка обхвана тила му и го поведе към изхода. Останалите мъже изреваха от удоволствие, защото познаваха добре съселянина си и се радваха, че си е намерил майстора.

Данте го изхвърли през вратата и когато човекът се озова на улицата, той се закле, че никога няма да забрави имената на онези, които му се бяха присмели. Беше паднал на колене, а шапката му се валяше до него по паважа.

— Ще съжалявате за това, милорд! — изкрещя той и се надигна. — Ще запомня и вашите лица, глупаци такива! Само почакайте да разкажа на Джак Шелби какво стана тук! Тежко ви тогава! — Той хукна надолу по улицата, като от време на време се обръщаше да погледне през рамо. Смехът усилваше гнева му.

Данте Лейтън се обърна отново към мъжете, които не го изпускаха от очи. Погледът му беше друг. Той нямаше нищо общо с дръзкия млад лорд отпреди петнадесет години.

— Можете да разкажете на всички, че търся арендатори, които да обработват земята около Мердрако. Арендата ще бъде ниска, а като господар аз ще се погрижа дворовете им да бъдат в добро състояние. Всеки, който обработва Лейтънова земя, ще получава добър доход. А вие и вашите семейства ще бъдете под моя защита — заключи той.

— Мислех си, че земята отдавна не е на Мердрако, а е собственост на сър Майлс Сандбърн.

Данте се усмихна доволно.

— Всички земи, принадлежали по-рано на Мердрако, са отново моя собственост. Сър Майлс Сандбърн не притежава нито педя Лейтънова земя.

Уилям Браунуел протегна към Данте кесията със златни монети, които преди малко бе изсипал на масата.

— Връщам ви парите — промърмори с уважение той. Алистър Марлоу предположи, че мъжът ще откаже предложението, но той продължи: — Поне докато не поработя един ден и не спечеля част от тях. Тогава ще станат мои.

Данте взе кожената торбичка.

— Ще се радвам да те видя в Мердрако.

— Разчитайте на мен. Мисля, че хората ще се зарадват, като чуят, че сте новият им господар. Сър Майлс не е много обичан тук. Всяка година увеличаваше арендата. И Хюстън Кърби ли се върна с вас? — осведоми се Уилям Браунуел. — Бяхме приятели, преди да изчезне. Сигурен съм, че е бил с вас.

— Така беше. Той се върна заедно с мен — отговори Данте и в студените сиви очи проблесна топлина.

— Още нещо, милорд! Джак Шелби знае ли, че сте се върнали? — попита Браунуел, който искаше да знае точно с какво се захваща.

— Да. Факт е, че вече се срещнахме в „Бишъпс Ин“. Сбогува се доста рязко, значи знае какво го очаква. — Данте смяташе, че човекът има право да узнае как стоят нещата, след като бе изразил желание да работи в Мердрако.

— Значи сте били в „Бишъпс Грейв Ин“? — попита Уилям, който очевидно знаеше повече, отколкото трябваше, след като бе осведомен, че контрабандистите често се отбиват там на кана ейл.

— Да, Сам и Дора Ласкомб бяха изключително гостоприемни — отговори Данте.

— Мога да си представя — промърмори Браунуел. — Сам Ласкомб не е глупак. Май ще трябва да намина към него тия дни. Поздравете Дора от нас. Повечето тук са възмутени от случилото се с брат й. Мисля, че много хора не биха имали нищо против, ако тук станат някои промени. — Браунуел хвърли многозначителен поглед към приятелите си.

Данте Лейтън изгледа изпитателно мъжа и кимна.

— Смятам, че някои неща скоро ще се променят. За мен беше удоволствие, джентълмени — заключи той и с усмивка подхвърли към кръчмаря кесията със злато. Въпреки учудването си човекът ловко я хвана с една ръка. — Дайте на господата ейл и толкова храна, колкото искат.

— Много сте великодушен, милорд — благодари Уилям Браунуел. Останалите мъже също го изгледаха по-любезно.

— Не е точно така — призна усмихнато Данте. — Скоро ще започнете да ме проклинате, защото ще ви накарам да се изпотите за всеки спечелен шилинг. Но може би няма да ме намразите, ако знаете, че съм наистина великодушен и почтен към всеки, който не ме мами.

— Добре, милорд. Вие май сте научили много неща през тези години — отговори бавно Уилям Браунуел. — Смятам, че ще се разбираме добре с вас.

— И аз съм уверен в това — съгласи се Данте. После се поклони учтиво на мъжете и тръгна към вратата, следван от Алистър.

— Май нещата тук ще се променят доста бързо. Младият господар се върна и ще ни създаде ядове — промърмори Уилям Браунуел, загледан в широкия гръб на Данте, който вървеше безгрижно по улицата.

 

 

— Кърби, боровинките изобщо не са отбелязани в списъка — каза Реа на дребния стюард, който тъкмо избираше няколко кошници с вкусните плодове.

— То е защото Хели не произхожда от тези места, милейди. Берат ги в тресавището. Няма по-вкусно нещо от боровинкова торта със сметана.

— А какво ще кажеш за ябълковото вино, Кърби? Хели в никакъв случай няма да може да употреби всичкото. Не е ли по-добре да вземем само половината? — предложи търпеливо тя.

— Ах, милейди, само да знаехте колко време мина, откакто за последен път пих истинско ябълково вино. — Хюстън Кърби изглеждаше толкова тъжен, че Реа го съжали. — Следващата година ще го направя сам. Винаги съм казвал, че това е превъзходна напитка, милейди. Някога в Мердрако имахме всичко необходимо, но тази година ще трябва да си набавя ново колело и корито. Разбира се, не можем да използваме сламата от Мердрако. Иначе още преди здрачаване ще паднем под масите.

— Какво не е наред със сламата в Мердрако? — попита Франсис и изгледа дребния стюард, сякаш той бе изгубил разума си.

— Сламата трябва да бъде чиста, милорд — отговори Кърби, питайки се къде ли младежът е прекарал живота си. — Виждате ли, аз вземам ябълките — сортирани по сочност — и с голямо каменно колело ги размачквам в специално приготвено каменно корито. После пюрето се слага между пластове чиста слама, милорд, и се минава през ябълкова преса. Сокът се стича в плоска вана и остава там пет дни. Като започне да ферментира, обирам с лъжица пяната, която се е събрала на повърхността. После вземам няколко хубави бъчвички и ги пълня. Бъчвичките в никакъв случай не трябва да се пипат.

— Разбира се, че не — съгласи се Франсис.

— Ето как става. Следващата година ще опитате най-доброто ябълково вино в цяла Англия. Чудесно ще стане, милорд — ухили се Кърби. — Едва ще дочакам това време. Само гледайте вечерта на дванадесети януари да сте в Мердрако, лорд Франсис.

Младежът се усмихна принудено.

— За мен ще бъде чест. — Ала тайно в себе си той се надяваше, че през януари ще е далеч оттук.

— Я да видим какво още има тук. — Реа четеше дългия списък стоки, които бе наредила да се изпратят в ловната къща. — Яйца, пилета, шунка, сирене, месо, картофи, праскови, целина, моркови, риба… — Когато вдигна очи, тя забеляза Данте и Алистър да слизат надолу по улицата. Махна им с ръка, но те не я видяха. В същия миг едно момченце се доближи до Данте и го дръпна за ръкава. Той се обърна и хлапето пъхна в ръката му сгъната бележка.

Данте се огледа бързо наоколо и даде на детето монета. Реа погледна към шепата му, но листчето вече бе изчезнало. Двамата с Алистър бързо се приближаваха.

Реа махна отново с ръка и този път Данте я забеляза. Мъжете с мъка си пробиваха път през навалицата.

— Надявам се, че не сте ни чакали дълго — засмя се Данте, после насочи поглед към кошниците и сандъците, натоварени в каруцата. — Случи ли се нещо неприятно? — попита той, защото не бе забравил скритите погледи, които ги посрещнаха на влизане в Мердрако.

— Междувременно би трябвало да знаеш, че Реа е в състояние да изкопчи усмивка дори от дявола — намеси се шеговито Франсис. После си каза, че сестра му е направила точно това, защото по устните на Данте заигра лека усмивка.

— Нямахме затруднения. А как беше при теб? — попита нервно Реа. Тя се тревожеше как е протекла първата му среща със селяните, които някога му бяха обърнали гръб.

— Мина много по-добре, отколкото очаквах — призна Данте. Усмивката му стана още по-широка. — Трябваше да купиш още ябълково вино, Кърби.

Дребният стюард го изгледа виновно.

— Хайде, не ме гледай така. Говориш за него, откакто пристигнахме в Девъншир. И се надявам твоето вино да стане най-доброто, както обещаваше — засмя се Данте. — А къде са Кони и Робин? Трябва да се връщаме в Мердрако. — Той се огледа за двете момчета и след минута ги видя да се приближават тичешком.

Преследваше ги цяла банда селянчета, която ги замерваше с гнили плодове.

Реа поклати глава, като видя как Робин се скри зад една дебела жена и замери с мек домат един от преследвачите си. Без да чака резултата от попадението си, брат й затича след Кони, който вече се бе приютил в сигурното лоно на семейството. Кони знаеше, че капитанът няма да допусне селските хлапета да им се подиграват.

Реа и Данте избухнаха в смях, докато Кърби и Алистър отчаяно се опитваха да въдворят ред. В този миг Реа забеляза жена в червена рокля, която бързаше надолу по главната улица. Яркочервените пера на шапката й се полюляваха при всяка крачка и Реа неволно се запита дали бележката, която бе получил Данте, не е от лейди Бес Сийкомб. Беше й чудно защо съпругът й не спомена нищо за полученото известие. За първи път, откакто се бяха оженили, тя остана с чувството, че Данте крие нещо от нея.