Лори Макбейн
Мрак преди зората (10)

Глава девета

— Къде ли се е скрил, злосторникът? — чудеше се Хюстън Кърби, докато крачеше по коридорите. Той вдигна поглед и като срещна високомерните, студени погледи на безбройните прадеди на семейство Доминик, които красяха стените на голямата галерия, забави стъпките си. По-добре да внимавам, каза си стюардът, не е особено умно да смущаваме мъртвите.

— Предупреждавах го, колко пъти. Казах му, че не приемам обичайните му глупости. Но дали ме чу, негодникът? — Дребният мъж се огледа измъчено в стаята, която изглеждаше тиха и пуста. Каква ли беля беше замислил котаракът? Нямаше и следа от него. Всичко беше спокойно. Да се радваме и на малкото, помисли си Кърби и благодари на небето, че стаята не беше напълно опустошена. Което обаче не можеше да се каже за кухнята.

Не беше минал дори час, след като бе видял как котаракът, вързоп в бяло и оранжево, бе прогонен от кухнята от една слугиня, въоръжена с метла. А когато реши да се запознае отблизо със случилото се, готов да се притече на помощ на бедното животно, той намери прислужниците от кухнята в състояние на вълнение, което заплашваше да прерасне в бунт.

Готвачът, макар и дребен, размахваше над главата си огромен тиган и призоваваше всички дяволи на ада.

Хюстън Кърби не се изненада особено, но ужасно се ядоса на разбойника, известен под името Ямайка, който бе имал дързостта да се промъкне в кухнята. Когато го откриха, вече беше твърде късно и той бе успял да опразни цяла чиния с препечена сьомга, да я оближе и после да се прехвърли към сандвичите с бъбреци и шунка. Накрая бе нападнал дори приготвения ростбиф. Всичко това беше предвидено за закуската на господарите.

Хюстън Кърби изпухтя и не престана да ругае, след като напусна голямата галерия и се запъти към южното крило, където бяха покоите на семейството и гостите. В една от тези стаи беше подслонен Данте Лейтън и стюардът смяташе, че Ямайка се е скрил при него. Никой нямаше да се осмели да докосне малкия негодник, докато той се ползваше с благоволението на капитана.

Кърби достигна коридора към южното крило и веднага забеляза, че една от вратите зее отворена. Точно пред нея беше захвърлено парченце месо. Остатък от плячката. Значи все пак беше успял да открие крадеца…

— Аха! Спипах те, дяволско изчадие! — извика той, втурна се в стаята и затръшна вратата след себе си.

Ала когато огледа помещението, краката отказаха да го носят. Озова се лице в лице с изненаданата дукеса Кемъри. А в скута й се беше настанил самият Ямайка, сит и доволен.

— О, не! Ваша Светлост! — Кърби се сви стъписано, лицето му беше олицетворение на смирено покорство. — О… — Той понечи да продължи, но не беше в състояние да подреди мислите си.

Сабрина, дукеса Кемъри, се усмихна.

— Това е вашият котарак, нали?

Хюстън Кърби мрачно кимна.

— Доколкото разбирам, е направил някаква беля. Най-вероятно е отмъкнал сьомгата, предвидена за закуска.

Хюстън Кърби смаяно отвори уста.

— Откъде знаете?

Дукесата избухна в смях.

— Усеща се по дъха му — обясни на смутения стюард тя и учудването му нарасна още повече, когато благородната дама започна да гали мирно дремещото животно и меко да му говори.

— Веднага ще го отнеса в оборите, Ваша Светлост — предложи Кърби и взе твърдото решение да накаже разбойника, както подобава. — Капитанът ужасно ще се ядоса, като узнае как ви е притеснил котаракът.

— Значи, този котарак е на капитана?

— Ами да, повече негов, отколкото мой. Всъщност Ямайка беше талисман на „Морския дракон“. Капитанът намери бедната животинка завързана в един чувал и й спаси живота. Това стана в Порт Роял.

— Установявам, че зет ми и аз имаме поне две общи неща.

— Моля за извинение, Ваша Светлост, но не разбирам какво общо можете да имате вие с капитана — възрази смело Хюстън Кърби и очите му блеснаха от възхищение. Дукесата носеше рокля от зелена коприна, украсена с дантели. Черните й коси, навити на прекрасни къдрици, бяха украсени с перли. Тази жена беше достойна за кралица.

— И двамата обичаме Реа, освен това имаме слабост към котките — отговори засмяно дукесата.

Видът й рязко се промени и в момента тя приличаше на дяволито хлапе. Като сина си Робин.

— Той обича Реа, нали, мистър Кърби? — Дукесата го дари с обезоръжаваща усмивка и въпросителен поглед на невероятните виолетови очи.

— Да, Ваша Светлост — отговори просто той. — Откакто я познава, капитанът е напълно променен. Той я обича, както обичаше Мердрако и своята майка, лейди Илейн, преди тя да умре. Все още пази свято спомена за нея. Има много малко неща на този свят, които Данте Лейтън цени, но ако веднъж е отдал сърцето си на нещо или някого, то остава завинаги част от него. Мисля, че ще полудее, ако загуби Реа или Мердрако — заяви с твърд глас Кърби. При мисълта, че скоро ще се върнат в Мердрако, едва не му прилоша.

— Една такава любов може да се превърне в мания — промълви дукесата, припомнила си неволно Кейт.

— Така е, Ваша Светлост — призна Кърби. — Но, ако ми позволите, лейди Реа Клер е толкова мила и изпълнена с разбиране, че е в състояние да промени из основи света на капитана. Тя вече го укроти с мекия си характер и съм сигурен, че ще го прави и в бъдеще. Мисля, че самият той още не го е осъзнал.

— Колко сте проницателен, мистър Кърби — усмихна се дукесата. — Имам чувството, че познавате капитана и Реа много по-добре, отколкото двамата предполагат. Вие не сте за подценяване, мистър Кърби.

— Моля ви, Ваша Светлост, наричайте ме просто Кърби — настоя смутено стюардът. Въпреки всичко той си оставаше служител на капитана, макар да беше достатъчно заможен.

— Е, добре, Кърби, но трябва да знаете, че не ви смятам за слуга. След всичко, което чух от дъщеря си, вие сте спасил живота й. А за тази голяма добрина ще ви бъда вечно благодарна. Освен това вие вече сте богат човек. Кажете, ще напуснете ли капитана? — осведоми се тя с тон, който звучеше измамно като приятна светска беседа.

— О, не, Ваша Светлост. Мястото ми е до маркиза и семейството му, поне докато ме желаят. Роден съм в Мердрако и най-вероятно ще умра там. Ще продължа да служа на капитана — както и на лейди Реа и наследниците им — заяви твърдо той.

— Верен, предан и благороден, и все пак не без известна доза дързост, както виждам. Това ми припомня двама приятели, които по-рано ми бяха много близки. Те живеят в близост до Верик Хаус, старата ми родина в Съсекс. Подкрепиха ме, когато имах нужда от помощ и поддръжка — дукесата тихо се изсмя, сякаш си бе припомнила някаква шега. — Уил и Джон Тайлър. Как ми липсват и двамата, колко често мисля за онези дни… Не, сега не е време да говоря за това. — Тя спря за миг. Ямайка, сгушил се в скута й, изглежда я връщаше в старото време, а спомените и за радостта, и за тъгата беше по-добре да бъдат забравени. Тя разтърси глава, за да прогони мислите си.

— Чувствам се почетен, Ваша Светлост. — Кърби направи дълбок поклон.

— Как е господарят ви днес? Смятате ли, че може да приеме посетители? Не — отговори дукесата сама на въпроса си. — По-добре е да почакам, докато се възстанови напълно. Той ще се види принуден да стане в мое присъствие, нали? — попита без задни мисли тя, но Кърби безпогрешно усети, че Роули е разказвала приказки за капитана и панталоните му, които дукесата е намерила забавни.

— Да, Ваша Светлост. Капитанът все още знае какво подобава за един джентълмен, когато поиска — отговори Кърби, без да забележи колко дълбока е забележката му.

Дукесата потъна в мислите си.

— Разбирам. Реа ми каза, че през всичките тези години той се е издържал като пират и контрабандист, и е имал успех. Имахме няколко много интересни разговора за вашия Данте Лейтън. Изглежда е доста предприемчив джентълмен.

— Да? — Кърби не беше съвсем сигурен дали това е похвала или критика. — Такъв е, но е известен като почтен човек във всичко, което върши — защити го пламенно той. — Възпитан е като истински джентълмен, Ваша Светлост.

— Няма нужда да защитавате честта му пред мен, Кърби. Факт е, но нека си остане между нас, че изпитвам най-голямо уважение към човека, извлякъл толкова много от сполетялото го нещастие. Възпитан като джентълмен, с малко практически знания, той можеше да пропилее богатството си и да продължи да живее за сметка на другите. Вместо това, той е взел съдбата си в свои ръце и е започнал да работи, за да спечели сам богатство. Опитът да оцелееш, както можеш, не може да се нарече позор. Той може да се гордее с годините, прекарани в морето. Семейството, от което произхождам аз, не беше заможно. Понякога трябваше доста да се потрудим, за да имаме нещо за ядене. Бях принудена да помагам с всичко, което можех, но бях твърдо решена да оцелея, Кърби. Затова не мога да прокълна друг човек, че е направил същото.

Хюстън Кърби занемя. Никак не беше очаквал да чуе такава похвала от устата на дукесата. Нещо от изненадата и задоволството сигурно се отрази върху лицето му, защото Сабрина Доминик се почувства принудена да прибави още няколко думи, които звучаха като предупреждение.

— Въпреки това не мога да отмина с лека ръка делата, в които е замесена дъщеря ми. Той се е възползвал от невинността й в своя изгода и аз няма да му го простя. Или поне дотогава, докато се уверя, че дъщеря ми е толкова щастлива, колкото би била, ако се беше омъжила за друг и при не толкова подозрителни обстоятелства. Вашият Данте Лейтън, Кърби, е красив дявол и смятам, че е свикнал да върви по свой път. Малката ми Реа Клер нямаше шанс срещу него, нали? Не, не ми отговаряйте. Никога не бих поискала от вас да забравите лоялността си.

— Не, Ваша Светлост — възрази Кърби, без да чувства угризения на съвестта. — Капитанът може да е дявол. Сигурно не е съвършен, но зад дръзкото му държание се крие добро сърце. Да, той е добър човек. Иначе нямаше да остана до него през всичките тези години, Ваша Светлост. Щях да го предоставя на съдбата му, все едно каква е тя — обясни откровено Кърби.

— Да, вярвам, че сте способен на това. — Дукесата продължаваше да милва меката козина на някогашния корабен талисман. Мислите й обаче бяха другаде, защото когато вдигна очи към Кърби, лицето й беше мрачно. — Каква съдба очаква Данте Лейтън, Кърби?

Стюардът се покашля и приглади кърпата на врата си.

Въпросът го свари неподготвен. Не само, че самият той не беше сигурен каква съдба очаква Данте, но и предположенията му щяха още повече да разтревожат дукесата.

— Той се връща в Мердрако с определена цел, нали? Е, тъй като вече е богат, значи е решен да върне наследството си. Може би дори да възстанови честта си.

— Точно така — призна смутено Кърби.

— Много по-просто е да мечтаеш за успеха, отколкото да го постигнеш.

— Права сте, Ваша Светлост, но капитанът. — Негово Лордство — вече не е младежът, който преди петнадесет години напусна Англия. Той е станал мъж — безстрашен, знаещ как да постигне целите си. Но… — Кърби се поколеба да изрази гласно тревожните си мисли.

— Кърби?

— Ами, въпреки че понякога престъпваше закона, капитанът никога не допусна да го обвинят, че е измамил някого. Даже, че е погледнал в картите му, ако разбирате какво искам да кажа. Той ще се бори до последен дъх, Ваша Светлост, но няма да загуби честта си. Само че другите надали ще бъдат толкова почтени.

— Какво искате да кажете, Кърби? Да не би дъщеря ми да остане вдовица, още преди да е родила първото си дете?

Хюстън Кърби тежко преглътна. Той пристъпи от крак на крак, после смело посрещна изпитателния й поглед.

— Не, Ваша Светлост. Капитанът и аз изминахме дълъг път заедно. Понякога беше трудно, наистина, но все пак се справихме. Не, Ваша Светлост, смятам, че той ще постигне целта си и отново ще стане господар на Мердрако. Не мога да повярвам, че всичко ще свърши в студената гробница на хълма. Не, Ваша Светлост, аз трябва да вярвам, че капитанът ще преодолее трудностите. Все едно какво ще предприемат неприятелите му. — Той ще се справи. Сигурен съм, че ще се справи.

— Надявам се, че имате право, Кърби.

— Капитанът трябва да го направи — повтори Кърби, повече на себе си, когато вдигна Ямайка и тръгна по коридора. — Не мислиш ли, стари момко, че би могъл да му дадеш един от седемте си живота? Имам неприятното чувство, че ще ни е необходим дяволски късмет, за да се измъкнем здрави и читави от предстоящата битка — мърмореше си дребният стюард. Ала ситият, доволен котарак само се взираше в спираловидните стълбове, покрай които минаваха, сякаш много му се искаше да наточи ноктите си в тях.

 

 

— Постепенно започвам да се питам дали всичко е наред със съпруга ти, Реа Клер. Вече минаха повече от две седмици, откакто го донесоха в Кемъри — оплакваше се Каролайн Уинтърс и недоволството й растеше, защото не можеше да откъсне очи от прекрасната бледожълта рокля, с която беше облечена Реа. Приятелката й беше по-красива отвсякога, макар че очакваше дете. Дори това изглеждаше невероятно, защото Реа и сега беше много по-стройна от Каролайн, както с почуда и завист установи девойката, докато повторно пълнеше чинията си с ориз и ябълков пудинг.

— Освен това просто не мога да повярвам, че е толкова красив, колкото твърдят слугините — продължи тя и хвърли плах поглед към графа, който тъкмо се упражняваше с един от пистолетите на домакина. Гласът й стана сладък като мед: — Със сигурност не е толкова красив като Уесли. Уесли! Не чухте ли какво казах? — повика го шеговито тя, но гласът й прозвуча рязко. — Не е ли вярно, че мъжът просто не умее да цени комплиментите? — Тя се усмихна измъчено, защото въпреки всичките й усилия през изминалите две седмици все още не бе успяла да превърне Уесли в свой верен обожател.

— През цялата седмица имаше висока температура. Освен това му е много трудно да се изправи с този счупен глезен. Невъзможно му е да слезе по стълбата — обясни търпеливо сър Джеръми. — Нали знаеш колко ми е трудно да ходя, когато имам пристъп. Едва вчера…

— Татко, какво си чул в Лондон за съпруга на Реа? Цял ден си блъскам главата, но не мога да си спомня. — Каролайн въздъхна, защото слухът беше наистина ужасен. — Естествено, беше нещо свързано с миналото му — обясни тя и хвърли многозначителен поглед към Реа. — Смятам, че ти е разказал защо преди петнадесет години е напуснал презглава Англия. Сигурна съм, че нямате тайни един от друг, нали? — опита се тя да подразни приятелката си.

Лорд Ричард Рейнтън, единственият брат на Мери и Сабрина, вдигна очи от книгата си, изгледа Каролайн над рамката на очилата си и каза:

— Само досадникът разкрива всичко. Би трябвало да запомниш това. Някой ден ще ти бъде от полза — посъветва я той, но Каролайн вече беше насочила недоволния си поглед към братята Флетчър и седналия до тях Франсис Доминик, които избухнаха в луд смях при забележката на вуйчо си и забравиха за момент играта на карти. Вуйчо Ричард имаше готов цитат за всяка ситуация.

— О, намирам, че е досадно да си прекалено умен и непрекъснато да препоръчваш на хората какво ли не — изхленчи Каролайн, която не понасяше да й се присмиват, особено когато не разбираше къде е шегата. — Както и да е, вече казах, че… — опита се да продължи тя, но бе прекъсната от нов взрив смях. Дори баща й се смееше, както установи с раздразнение тя.

— Вуйчо Ричард — промълви тихо Реа, — ужасен си. Не бива да се шегуваш с човек, който няма да те разбере и след хиляда години.

— Знам — отговори той, — но тя непрекъснато ме дразни. Освен това ти не се защитаваш. Нека вуйчо ти помогне поне малко. — Той се ухили като малко момче и изгледа с любов племенницата си. Реа държеше на коленете си първородната му дъщеря Доун и си играеше с нея. — Разкажи ми пак за моряка от „Морския дракон“, който е познавал дядо ни. Колко изненади ни поднася животът. Открай време ми се иска да запиша по какви пътища вървят определени народи, семейства и личности, за да разкрия причините и следствията. Едното определя другото — обясни Ричард Верик и зелените му очи блеснаха. — Не намираш ли, че това е много интересно?

Реа се усмихна. Вуйчо й Ричард беше толкова мил. Той беше на годините на Робин, когато Сабрина се омъжи и го взе със себе си в Кемъри. Отдавна си беше книжен червей, както казваше майка й, и беше късоглед. Понякога се оттегляше напълно в своя собствен свят. Въпреки това не беше еснаф и винаги забавляваше с удоволствие племенниците и племенничките си. Реа го възприемаше като по-голям брат. Тъй като беше много близък със семейството, дълго време остана заклет ерген, докато един ден срещна Сара Парджетър, подопечна на съпруга на Мери, генерал Терънс Флетчър. Ричард Верик се влюби в младата жена, която дори не смееше да помисли, че ще се хареса на изискания джентълмен. Той беше богат маркиз, не само сродник на влиятелния дук, но и собственик на значителни имоти, между които и дворец във високите планини на Шотландия.

Реа погледна детето в скута си. Чувството беше прекрасно. Скоро, много скоро тя щеше да усети до гърдите си топлината на собственото си бебе.

— О, разбира се! Най-после се сетих! — извика внезапно Каролайн. Тя се огледа с надеждата, че е завоювала вниманието на слушателите си, но никой не я удостои дори с поглед. — Мъжът на Реа Клер е бил обвинен в убийство! — извика тя. Най-после остана доволна, защото всички смаяно вдигнаха очи. — Реа Клер, виждам, че си изненадана. Нима това означава, че Данте Лейтън не ти е разказал за обвинението в бруталното убийство на едно младо момиче?

— Боже господи — промърмори граф Рендейл. Дори не беше предполагал такова нещо. — Истина ли е?

Бузите на Реа пламнаха. В стаята се възцари смутено мълчание. Младата жена истински се зарадва, че поне родителите й, леля Мери и чичо Терънс не са тук, защото нямаше отговор на въпроса.

— Възможно ли е да си се омъжила за убиец? О, скъпа, но това е ужасно! Сигурно се страхуваш до смърт да останеш сама с него. Той може да е толкова избухлив, че да повтори деянието си, не е ли така?

Лицемерното съчувствие на Каролайн беше направо непоносимо. Реа осъзна това, като забеляза самодоволния израз в очите й.

— О… — продължи Каролайн — това може би е било преднамерено убийство. Той сигурно замисля ново с надеждата да се добере до наследството ти.

— Каролайн! Този път отиде твърде далеч! Срамувам се от теб — укори я рязко сър Джеръми и лицето му пламна. — Моля те, Реа Клер, приеми моите извинения от името на дъщеря ми. Тя просто не знае какво говори.

— О, татко! — изхленчи Каролайн. — Все пак ти ми разказа тази история, нали? — Този път обаче нямаше надежда да го спечели с ласкателствата си.

Братята Флетчър захвърлиха картите и се събраха зад дивана, на който неподвижни и замислени седяха Реа и Ричард Верик. Дори доволното бъбрене на бебето замлъкна.

Когато Каролайн Уинтърс погледна студените лица на присъстващите, които не откъсваха очи от нея, тя обидено промърмори:

— Не знам защо ме зяпате така. Не мен обвиняват в убийство, нали?

— Не, но ти разпространи клюка, за която не знаеш нищо, и то с намерението да нараниш приятелката си — отговори Ричард Верик и гласът му прозвуча необичайно раздразнено. Всички го изгледаха учудено, защото той беше постоянен пример за сдържаност и учтивост. — Слуховете лесно се разпространяват, но се понасят болезнено и е трудно да бъдат опровергани. Никой слух не заглъхва завинаги, когато много хора говорят за това…

— О, ти с твоите проклети цитати и проклетата ти червена коса! — прекъсна го ядно Каролайн. Стърчащите му червени къдрици отдавна я нервираха. Ако не бяха те, нямаше да има нищо против да стане следващата маркиза Рейнтън, но просто не можеше да си представи, че е омъжена за червенокос и живее в мухлясал стар замък в Шотландия.

— Каролайн! Извини се веднага! Поведението ти е непростимо! — изкрещя сър Джеръми.

— А той как се осмелява да ми говори с такъв тон? — попита ядосано Каролайн и бузите й се надуха от гняв.

— Трябваше да имам малко повече ум и да те възпитам другояче, госпожице! — отговори ядно сър Джеръми. Той скочи от стола си, сякаш имаше намерение да навакса пропуснатото.

— О! — проплака Каролайн, тресна на масата полупразната си чиния и изскочи от стаята.

Сър Джеръми беше твърде засегнат, за да остане. Той се извини учтиво и закуцука към вратата. Дори граф Рендейл, макар че умираше от любопитство да узнае повече за скандалното поведение на маркиз Джакоби, реши, че е най-добре да се оттегли. Разигра обичайните си изискани поклони и напусна стаята.

Франсис Доминик се изненада от съобразителността му. Той заобиколи дивана и коленичи пред сестра си, която продължаваше да стои неподвижно.

— Това беше неприятна изненада за теб, нали? — прошепна съчувствено той и я погледна с разбиране. — Съжалявам. Понякога ми се иска да удуша Каролайн.

После погледна с усмивка към едва удържащия се Джеймс Флетчър и прибави:

— Само че не смея да го направя. И се надявам, че не си взел насериозно думите ми, Джеймс. — Гласът му звучеше предупредително. Не подозираше колко прилича на дука в този миг. Франсис искаше на всяка цена да предотврати ново нещастие; едно беше повече от достатъчно и то едва не струва живота на Данте Лейтън.

— Ще го държим под око — изръмжа Ейвън Флетчър и умело избягна добре прицеления удар с лакът, който му бе отправен от разгорещения му брат. Защото въпреки наказанията, които Джеймс бе получил и от дука, и от баща си генерала, той нямаше да прости.

— Няма да й направя нищо. И на него няма — обеща Джеймс. — Честна дума, Реа. Нали ми вярваш? — попита с нарастваща загриженост той, защото не можеше да понесе студенината й. Повече от безмилостното наказание го бе засегнало неодобрението й.

— Джеймс, вече не те обвинявам. Знам, че само се опитваше да ми помогнеш. Сигурна съм, че никога вече няма да предприемеш нещо толкова осъдително — увери го за стотен път Реа и се обърна към Франсис: — Наистина бях шокирана — призна тихо тя. — Но само защото не бях очаквала да чуя такова нещо за Данте. От само себе си се разбира, че не вярвам нито дума и се надявам, че никой в Кемъри няма да повярва. — Реа трепереше с цялото си тяло, гласът й пресекваше.

— Най-добре попитай Данте — посъветва я Ричард. После погледна Франсис и си каза, че през последната година момчето видимо е съзряло. — Трябва да чуеш неговото обяснение — прибави той.

— Знам и точно това ще направя. Странно е как… Данте отдавна ме предупреди, че до ушите ми могат да стигнат ужасни слухове за миналото му, и поиска да му обещая, че първо ще отида при него и ще го изслушам. — Реа си припомни настойчивостта му.

— Значи го е очаквал? — промърмори смаяно Франсис. Той самият не беше чул нищо лошо и дори бе започнал да се възхищава от този Данте Лейтън, имал смелостта да напусне семейството и родината си, за да води живот, изпълнен с приключения. А след всичко, което бе узнал, беше сигурен, че Данте Лейтън наистина обича Реа и се отнася добре с нея.

Реа нежно целуна червените къдрици на бебето и го положи в протегнатите ръце на Ричард.

— Сега ли ще говориш с него? — попита Франсис.

— Да, но за да си спокоен, бих могла да взема със себе си някой от пазачите, в случай, че Данте възнамерява да ме нападне — отговори с необичайно остър глас сестра му.

— Не исках да кажа това, Реа, наистина не — извини се веднага Франсис.

Реа затвори за миг очи, после опрощаващо се усмихна.

— И аз съжалявам. — Тя въздъхна. — Не знам какво ми става в последно време. Понякога съм ужасно раздразнителна. Моля те, прости ми, Франсис.

— Винаги, нали знаеш — увери я той. Но когато тя напусна стаята, лицето му помръкна. Не можеше да разбере защо любовта прави човека нещастен.

 

 

Пред прозореца на голямата галерия една светкавица разкъса черното небе и внезапната ярка светлина огря самотната фигура, застанала неподвижна пред една от големите картини на стената. Облян от трепкащата светлина на стенната лампа, мъжът на портрета изглеждаше наистина средновековен. Червеното беше венецианско, жълтото искреше като антично злато, зеленото беше тъмно като ловни одежди, а синьото приличаше на диво грозде.

Данте Лейтън се взираше в образа на прадядото и се питаше какъв ли е бил в действителност. Очите му бяха черни като гарваново перо, косите също; къдриците обграждаха дръзко лице. Устните бяха оформени в лека усмивка, докато очите гледаха студено и пренебрежително, почти сърдито.

Значи това беше прадядото от семейство Доминик, който толкова възхищаваше Реа. Облеклото му беше на благородник. Ръката, украсена с бижута, стискаше чифт ръкавици с маншети, а другата почиваше върху богато украсената дръжка на меча. Всъщност изобщо не приличаше на пират.

Проехтя оглушителен гръм, следван от нова светкавица. Ревът му разтърси помещението. Кристалните свещници зазвъняха мелодично.

Още една гръмотевица отекна в галерията, после срещу прозорците плисна дъжд и от облаците сякаш потече сребърно море.

Данте погледна още веднъж картината и закуцука към стола с висока облегалка, поставен до стената. Вече се беше научил да прехвърля тежестта си върху бастуна, издялан от Кърби.

Той го остави до облицованата стена и се разположи удобно на стола. После обходи с поглед затъмнената галерия, питайки се колко ли пъти Реа е минавала оттук и си е мечтала за дръзкия прадядо, без дори да помисли, че един ден ще стане съпруга на пират.

Данте Лейтън, бившият капитан на „Морския дракон“, разтегна лице в усмивка. Все пак бе успял да проникне през железните врати на Кемъри. Припомни си първата и засега последна среща с дука под този покрив. Високомерният Люсиен Доминик му се беше извинил и го бе уверил, че подобна случка няма да се повтори. После, за голяма изненада на Данте, дукът бе въвел в стаята му две смирени, уплашени момчета. По-голямото веднага му бе направило впечатление. Червена коса, лице не по-малко червено, несигурен глас, с който промърмори някакво извинение. Но когато погледна във виолетовите очи на Робин Доминик, Данте направо се смая. Имаше нещо толкова познато в момчето с къдрава черна коса и най-вече в очите му. Естествено, очите бяха същите като на Реа Клер, но все пак… Имаше още нещо в това момче, което се бе извинило със скована гордост и упоритост.

Извинения бяха поднесени и на Хюстън Кърби, и на Кони Брейди, за чието присъствие бе настоял дукът. Ала Данте не пропусна да отбележи враждебните погледи, които си размениха момчетата, и разбра, че разпрата между двамата още не е приключила.

С въздишка мъжът протегна крака си и прокле раната, която го държеше далеч от останалите и го караше да се чувства изолиран. Е, сега вече можеше да се подпира на патерицата и това щеше да се промени.

В този миг прозвуча рязко тракане на токчета. Стъпките бързо се приближаваха. Данте се скри в сянката и тихо зачака да види кой ще влезе. Ръката му стисна широкия край на патерицата, защото нямаше друго оръжие.

Беше безпомощен, в случай, че някой се опиташе да освободи семейство Доминик от натрапника. Ала внезапно разбра, че насреща му идва жена. Шумоленето на полите й нямаше как да не бъде чуто. В следващия миг нежна фигура спря пред портрета на стария пират.

— Все още ли се възхищаваш от него, Реа? — попита тихо Данте.

Младата жена уплашено изпищя и вдигна очи, сякаш меките, изкусителни думи бяха произнесени от мъжа на картината.

— Реа! — Данте с усилие се изправи и едва успя да я улови. — Съжалявам, мила, не исках да те уплаша. — Той я притисна в прегръдките си и тялото й странно натежа в ръцете му.

Реа се взираше като безпаметна в тъмното лице на мъжа си. Светкавица проряза небето и в неестествената й светлина Данте забеляза, че очите й са разширени от уплаха. За последен път бе видял този израз на борда на „Морския дракон“, когато двамата за първи път се изправиха един срещу друг.

— Какво има, Реа? Не ме ли познаваш? — Но страхът в очите й не изчезна.

Данте стреснато огледа бледото й лице.

— Реа! Погледни ме! — заповяда той и меко я раздруса.

— Данте — прошепна тя и се извърна, — уплаши ме. Не очаквах да те намеря в галерията. Бях сигурна, че си в леглото. Как стигна дотук? — попита тя и Данте усети треперенето й. — В продължение на един ужасен миг помислих… — започна тя, после поклати глава и затвори очи.

— Помисли, че те е заговорил пиратът от портрета! Това ли те уплаши? О, Реа, понякога се държиш като дете. — Данте нежно целуна челото й и помилва закръглените й гърди. — Сърцето ти ще се пръсне. Ела и седни.

Ала Реа се отдръпна. Невъзможно беше да се каже дали Данте или тя самата бяха повече изненадани от отказа й.

Втора светкавица огря лицата им и Реа преглътна, за да скрие страха си.

— Значи не представата, че те е заговорил старият пират, а аз съм те изплашил. — Данте я стисна за раменете с такава сила, че тя едва не изпищя. — Погледни ме, Реа! Господи, нима те уплаших до смърт? — Гласът му предрезгавя от гняв, може би и от страх.

— Не, Данте, не беше така — възпротиви се тя, останала без дъх и се опита да успокои лудото биене на сърцето си. — Просто мислите ми бяха другаде. А когато спрях пред портрета и се опитах да се овладея, не очаквах да чуя гласа ти. Мислех, че ще те намеря в леглото.

— Май точно там е проблемът — промърмори Данте повече на себе си, защото беше минал почти месец, откакто се бяха любили за последен път. — За какво мислеше? Със сигурност не за мен, защото тогава нямаше да се уплашиш така. Или все пак мислеше за мен, малко райско цвете? — Гласът му прозвуча меко и може би тъкмо поради това саркастично.

Мълчанието на Реа я издаде.

— Някой ти е разказал нещо за мен, нали? Да не съм бил твърде груб с Роули, когато се опита да ме налее отново с онова ужасно питие? — попита настойчиво Данте.

— Не, Данте, само че… — започна Реа, ала думите замряха на устните й и тя отвърна очи.

— Каквото и да е, най-добре е да поговорим.

Реа се огледа в тъмната галерия. Тук беше толкова тихо. Само в далечината трополеше гръмотевица. Бурята отминаваше към хълмовете.

— Реа, няма да те пусна, преди да съм научил истинската причина за уплахата ти.

— Бурите открай време ме плашат — опита се да излъже тя, но знаеше, че Данте няма да я остави.

— Спомням си как се криеше, когато „Морския дракон“ попадаше в буря. Но днес не можах да те успокоя. Защо, Реа?

— Защото един човек те обвини в убийство — призна откровено тя.

Данте въздъхна.

— И ти повярва на тази личност?

Реа сложи ръка върху бедрото му и почувства напрегнатия мускул под меката кожа на панталона.

— Не — отговори просто тя.

Данте я погледна в мрака.

— Надявах се да ти го спестя. Не искам да знаеш цялата мръсна история. Но направих грешка. По-добре да ти бях казал сам. Какво си чула?

— Че си бил обвинен в убийството на младо момиче.

— Заподозрян, не обвинен. Нямаше никакви доказателства срещу мен. В същото време някои обстоятелства ме уличаваха. Ако ме бяха осъдили според тях, на бесилката щеше да увисне невинен. Защото не съм извършил убийство. Да, бях виновен, че имам лошо име и предизвиквам неприятности и скандали. И те уверявам, че не се гордея с това. Но повярвай ми, Реа, не съм убил малката Лети Шелби!

Въпреки тъмнината Реа забеляза умолителния му поглед.

— Кое беше това момиче? — попита тя.

— От Мерли. Баща й беше управител на Мердрако. По някое време открих, че ме мами, и го изхвърлих. Задачата му беше да купува добитък и да го продава, да се грижи за животните и храната им, да управлява имотите и да се оправя с арендаторите. За нещастие той вписваше в книгите ниски доходи и скриваше остатъка в джоба си. Най-много ме отвращаваше бруталността му спрямо арендаторите. Казваше се Джак Шелби и беше подъл и коварен тип. За съжаление го уволних твърде късно. По това време в Мердрако работеше и дъщеря му Лети. Когато я видях за първи път, тъкмо почистваше камината от саждите и пепелта. Даже с омазаното си лице ми се видя прекрасна. Тази жена излъчваше естествено привличане. Знаеше как да улавя погледите на мъжете, движеше изкусително хълбоците си. Да прелъсти някой мъж за нея беше също така естествено като дишането. Отлично знаеше как да приложи дарбите си, за да получи онова, което иска. Бях млад и глупав и със сигурност не бях единственият мъж, който имаше връзка с нея. Но бях единственият, на когото открадна часовник. Точно около този часовник бяха сключени пръстите й, когато я намериха убита.

— Какво стана?

— Сигурно е отишла в тресавището, за да се срещне с някой любовник. Мястото е усамотено, отдалечено и скрито, и със сигурност е подходящо за двама влюбени. Само че срещата завърши със смърт. Ударили са, после са я удушили.

— И твоят часовник е бил в ръката й? Но това не е достатъчно основание да те заподозрат в убийство, особено ако онова, което ми разказа за нея, е вярно. Защо не заподозряха и другите мъже?

— Защото в деня, преди да умре, тя се похвалила пред всички с любовника си джентълмен и с това, че ще й даде всичко, което желае сърцето й. Казала, че й е обещал голяма къща в Лондон и всякакви рокли и бижута. Никога дотогава не се беше държала така недискретно, защото макар хората от селото да знаеха, че не се търкаля в сеното с младите селяни, дотогава никой не я беше чувал да говори за благородник. Смятам, че не е могла да устои на изкушението малко да се поизфука. Тя твърдеше, че е едно от малкото умни момичета в Мерли и знае как да постигне нещо в живота си. Искаше да стане лейди и да си отмъсти на всички, които не й вярваха. Беше разказала и на баща си за джентълмена и тъй като веднъж ме видя с нея, той веднага сметна, че става дума за мен. И без това таеше злоба към господаря на Мердрако. Веднага ме обяви за убиец. Имах лоша слава и бях един от малкото заможни благородници в околността, така че подозрението падна върху мен.

— Нямаше ли алиби? — попита Реа. — Къде беше, когато са я убили?

— Бях с една жена.

— Не разбирам. Защо не каза на властите, че си бил при нея?

— Защото тя беше почтена жена. Не можех да лепна такова петно върху името й, за да спася моето. А то и без това отдавна беше омърсено.

Реа замълча, защото проумя какво искаше да каже Данте. Накрая промълви:

— Значи си имал връзка и с двете — с Лети и с другата жена?

Смехът на Данте прозвуча дрезгаво.

— И с още няколко. Нали ти казах, славата ми беше ужасна. Но когато се запознах с другата жена, загубих интерес към Лети. Странно, но това не й направи никакво впечатление. Тайнственият любовник заемаше всичките й мисли.

— Обичаше ли другата жена?

— Тогава вярвах в това — усмихна се горчиво Данте.

— А тя обичаше ли те?

— Така мислех.

— И не каза нищо за това, че си бил с нея? Допусна да те обвинят в убийство, макар да знаеше, че си невинен? — попита настойчиво Реа и в сърцето й се надигна същата онази горчива ярост, която на времето бе измъчвала и Данте.

— Не можех да я помоля да го стори. Освен това, нямаше доказателства и не ме заплашваше нищо — опита се да защити безсърдечието на жената Данте. — Бяхме млади, Реа. По онова време тя беше на твоята възраст. Рискувахме всичко, за да бъдем заедно. Ако ни бяха открили, щяхме да нараним много хора. Ти си несправедлива към нея. Тя искаше да даде показания, но някои събития предотвратиха това. А после вече нямаше значение.

— Искаше ли да се ожениш за нея?

— Да. Предложих й и тя се съгласи.

— Тогава името й нямаше да пострада. Можеше спокойно да признае, че си бил с нея.

— Реа — промълви нежно Данте, — аз прекарах нощта при нея. Бяхме любовна двойка.

Реа не можа да каже нищо.

— Горе-долу по същото време целият ми свят рухна. Скоро след това грозно събитие загина мама. Сигурен съм, че смъртта й е свързана с потресаващото откритие, че имотите на Мердрако вече не са моя собственост. Говоря за онези, които не принадлежат към титлата и които не бях натоварил с ипотека, доверявайки се на джентълменската дума. Онзи човек ме бе уверил, че мога да върна парите, когато имам възможност. Затова заех от него значителна сума и покрих дълговете си. Този мъж беше мой настойник. Той направи няколко неуспешни сделки с наследството ми. Това и екстравагантностите, които си позволявах, ме оставиха без средства — само с къщата. Сам си бях виновен, че изгубих земята си. Не биваше да се доверявам на онзи човек.

— Не е редно да хвърляш цялата вина върху себе си. Ти си бил млад и си вярвал на настойника си, това е разбираемо. Не можеш да носиш отговорност за измяната на друг.

— Дори ако годеницата ми беше свидетелствала в моя полза, вече не можех да се оженя за нея. Бях останал без пари. Не можех да поискам това от нея. Как щяхме да живеем в мизерия…

— Намирам, че си твърде снизходителен към тази жена, Данте. Заради нея са те заподозрели в убийство. А когато си имал нужда от нейната любов, тя ти е обърнала гръб. Оставила те е сам — възмути се Реа.

— Ти я съдиш твърде строго, любов моя — отговори тихо Данте. — Тя беше съвсем млада. Беше възпитана с очакването, че ще води охолен живот. Не можех да поискам от нея да се откаже от всичко заради мен.

— За твоята любов съм готова да се лиша от всичко — прошепна Реа.

— Не и за младежа, който бях тогава — възрази Данте. Като усети топлината на тялото й до своето, настроението му веднага се подобри. — Ако ти беше моята любима, изобщо нямаше да те попитам ще дойдеш ли с мен или не. Вероятно просто щях да те грабна и двамата да изчезнем в нощта, а останалият свят да върви по дяволите — прошепна той, прегърна я и сля устни с нейните.

Реа отговори на целувката с цялата си любов.

— Благодаря, че ми повярва — прошепна до меките й устни Данте.

— Казах ти, че никога не бива да се тревожиш за това — напомни му Реа. Дишането й се ускори, този път от възбуда, не от страх.

— Колкото по-ценно е нещо, толкова повече човек се опитва да го пази. Страх го е да не го загуби — усмихна се Данте.

Реа доволно се сгуши до рамото му. Тя се загледа в светлинките, които се носеха в бурното небе, и замислено проговори:

— Все още не разбирам едно.

— И кое е то? — Мислите на Данте отдавна бяха другаде. Беше минало много време, откакто бе държал жена си в обятията си и този разговор лека-полека започваше да му омръзва.

— Невъзможно е всички да са знаели, че си останал без средства, след като самият ти си узнал това току-що. Много странно, как онази жена е разбрала това точно в момента, когато е могла да свали от теб обвиненията в убийство.

Данте се усмихна признаващо.

— Дядо й, който я възпитаваше след смъртта на родителите й, беше приятел на нашето семейство. Настойникът ми го осведоми за финансовото ми положение.

— Твоят настойник е играл голяма роля в живота ти — промълви Реа. — Ти си имал безгранично доверие в него. Даже си му предоставил управлението на земите си. И тъй като си му вярвал, си признал пред него дори любовта си към онази жена. Когато са те обвинили в убийство, също си отишъл при него, нали? Обвинението е паснало чудесно в плана му. Когато е узнал за алибито ти, е трябвало да се подсигури, че фактите никога няма да излязат на бял свят. Така че е разпространил новината за обедняването ти. Отнел ти е алибито.

— Ти ме смайваш, Реа. Винаги съм вярвал, че в сърцето ти няма място за подозрения. Но си права: аз се доверих на настойника си.

— Но защо толкова е искал да те унищожи, Данте?

— Защото мразеше името Лейтън — въздъхна мъжът. — Мразеше Мердрако и всичко, което олицетворяваше това име. Ревнуваше и завиждаше, и то заради нещо, станало преди много години. С течение на времето недоволството му се превърна в омраза. Затова реши да унищожи Мердрако, като през цялото време мамеше мама и мен. Тя ме предупреждаваше да се пазя от него, но аз… — В гласа му се усещаха съжаление и горчивина, нараснали през дългите години, в които желанието му за отмъщение бе останало неосъществено.

— Как стана така, че му имаше пълно доверие?

— Той беше много умен. Представяше се за мой приятел. Винаги изглеждаше любезен и добродушен, правеше се, че се грижи за мен. А когато ме заподозряха в убийство, изигра ролята на измамения приятел. Той е уважаван джентълмен в провинциалното общество. Но това беше вчера, мила моя, а аз предпочитам да се заема с настоящето. Ти си при мен след толкова време и…

Реа отстъпи крачка назад и го погледна право в очите.

— Данте, настойникът ти жив ли е?

Данте не отговори.

— Къде е сега той?

— Скоро ще се озове в ада. Засега живее в Улфингулд Аби. Ако иска да обиколи земите си, трябва да язди по пътя, който минава покрай тресавищата. Щом стигне Мъруест Крос, където се пресичат пътищата на север и на юг, не може да не погледне към кулите на Мердрако, които гордо се издигат към небето. Тогава си спомня за мен, Реа, и знае, че аз съм някъде в морето и чакам деня, когато ще го пратя в гроба.