Лори Макбейн
Мрак преди зората (19)

Глава осемнадесета

Реа Клер Лейтън, новата господарка на Мердрако, хвърли бърз поглед към тъмните кули, които не бяха предназначени за живот, а просто скриваха витите стълби, по които се излизаше до върха им. Кулите бяха единствените остатъци от феодалния замък, построен през единадесети век от нормански завоевател в опит да защити земята, завладяна от победените англосаксонци. Внушителната крепост Мердрако се смятала за непревзимаема, защото била обкръжена от три страни с недостъпни скали.

Мердрако, някога дървена кула, заобиколена от дълбоки ровове, в течение на годините се превърнал в укрепена постройка с дебели каменни стени и висока стражева кула, която защитавала достъпното крило и запълвала дупката между защитните валове.

Столетията минавали, заплахата от нападение намалявала и съпротивата на местните хора отслабвала. Така изчезнала необходимостта от укрепения замък, разтърсван от арктически ветрове, които успели да го завладеят и унищожат по начин, невъзможен за която и да е армия, въоръжена с катапулти и тарани. Вече не било нужно да се живее в такава ветровита и навяваща ужас постройка. Освен това, когато Гилбърт Лейтън, шести граф Сандрейк, бил провъзгласен за маркиз Джакоби, тя вече не подобавала на титлата и състоянието му.

Затова замъкът Мердрако бил разрушен — не от неприятелска ръка, а с помощта на всички селяни от околността. Под ръководството на архитекти, с помощта на стъклари и щукатьори, и цяла армия работници, каменоделците издигнали прекрасна сграда в стил Тюдор с фронтони и стройни комини, с големи прозорци и скулптурни изображения, с арки и вътрешни дворове.

И всичко, което останало от стария замък, били тъмните кули в самотната си красота, като спомен за Раул дьо Сейнт Дракит, норманина, завладял дивия бряг. Кулите постоянно напомняли на местните хора за първите им феодални господари, семейство Лейтън, и за верността, която се очаквала от тях.

— Е, какво ще кажеш? — попита Данте, когато спряха на заобления хълм и се вгледаха в тъмносивата каменна постройка, в която се бе родил.

Със сигурност не е като Кемъри, помисли си Реа. Сградата нямаше нищо общо с медноцветния камък на родния й дом, нито със симетричните му крила. Личеше, че Мердрако от петнадесет години е празен и запуснат. Все пак сградата излъчваше някаква странна красота. По дългата градинска стена необезпокояван се виеше бръшлян, а под прастарите дървета растяха трендафили. По-младите живи плетове бяха високи и разклонени, а къпиновите храсти и плевелите бяха завладели цветните лехи в предния двор.

Над изоставения дом витаеше тъга. Дали копнееше да чуе ехо от човешки стъпки в празните си зали, а от комините да се издигне сладък мирис на дърва и да изпълни въздуха? Внезапно Реа се почувства така, сякаш къщата й махаше с ръка да се приближи. Тя бе призвана да възвърне светлината в нея, да прогони мрака, владял я толкова дълги години.

Данте, който я наблюдаваше с боязън, облекчено усети как съмненията му се разпръсват от нежността, изписана в очите й. Реа бе приела дома му.

— Не бих могла да си пожелая по-красив дом, Данте — отговори тихо тя, защото въпреки вредите, нанесени от годините, виждаше дом, в който можеха да бъдат щастливи.

Ала Робин и Кони Брейди не бяха нито толкова мъдри, нито умееха да гледат напред. В техните очи сградата беше запусната и нечиста. Не можеха да повярват, че наистина са пристигнали в Мердрако.

Хюстън Кърби, който виждаше къщата за първи път, откакто бе последвал господаря си, стоеше като вцепенен. За него Мердрако не беше променен. Той не виждаше нито плевелите в градината, нито изпотрошените прозорци и зеещата в покрива дупка. Хюстън Кърби виждаше Мердрако от миналите дни, когато по виещата се входна алея трополяха карети, зад всяко стъкло блестяха свещи и градините криеха неизчерпаемо богатство от цветя, които после биваха подреждани във вазите по стаите.

Алистър Марлоу обаче виждаше и двете, миналото и настоящето. Години наред бе слушал разкази за Мердрако и можеше да си го представи в миналото му величие. Но знаеше също, че за възстановяването му ще бъде необходим много труд.

Франсис Доминик, както и Реа, бе свикнал с класическата красота на Кемъри, с добре поддържаните му градини и морави. И тъй като нямаше да живее в Мердрако, не беше изпълнен с оптимизъм. Намираше замъка потискащ и не завиждаше на Реа за бъдещия й дом; но със сигурност тук беше много по-добре, отколкото горе на скалистия нос.

Господарят на Мердрако подкара кафявия си жребец надолу по склона и препусна по горския път, който беше единствената връзка на Мердрако с руините на стария замък, а и с външния свят.

Внезапно пред очите им изникна двуетажната портиерска къща с тесни прозорчета и ъглови кули. Портите от ковано желязо трябваше да държат настрана чужденците, но те бяха откачени от пантите.

Данте Лейтън смръщи чело. Портите не се бяха откачили от само себе си, а когато провери пантите, той се увери, че са нарочно разбити.

— Изглежда, че са идвали неканени гости — установи тихо Алистър Марлоу.

— Само този път ли води за Мердрако? — попита внезапно Франсис Доминик, който се оглеждаше неспокойно още откакто напуснаха руините.

Данте се изненада от въпроса.

— Да, но пътят продължава още навътре в гората. Това е единственият път, по който се стига до Мердрако, и той минава покрай Мъруест Крос. Защо?

Франсис Доминик вдигна рамене. Не искаше да плаши придружителите си.

— Още докато стояхме пред руините ми направи впечатление, че някой го е използвал. Пътят от „Бишъпс Грейв Ин“ носеше следи от често минаващи коли. Не забеляза ли колко дълбоки бяха браздите, въпреки падналия дъжд? — попита Франсис и погледна Данте право в очите.

— Нищо не съм видял. Признавам, че бях твърде зает да стигна колкото се може по-скоро до Мердрако — отговори глухо Данте и хвърли поглед назад към двете тъмни кули, открояващи се в ясното небе. — Но сега си спомням, че пътят беше в много добро състояние, като се има предвид, че през последните петнадесет години не би трябвало да е бил използван често.

— Аз също забелязах нещо — обади се Алистър Марлоу, припомнил си руините. — Един от каменните дракони в подножието на кулата беше повреден. Сметнах, че е нормално, след като е толкова стар. Но ми се стори, че някой го е използвал като мишена. — Алистър се огледа извинително. — Може би е плод на въображението ми, но се питам дали… — започна отново той, но млъкна и поклати глава.

— Какво?

— Не, нищо. Наистина нищо — промърмори Алистър.

— Да не мислите, че е бил призрак, мистър Марлоу? — Кони Брейди беше развълнуван и изобщо не помисли, че думите му могат да наранят капитана. — Бледата лейди от руините, така я нарича мисис Ласкомб. Тя казва, че никой не идва насам, защото ги е страх да не я видят.

— Слугините разказват, че и по Кемъри броди призрак. Там също е станало жестоко убийство — включи се Робин, но думите му не успяха да разсеят напрежението.

— Робин! — произнесе предупредително Франсис. — Това е смешно. Ако още веднъж го споменеш, половината слуги ще почнат да се боят от тъмнината.

— Аз също не мисля, че Алистър е имал предвид призрак — проговори бавно Данте и замислено присви очи. — По-скоро искаше да каже, че банда контрабандисти са пренасяли стоките си през Мердрако. Именно те са измислили призрака, който броди из руините и държи на разстояние селяните. Това е близко до ума, нали? Един фенер, зелен чаршаф отгоре му, за да произвежда страховита светлина, и готово.

Реа си спомни нещо, което Данте й бе разказал в Лондон. Като говореше за майка си, спомена, че част от местното население е виждало духа й по крайбрежните скали. Как ли бе узнал това, след като никога не се беше връщал в Мердрако?

Реа забрави размишленията си, защото Данте избухна в луд смях. Алистър се присъедини към него и младата дама загрижено изгледа развеселените мъже.

— Това е наистина ирония на съдбата. Докато аз съм се занимавал с контрабанда между Каролинските острови и Западна Индия, за да мога да се върна в родината и да водя почтен живот, Мердрако е бил използван от банда контрабандисти — проговори през смях Данте, който наистина се забавляваше. — А в Лондон сър Морган Лойд ме разпита за контрабандистите от околността, защото брат му бил изпратен по крайбрежието със задачата да ги унищожи. Боя се, сър Морган смята, че никога няма да се откажа от стария си занаят — отбеляза Данте, скочи от коня и побърза да помогне на Реа.

— Наистина ли? Не знаех това — учуди се Алистър и смъкна Кони от седлото.

— Добре, че се върна в колониите. Ако го бяха изпратили да служи някъде наблизо, със сигурност щеше да ме заподозре, че съм водач на контрабандистите. Все пак има достатъчно основания за това.

— Не мога да си представя, че наистина ще ви заподозре — възрази Алистър. — През последните години изобщо не сте се мяркали тук. Дори само този факт е достатъчен, за да ви освободи от подозрения.

— Никога ли не сте виждали кукловод, Алистър? — попита Данте.

— Е, виждал съм — отговори намръщено бившият помощник-капитан. Какво общо имаха детските забавления по панаирите със сериозна тема като тази?

— Тогава знаете, че не е непременно необходимо да те виждат, за да управляваш нещо. Кукловодът държи в ръка конците на куклите си, но никой не го вижда. Какво по-добро прикритие за мен от отсъствието ми, докато в същото време ръководя контрабандистите? Кой би могъл по-добре да изпълнява тази роля? Но сега, когато съм достатъчно богат, надали някой би ме сметнал за контрабандист. Освен, разбира се, недоверчивият сър Морган Лойд, който знае, че понякога ценя вълнението от играта повече от печалбата? — Обяснението на Данте прозвуча толкова достоверно, та Франсис, Робин и Кони почти повярваха, че той е водачът на местните контрабандисти.

Дори Алистър Марлоу се поколеба, макар и само за частица от секундата. Като забеляза смеха в очите на Данте и недоволно поклащащия глава стюард, който очевидно укоряваше глупавите приказки на господаря си, той също се засмя.

— Какво означава онова там, капитане? — попита Робин, който бе усвоил обръщението на Кони.

Данте последва погледа му и прочете семейния девиз, издълбан в камъка над входната арка, крепена от два дракона.

— Който не рискува, не печели — отговори тихо той, повтаряйки думите, които бяха водили семейството му през вековете. — Ако предшественикът ми Сейнт Дракит не се бе осмелил да прекоси канала с Уилям, днес Мердрако нямаше да го има. А ако не беше този семеен девиз, нямаше да има и „Морския дракон“, и потъналото съкровище, което ни превърна в богати хора. Аз също нямаше да стоя тук като господар на съдбата си с любимата жена до себе си. — Последните думи бяха предназначени само за ушите на Реа.

— По всичко изглежда, че сте обърнали противниците си в бягство и сте спечелили битката — установи Алистър Марлоу и си каза, че Данте Лейтън, капитан на „Морския дракон“, маркиз Джакоби и господар на Мердрако, наистина има дяволски късмет.

Алистър усети облекчение. Изглежда всичко се развиваше според очакванията им. Докато вървеше към замъка, той не преставаше да мисли за доброто на капитана си.

— Ела да ти покажа Мердрако. — Данте улови тясната ръчица на Реа, хвана юздите на двата коня в другата си ръка и я преведе под арката под погледите на каменните дракони.

Всички влязоха в големия вътрешен двор и тръгнаха по кръглата пътека, някога обкръжена от стъпаловидно оформени градини. Тя ги поведе към сградата, разположена върху заоблен хълм. Сега вътрешният двор изглеждаше още по-голям; грижливо подрязваните някога живи плетове от тис и чимшир бяха избуяли и закриваха павирания път. Рододендрони и хортензии цъфтяха на воля по целия двор. Клони и листа плуваха в мръсната вода на красивото езерце с фонтан. След като оставиха зад гърба си портиерската къщичка, можаха да видят високата каменна стена, която обграждаше вътрешния двор и завършваше в стопанските постройки. Те разделяха двора и от другата страна се виждаха още едни порти от ковано желязо. Точно срещу оборите беше едното крило на замъка. То се допираше до стената, която обграждаше цялата лява страна и се връщаше до къщата на пазача.

Странна тишина обгърна групата хора, които крачеха по павирания път. Сякаш прекосяваха гробище. Плевелите бяха пробили паважа и на минаване се увиваха около полата на Реа. Копитата на конете трополяха като гръмотевици в чувствителните й уши. Реа се чувстваше като натрапница в това изоставено място.

Ако Данте беше разочарован от занемареното състояние на имението, той с нищо не го показваше. Когато минаха покрай конюшните, той заговори спокойно:

— Благодарение на дука ще положим основите на прекрасна нова порода. Много ми се иска да убедя младия мъж, който се грижи за впряговете, да се върне отново при нас, след като откара каретите и каруците обратно в Кемъри. Момъкът върши отлично работата си.

— Така и трябва — усмихна се Реа. — Нали е ученик на Батърик. Вече сме дали на семействата от околността няколко чудесни коняри. Батърик ги учи на всичко, което знае. Не бих се изненадала, ако е изпратил Клоусън с нас точно затова. Той знае, че ще имаме нужда от добър човек за конюшнята. Можеше да ни даде и друг коняр, защото и новак би се справил с впряговете. Сигурно е искал Клоусън да види Мердрако и сам да се убеди, че с теб може да се работи.

— Да работи с мен? — Данте не повярва на ушите си.

— Ами да. Фактът, че Батърик ни е изпратил най-добрия си помощник, е многозначителен — обясни Реа и изгледа полуразрушените обори.

— Защо мислиш така?

— Ако Батърик не бе харесал отношението ти към конете, нямаше да те препоръча за работодател. Баща ми също нямаше да ни направи този щедър подарък, ако Батърик не бе дал съгласието си — засмя се Реа. Данте дори не подозираше колко е важно мнението на главния коняр.

— Тогава не съм сигурен, че трябва да покажа оборите на Клоусън. Боя се, че Батърик ще се ужаси от състоянието им — промърмори Данте и макар че се шегуваше, в гласа му прозвуча горчивина.

— Боя се, че и Саундърс ще си заскубе косите, като види градините — намеси се Робин.

— Кой е Саундърс? — попита Данте, без да откъсва очи от главната сграда, към която се приближаваха с всяка стъпка.

Реа усещаше почти физически вълнението му.

— Той е градинар на Кемъри — обясни Робин. — Побеснява от яд, когато някой се осмели да смачка цветята му.

— Не е точно така, Робин, и ти го знаеш — поправи го Реа. — Той просто не обича Шопитий, и не без основания, както знаеш.

— А кой е Шопитий? — провикна се Кони Брейди.

— Понито, което Робин яздеше по-рано. И то безогледно.

— Помните ли как Робин бутна лорд Рендейл в езерцето с лилиите, тъкмо когато се готвеше да направи предложение за женитба? — включи се в разговора Франсис и избухна в смях.

Данте също се засмя. Много му се искаше да бе видял със собствените си очи случката, защото не можеше да понася граф Рендейл и тайно в себе си се надяваше Каролайн Уинтърс да стане следващата графиня Рендейл. И двамата си заслужаваха партньора.

Широко стълбище с няколко ниски стъпала водеше към главния вход на Мердрако. Над дъбовата врата се издигаше арка. Реа беше почти убедена, че тежката врата ще се противопостави на волята на Данте, който уверено сложи ръка върху голямата месингова топка. За нейна изненада вратата се отвори и ръждясалите панти тревожно изскърцаха.

Когато пристъпиха прага на голямата зала с колони, подпиращи високия таван, миризма на гнило ги удари в лицата. Единственият източник на светлина беше замърсеният еркерен прозорец над входа.

Това свято място, озарено от неземна светлина, бе обезчестено и пред очите на новодошлите се разкри гледка, която никога нямаше да забравят.