Лори Макбейн
Мрак преди зората (24)

Глава двадесет и трета

Когато му поставиха превръзката, Франсис Доминик изкриви лице.

— Ау, ако я стегнете още малко, ръката ми ще изсъхне — възпротиви се той и се опита да огледа по-внимателно действията на дребния стюард. Като видя как кръвта му се процежда през снежнобелия лен, младежът преглътна и се зарадва, че е седнал. Видът на кръвта му напомняше твърде болезнено, че е смъртен.

— Спокойно, лорд Франсис, раната е само повърхностна. Няма да ви създава ядове. Май имахте късмет. Шелби вече не е толкова добър стрелец като по-рано, иначе сега щяхме да се занимаваме с погребението ви — успокои го Хюстън Кърби. Нетактичността му допринесе за моменталното спиране на болката. Такива и бяха намеренията на Кърби. Освен това му се искаше да развесели малко лейди Реа, която трепереше от нерви. Тя стоеше зад Франсис и наблюдаваше с критичен поглед действията му. Това го караше да не забравя, че пациентът му е син на дук и наследник на Кемъри.

— Такъв бил значи Джак Шелби — промърмори Франсис и хвърли смаян поглед към хората, които го бяха наобиколили. — Ако знаех това, нямаше да си дам труд да се представя, когато влязох. Трябваше веднага да го застрелям. Божичко, той е много по-лош, отколкото си го представях — продължи възбудено младежът. — За бога, та той искаше да ме убие! А знаеше, че имам приятели, които ще отмъстят за смъртта ми. Въобще не го интересуваше наблизо ли са приятелите ми или не. Нима този човек не се страхува от нищо? — запита се нервно Франсис.

— Той е луд — изръмжа Кърби и сряза превръзката с ножа си. Докато завързваше двата края, си пожела да стегне така и въжето около шията на Джак Шелби.

— Не, Кърби, не е луд. Той вярва в силата си — подхвърли небрежно Данте. Маркизът бе седнал в едно кресло и беше протегнал към огъня все още обутите си в ботуши крака. — И това го прави надменен, може би и непредпазлив. Или поне така се надявам.

Реа, която вече беше уверена, че Кърби си разбира от работата и че раната на Франсис не е опасна, отиде при него.

— Къде беше? — попита тихо тя. — Събудих се, а теб те нямаше. Толкова се разтревожих. Къде си ходил? — Тя погледна уплашено калта по ботушите му и зелените петна на коленете. Петната й напомниха кадифения мъх, който покриваше стените на Мердрако. — Боях се за теб, Данте.

Мъжът се надигна и я притисна в прегръдките си. Реа цялата трепереше.

— Прости ми, но не исках да те будя. Отидох в Мердрако, за да проверя дали контрабандистите палят сигнални огньове в кулите. Надявах се да заловя някой от тях на местопрестъплението — прибави той, макар че знаеше как ще реагира жена му.

— О, Данте! Можеха да те убият! Защо не осведоми властите? — попита тя, защото все още вярваше в закона. — Трябваше да вземеш със себе си поне Алистър! — Реа отмести очи към младежа, който очевидно се чувстваше виновен, макар че нямаше нищо общо с тайната разходка на капитана и само до преди малко бе спал мирно в леглото си. Той сметна, че чува обвинение в гласа на лейди Реа, и целият се изчерви. — Защо точно тази нощ? — продължи с въпросите тя.

— Миличка, забрави ли, че някога и аз бях контрабандист? Знам как работят тези хора. Тази е първата безлунна нощ след бурята, в която можеха да разтоварят стоките си на сушата. Именно затова… — Данте вдигна рамене.

— Значи смяташ сам да се справиш с контрабандистите? — ядоса се не на шега Реа. Той можеше да бъде убит, докато тя лежеше в топлото си легло и спеше.

— Никога не съм бил толкова изненадан и толкова уплашен като тази нощ, когато те видях в ръцете на Джак Шелби. — В очите на Данте отново блесна бесният гняв, който го бе обзел с наближаването на гостилницата. Той бе чул изстрел, последван от писък на жена, и бе хукнал като луд към отворената врата на кръчмата. Бе извадил пистолета си и се бе втурнал право в лоното на ада, защото цялото помещение бе обгърнато от дим. На пода лежеше окървавена фигура. В приглушената светлина тъмните фигури на бандитите изглеждаха нереални, ала жената, която отчаяно се опитваше да се измъкне от грубата прегръдка на някакъв мъж, в никакъв случай не беше плод на фантазията му.

Данте непрекъснато се опитваше да прогони тази гледка от съзнанието си. Той бе потънал в мислите си и изненадано подскочи, когато Франсис се намеси в разговора:

— Е, използват ли кулите? — Младият мъж вече беше сигурен, че не стои пред портите на рая и гореше от желание да узнае всички подробности.

— Да. Изкачих се на кулата, без да съборя дори една паяжина. На последния етаж намерих няколко одеяла и празни бутилки. Постът сигурно е прекарал доста неприятни нощи там, докато е чакал сигнала на контрабандистите — обясни Данте.

— Колко жалко, че когато си отишъл, там е нямало никой — гласеше коментарът на Франсис, който жадуваше за отмъщение.

Реа изгледа унищожително брат си.

— И аз се надявах на същото — призна Данте. После замислено смръщи чело и добави: — Все пак останах с чувството, че кулата не се използва от доста време насам.

Хюстън Кърби, разумен и делови мъж, изгледа смаяно капитана си и продължи да се занимава с кървавите парчета плат.

Алистър Марлоу имаше малко повече въображение.

— Защо са го използвали, а сега са престанали? Според вас там отдавна няма пост, така ли?

— Да, странно е, но нямам логично обяснение за това — отговори Данте.

— Говориш почти като леля Мери. Ако тя беше тук, щеше веднага да ни каже къде се срещат контрабандистите и къде разтоварват стоката си — ухили се Франсис, без да обръща внимание на недоверчивата физиономия на Хюстън Кърби.

— Смятам, че чухме достатъчно истории за престъпници, призраци и демони. Не е нужно да намесвате в тях и името на добрата лейди Мери — укори го строго стюардът, който уважаваше извънредно много сестрата на дукесата.

— Може някой от постовете да е сънувал лош сън и да се е събудил с писък, защото е видял призрак. Вероятно бандитите сами са се подлудили с тези истории за бродещия призрак — предположи Алистър. Това обяснение за опразнената кула му се струваше най-правдоподобно.

Пред вратата се чу тътрене на стъпки, последвано от силно чукане. Алистър зае позиция до вратата и извади шпагата си, а Данте бързо скри Реа зад гърба си. Ръката му се стрелна към пистолета, оставен в долния край на леглото.

— Влез! — извика Данте. Макар да бе видял със собствените си очи, че на зазоряване „Синовете на сатаната“ напуснаха гостилницата, той нямаше да се учуди много, ако Джак Шелби бе решил да се върне.

Вратата се отвори и в стаята влезе Сам. Той едва удържаше тежката табла с няколко кани и китайски порцеланов чайник.

— Дора каза, че сигурно имате нужда от нещо освежително — заяви той и постави таблата върху скрина пред леглото. — Лейди Реа сигурно трепери от студ и чашка горещ чай ще й се отрази добре — добави той и я потърси с поглед. — Съжалявам, мислех, че младата лейди също е тук.

— Много ви благодаря — обади се Реа и излезе иззад гърба на Данте. — Наистина имам нужда от нещо топло. Не мога да спра треперенето си.

Тя се усмихна и Сам Ласкомб усети огромно облекчение. Чувстваше се отчасти отговорен за опасността, на която бе изложена Реа. Все пак това стана под неговия покрив. Сам благодареше на небето, че влезе навреме в кръчмата и предотврати проливането на още кръв. И без това месеци наред щеше да сънува кошмари, защото синът на дук Кемъри беше ранен в неговия дом.

— Иска ми се да имах малко от специалното лекарство на мисис Тейлър — промърмори Реа и хвърли дяволит поглед към Франсис, който измъчено изкриви лице.

Сам Ласкомб я изгледа смаяно, после се засмя.

— Смятам, че Дора е имала предвид същото, защото сложи в чашата ви малко от специалната смес на чичо си Алф. Той открай време си беше странен тип, скитник. Накрая се засели някъде на юг, близо до Бъкфастли. Вече не знам с какво се занимава, но сигурно не е нещо почтено. Всъщност това не ме учудва, защото майка му беше половин циганка или поне така се говореше — увлече се в разказа си Сам, но като забеляза любопитните погледи на присъстващите, поклати глава и млъкна. Очевидно нямаше особено добро мнение за роднините на жена си.

Всички мълчаха. Сам Ласкомб продължаваше да стои в средата на стаята и да пристъпва от крак на крак, без да поглежда някого в очите.

— Аз… Аз просто не знам какво да кажа, милорд. За нищо на света не бих желал да се случи нещо с лейди Реа и съм възмутен от онова, което причиниха на лорд Франсис. Аз… аз се надявам, че ми вярвате — измънка загрижено той и нервно потърка ръце, когато усети пронизващия поглед на Данте.

— Вие ги предупредихте, нали, Сам? — Данте направо слиса гостилничаря с въпроса си. — Аз познавам добре контрабандисткия занаят. Сигурно вече сте чули от мастър Брейди някои разкази за миналото ми.

Сам Ласкомб почервеня целият. Едно беше да те заподозрат в контрабанда, но съвсем друго да го признаеш открито.

— Вижте, при нас идват какви ли не гости. Ние сме единствената кръчма между Мерли и Уестли Ебът. — Това беше всичко, което Сам Ласкомб призна доброволно. — Естествено аз знам за враждата между вас и Джак Шелби и ако можех да се отърва завинаги от ония момци, със сигурност щях да го направя, но… — Гласът на гостилничаря звучеше потиснато. — Много неща се промениха тук, след като ни напуснахте, милорд — обясни мрачно той. — Човек трябва да внимава, иначе ще свърши като храна за рибите в морето.

— Не е нужно да ми обяснявате, Сам. Всички правим, каквото можем, за да оцелеем — отговори Данте и Сам кимна облекчено. — Освен това, няма защо да се тревожите, че днешната случка може да се повтори или че ще подпалят покрива над главата ви. Ние възнамеряваме незабавно да се преместим в ловната хижа. Смятам, че направихте достатъчно за нас с гостоприемството си. — Данте говореше искрено и дори Хюстън Кърби се учуди на великодушието на капитана.

— За мен беше чест — отговори също така искрено Сам Ласкомб, макар че не можа да скрие напълно облекчението в гласа си. Сега, когато лордът и семейството му смятаха да се преместят, поне щеше да спи по-спокойно.

— Не смятам, че има за какво да се тревожите по отношение на Джак Шелби — продължи делово Данте Лейтън. — Той ще бъде зает да обмисля как да ме хване в капана. Освен това, вашата гостилница е твърде важна за контрабандистите и те няма да я изгорят — заключи той.

За съжаление последният аргумент не успя да убеди напълно Сам Ласкомб. Гостилничарят се тревожеше за сигурността на лорда.

Опасността, в която се намираше Данте, беше очевидна и за Реа. Тя знаеше, че мъжът й е твърдо решен да сложи край на престъпленията на Джак Шелби.

Тази мисъл наистина занимаваше Данте, защото той проговори тихо и повече като на себе си:

— Сигурно скоро ще настъпят някои промени. Аз отново съм най-големият земевладелец в тази област и няма да допусна бандата да ме тероризира. Обещавам ви, Сам Ласкомб, че „Синовете на сатаната“ ще се озоват в ада, още преди да се осмелят да пристъпят земята на Мердрако. Кълна се в това.

Това разкритие смая гостилничаря. Сър Майлс Сандбърн беше собственик на околните земи, включително на тези, които някога принадлежаха на семейство Лейтън — поне така смяташе Сам досега. Той потърка замислено брадичката си и когато най-после проумя думите на Данте, страхът му се засили. Маркиз Джакоби се опълчваше срещу мощен враг, лично засегнат от предстоящите промени. Сам Ласкомб беше готов да се обзаложи в това.

Най-вероятно лордът ще загуби живота си в опит да победи враговете, каза си Сам и хвърли съчувствен поглед към лейди Реа. Тя наблюдаваше с любов коравото лице на съпруга си и внезапно гостилничарят се почувства като натрапник между двама влюбени. Той се запита какво ще направи младата лейди, ако съдбата се обърне срещу мъжа, който се бореше смело за правата си върху Мердрако.