Лори Макбейн
Мрак преди зората (4)

Глава трета

Осем удара на камбаната възвестиха часа и смяната на вахтата, която се извърши на кораба на Негово Величество „Хиндрънс“, едномачтов ветроход от финансовата служба. Той патрулираше покрай пустинните брегове на Девъншир със задачата да попречи на контрабандистите да свалят на сушата стоките си — необложен с данъци алкохол, чай, тютюн, коприна и парфюми. Само че по крайбрежието имаше твърде много тайни заливи, където в безлунните нощи нетърпеливо се събираха банди въоръжени мъже. За Короната не беше възможно да спре контрабандисткия занаят. Кралските офицери и войници не бяха достатъчно, затова балите и сандъчетата изчезваха с дузини в съседните селски къщи, хамбари и кръчми. Понякога ги криеха дори под свещените сводове на църковните изби, като придружаваха стоката с бъчвичка бренди — награда за викария.

А сега, в бледата светлина на зората, флагът на Короната висеше на парцали. Бяха го издигнали, преди да дадат предупредителен изстрел по лодката на контрабандистите. Трясъкът на оръдието, който последва, бе заменен от мъртвешка тишина, и сега вълните се плискаха по разтрошените палуби и греди на гордия някога, а сега повлечен към дъното кораб. Хората от екипажа, които не бяха изхвърлени от борда и удавени, бяха напуснали кораба.

Корабът на Негово Величество „Хиндрънс“ беше добър, с добър капитан и добър екипаж. Но бе примамен в коварен капан. Курсът бе начертан от вражеска ръка и когато се увериха, че са осъдени, хората от екипажа посрещнаха смело смъртта в скалите на негостоприемния бряг.

Студено и гневно, морето люлееше „Хиндрънс“ на пенестите гребени на вълните, които се стремяха към брега и непрестанно запращаха корпуса към скалите. Платната бяха изпокъсани и висяха на парцали, главната мачта беше счупена и потъна в морето.

В сивата светлина на зората се очертаваха тъмните върхове на крайбрежните скали, които се издигаха към небето. Над тях стърчаха само две самотни черни кули. От тези кули бе дошла сигналната светлина, която подмами „Хиндрънс“ към островърхите рифове, едва скрити под повърхността на мрачното море.

В средата на стръмно издигащите се крайбрежни скали бе издълбана тясна ивица пясъчен плаж. За малкото отчаяни мъже, оцелели след потопяването на кораба, тя беше единствената надежда да се спасят от подводното течение и разбиващите се в скалите коварни вълни. Ала изтощените до смърт матроси, които успяха да се доберат до брега, не намериха сигурно убежище на тази отдалечена ивица. Там вече ги чакаше бандата контрабандисти, въоръжена с ножове и тояги, за да довърши онова, което не бе успяло морето.

Когато слънцето се издигна над кулите, ясно очертани в утринното небе, то стана свидетел на извършеното жестоко дело. Труповете бяха полузаровени в заляния от морските вълни пясък или се носеха по течението към мокрия си гроб.

Мъртвите не могат да говорят. Защото ако можеше да раздвижи подутите си, слепени от солта устни или да повдигне окървавената си ръка, капитанът на „Хиндрънс“ щеше да назове убийците. Щеше да изобличи предателя и да разкаже тъжната история на кораба и екипажа, които вече не съществуваха.

Щеше да съобщи за коварството и предателството на свой близък, офицер на Короната, да разкаже как сам той, подозирайки предател сред войниците си, разположени в Уестли Ебът, е направил опит да разкрие шпионина, предупредил контрабандистите. Ала добрият капитан бе станал жертва на фаталната заблуда да довери подозренията си не на когото трябва. Твърде късно бе осъзнал кой е истинският негодник.

Капитанът и онзи, комуто той по погрешка се бе доверил, уважаван джентълмен и човек с високо обществено положение, разпитаха заедно заподозрения офицер. Накрая той рухна, призна предателството си и помоли за снизхождение. Молбата за милост бе придружена от обещанието да съобщи важни сведения за намеренията на контрабандистите. Те гласяха, че тъкмо тази вечер било планирано разтоварване на стоки в Бишъпс Крийк. Припламване на огън трябвало да подаде уговорените сигнали — две светвания, после три, това щял да бъде знакът, че въздухът е чист; след като разтоварят бъчвите, сигурно щели да отседнат в „Бишъпс Грейв Ин“, защото Сам Ласкомб и контрабандистите били много гъсти.

Въпреки че всъщност не го искаше и самият той би трябвало да знае по-добре, капитанът се остави да го убедят, че не е нужно да информира началниците си за признанието на офицера, поне засега. Все пак джентълменът, който го посъветва да постъпи така, беше местният магистрат. Именно той препоръча абсолютно мълчание. Според него било най-добре да изпратят депешата утре. На зазоряване контрабандистите щели да бъдат обезвредени и оковани във вериги. Съобщението до властите щяло да гласи, че вече никой няма да опустошава държавната хазна в тази част на страната.

Нищо неподозиращ, младият капитан на „Хиндрънс“ доверчиво се съгласи. Уверението на магистрата, че той лично ще се погрижи да достави безчестния офицер в затвора на Уестли Ебът и да изпрати войниците в уговорения час на Бишъпс Крийк, където да окажат на капитана всяка възможна помощ, също не събуди недоверието му.

Може би все пак трябваше да заподозре нещо, когато корабът на контрабандистите изникна от мрака така внезапно, сякаш бе очаквал тази среща. Крехкият плавателен съд кръстосваше пред носа на „Хиндрънс“, бандитите сипеха проклятия, ругаеха крал Джордж и всички, които му служеха, и открито предизвикваха кралския кораб да ги последва.

Уверен, че постъпва правилно, капитанът на „Хиндрънс“ заповяда на кормчията си да вземе курс срещу корабчето на контрабандистите. Скоро двата плавателни съда бяха достатъчно близо един до друг, за да бъде извършено нападение.

Капитанът вече предвкусваше победата, смесена с барутния дим от последния залп, даден от носа на „Хиндрънс“, когато някъде в далечината проблесна светлинният сигнал на Бишъпс Крий. Ала вместо двете светвания, последвани от три, поредицата завърши с четири сигнала. Това беше уговореният знак, че контрабандистите са арестувани и са на сигурно място в затвора.

Бандата беше в капана. Капитанът бе успял да им отреже пътя и корабчето им не можеше да излезе отново пред вятъра. Те бяха впримчени между входа към залива и драгуните на брега. Корабчето на контрабандистите беше в такова положение, че не можеше да даде залп, а и малокалибрените оръдия не бяха в състояние да причинят зло на кораба на Негово Величество „Хиндрънс“.

Внезапно вехтата черупка на бандитите се завъртя и носът й се обърна по вятъра. Рязката промяна на курса изненада капитана, защото врагът му би трябвало да е разбрал, че от този капан няма измъкване. Ала преди да даде заповед да обърнат кормилото, се чу ужасен трясък. Корпусът на „Хиндрънс“ застърга в рифовете. Зейна голяма дупка, корабът потръпна и спря.

Сякаш зла поличба, слънцето се появи иззад сянката на тъмните кули и огря мястото на предателството. Капитанът най-сетне осъзна, че не се намира пред Бишъпс Крийк, а е примамен в опасните води на „Дрегънс Коув“, където не се осмеляваше да влезе нито един кораб, освен ако не беше добре запознат с единствения тесен провлак между скалите и рифовете.

Тесният канал минаваше на диагонал през подводните скали, простиращи се по цялото продължение на залива; зад тази точка водата не беше достатъчно дълбока за сигурно преминаване.

Така кралският кораб бе изоставен на стихията на морето, а капитанът и малкото моряци, които умееха да плуват или бяха успели да се заловят за изпочупените мачти, се отправиха към сушата. И там, на мокрия пясък, ги посрещна лично шпионинът, за когото капитанът вярваше, че е в затвора на Уестли Ебът.

Когато в мига на смъртта младият капитан вдигна очи към небето, последното, което остана в съзнанието му, беше една от тъмните кули на Мердрако. И един джентълмен на кон, който бавно се отдели от сянката й. В първата светлина на настъпващия ден умиращият капитан на „Хиндрънс“ прокле във вечността лика на мъжа, комуто бе повярвал.

Бяха минали две седмици. В малко уелско село от другата страна на канала, един самотен мъж стоеше пред простия параклис от сив камък в края на гробището. Изложил лицето си на ледения западен вятър, той се взираше в прясно натрупаната пръст на новия гроб.

По някое време мъжът вдигна очи и отправи поглед далеч над разбунените води, знаейки, че зад вихрушката от облаци, увиснала ниско над хоризонта, се намира английският бряг. После отново сведе глава и устреми поглед към гроба на брат си. Очите му овлажняха от вятъра, който не преставаше да блъска загърнатата в пелерина неподвижна фигура. После, с последно сбогом и твърдо обещание в ума си, бавно се отдалечи.

Никога нямаше да забрави думите, издълбани на студения, полюляващ се надгробен камък:

„В памет на Бенджамин Лойд

Капитан на кораба на Негово Величество «Хиндрънс»

Обичан. — Почитан. — Оплакан“