Лори Макбейн
Мрак преди зората (3)

Глава втора

— Още едно парченце от сладкиша с цариградско грозде, Кони? — попита с усмивка лейди Реа Клер.

— Не, благодаря, милейди. Вече съм толкова сит, че новите ми панталони се пукат по шевовете. — Кони Брейди вдигна ръка към устата си, за да прикрие едно оригване, и смутено сведе очи.

— Не забравяй млякото си, Кони — напомни му Реа.

Кони Брейди изпухтя. Направи го точно като Хюстън Кърби, когато не беше доволен от нещо.

— Моля за извинение, милейди, но не обичам мляко. Чувал съм, че не е здравословно. Мисля, че една глътчица ейл ще ми се отрази по-добре.

— Така ли? Май ще се наложи да разкажа на мама и чичо какво си ми казал.

— Какво?

— Знаеш ли, мама се кълне в млякото, също и чичо Ричард. А и двамата се радват на добро здраве.

— За дукесата ли говорите, милейди? Нима тя пие мляко? — попита със съмнение в гласа Кони и хвърли недоверчив поглед към каната пред себе си.

— Няма ли да пийнеш поне малко, заради мен? — попита тя и по устните й заигра дяволита усмивка.

Момчето си пое дълбоко дъх и отпи голяма глътка, както би го направил някой закоравял пияница.

— Благодаря ти — промърмори Реа Клер. Колко й напомняше за брат й Робин! Момчетата бяха на една възраст и имаха същите сини очи и тъмни коси. И двамата се отличаваха с известна лукавост, която би трябвало да бъде предупреждение за всеки, сметнал ги погрешно за ангелчета, каквито изглеждаха външно.

— Капитане, милейди, имате ли нещо против да се оттегля? Много ми се иска да се присъединя към другарите си. Мисля, че преди половин час видях мистър Кърби да идва насам. Освен това, чух гласа на Лонгакрес в кръчмата. Ще ми се да поговоря малко с него.

— Съгласна съм, Кони. Изчезвай оттук! — заповяда лейди Реа Клер със снизходителна усмивка, защото отлично знаеше, че момчето никога няма да се насити на пиратските истории на Лонгакрес.

— Капитане, сър?

— Тичай, мистър Брейди — изрази съгласието си капитанът. — Само внимавай с ейла — посъветва го той.

— Значи тази вечер нямате нужда от мен? Да отнеса ли някаква вест на мистър Кърби? — попита Кони, стана и се отдалечи от масата, отрупана с празни чинии.

— Не, тази вечер нямам нужда от никого. И Кони, не забравяй, че си заможен млад мъж. Вече не е нужно да молиш някого за разрешение или да му служиш. Онова, което ще правиш отсега нататък, е твоя лична работа — напомни капитанът на своя млад приятел, който бе прекарал половината от живота си на служба при него.

Кони Брейди смръщи чело. Тази мисъл изглежда му създаваше грижи. След малко вдигна мършавите си рамене и пожела на капитана и дамата му лека вечер. Когато отвори вратата, за да иде при другарите си в кръчмата, хвърли бърз поглед назад. При вида на Данте Лейтън и лейди Реа Клер, които се бяха настанили удобно до камината, по лицето му се изписа странен копнеж.

Когато вратата се затвори зад слабичката му фигура, Реа Клер грижливо сгъна салфетката си и я остави на масата.

— Понякога изглежда толкова самотен. Обича да седи с другарите си и да слуша старите пиратски истории, но дълбоко в сърцето си е останал самотно малко момче — промълви тя с тъжно изражение на лицето. Макар да бе израснала в семейство, в което всички се обичаха, тя бе познала самотата и се тревожеше за Кони.

Данте Лейтън изглежда бе забравил дългите празни дни, когато още нямаше семейство.

— Не съди за Кони според брат си, Реа. Кони Брейди е бил на много места по света и е видял повече от всеки мъж, който би могъл да му бъде дядо. Той се научи да бъде силен, Реа. И има пред себе си бъдеще, за което повечето хора ще му завиждат. Нищо няма да му липсва. Той не се нуждае от съчувствието ти, скъпа моя.

— Може би се нуждае от обич и от семейство, което да се грижи за него. Това е много повече, отколкото може да се купи с пари — отговори Реа спокойно, но уверено.

— Семейство? А какво е семейството? Няколко мили хора, които си доставят взаимна радост? Или куп егоисти, които имат кръвна връзка помежду си, но не означават един за друг нищо, ама нищичко? — Усмивката му беше подигравателна.

— Ужасно е да говориш такива неща.

Данте нежно я целуна по челото, сякаш искаше да се извини, защото веднага забеляза колко я е наранил и изплашил с думите си.

— Аз не произхождам от семейство, членовете, на което се обичаха. Баща ми живееше в свой собствен свят, в който нямаше място за мен. Кой знае по каква причина, той оставяше своя единствен син да чувства, че не е обичан. Не, може би това е твърде силно казано — поправи се Данте. — По-добре да го изразя така: никога не се интересуваше как съм и какво правя. А високо цененият ми дядо, старият маркиз, се грижеше повече за запазването на фамилната традиция, отколкото за желанията и потребностите на семейството си. Никой от нас не проявяваше особена загриженост за близките си.

— А майка ти? — попита меко Реа и над виолетовите й очи падна тъмна сянка.

— Майка ми? — повтори Данте, сякаш тази дума му беше чужда. — Тя ме обичаше толкова силно, че предпочете смъртта, вместо да види как синът й се превръща в зрял мъж. Не съм й дал особен повод да се надява, че момчето й ще стане достоен мъж или дори син, с когото може да се гордее. Твърде късно осъзнах кой е истинският ми неприятел и че мама никога не е била щастлива с… — Данте замлъкна и след малко продължи с твърд глас: — Е, излишно е да казвам, че не се постарах да направя живота й поносим. Смятам, че също нося част от вината за онова, което се случи. Само ако можех да й бъда приятел. Само да се бе обърнала за помощ към мен… — Данте говореше повече на себе си, отколкото на Реа. Очите му се затвориха при спомена за миналото и той не можа да забележи почти инстинктивния жест, с който младата жена се приближи до него.

Данте вдигна ръката, която Реа искаше съчувствено да докосне, и нетърпеливо прокара пръсти през кестенявите си къдрици.

— Сигурно е била отчаяна. Как ли е страдала… Понякога се питам какво ли си е мислила в онзи бегъл и въпреки това безкраен миг преди разсъмване. Само да беше почакала, да ми беше дала шанс, аз непременно щях да уредя нещата. Но тя не го направи. Бяхме се скарали, за кой ли път през онези последни дни. Не я разбрах правилно и изскочих като луд от библиотеката, без да я удостоя дори с поглед. Чух как извика името ми, но не се обърнах. И вече не я видях. Отидох в Лондон и само няколко дни след това получих известието за смъртта й. Казаха ми, че е било нещастна случайност, че пътеката е била хлъзгава след големия дъжд и тя е загубила опора. Всеки знаеше, че тя обича да се разхожда по крайбрежните скали. Даже когато се надигаше буря, заставаше горе на скалите и се взираше в морето. По-късно осъзнах, че това е било начин да избяга от мъчителното си съществуване. Вероятно един ден си е казала, че съществува и друг, последен и необратим изход. Сигурно го е сметнала като спасение, докато се е взирала в плискащите се дълбоко под нея вълни. И на разсъмване е направила последната крачка. Сложила е край на всичко.

— Не, Данте, не бива да говориш така. Може би тя наистина се е подхлъзнала — прошепна Реа, разтърсена от измъчения израз на лицето му.

— Последните думи, които ми каза, преди да избягам, бяха: „Може би смъртта е единственият изход от ада, който създадох за онези, които обичам“. После ме помоли за прошка.

Сивите очи на мъжа потъмняха и Реа имаше чувството, че пред нея стои съвсем чужд човек.

— Помоли ме да й простя. О, господи, каква ирония! Думите й ме преследват и до днес. Жителите на Мерли говорят, че по време на буря понесената й от вятъра фигура все още се явява над крайбрежните скали на Мердрако. Има дори хора, които твърдят, че призракът й броди из голямата зала на палата и че гласът й вика някого, но естествено няма кой да й отговори. Дори викарият на съседното село Уестли Ебът е казал, че в една безлунна нощ е видял неземно явление на една от кулите на Мердрако. Всъщност — прибави цинично Данте, — той предпочита да си пъха носа в бутилката, отколкото в библията, затова думите му не могат да се вземат за чиста монета.

— Откъде знаеш всичко това? Мислех, че повече от петнадесет години не си се връщал в Мердрако. — Реа искаше да знае всичко за мъжа, когото обичаше.

Данте се смути за миг от въпроса й, после сви рамене.

— Не е важно откъде го знам — отговори той. — Повечето добри хора смятат самоубийството за грях. Те вярват, че душата никога не намира покой и е осъдена да броди по земята за вечни времена. По-точно казано, прокълната. Мама наистина не постъпи много умно, като смени един ад с друг.

— Данте, толкова съжалявам — промълви неловко Реа. — Не знаех това. Никога не си ми разказвал за времето преди бягството си. — Ръката й меко докосна загорялата му от слънцето буза.

Не беше подготвена за силата, с която пръстите му се сключиха около ръката й, и едва не извика от болка. Данте грубо издърпа Реа от стола й и я намести на скута си. Вгледа се дълбоко в изплашените й очи и заговори с твърд глас:

— Ти не си част от този живот. Не искам той да те засяга, не искам да знаеш какво момче съм бил. Питам се дали ще ми останеш вярна, все едно какво ще се случи или какво ще научиш за мен. Може би, любима моя, ще сметнеш живота с мен толкова непоносим, че ще поискаш да ме напуснеш? Дали ще нараня и теб, както нараних всичките си близки хора? Или ще останеш завинаги при мен, мое малко райско цвете? — Очите му милваха златното великолепие на косата й.

— Данте, ти знаеш, че моята любов принадлежи на теб за вечни времена. Обещах ти това, нали?

Данте разхлаби хватката си, тъй като забеляза обидения израз на очите й, и нежно целуна дланта й.

— За вечни времена? Само да можех да ти повярвам. Но се боя, че нищо не е вечно. Само ще загубиш, ако се отдадеш на измамната вяра, че щастието, което намерихме днес, ще трае и утре.

Той очевидно не осъзнаваше колко са жестоки думите му. Реа отвърна лице. Този човек я плашеше. В гласа му звучеше такава безнадеждност.

Данте обърна лицето й към своето, но този път движението му беше изпълнено с нежност.

— Уплаших те, нали? Не исках, повярвай ми. Но е толкова лесно да посееш съмнения или да разрушиш чувства, смятани за вечни — произнесе предупредително той. — Никога не допускай друг човек да те настрои срещу мен, Реа. Обещай ми!

Реа се взираше в него в безмълвно объркване.

— Обещаваш ли ми?

— Обещавам — закле се най-после тя.

— Един ден може би ще се усъмниш в мен, но никога не се съмнявай в любовта ми. Сигурно ще научиш за скандали, свързани с моето име, но колкото и достоверно да ти прозвучат, първо ела при мен и ме помоли да ти обясня всичко. Дай ми шанс да разсея съмненията ти. Или дори да призная грешките, които съм извършил. Реа, никога не бягай, без да си ме изслушала — помоли едва чуто той.

— Никога няма да те напусна, Данте.

— Колко ти е лесно да обещаеш това сега. Но какво ще стане утре? — промърмори той, преди устните му да се спуснат върху нейните, да ги разтворят и да се насладят на добре познатия им и обичан вкус.

Реа обгърна с ръце врата му и отговори на целувката с нарастваща пламенност. Винаги е така, помисли си замаяно тя, когато усети пръстите му да се плъзгат към дантелите на деколтето й. Нищо не можеше да му откаже. Не можеше да мисли за нищо друго, освен за него, когато я гледаше, когато я докосваше и я любеше. Когато бяха заедно, останалият свят преставаше да съществува.

За нещастие обаче в този свят съществуваха неотложни дела, които изискваха решение, и упорито чукане по вратата, което нямаше как да не бъде чуто, скоро върна Реа в действителността. Тя се отстрани и се освободи от прегръдката на Данте.

— Отвън има някой — опита се да каже тя, но думите й прозвучаха като задъхан шепот.

— Нека проклетият глупак изчака удобния момент — изръмжа Данте, недоволен, че неканен гост си е позволил да го прекъсне. Не можеше да позволи това, не и в мига, когато бе заровил лице в ухаещата златна коса.

— Данте, моля те — прошепна Реа, усещайки как устните му се плъзгат по меките хълмчета на гърдите й, подали се от разтвореното деколте.

Чукането стана още по-нетърпеливо.

— Този проклетник или е полудял, или е довел цяла армия в своя защита, защото много малко хора биха се осмелили да ме смущават. Едно от малкото предимства, когато те смятат за дявол в човешки образ, нали, любима? — промърмори Данте, когато чукането продължи и зад тежката дъбова врата се чу тътрене на крака.

— Мисля, че е дошла армията. Нищо не помага. Налага се да застана срещу врага — въздъхна Данте и позволи на Реа да се надигне от скута му. Беше в ужасно настроение и не сваляше очи от нея, докато тя отиде в отдалечения ъгъл на стаята и започна да пристяга корсета си.

— Влезте, но на свой риск! Пистолетите са вдигнати! — извика той и гласът му беше на капитана на „Морския дракон“, не на джентълмена.

Реа рязко се извърна, очевидно очаквайки да види Данте с пистолет в ръка. Но той продължаваше да седи в креслото си, загледан към вратата, и на устните му играеше лукава усмивка.

— Ето че сам потвърди лошата си слава — отбеляза сухо Реа, докато приглаждаше дантелите на деколтето си. — Половината слугини и сервитьорки направо припадат от страх, когато минават покрай теб. Почти съм убедена, че ти доставя удоволствие да правиш такова впечатление — обвини го тя, ала усмивката на устните й отне остротата на думите.

— Така ли мислиш? — попита Данте и в гласа му прозвуча искрена изненада, подсилена още повече от внезапната тишина зад вратата.

— Е, влезте или бъдете проклети! — провикна се той, без да обръща внимание на комичното възмущение на Реа.

— Господи, помогни ни! — прошепна едно от слугинчетата, които стояха зад затворената врата и трепереха.

— Какво ти казах? Той е кръвожаден пират! Доплавал е чак от Индиите на личния кораб на сатаната! Даже чух, че един от сандъците му е пълен до ръба с избелели пиратски кости. Това било богатството на дявола — обясни припряно другото момиче.

— И какво още се говори, че прави мъж като него? — попита колебливо първата, докато с омекнали колене си представяше току-що чутото.

— Във всеки случай нищо, за което почтена госпожица като теб би трябвало да се интересува — отговори по-възрастната й другарка.

— О, но той е наистина красив дявол — промърмори замечтано по-младата, без да се замисля над съвета на приятелката си. В този момент тя мечтаеше за мъжа Данте Лейтън и бе забравила страшната му слава на пират.

— От човек като него всичко може да се очаква.

— Така ли мислиш? Но той дори не ни поглежда, когато младата лейди е до него! — промърмори мъдро малката, докато поправяше дантеленото боне върху червеникавите си къдрици.

— Тя е истинска красавица. И е толкова мила, като никой друг. Въобще не се надува, въпреки всичко, ако разбираш какво искам да кажа. Ето, едва вчера ми каза…

— По дяволите, вие двете! Знаех си аз! Да бъда проклет, ако веднага не ви заподозрях! — изрева гостилничарят и се втурна към смутените момичета. — Знаех си, че стоите тук и дрънкате глупости, а долу гостите стоят гладни. Не знам как почтеният човек може да върти занаята си, като му искат нечувани заплати, а обслужването е направо жалко — изруга той и сърдито изгледа уплашените момичета.

— Ама ние чукахме! Знаете ли колко пъти чукахме! Даже удряхме с юмруци по вратата! Това е истината! — извикаха в хор двете.

— Само че се уплашихме от гласа му. Викаше като същински дявол! Каза ни да влезем или да вървим в ада — обясни едва ли не истерично едно от момичетата.

— Добре! Тогава не си пилейте времето и не се мотайте повече — нареди хазаинът. Смехът му огласи дългия коридор.

Двама млади мъже бяха застанали на сигурно разстояние. Ръцете им бяха пълни с грижливо опаковани пакети.

Без да чука отново, хазаинът отвори вратата и въведе момичетата в бърлогата на дявола.

— Аха, най-после. Вече си мислех, че ушите са ми изиграли лош номер — поздрави ги учтиво капитанът на „Морския дракон“.

Без жакет и жилетка, с разтворена почти до кръста копринена риза, Данте Лейтън наистина приличаше на пиратския капитан, за който го смяташе цял Лондон.

Единият му крак беше вдигнат на тапицирано столче, ръцете му лениво въртяха рапирата, поставена напреки на скута му. Ала небрежната поза мамеше, защото присвитите сиви очи измерваха внимателно новодошлите и от погледа им не се изплъзваше нищо.

— Моля за извинение, милорд и милейди, но ако сте завършили вечерята си, момичетата ще разчистят масата — обясни учтиво гостилничарят. Яките му пръсти сграбчиха слугинчетата за раменете и ги побутнаха към масата.

— Всичко е наред — промърмори Данте и погледът му се премести върху двамата младежи, които изглежда не се чувстваха особено уютно и продължаваха да стоят пред отворената врата.

— Вечерята беше превъзходна, мистър Паркъм — похвали го с усмивка Реа Клер и коравото сърце на гостилничаря се разтопи като сняг на слънце. — Младият ни приятел мистър Брейди особено хареса сладкиша с цариградско грозде.

— Наистина ли? — попита със сияеща усмивка мистър Паркъм. — Е, ще предам похвалата на мисис Паркъм, милейди. Тя ще се зарадва да я чуе. Старата Нел Фаргър, която притежава „Кингс Месинджър“ на „Сейнт Мартин Лейн“, все твърди, че прави най-хубавите сладкиши с цариградско грозде в цял Лондон, а пък аз изобщо не вярвам, че гостите й хапват дори една хапка от тях. Смятам, че Нел сама си изяжда по-голямата част. Затова е станала цяла бъчва, а пък е зла като…

— Простете, че ви прекъсвам, мистър Паркъм — намеси се любезно, но твърдо Данте. — Какво желаят онези двама джентълмени?

— Казаха, че са дошли да ви предадат нещо, милорд — отговори хазаинът и хвърли въпросителен поглед към двамата младежи. — И се надявам да са казали истината, защото ако разбера, че са ме направили на глупак и искат да ви натрапят някакви стоки, аз ще… — изръмжа предупредително той и грозните искрици в очите му обещаха незабавно отмъщение. Нямаше съмнение, че ще направи, което казва, защото мистър Паркъм беше як мъж и спазваше обещанията си.

— О, това е самата истина, милорд — обади се бързо един от мъжете и се обърна към Данте, от когото очевидно се очакваше бакшиш: — Изпраща ни мадам Ламбер. Носим роклите, които е приготвила за лейди Реа Клер. Тя ни нареди да побързаме, защото Ваша Милост има нужда от тях, а мадам за нищо на света не може да си позволи да разочарова клиентката си. Тя каза, че семейство Доминик винаги урежда сметките си. Иначе не бихме си позволили да ви безпокоим в този късен час, милорд — обясни той. Веднъж забелязал младата лейди, той вече не можеше да откъсне очи от прекрасното видение в бяло.

— Значи е истина, милорд? — намеси се мистър Паркъм и си каза, че този изискан младеж със скъпите му дрехи вероятно прави и други неща, освен да разнася доставките на мадам Ламбер. Ала когато Негово Благородие кимна, той се подчини и разреши на двамата младежи да влязат.

— Е, щом вече знам кои сте и защо сте тук, вижте да не досаждате на Негово Благородие по-дълго, отколкото е необходимо. А вие двете бързо разчистете масата — заповяда той на момичетата, които чакаха мълчаливо. — Клиентите чакат, затова престанете да зяпате и да крякате и се хващайте на работа. Надявам се скоро да видя глупавите ви физиономии в кухнята — завърши сурово той.

Без да губят време, двамата млади джентълмени започнаха да развиват пакетите и да разпределят съдържанието им върху широкото легло в ъгъла на стаята.

Гледката наистина беше зашеметяваща. Една бледожълта рокля от дамаска, украсена с великолепни диви цветя и пеперуди, и една синя сатенена фуста, многократно подплатена, грабнаха очите като слънчеви искри в мрачен ден. Една розова брокатена рокля с предница от бяла коприна, богато украсена с плетеница от зелени листа и малки розови пъпки от сатен. Тафтена рокля в турскосиньо с рюшове и плисета, с дантела от Валенсия и виолетови панделки на ръкавите. Под нея прозираше фуста от лавандуловосиня коприна.

Ала последната рокля беше тази, която накара двете замаяни момичета да се забравят и да простенат от възхищение. Преодолели страха си, те се взираха в трупащите се върху леглото съкровища. Роклята беше прекрасно творение от златна тъкан, която блещукаше в сиянието на огъня, сякаш призрачни светлинки се гонеха в далечните гори. Ръкавите и драпираната пола бяха обшити с мека дантела, която напомняше на изтъкана от златни нишки мрежа.

Обточената с кожи сапфиреносиня рокля, украсена с хермелин, едва не остана незабелязана, също както богатия набор кърпи, някои обшити с дантела, други избродирани, трети на шарки. А копринените чорапи във всички цветове на дъгата и подходящите по цвят ръкавици останаха грижливо сгънати. Розовите сатенени панталонки и тези от пурпурно кадифе скоро бяха погребани под планината от кадифе, коприна, дантела и кожи. Копринената лавандуловосиня шапка с виолетови пера заслужаваше поне един кратък поглед, но както сламената шапка с нарциси и бержерът с прекрасни копринени рози, и тя не привлече вниманието на смаяните прислужнички. И двете се взираха с опулени очи в роклята от блещукащо злато.

— С ваше позволение, милейди, ще оставя този пакет затворен, защото в него са прибрани нощниците и бельото на милейди — обясни учтиво по-увереният от двамата младежи, макар погледът на светлите му очи да беше всичко друго, но не и учтив.

— Колко сте внимателен — прошепна Реа, без да обръща внимание на дързостта му. — Мама и аз винаги сме били доволни от покупките при мадам Ламбер. Никога не сме имали основания да се оплачем. — Забележката на Реа прозвуча съвсем невинно, особено след като бе придружена със сладката й усмивка. — Мадам Ламбер е надминала себе си, поне с тази рокля. Наистина е великолепна.

— Мадам ще бъде много щастлива да чуе похвалата ви. Естествено милейди има превъзходен вкус. И ако ми позволите известна недискретност, ще кажа, че още в мига, когато милейди пристъпи прага на магазина ни, аз разбрах, че тази рокля не може да бъде облечена от никоя друга жена. Наистина, мадам често ме уверява, че дукеса Кемъри е най-милата й клиентка. Позволете ми още забележката, че тя е една от най-прекрасните дами в цяла Англия, а същото се отнася и за дъщеря й. Колко щастлив е Негова Светлост, че има в дома си две толкова красиви жени. А и надали съществува по-прекрасен дом от Кемъри, който да подслони толкова красота. Ще си позволя да цитирам мадам: „C’est magnifique!“ — произнесе възхитено младият мъж и целуна връхчетата на пръстите си. Акцентът му беше ужасен, въпреки въодушевения жест, който го придружаваше. — Мадам ми е разказвала какъв великолепен дворец е Кемъри. Доколкото си спомням, миналата година тя гостуваше там, за да ушие най-новите тоалети за Нейна Светлост и милейди. Да, Негова Светлост дукът наистина е достоен за завиждане — прибави той с очи, устремени в деколтето на Реа.

— Много сте умен, monsieur, но тъй като сметката за тези рокли ще дойде при мен, а не при Негова Светлост, за в бъдеще се постарайте да насочите любезните си забележки именно към мен.

Студеният глас на Данте Лейтън прекъсна тирадата на младежа, който с прискърбие трябваше да установи, че надали ще получи достоен бакшиш. Когато рискува да хвърли кратък поглед към капитана на „Морския дракон“, момъкът неволно се запита дали ще има късмет да напусне стаята здрав и читав.

Затова внимателно започна да се измъква в посока към вратата, обсебен от мисълта за бягство, ала в този момент едно от момичетата нададе оглушителен писък, който беше в състояние да съживи дори мъртвец. Таблата в ръцете й полетя към пода, порцелановите съдове се пръснаха на парчета, а момичето излетя от стаята. Ужасени писъци отекнаха в коридора. Приятелката й изпищя и побърза да я последва.

Двамата младежи се вцепениха на местата си. Устните им бяха готови да замълвят извинения, макар да не знаеха каква е простъпката им. В този миг Данте Лейтън избухна в луд смях. Тъй като нямаше очевидна причина за това, смехът му окончателно стресна бедните младежи. Сигурно така е изглеждал Данте Лейтън на опръсканата с кръв палуба на своя пиратски кораб. Така е звучал демоничният му смях, когато е пращал някоя бедна душа на дъното на морето.

Странно, но младата дама не изглеждаше никак разтревожена. Тя огледа стаята и внезапно втренчи поглед в натрупаните върху леглото скъпоценни дрехи. Купчината се движеше като диво животно, събудило се от сън, а между коприната и кадифето бляскаха две лукави зелени очи.

И двамата младежи почувстваха как косите им се изправят, въпреки че по-късно никой от тях не искаше да си го признае.

— Ямайка — промърмори меко и снизходително Реа Клер, когато оранжевият котарак се стрелна като светкавица от скривалището си и се приземи в протегнатите й ръце. — Значи тук си бил, ти, малък лудньо. — Тя продължи да му говори гальовно и да го милва, докато доволното му мъркане огласи стаята.

— Благодарете на господарката си за доставката на роклите. Ето ви нещо, което ще ви обезщети за претърпените неудобства — каза Данте и връчи на смутените младежи повече от щедър бакшиш.

Двамата се разсипаха от благодарности, но побързаха да се измъкнат от стаята.

— Е, осмелявам се да твърдя, че и твоята слава е не по-малко лоша от моята, скъпа — отбеляза с доволна усмивка Данте. — Ще ми струва дяволски много да те предпазя от изгаряне на кладата като вещица. А бедният Ямайка непременно ще бъде хвърлен в Темза като твой съучастник.

— Та той дори не е черен — отговори невъзмутимо Реа Клер.

— Така е, но някой би могъл да каже, че си омагьосала капитана и екипажа на „Морския дракон“. И без това мъжете те смятаха за магьосница, а аз ще трябва да се закълна, че ме държиш в плен с магиите си — усмихна се предизвикателно Данте и страните на Реа поруменяха под погледа му. — Малкото ми райско цвете — прошепна нежно той и си припомни блестящите, понякога твърде ярки цветове на Карибика и как, за разлика от тях, Реа много приличаше на английска градина. Дори ароматът й му напомняше за пролетни цветя — разкошен парфюм с изкусителна, трудно уловима нота.

— Не е нужно да бъда леля Мери, за да знам какво мислиш в този момент — промърмори тайнствено Реа и сведе глава към задрямалия котарак.

— Наистина ли? И какво би могла да ти каже тази леля Мери за моите тайни помисли? — попита той. — Тя да не е ясновидка?

— И още как — отговори Реа. При вида на учудването му усмивката й стана още по-широка. — Въпреки това, тя е истинска лейди и се съмнявам, че благоприличието ще й позволи да облече в думи твоите мисли.

— И аз така смятам. Защо да си хабим дъха и да говорим за неща, които можем да направим? — Данте бързо прекоси помещението и се приближи до Реа.

В този миг на вратата настойчиво се почука.

— Най-вероятно добрият хазаин е дошъл да събере парчетата — предположи Данте, започнал да вярва, че няма да му позволят да остане насаме с Реа. — Съжалявам, любима.

Лека усмивка играеше около устните й.

— Аз няма да си отида — обеща тя. — Освен това, винаги ще има следващ път. — Реа се разположи удобно пред огъня. Ямайка се прозя и се сви на кълбо в скута й. — Нали знаеш, че съм търпелива.

— Да бъда проклет, ако и аз съм такъв — изруга Данте и се отправи към вратата.

Реа протегна ръце към огъня и се вслуша в шумния разговор между хазаина и слугинчетата. Внезапно обаче гласовете им отслабнаха и мислите на младата жена отлетяха далеч от Лондон. Тя се взря като замаяна в пламъците, които танцуваха в камината, и сякаш попадна в тиха долина, пълна с цъфнали нарциси и гладиоли, с ливади, изпъстрени с камбанки. Кристалните отражения на лебедите в горското езеро се раздвижваха от лек бриз, който къдреше на вълни спокойната водна повърхност. А в далечината, на върха на хълма, се намираше Кемъри и позлатените от слънцето стени почиваха в топлия блясък на късния летен следобед.

Кемъри беше такъв, какъвто го помнеше, макар че когато видя дома си за последен път, вече беше есен. Почти година бе изминала от съдбоносния ден на отвличането й. Есенният ден, ухаещ на дъжд и дим, помете с един замах детската й невинност.

Момичето, което яздеше любимата си кобила Скайларк по тесния селски път, вече не съществуваше. Реа се питаше как ли ще се почувства, когато отново се срещне със семейството си. По време на дългото пътуване на борда на „Лондон лейди“, в дните на отчаяние и мъка тя се бе простила с надеждата да ги види отново. Колко ли бяха страдали заради нея. Колко много часове, дни, месеци си бяха блъскали главите за съдбата й, колко ли често се бяха питали дали дъщеря им е още жива…

Тя беше отново в къщи, но все още не бе видяла семейството си. То беше наблизо и все пак толкова далеч. Веднага след пристигането им в Лондон Реа бе пожелала да уведоми родителите си за благополучното си завръщане. Ала от тревога за Данте и поради тежкото положение, в което той бе попаднал заради нея, тя реши да изчака и се подчини на желанието му първо да изяснят обвинението в отвличане, преди да се явят пред очите на семейството й.

Защото, както бе отбелязал с типичната си подигравателна усмивка Данте, тя беше най-важната му свидетелка и единствената, която можеше напълно да докаже невинността му.

— Ти не искаш да видиш как се люлея на бесилката, нали? — бе я попитал той.

Когато искаше да постигне нещо, Данте Лейтън умееше да бъде изключително убедителен, а последният му, решаващ аргумент беше повече от сериозен. Нима не беше по-добре лично да се явят в Кемъри, обоснова се той, вместо да изпратят безлично писмо, с което да уведомят за пристигането си? Защо да караме родителите ти да идват в Лондон, където отдавна мечтаната среща ще се осъществи между чужди хора? Естествено те ще тръгнат веднага, щом получат вестта. Но също толкова сигурно останалите членове на семейството ще останат в Кемъри — и що за празник ще е това?

Реа, която никога не подозираше задни мисли у близките си хора, се трогна от факта, че Данте се съобразява със семейството й. Едва след време осъзна напълно дълбоките чувства, които се бореха в сърцето на мъжа й. Хюстън Кърби не би се оставил да го измамят толкова лесно, защото познаваше твърде добре капитана и винаги търсеше подтекста в действията му, особено когато изглеждаха напълно невинни. Тогава беше най-добре човек да е постоянно нащрек.

Ала Реа беше изпълнена с добри помисли. И на първо място очакваше с дълбоко вълнение срещата със семейството си. Жадуваше да се върне при близките си в Кемъри. Изпитваше носталгия и копнееше да види отново милите им лица, да чуе добре познатите гласове. Имаше толкова неща да им разкаже, да им обясни.

Замислена за предстоящата среща, младата жена леко смръщи чело. Внезапно усети страх, че вече не е същата Реа Клер, която родителите й обичаха някога. Толкова неща се бяха случили. Дали семейството щеше да я намери променена? Дали щяха да приемат решението й? Дали щяха да одобрят факта, че тя…?

— Реа?

Младата жена се извърна, все още на много мили далеч с мислите си.

— Реа, какво ти е? Толкова си бледа — прозвуча остро гласът на Данте.

Реа се стресна. За момент беше забравила всичко около себе си и сега смаяно установи, че в стаята няма никого, освен тях двамата.

Данте седеше до масата. Пред него бяха разпръснати няколко листа канцеларска хартия. Перото остро скърцаше по белия лист.

— Чувствам се добре, благодаря — отговори учтиво Реа. — Просто мислех за нещо. — Все още замаяна от спомена за Кемъри и семейството си, тя не забеляза, че беглият й отговор е наранил Данте, изключвайки го от своя свят.

Дращенето на перото продължи още малко, после Данте го прибра в мастилницата и посипа с фин пясък наклонените на една страна черни букви.

— И за какво мислеше? — прошепна той, докато сгъваше пергамента. После разтопи бучка восък и притисна пръстена си с печат върху нея.

Реа въздъхна и вдигна рамене.

— За семейството си. За връщането в Кемъри — призна тихо тя. А меката усмивка на спомена по устните й издаде на мъжа, който я наблюдаваше, че е запазила една тайна и за себе си.

Когато забеляза острия поглед на Данте, Реа осъзна, че той не отговори на усмивката й. Лицето му, огряно от трепкащите пламъчета на огъня, беше мрачно и в продължение на един дълъг миг младата жена отново имаше чувството, че човекът насреща й е напълно непознат.

Внезапно обаче Данте се усмихна и Реа облекчено въздъхна. За да разсее мъчителното напрежение, възцарило се помежду им, тя посочи към писмото.

— На кого си писал? — попита любопитно тя, знаейки, че Данте няма много приятели в Англия. — На някого в колониите?

— Не — промълви смутено Данте и също втренчи очи в писмото. — Писах на един делови партньор. Има някои прехвърляния на имущество, които трябва да се уредят, преди да е станало късно.

Сдържаният му отговор не изненада Реа, която си даваше сметка, че има твърде много неща, които още не знае за Данте.

— Нека не говорим за сделки. Не е необходимо да се тревожиш за това. Имам подарък за теб — продължи по-високо Данте, изправи се и отиде до леглото, където беше преметнато кафявото му връхно палто.

— Всъщност смятах да те изненадам с него утре, но очевидно сега е най-подходящият момент — заяви той и ръката му затърси нещо в дълбокия джоб. След малко застана пред Реа с плоска кожена кутийка.

— Вече направи толкова много разходи заради мен — възпротиви се Реа, искрено разтревожена от щедростта му. Наистина нямаше нужда от нея. — Щеше ми се да не беше поръчвал толкова рокли на мадам Ламбер. Тя е най-скъпата шивачка в Лондон.

— Разбира се, че е. Да не мислиш, че бих ти купил нещо, което не е от най-добро качество? — разсмя се Данте. — Не ти ли харесват новите рокли? Може би не са толкова елегантни, колкото си свикнала? Ако е така, ще ида да си поприказвам малко с мадам Ламбер и ще…

Реа поклати глава с добре изигран ужас. Данте имаше вид на малко момче, чиято грижливо подготвена изненада не е успяла.

— Не е така. Напротив, това са най-красивите дрехи, които някога съм виждала, но все пак…

— Всичко, което искам, е да си доволна. Цената няма значение — прекъсна я Данте с надеждата да сложи край на възраженията й.

— Просто исках да кажа, че в къщи имам няколко гардероба, пълни с дрехи, които почти не съм обличала. Не искам да пилееш пари за мен, Данте — промълви Реа и се опита да го убеди, че говори сериозно: — Родителите ми се стараеха да не ми липсва нищо. Получавах всичко, което исках. И съм сигурна, че всичките ми неща все още са в спалнята ми в Кемъри. Това означава, че не беше необходимо да ми купуваш толкова рокли, Данте.

Изразът на очите му остана неразгадаем, но отведнъж тялото му се напрегна. Данте стоеше неподвижен, втренчил поглед в разкошните златни коси.

— Родителите ти вече не носят отговорност за теб, Реа. Аз ще ти предложа всичко, от което се нуждаеш. Нещата в Кемъри принадлежат към един минал живот. Искам да носиш само онова, което аз съм ти купил. От сатенените обувки на крачетата ти до копринените панделки в косите. Искам всичко, което носиш, да е само от мен и от никого другиго. — Гласът му прозвуча непоколебимо.

Реа се взря в него с невярващо учудване.

— Не разбирам. Изискваш от мен да забравя семейството си и живота, който съм водила, преди да ме отвлекат от Кемъри? — Тя говореше тихо, но когато срещна погледа на Данте, в очите й светна решителност.

— Мила моя, ти не ме разбра — побърза да обясни той, късно проумял, че е отишъл твърде далеч. — Исках само да кажа, че не мога да те върна в Кемъри с дрехите, които носеше на борда на „Морския дракон“. Въпреки прелестната гледка, която представляваше. Смятам, че като те облека малко по-цивилизовано, родителите ти ще ме съдят не толкова строго. Може би баща ти ще пожелае да ми предостави възможност да обясня как стоят нещата, преди да извади шпагата си и да ми отсече главата. Макар че не бих могъл да го обвиня в нищо. Ако бях на негово място и джентълмен с моята скандална слава се бе появил с дъщеря ми под ръка, нямаше да се поколебая нито секунда, преди да го пратя по дяволите — усмихна се Данте без никакво чувство за хумор.

— О, Данте — пошушна Реа и облекчена усмивка прогони сенките от очите й. Вече разбираше защо в последно време съпругът й беше толкова труден и я обсипваше с подаръци. Очевидно си въобразяваше, че трябва да купи нейната вярност и преданост. Ако не го обичаше толкова, сигурно щеше да се обиди.

— За толкова умен мъж понякога говориш учудващо глупаво — укори го меко тя. — Нима все още не съм успяла да те убедя, че винаги ще те обичам? Не се тревожи за семейството ми. Щом те опознаят, те също ще те приемат в сърцата си, сигурна съм — предрече без колебание тя, забравила съмненията, които я мъчеха само преди няколко минути.

— Тогава е истина, че любовта прави човека сляп — промърмори с горчива усмивка Данте. Той не преставаше да се пита колко време ще мине, докато Реа се поддаде на влиянието на близките си и започне да го гледа с други очи.

Ала дотогава…

Той вдигна тясната кутийка, за да не може Реа да я достигне и се засмя.

— Може би си права, миличка, и аз наистина съм похарчил много пари. Може би прекалих с щедростта. Но това ме поставя в неловко положение, защото се съмнявам, че бих могъл да върна това тук или да го заменя срещу няколко добри коня. Смятам, че е най-добре да намеря друга млада дама, която ще го приеме с повече благодарност от теб. Би ли могла да ми препоръчаш някоя? — попита невинно той и я погледна с очакване. — Доколкото знам, ти нямаш сестра с руси коси и сини очи, и на всичкото отгоре достатъчно алчна, за да замени благоволението си срещу една-две красиви дрънкулки?

Реа вдигна от скута си спящия Ямайка, без той да престане доволно да мърка, и го постави на свободния стол.

— Аз наистина имам сестра. Мисля, че съм ти разказвала за нея. Обаче подаръкът, който би я заинтересувал, ще направи ръцете ти лепкави, защото тя е едва двегодишна. О, не… — Реа изненадано поклати глава и побърза да се поправи: — Тя вече е на три години и умира за плодови тортички с много сметана. Съжалявам, но не ми се вярва, че тя би представлявала нещо за теб, скъпи. Във всеки случай — продължи сериозно тя, опитвайки се да скрие хихикането си зад изкуствено покашляне, — бих могла да ти предложа Каролайн. Да, убедена съм, че тя е точно това, което търсиш, Данте. Тя е руса и синеока и за нещастие е доста алчна. Да те запозная ли с нея? Каролайн произхожда от високоуважавано семейство и е дъщеря на един от добрите приятели на баща ми, сър Джереми Уинтърс.

— Тя ли е момичето, което е било с теб в деня на отвличането?

— Да, и до вчера не знаех жива ли е. Смятах, че са загинали, и тя, и Уесли Лоутън.

— Ах да, Уесли Лоутън, добрият и благороден граф Диндейл. Доколкото си спомням, ти беше искрено загрижена за него и с облекчение узна за чудотворното му избавление. Смятала си да се омъжиш за този изискан джентълмен, нали? — попита Данте нарочно небрежно и сарказмът в гласа му прозвуча твърде ясно.

— Той е граф Рендейл — поправи го Реа, макар много добре да знаеше, че Данте помни отлично името на предполагаемия си съперник. — И не беше нищо повече от приятел на семейството. Въпреки че — прибави закачливо тя — често ме занимаваше мисълта, че би могъл да стане и нещо повече. Ако не ме бяха отвлекли, имаше голяма вероятност да приема брака с Уесли Лоутън.

— Така ли? Странно, но не намираш ли, че нещастието на един мъж означава щастие за друг? — отбеляза Данте, който никак не се интересуваше от нещастния обрат, който бе взела съдбата на благочестивия граф Рендейл. — Ала твоята Каролайн ми изглежда многообещаваща — добави със святкащи очи той, защото не можеше да остави ненаказана последната забележка на Реа. — Тя сигурно има твоите размери, нали? Защото ще бъде ужасно да похарча още куп пари за рокли, панделки и обувки.

Реа едва сдържаше смеха си.

— Не пожелавам Каролайн никому, дори на вас, милорд — отговори тя, представяйки си как дръзката й приятелка тръгва на лов за Данте и титлите му. — Освен това, не ви съветвам да я представяме на Алистър. Той вече е заможен млад джентълмен и тя няма да му позволи да се изплъзне от мрежите й.

— Жалко. Въпреки изкушаващия образ, който нарисува пред мен, не ми се вярва, че Каролайн е личността, която търся. Хрумва ли ти някоя друга? — попита нежно Данте и предизвикателно разлюля подаръка.

— Самата аз — отговори Реа, но когато погледна в очите му и погледът й бе уловен и задържан от неговия, подаръкът беше забравен.

— Малко райско цвете, ще бъдеш ли мое? — Въпросът на Данте прозвуча като едва чут шепот. Пръстите му се пресегнаха към косите й, уловиха една от златните къдрици, нападали по раменете, и нежно я скриха в шепа.

Реа бавно пристъпи по-близо, докато усети топлината на тялото му. Тя вдигна ръка, връхчетата на пръстите й очертаха твърдата линия на брадичката му, дланта й се допря до издатината и там замря.

— Завинаги, за всички времена — обеща тя. Тръпка разтърси тялото й, когато усети целувката на Данте върху дланта си.

Мъжът сключи ръце около кръста й и я притисна до себе си; после устните му намериха нейните, разделиха ги и ги вкусиха, когато езиците им се преплетоха.

Реа усети пръстите на Данте върху тила си и простена, когато нещо студено се спусна върху кожата й. Инстинктивно посегна да го улови, объркана от допира на студения метал. После сведе очи, за да го погледне.

— О, Данте, прекрасна е — въздъхна Реа при вида на колието от изкусно шлифовани диаманти, които святкаха с различни цветове на врата й. — Не биваше да го правиш — прошепна тя, макар че по устните й играеше доволна усмивка.

— Смятах, че веднъж завинаги сме приключили с тази тема. По-добре е да свикнеш с подаръците ми, защото никога няма да се уморя да ти доставям радост, любима — укори я мило той и отстъпи назад, за да се наслади на ефекта от щедростта си. — Диамантите ти отиват, сладката ми, макар че… — Той замлъкна и критично я огледа. — Смятам, че по-скоро имаш нужда от сапфири и рубини. Те ще подчертаят естествената ти топлота.

Очите на Реа, в които проблясваха сълзи, в този момент приличаха на диви виолетки след пролетен дъжд.

— Не знам с какво съм заслужила това щастие, особено след като си направих такава жестока шега с Каролайн. В действителност тя не е толкова лоша, колкото я описах. Не беше хубаво от моя страна, особено след като знам, че тя никога няма да има щастието, което намерих аз — промълви засрамено Реа, защото в този прекрасен миг, обляна от благотворната топлина на огъня, тя вярваше, че нищо и никой не е в състояние да разруши любовта, която свързваше нея и Данте.

Мъжът я целуна с нежна отдаденост.

— Ето затова те обичам, Реа. Толкова си мила и вярна, всичко разбираш и всичко прощаваш. Когато потъна в най-мрачните дълбини на мислите си, се сещам за теб и омразата изчезва. Може би съдбата те е изпратила да ме спасиш. Моля се никога да не загубя самопожертвователната любов, с която ме даряваш, и да бъда достоен за искреното уважение, с което ме удостояваш.

— Никога, никога няма да изгубя любовта и уважението си към теб, Данте — увери го Реа. — Те са доброволно дадени и каквото и да се случи, нищо не е в състояние да ги разруши. Макар че ми е трудно да те убедя в това. Какво да направя? Искаш ли да жертвам живота си за теб? — пошегува се весело тя, но усмивката й бързо отлетя, когато Данте рязко я сграбчи за раменете. Очите му святкаха от гняв.

— Никога вече не казвай това! — Ядният израз на лицето му уплаши Реа до смърт. — Никога, чуваш ли! Обещай ми! Не искам твоята смърт да тежи на съвестта ми. Не искам да бъда отговорен за делата на друг. Не и още веднъж, по дяволите!

Реа конвулсивно преглътна.

— Обещавам ти, Данте. Съжалявам, че не ме разбра. Нима не знаеш, че никога не би могъл да сториш нещо, което да ме накара да посегна на живота си? Ако това е, което те тревожи, моля те да помислиш върху думите ми — увещаваше го тя, но странната студенина в очите му не искаше да изчезне.

— Още не си видяла останалите накити — проговори внезапно Данте и думите му отекнаха болезнено в чувствителните уши на Реа.

Данте я освободи от прегръдката си, сякаш се притесняваше от докосването й, обърна й гръб и вдигна палтото си. Порови в джобовете и извади още няколко кутийки. Нареди ги на масата и отвори първата. Блеснаха диамантени обици. Във втората кутийка имаше диамант във формата на перо от рибар, а в третата, подплатена със синьо кадифе, бе положена брошка с три еднакво големи камъка, които сияеха с цветовете на дъгата.

Мълчаливо, с натежало сърце Реа се взираше в блещукащите скъпоценни камъни. Никога, откакто бяха почувствали и разкрили един пред друг любовта си, Данте не я бе гледал с този студен поглед.

— Прекрасни са — промълви с треперещ глас тя, без да откъсва поглед от безжизнените камъни. — Благодаря ти — каза просто тя, прехапа потръпващите си устни и диамантите се размазаха пред очите й. Гореща сълза си проправи път по лицето й и капна на ръката на Данте.

Мъжът се стресна, сякаш тази единствена сълза го опари като огън.

— Реа? — промърмори колебливо той, обзет от разкаяние.

Младата жена изплака тихо и се опита да му се изплъзне, почувствала, че ръцете му я притискат и я обръщат към него. Знаеше, че Данте няма да я пусне. Въпреки това отвърна лице, защото гордостта не й позволяваше да му покаже, че е наранена.

Данте искаше на всяка цена да я погледне в очите. Улови я за брадичката и принуди мокрото й от сълзи лице да срещне търсещия му поглед.

— Караш ме да се страхувам, Реа, и то по начин, по който никой не е успял досега. — Признанието прозвуча смайващо. — Още си млада и невинна, недокосната от хилядите злини на този свят. И си толкова чувствителна. Може би те наранявам най-много именно с факта, че те обичам. Кой знае, един ден може да ме обвиниш, че те обичам… Кърби ме предупреждаваше, но аз не исках да го слушам. Трябваше да те имам, Реа. Не можех да допусна да изчезнеш от живота ми. Ала оттогава ме мъчи нечистата съвест. Проявих егоизъм и постепенно ме обзема страх, че си твърде крехка и скромна за мъж като мен. Твърде млада може би, за да не бъдеш наранена и напълно унищожена от моите чувства и страсти, които понякога не проумявам докрай дори самият аз. — Ръцете на Данте се сключиха здраво около Реа и я притиснаха до сърцето му. — Как можеш да обичаш мъж, презрян от честните хора, който на всичкото отгоре само тревожи сърцето ти?

Реа вдигна лице от гърдите му, погледна го право в очите и отговори като истинско дете:

— Без твоята любов сърцето ми би се разтрошило на парченца.

Данте нежно изтри сълзите й, без нито за момент да откъсва поглед от лицето й.

— Тогава тази нощ ме обичай, Реа. Нека забравим сълзите, гневните думи и неразбирателствата помежду ни — прошепна той и докосна с устни ъгълчето на устата й. — Нека мислим единствено за мига, за нищо друго. Нека утрото не ни тревожи.

Реа отвори устните си и позволи езикът му да ги докосне интимно. Тялото й жадуваше за нежността на ръцете му, с която бе привикнала.

— Накарай ме да забравя — прозвуча страстната й молба.

— Ти си моя, Реа. Никога не го забравяй. Каквото и да се случи, помни, че никой няма да те прегръща като мен. Никой няма да те обича така, както ще направя аз тази нощ. Никога няма да забравиш милувките ми — както и аз твоите. — Думите му бяха открито предизвикателство към съдбата, която може би таеше мисъл да ги раздели.

Реа усети как ръцете му развързаха връзките на корсета й и скоро пред очите му се разкри меката плът на гърдите й. Устните му оставиха пареща следа по врата й, където диамантите отразяваха топлината на жена, узряла за страстта, и ускореното тупане на пулса й.

Данте извади фуркетите от косата на Реа и разкошните златисти кичури се разпиляха по гърба й. Къдравите им крайчета се увиха около бедрата й, сякаш бяха живи. Мъжът докосна с устни меката извивка на гърдите й, но скоро разбра, че това не му е достатъчно. Трябваше да почувства голата й кожа върху своята, да вкуси отново сладко ухаещата мекота на женственото й тяло, да преживее висшия момент на екстаза, когато се сливаха в едно.

И внезапно си представи, че двамата отново лежат на топлия пясък в отдалечения залив, където тишината се нарушаваше единствено от меланхоличните крясъци на птиците при настъпването на нощта и от непрестанното плискане на вълните, които се биеха в брега. Тогава Реа бе излязла от водата като морска нимфа. Бледото й тяло се озари в злато, когато ярките лъчи на залязващото слънце потопиха пустото небе в пламтяща мед.

Сега около тях бяха само шарките, които носените от вятъра дъждовни капки бяха изрисували по стъклата на прозорците, и пращенето на огъня. Ала нямаше значение, че вече не бяха обградени от мекия бриз и пронизващия лъх на морето — пламъците на страстта им не бяха угаснали след първата любовна среща върху целунатия от слънцето бряг на дивия залив.

Чувствата и усещанията на Реа по-скоро се бяха усилили. До момента на сексуалното си пробуждане на плажа тя беше дете, което нямаше представа за собствената си чувственост. Дотогава страстта не съществуваше за нея. А сега беше млада жена и имаше опит в онази болезнена жажда, която Данте бе събудил в тялото й, като я бе въвел в изкуството на любовта. Само той можеше да угаси огъня, който пламтеше във вените й.

Може би думите му преди минути не бяха просто предупреждение, а сянка от предчувствие за бъдещето; но каквото и да станеше, за нея нямаше да има друг мъж. Данте беше част от нея и тя никога нямаше да се освободи от копнежа по милувките му.

Ръката му се промъкна в разбърканите копринени къдрици, покрили раменете й, пръстите му обхванаха тила й и задържаха главата й неподвижна. С другата ръка Данте докосна зачервената й бузка, после палецът му помилва устните й и подразни потръпващата им нежност. В продължение на един дълъг миг той я гледа дълбоко в очите, които бяха полузатворени, тъй като клепачите й тежаха от страст. После, съвсем бавно, устните на Данте се сведоха върху нейните.

Реа отговори на целувката и почувства пръстите му в дантелите на корсажа си. Роклята се свлече на земята, фустите не закъсняха да я последват и на пода се образува смачкана купчинка. Реа остана само по корсет, долна риза и чорапи.

В златното сияние на огъня кожата на жената блещукаше като злато и това припомни на Данте нощта на плажа. Отблясъците на огъня танцуваха в разпуснатите й коси, които искряха като лъчите на луната и слънцето едновременно — златни и сребърни. Блещукането на диамантите на шията й привлече погледа на Данте към меко потръпващите извивки под корсета. После очите му слязоха надолу и се заковаха върху изкусителните бедра с цвят на слонова кост, които надничаха над стегнатите с жартиери чорапи.

Той улови Реа за хълбоците и побърза да я освободи от купчинката муселин и дантели. Тя обви с ръце врата му и Данте зарови лице в уханните коси, после здраво я притисна до твърдите си мускули.

— С всеки ден ставаш все по-чувствена — промърмори той.

Реа почувства топлия му дъх в ухото си и нежно го захапа по врата. Устните му се спуснаха надолу.

— Ти ме омагьосваш, Реа — прошепна Данте, свали я на пода и я обърна, за да развърже връзките на корсета.

След секунди и той се приземи върху купчината свалени дрехи. Данте грабна Реа и съвсем не по джентълменски я хвърли на леглото. Реа се приземи тромаво върху подплатената завивка и хълмчето пухкави възглавници. По време на полета бе спряла да диша, но сега тихият й смях се смеси с този на Данте, след като бе видяла веселото му лице. Дори не усети, че долната й риза се е вдигнала над бедрата — една ужасно компрометираща гледка.

Данте коленичи пред нея и бързо, макар и грижливо започна да навива копринените чорапи. Ала пръстите му често занемаряваха същинската си задача.

Когато свърши, той се надигна и отстъпи крачка назад.

Реа се протегна сред планината от възглавници и лениво скръсти ръце зад тила си. Долната риза се опъна над закръглените й гърди. Тя въздъхна доволно, нави на пръста си една дълга къдрица и се загледа в Данте, който тъкмо събличаше ризата си. Гледката на мускулестите му гърди и рамене неудържимо я привличаше.

— Искаш ли да чуеш една тайна? — попита колебливо тя и плахата усмивка разкри две чаровни трапчинки.

— Искам да узная всичките ти тайни — отговори Данте и гласът му прозвуча напълно сериозно, особено когато добави: — Нека помежду ни няма тайни. Това може да доведе само до недоразумения.

— Никога — обеща без колебание Реа и си каза, че за нея е много лесно да изпълни обещанието си.

Данте поклати глава. Чудеше се как тя все още продължава да вярва непоколебимо в истината и в доброто у човека, и това въпреки трагедията, която промени живота й из основи. Тя нямаше никакво понятие от всички онези зли чувства, които толкова често тласкаха хората към отчаяние или насилие.

— А сега ми кажи тъмната си тайна — усмихна се той.

— Страхувам се, че не е тъмна, а по-скоро глупава — призна плахо Реа. — Ти често ме питаш как така съм се влюбила в теб. Какво ще кажеш, ако ти призная, че ми напомняш за човек от семейството ми?

— О, небеса! Надявам се, че не говориш за баща си! — извика с добре изигран ужас Данте.

— Глупчо — укори го през смях Реа, без да осъзнава, че много малко хора биха се отървали здрави и читави след такава забележка. — Макар че, като си помисля, установявам известна прилика между вас двамата — продължи да разсъждава на глас тя, макар дълбоко в себе си да бе убедена, че никой от двамата мъже нямаше да го признае доброволно. — Говоря за един от предците си. В голямата галерия на Кемъри виси негов портрет, който винаги ме е възхищавал. Това беше любимата ми картина, е, след семейния ни портрет, разбира се — поправи се с усмивка тя.

— И кой е той? Без съмнение, някой примерен съвременник. — Данте беше зает да разкопчава панталона си и не забеляза дяволските искрици в очите й.

— Всъщност си е падал малко нещо негодник.

Мъжът смаяно вдигна очи.

— Нима?

— Боя се, че да — отговори Реа. Устните й потреперваха, защото едва се сдържаше да не се разсмее. — Бил е пират, но предполагам, че е вдигал платна с добрите пожелания на Елизабет Първа.

Коженият панталон на Данте се приземи върху дрехите на Реа. Чорапите и ботушите му бяха пръснати из стаята.

— Пират? — повтори замислено той и в гласа му нямаше и следа от недоволство. — Тогава със сигурност е бил негодник.

— Като го гледах на портрета, винаги си мислех, че е можел да омагьоса дори дявола — продължи Реа, макар че мъжествената красота на Данте замайваше главата й. Той се приближи до леглото и застана пред нея. — Когато те видях на борда на „Морския дракон“, си казах, че те познавам отнякъде — усмихна се тя. — Всъщност, външно не си приличате много, макар че… — Гласът й пресекна. Възбудата й нарастваше. Очите й смутено се взираха в златния кичур, навит около пръста й.

— Продължавай, моля те. Вече съм любопитен — подкани я нежно Данте. Той приседна до нея и леглото изскърца под тежестта му.

— От него се излъчваше някаква дързост, а погледът му беше предизвикателен. Винаги, когато минавах покрай портрета, по гърба ми пробягваха тръпки. Все имах чувството, че пиратът ще изскочи и ще ме грабне. А когато поглеждах в тъмните му очи, разбирах, че той отлично знае какво мисля и чувствам. Днес смятам, че ме е възхищавало безстрашието на мъжа, водил живот на авантюрист и пътувал по далечните морета. Когато се запознах с теб — допълни тихо тя, — те възприех като олицетворение на стария пират.

Ръцете на Данте я обхванаха и я притиснаха до гърдите му. След миг долната й риза бе захвърлена на пода и Реа веднага почувства завладяващата топлина на тялото му върху своето. Устните му завладяха нейните.

— Забрави мъжа от портрета. Почувствай ме. Аз съм от плът и кръв. Той не може да посегне към теб. Не може да те улови и да те целуне. Не може да те милва, докато се разтопиш от копнеж. Целуни ме, Реа — прошепна до розовите й устни той. — Портретът не може да те люби като мен.

Пръстите на Реа се заровиха в разбърканите тъмни кичури на гърдите му. Тя се наслаждаваше на твърдостта на тялото му, на начина, по който се движеха ръцете му, и се притисна толкова силно до него, че двамата се сляха в едно. Потрепери, когато езикът му заблиза твърдото зърно на гърдата й, когато ръцете му нежно я обхванаха и лицето му се изгуби в мекотата й. Тя зарови пръсти в гъстите кестеняви коси, които сякаш оживяха под докосването й.

Ръцете му помилваха талията й, плъзнаха се по извивката на хълбоците и погалиха плоския корем. После с удоволствие се разходиха по стройните бедра, изследваха меките им вътрешни страни, жадно очакващи докосването им.

Косата й се разля по възглавниците като разтопена мед. Реа лежеше под любимия си и се взираше в бледосивите очи, искрящият блясък, на които бе засенчен от дълги гъсти мигли. Тя затвори очи, бедрата му се притиснаха в нейните и ги разтвориха. Данте стана част от нея. Хълбоците му се раздвижиха срещу нейните и отговорът й се съедини с неговия ритъм. Напрежението, което растеше в нея, се усили с пулсиращия ритъм на тялото му. Реа се надигна срещу твърдата му мъжественост, изстена от удовлетворено желание, изпитвано всеки път, когато се любеха. Данте отпусна прегръдката си и я остави без дъх, слаба и трепереща, ала изпълнена със задоволство, което не можеше да й достави никое друго забавление.

— Никога, никога няма да те загубя — закле се нежно Данте, но Реа не чу думите му.

Тя се притискаше до голите му гърди и силните, равномерни удари на сърцето му я изпълваха цялата. Отпусната доволно в прегръдката му, тя се наслаждаваше на усещането за сила и сигурност.

Данте нежно притисна устни в слепоочието й и внимателно приглади една непокорна къдрица. Той затвори очи и се остави спокойното й дишане да го завладее изцяло. Накрая заспа с увереността, че когато се събуди, тя все още ще лежи в обятията му.

Когато след няколко часа Данте стана, бледата светлина на зората вече се промъкваше през малките прашни стъкла на прозорците. Огънят в камината беше отдавна угаснал.

Мъжът гледаше замислено кротко заспалата в широкото легло Реа. Блестящите златни коси, разпилени по възглавниците, му напомняха слънчевата светлина на късен есенен следобед. Великолепният й профил създаваше ярък контраст с тъмнокафявата кожа на рамото му и Данте неволно протегна ръка, за да докосне меката извивка на устните й. Сънят й сигурно е чудесен, помисли си той с тайната надежда, че тя сънува него.

Устоя на изкушението да я събуди и внимателно се плъзна от леглото. Не устоя обаче да се наслади на естествената красота на голото й тяло. Реа изглеждаше толкова въздушна, толкова чиста. Видът й го омагьосваше и той просто не можеше да повярва, че това е същата страстна жена с гореща кръв, която бе държал в обятията си през нощта. Къде остана изкусителката, която отговаряше на милувките му с толкова страстна отдаденост?

Тя беше толкова възхитителна, толкова мила. И — колко странно — беше негова. Ала внезапно, с тъмно усещане за отчаяние и ревност, Данте се запита как би могъл да я задържи при себе си. Тя твърдеше, че го обича, но какво ли искаше да каже с невинните си думи, че й напомня мъжа от портрета, възхищавал я през детските й години?

Възхищение? Може би това беше чувството, което Реа изпитваше към него. Какво знаеше тя за любовта? Данте беше наясно, че е извлякъл непочтена изгода от първите несигурни крачки на едно младо момиче в света на възрастните. Той пробуди чувствеността й и в крайна сметка я прелъсти; той събуди в душата й чувства, за чието съществуване тя дори не бе предполагала. Вероятно всеки друг мъж щеше да предизвика същата реакция. Защо тогава да смята, че е нещо особено, да си въобразява, че е неотменна част от нейното щастие?

Онова, което ги свързваше, всепоглъщащата страст, им бе отсъдена за толкова кратко време, та Данте започна да се пита дали тази страст изобщо има шанс да оцелее. Щяха ли днешните чувства да прераснат в истинска любов? Щом се върнеше при семейството и приятелите си, Реа вероятно щеше да го забрави. Дали копнежът й по него щеше да избледнее, дали щеше да си пожелае никога да не го е срещала, особено ако в живота й влезеше по-млад и признат в обществото мъж?

А как щеше да постъпи семейството й? Докато се срещна с него, те бяха целият й живот. Данте щеше да бъде чужденец за нея, външен човек, натрапник. Дали родителите й нямаше да го отблъснат? Дали щяха да се опитат да настроят Реа срещу него? Дали краткото щастие, което бяха изживели заедно, щеше да удържи срещу влиянието на семейството?

Данте зави раменете на Реа и меко прошепна:

— Малкото ми райско цвете… Нима вече съм те изгубил?

Сгушеният в долния край на леглото Ямайка вдигна едното си ухо и примига с очи при звука на добре познатия глас. Тъй като не последваха още думи, той се протегна в лениво доволство и продължи да дреме.

Данте усети как хладът на ранното утро пронизва голото му тяло, нахлузи халата си, завърза копринения колан и отиде до масата да прегледа кореспонденцията, която беше изоставил снощи.

Ала очите му не се откъсваха от спящата фигура под завивката. Все пак грабна решително перото и написа адреса на плика, който беше запечатал вечерта.

В продължение на един дълъг миг Данте остана загледан в адреса, познат му толкова добре от редовната кореспонденция през последните петнадесет години:

„Сър Джейкъб Уеър

Севъноукс Хаус

Уестли Ебът

Девъншир“

После опря писмото на сребърната мастилница, сигурен, че Хюстън Кърби ще го вземе и ще го изпрати. Но дори Данте Лейтън, който планираше грижливо всяка своя стъпка, не можеше да осъзнае напълно колко широко щеше да се разпростре въздействието на това писмо, когато то се озовеше в ръцете на получателя си — джентълмена от Уестли Ебът.