Лори Макбейн
Мрак преди зората (11)

Глава десета

За Данте Лейтън не беше особена изненада, когато получи властна покана да се яви пред дукеса Кемъри. Тази среща предстоеше отдавна и Данте имаше чувството, че търпението на дукесата по отношение на него постепенно се изчерпва. Особено като се имаха предвид последните новости, достигнали до ушите й.

— Постарайте се да проявите максимална любезност — предупреди го Хюстън Кърби. Той измери капитана със загрижен поглед, вдигна вежди и изчетка няколко котешки косъма от раменете на тъмносиния му жакет.

— Е, Кърби, аз винаги съм любезен и дипломатичен.

— Когато искате, да. Но медените слова няма да направят впечатление на дукесата, както и да се стараете — отговори намусено Кърби. — Тя е умна и има остро око. Всъщност вие сам ще го проумеете, когато застанете пред нея. — Дребният стюард го измери с критичен поглед отгоре до долу. — Е, сигурно ще се справите — промърмори най-сетне той.

Кестенявите къдрици на капитана бяха строго опънати назад и привързани със скромна панделка. Блестящобяла, грижливо завързана кърпа на врата създаваше ярък контраст с обветреното и загоряло от слънцето лице, което беше гладко избръснато и леко ухаеше. Бежовият панталон до коленете нямаше нито една гънчица.

— Е, смятам, че изглеждате прилично — позволи си двусмислен комплимент Кърби.

— Благодаря ти. Сега мога спокойно да се представя пред критичните очи на дукеса Кемъри — ухили се подигравателно Данте. Ала под видимата безгрижност се криеше дълбока тревога. Кой знае, може би не всичко щеше да мине добре и разговорът щеше да има катастрофални последици за брака му с Реа. И без това малката му жена се тревожеше, че баща й продължаваше да се държи хладно и недружелюбно с Данте. Ако и майка й се присъединеше към него, младата лейди щеше да изгуби целия си кураж.

— Ей, не забравяйте подаръка за Нейна Светлост — извика Кърби, когато Данте закуцука към вратата. — Струва ми се много странно да подарите такова нещо на дукесата, ако ме питате. — Кърби подаде на Данте малко пакетче. Дребният стюард смяташе, че букет цветя или дори кутийка за бижута са много по-подходящ подарък, но нямаше смисъл да разубеждава господаря си.

— Не те питам, Кърби — отговори с дяволската си усмивка капитанът.

Кърби му отвори вратата и загледа как господарят му куцука с патерица в едната ръка и странния подарък подмишница. Един лакей с ливрея в синьо и златно и дебело напудрена перука отстъпи почтително настрани и отвори двойната врата към частните покои на дукеса Кемъри.

— Лорд Данте Джакоби, Ваша Светлост — обяви той с толкова сериозен глас, че Данте спря за момент, готов да види на лицето му маската на палача, а в ръцете му секира, готова да се стовари върху главата на натрапника.

Все пак Данте влезе, но отново спря изненадан насред пъстрия килим. Можеше да се закълне, че е чул птича песен. Ала дърветата пред високите прозорци бяха голи. От друга страна, тази стая правеше такова впечатление, сякаш зимата нямаше достъп до нея. Белите плетени покривки и златните украси и релефи по стените създаваха светла, въздушна атмосфера. Слънчевите лъчи се отразяваха в кристалните, украсени с перли полилеи. От едната страна на голямата камина бяха подредени няколко кресла, тапицирани с дамаска на нежни лилави цветя, а срещу тях имаше диван, покрит със синя китайска коприна.

Стаята изглеждаше пуста. Все пак странното цвърчене продължаваше. Данте беше готов да си тръгне, когато забеляза някакво движение на перваза на един от прозорците.

Когато видя седналата там жена, той загуби ума и дума. Стоеше пред оживял спомен от миналото.

Прекрасно видение в рокля от бледозелен сатен, с дантели по деколтето и ръкавите. Гъстата черна коса беше подредена в скромна прическа. Само няколко меки къдрици се спускаха към раменете с цвят на слонова кост. Данте Лейтън смаяно примигна. Имаше чувството, че всичко това е само жесток сън, и всеки момент очакваше да се събуди в леглото си и да разбере, че видението е изчезнало. Когато отново погледна към прозореца, жената все още седеше на перваза. Сега Данте забеляза, че отстрани са седнали две руси деца, които слушаха с омаяни личица песента на миниатюрна латерна, чиято ръчка въртеше дукесата.

От време на време децата поглеждаха към майка си и казваха нещо, което я караше да се засмее и да продължи с въртенето на ръчката, за да не заглъхне мелодията.

Внезапно латерната спря. Бърз поглед на виолетовите очи привлече Данте като магнит. Жената се усмихна.

— Простете, лорд Джакоби, че не ви посрещнах, както подобава още с влизането ви — проговори тя с тих, гърлен глас.

Ако Данте беше на себе си, щеше да проумее, че докато стоеше неподвижен в средата на стаята, й бе дал възможност да го разгледа подробно.

— Лорд Джакоби? Не ви ли е добре? Имате вид, сякаш сте видели призрак — продължи дукесата, без да подозира колко на място е забележката й.

Защото Сабрина Доминик, дукеса Кемъри и майка на Реа Клер, беше жената, която Данте бе видял в Лондон преди повече от двадесет години и която бе завладяла сърцето му.

— Моля, седнете — каза с нарастваща тревога дукесата, когато зет й не помръдна и продължи да се взира втренчено в нея. Караше я да се чувства неловко.

Отведнъж Данте Лейтън избухна в смях. Отначало тих, после все по-висок — дълбок гърлен смях, който разкриваше неопитомената същност на човек, предпочитащ да рискува всичко, вместо малодушно да се предаде в ръцете на съдбата, решил сам да изкове щастието си, да бъде господар на живота и бъдещето си. Дукесата прегърна децата си през раменете и го изгледа слисано. Но малките не се уплашиха, те дори харесаха едрия мъж, подпрян на патерицата си. Детският им смях се примеси с този на Данте.

Дукесата го изгледа скептично, питайки се дали пък не е загубил ума си. Понечи да повика някого на помощ, когато смехът на Данте замлъкна. Той усети неудобството на дукесата и въпреки патерицата, на която трябваше да се подпре, успя да се поклони с достойнство.

— Моля за прошка, Ваша Светлост — каза най-после той. — Видът ви напълно ме обърка.

— Така ли? — отговори хладно дукесата. — Е, узнах от собствен опит, че при първата среща с непознат реакциите на хората са най-различни. Макар че никой досега не се е смял открито в лицето ми. — Тя вирна брадичка и го изгледа отвисоко.

Ако Хюстън Кърби бе станал свидетел на тези първи мигове от срещата им, той би предпочел да види капитана си да се люлее на нока на „Морския дракон“, защото Данте бе направил именно това, от което настойчиво го предпазваше дребният стюард.

— Моля ви да приемете дълбокото ми съжаление и искрените ми извинения, Ваша Светлост. Нямах намерение да ви обидя — проговори Данте с най-любезната си усмивка.

Дори за дукеса Кемъри беше трудно да не се зарази от дяволския чар на капитана на „Морския дракон“.

— Тогава очевидно няма да имате нищо против, ако поискам обяснение — отговори с измамна мекота тя, макар че очите й го гледаха със студен гняв.

— Смаян съм, че никак не сте се променили през всичките тези двадесет години, Ваша Светлост. Ако изобщо това е възможно, то сте станала дори още по-красива. — Данте направи крачка към нея.

Откритият му отговор обърка напълно Сабрина, защото искреният комплимент беше последното, което бе очаквала.

— Простете, лорд Джакоби, но се боя, че не си спомням кога сме се срещали — отвърна учтиво тя. После отново измери с настойчив поглед зетя си, опитвайки се да отгатне къде го е виждала преди.

— Тогава бях младеж. Когато ви видях, току-що бях навършил шестнадесет години. Вие разговаряхте с няколко изискани господа, а аз стоях в другия край на салона и ви наблюдавах. Все още помня как тогава си помислих, че никога не съм виждал толкова красива жена, макар че надали сте били по-възрастна от мен. Привличахте възхитените погледи на всички присъстващи мъже, но по лицето ви отгатнах, че не сте щастлива. Държахте се толкова гордо, с такова достойнство, готова да отблъснете всеки, който би се осмелил да ви докосне. Макар че повечето мъже биха дали цялото си състояние, за да го сторят.

— Необикновено — прошепна Сабрина и по лицето й се изписа странен израз, когато си припомни първия си годеж. Действително това не беше щастливо време за нея.

— Аз се върнах в Девъншир — продължи Данте, — скоро след вечерта, когато ви видях за първи път. Никога не узнах името ви и не разбрах, че сте се омъжили за Люсиен Доминик. Когато следващата година се върнах в Лондон, никой не знаеше нищо за вас. Не ви видях повече. Естествено тогава прекарвах голяма част от времето си на игралните маси и със сигурност не посещавах изисканите домове, където можеше да се яви една лейди. След няколко години напуснах Англия. А сега ви виждам отново, Ваша Светлост, и научавам, че именно вие сте майката на Реа. Това е… — Данте невярващо поклати глава. — Не съм забравил лицето ви, нито тези невероятни виолетови очи. Сега разбирам защо Реа ми се стори странно позната още първия път, когато я видях. Това ме объркваше. — Той присви очи и се опита да сравни майката и дъщерята.

— Това беше много отдавна — промълви дукесата. — Въпреки това събудихте в паметта ми чувствата, които изпитвах тогава. — Тя говореше тихо и очите й бяха приковани в устните, спечелили сърцето на дъщеря й. Усмихна се и за първи път, откак Данте Лейтън беше влязъл в стаята, той се почувства добре дошъл. — Жалко, че тогава не сте намерили смелост да дойдете при мен и да ми кажете няколко думи. Мисля, че можехме да си поговорим. Боя се, че си приличаме. По онова време бих поздравила всеки добър приятел и бих го посрещнала с отворени обятия, защото имах едно-единствено желание: да се върна на сигурно място в стария Верик Хаус, родния ми дом в Съсекс. Както и направих скоро след това. После се омъжих за Люсиен и заживяхме в Кемъри. След раждането на Реа Клер предпочетохме да останем на село, без постоянните лондонски развлечения и преди всичко без безбройните светски задължения, с които изобилства градският живот.

Данте Лейтън помълча малко, после тихо призна:

— Да, съжалявам, че тогава не ви заговорих. — Имаше чувството, че тази жена му е приятелка от години.

— Кой е този? — попита едно от децата.

— Това е Данте Лейтън, лорд Джакоби. Той е съпруг на сестра ви Реа Клер. Кажете му добър ден, Андрю, Ардън.

Дукесата нежно помилва двете руси главици.

— Ти си смешен — каза Андрю на Данте и започна да хихика. Като видяха как мъжът куцука с патерицата си, близнаците избухнаха в смях.

— Подскачаш като заек — установи развеселено Ардън.

— А аз се обзалагам, че ти обичаш плодови тортички — отговори Данте и огледа с широка усмивка най-малките брат и сестра на Реа. Може би тяхното дете също щеше да има златната коса на Доминик.

— Откъде знаеш? — попита Ардън и очите й се закръглиха от учудване.

— Винаги знам какво обичат малките момиченца — отговори сериозно Данте.

— А знаете ли какво обича Реа Клер, лорд Джакоби? — попита направо дукесата.

— Тя има цялата ми любов, Ваша Светлост — отговори просто Данте, защото знаеше, че няма да впечатли жената насреща си с описание на владенията си.

— Тя вероятно не иска нищо друго — усмихна се меко дукесата. — Моля, седнете. Имаме толкова неща за обсъждане. Бих желала да узная някои неща за вас, Данте Лейтън. — Тя помогна на близначетата да слязат от перваза на прозореца и ги остави да играят на килима. После сложи латерната далеч от любопитните малки ръце, разположи се на дивана и грижливо приглади роклята си.

Данте Лейтън затвори очи. Все още му беше трудно да повярва, че тази жена е майка на Реа. Ако някога се беше съмнявал в избора си, сега всички съмнения се изпариха окончателно. Кръгът на съдбата се затвори. Срещата му с Реа бе дело на съдбата. И нищо не беше в състояние да промени това.

— Моля, седнете, лорд Джакоби. Глезенът сигурно още ви боли. Ще поръчам да донесат бренди, а може би и едно шери за мен. Ала очаквам вие да сте този, който ще разказва — произнесе предупредително дукесата.

И Данте разбра, че Хюстън Кърби е бил прав — дукесата беше прекрасна жена и никак не беше глупава.

— Донесох ви малък подарък — каза просто той и й подаде пакетчето.

Израз на изненада засенчи лицето на Сабрина Доминик, но тя прие грациозно подаръка.

— Благодаря ви. Но не беше нужно, макар да признавам, че обичам изненадите. — Когато му се усмихна, на лицето й се появи трапчинка, същата като при Реа.

— Не е много ценно в сравнение с бижутата ви, Ваша Светлост, но не знаех какъв подарък бих могъл да направя на жена, която има всичко. Като се сетих какво ми е разказвала за вас Реа, сметнах, че тези морски дарове ще ви харесат — обясни Данте и нервно зачака реакцията на дукесата, припомнил си предупреждението на Кърби. Тя можеше всеки момент да му се изсмее в лицето.

Но Сабрина Доминик не беше обикновена жена и когато разви хартията, извади дървеното ковчеже и отвори капачето му, от устните й се изтръгна радостно възклицание. На бял свят се явиха десетки редки миди, каквито никога преди това не бе виждала.

— Прекрасни са — въздъхна трогнато тя и събуди любопитството на близнаците, които веднага дотичаха.

— В Западна Индия такива миди не са нещо необикновено — обясни скромно Данте, макар че беше щастлив от реакцията й.

— О, за мен не са обикновени, лорд Джакоби — възрази дукесата. — Тази например има цвета на изгрева, а с тази бих могла да среша разбърканите си коси. — Тя се засмя и вдигна високо кремавата мида с редки бодли.

— Това за ядене ли е? — попита Андрю и малкото му пръстче предпазливо докосна една мида с вид на сладкиш „Банбъри“.

— Боя се, че е малко суха — отговори Данте. Видя как дукесата избра една от мидите, извита, набраздена от дълбоки ивици и назъбена. — Сложете я до ухото си, Ваша Светлост, и ще чуете шума на морето.

Сабрина Доминик го послуша, макар че погледът й изразяваше съмнение. Внезапно очите й се разшириха от учудване и се закръглиха също като на децата й, когато допря мидата и до техните уши.

— Много ви благодаря. Това е прекрасен подарък и аз ще го пазя грижливо. — Тя наклони глава, изгледа внимателно Данте и попита: — Що за човек сте вие, Данте Лейтън?

Този мъж бе пропилял цялото си наследство, бе покрил с позор името си, дори го бяха обвинили в убийство. Все пак беше намерил сили да започне живота си отначало. Мъж, който бе намерил в сърцето си достатъчно съчувствие, за да спаси от смърт бездомна котка и да направи едно сираче свой законен възпитаник.

Данте смело отговори на погледа й.

— Аз съм мъжът, за когото се ожени дъщеря ви и който ще я направи щастлива. Признавам, че в миналото съм вършил неща, с които не се гордея, но никога не бих злоупотребил с любовта на Реа, каквото и да ми струва това.

— Е, след като най-после се запознах с вас, мога да кажа, че разбирам любовта на дъщеря си — отбеляза дукесата. Този мъж беше чаровен като същински дявол. — Но сега седнете, моля ви, защото ще сметна, че имате треска. А в такъв случай ще се наложи да повикам Роули и вместо бренди ще ви поднесат специалното лекарство на мисис Тейлър. — Дукесата не можа да удържи усмивката си, когато мъжът, от когото се бояха всички в морето, побърза да изпълни желанието й.

Точно в този момент в стаята влязоха Люсиен Доминик и Реа Клер. Когато видяха Данте и дукесата седнали един до друг, и двамата не можаха да сдържат учудването си. Но реакцията им беше различна.

— Мамо? Данте? — Реа не можеше да повярва на очите си.

— Ела при нас, скъпа, и седни. Тъкмо исках да предложа на Данте едно бренди — каза дукесата. От вниманието й не убягна учудването на дука, когато нарече зетя си на малко име. — Люсиен? Ще се присъединиш ли към нас? — Погледът й го предизвикваше да откаже поканата.

Люсиен Доминик вдигна рамене и приседна на дивана до жена си. Реа се настани в креслото до Данте.

— Приятен ли беше разговорът ви? — Младата жена все още беше напрегната. Защото ако Данте и майка й не намереха общ език, това щеше да означава краят на света. Мястото й сега беше до съпруга й. Лоялността й принадлежеше само на него.

— Така беше, миличка — отговори дукесата и Реа тихо въздъхна. — Чух за някои смели постъпки на съпруга ти. Разказваше възхитително. Нали знаеш колко харесвам приключенията и мъжката дързост — прибави с усмивка тя и изгледа смаяната физиономия на Данте. — Но тъй като съм почтена жена, никога не съм участвала в неприлични дела.

— Колко жалко, че не си дала свобода на предпочитанията си, Рина — подхвърли Люсиен Доминик. Той напълни чашата на зет си, после наля и на себе си. Имаше нужда от нещо по-силно, за да започне учтив разговор с мъжа, когото само преди седмици искаше да убие. — Мога да си представя, че ще проявиш завидно умение в престъпването на законите.

— Моля те, Люсиен — засмя се нервно дукесата. Трябваше да си държи езика зад зъбите, защото достатъчно го беше раздразнила. Мъжът й нямаше настроение за шеги и това пролича по недоволната физиономия, с която се взираше в брендито си.

— Мама и татко непрекъснато се шегуват един с друг — обясни Реа. — И никой от нас не е узнал причината.

— Какво толкова е привлякло вниманието на малките? — учуди се дукът. Децата седяха на килима и бяха необичайно тихи.

— Един дар от морето — отговори дукесата и се засмя на смайването му.

— Докато търсеха съкровището, ние с Кони събирахме миди — издаде се Реа и с копнеж си припомни топлите, слънчеви дни под палмите. — Данте ги донесе, нали? Трябва да го помолите да ви покаже какво съдържа сандъкът на борда на „Морския дракон“. Той е препълнен с предмети, събрани от потъналите кораби. Има дори една кристална гарафа, принадлежала на испански губернатор… докато корабът му не потънал при буря.

— Не бих повярвал, че имате време и склонност към колекциониране, лорд Джакоби — промърмори Люсиен Доминик.

— Зависи какво събирам, Ваша Светлост — отвърна Данте. В никакъв случай нямаше да се остави да го предизвикат. Но знаеше, че ще мине много време, преди Люсиен Доминик да се примири със зетя си.

Дукът хвърли поглед към дъщеря си. Скоро щеше да й проличи, че очаква дете, и той не искаше да я тревожи по време на бременността. После отново се обърна към Данте Лейтън.

— Често съм казвал, че е много по-удовлетворяващо да притежаваш една вещ с висока стойност, отколкото много неща без стойност. Не мислите ли и вие така? — попита той толкова тихо, че Данте едва улови съдържащото се в думите му предупреждение.

Той издържа на настойчивия поглед на дука и отговори:

— Радвам се, че все пак има нещо, по което сме на едно мнение, Ваша Светлост.

— Имам една молба към двама ви — започна някак плахо дукесата, без да обръща внимание на мрачния поглед на мъжа си. — За мен ще означава много, ако повторите венчавката си в малкия параклис на Кемъри. Люсиен очевидно е на мнение, че това не е необходимо, но смятам, че така ще вземем най-мъдрото решение. Не само, че ще присъствам и аз, а и… Ами… — Тя спря за миг, защото я болеше да изговори следващите думи.

— Защото в противен случай някои хора с не толкова великодушни сърца като вас ще се усъмнят в законността на детето ни, нали? — Данте не се побоя да изрече истинската причина.

— Това е ужасно! — извика Реа и инстинктивно сложи ръка на корема си. — Ние се венчахме в църква. Всичко беше законно.

— Макар че Люсиен не би отишъл толкова далеч — продължи дукесата, — той знае, че имам право. От опит знам колко подли могат да бъдат клюките. И тъй като вече се носят достатъчно слухове, свързани с името ти, мила моя, фактът, че сте се венчали в Западна Индия, само ще даде нова храна на злите езици.

Сабрина Доминик хвърли бърз поглед към съпруга си. Много добре знаеше, че той все още не се е отказал да обяви брака на Реа за невалиден. Затова нямаше интерес да я обвърже още по-здраво за този мъж. Но нямаше нищо — и двамата много добре го знаеха — което можеха да предприемат.

— Няма да седя бездейна, когато завличат името на дъщеря ми в калта. Няма да гледам как разни жадни за скандали глупаци разрушават щастието й — заговори възмутено дукесата и бузите й пламнаха.

Реа видя питащия поглед на Данте и кимна в знак на съгласие. Данте каза:

— За нас е чест да повторим венчавката си в Кемъри. Знам, че Реа винаги е съжалявала за това, че вие не присъствахте на сватбата ни.

Данте беше доволен. Тази втора церемония щеше да направи невъзможен всеки опит на дука да анулира брака им.

— Много съм щастлива — каза дукесата. — И знам, че отец Смайли също ще се зарадва. Той беше много разочарован, когато узна за сватбата ти, Реа. Все пак той те е кръстил. И вероятно е смятал, че е редно да извърши и бракосъчетанието ти. Беше много засегнат от случилото се. — Сабрина Доминик говореше с топлота за духовника, който от времето на дукесата вдовица се грижеше за църковните дела на семейството.

— Освен това, имам намерение да дам най-големия бал на сезона, за да въведа зет си в обществото, както се полага — продължи със съобщенията дукесата. — Не искам някой да сметне, че не сме съгласни със съпруга на Реа или че се срамуваме от детето, което очаква дъщеря ни.

— Скъпа моя — отговори с лека усмивка Люсиен, — щом ти желаеш Реа и лорд Джакоби да повторят венчавката си в наше присъствие и с помощта на отец Смайли, то нека бъде твоята воля. Ала голям бал със стотици гости, ядене и пиене — това е много повече от опит да се сложи край на слуховете — но той си знаеше, че няма друг избор, след като Сабрина изглеждаше твърдо решена.

Дукът на Кемъри се надигна и си позволи втора чаша бренди. Той мислеше същото като Данте. Щом извършеха венчавката в малкия средновековен параклис, преживял безброй сватби на членове от семейството, включително и неговата собствена със Сабрина, вече нямаше друга възможност, освен да каже добре дошъл на капитана на „Морския дракон“.