Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Доминик (3)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Dark Before The Rising Sun, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 48 гласа)

Информация

Сканиране
vens (2011)
Корекция
kat7 (2012)
Допълнителна корекция
hrUssI (2012)
Форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Лори Макбейн. Мрак преди зората. Книга първа

ИК „Ирис“, София, 1995

Редактор: Правда Панова

Коректор: Виолета Иванова

ISBN: 954-445-024-9

 

 

Издание:

Лори Макбейн. Мрак преди зората. Книга втора

ИК „Ирис“, София, 1995

Редактор: Правда Панова

Коректор: Виолета Иванова

ISBN: 954-445-024-9

История

  1. — Добавяне

Глава осма

Беше един от редките, топли като през лятото есенни дни, когато Данте Лейтън видя Кемъри за първи път. Златните слънчеви лъчи падаха върху медноцветните стени на голямата къща, която бе кацнала като царска корона върху ниския хълм. Отгоре се разкриваше единствена по рода си гледка към мирната земя на Съмърсет.

Внушителните градини и грижливо поддържани паркове на великолепния имот бяха заобиколени от гори с прастари дъбове и иглолистни дървета, изпъстрени с огрени от слънцето полянки и диви горски храсти. Покрай ниските дървета в края на пътя се стрелкаше рогат дивеч, във въздуха се виеха ята горски певци с бели шийки.

Данте Лейтън присви очи и се загледа след птиците, които летяха над наситенозелените поля, обградените с жив плет пътища и боядисаните в бяло и покрити със слама селски къщи, които се гушеха по брега на реката. От хълма в далечината се стичаха поточета, които поддържаха в движение голямото колело на старата мелница.

— Ооо, това ли е Кемъри? — попита може би за стотен път Кони Брейди. Винаги, когато каретата им минаваше покрай някое имение и през портите от ковано желязо — заключени, за да не влизат любопитни — се виждаше господарската къща, момчето задаваше все същия, изпълнен с надежда въпрос.

Данте Лейтън спря коня си, жребец с дълга червено-кафява грива, изправи се на седлото и огледа мирната местност под себе си. Земите на дука не са претърпели големи промени вече няколко столетия, каза си той.

После се обърна, погледна момчето, увиснало през прозорчето на каретата, и му извика:

— Да, Кони, това е Кемъри.

Дори ако не бе попитал ковача в последното малко село, което бяха прекосили, Данте помнеше въодушевените описания на Реа и щеше да познае, че голямата къща пред тях, изградена от прастар камък и с огромни прозорци, в които се отразяваха последните топли лъчи на слънцето, може да бъде само Кемъри. От хълмчето, на което беше застанал, се виждаше цялото имение.

Главната постройка беше във формата на буквата „Н“, с две крила на запад и на изток, разделени от кули. Къщата беше заобиколена с множество ниски постройки с плоски покриви, най-големите от които бяха обори.

Дълга, обградена с кестенови дървета входна алея водеше към главния вход. Наоколо растяха медноцветни буки, явори и брези, които блестяха в есенната си премяна.

Преди да достигнат алеята, трябваше да влязат през портите от ковано желязо, които пазеха входа. Още една бариера беше къщичката на пазача, където без съмнение ги очакваха няколко кръвожадни дога, самият пазач и добре заредената му пушка. Данте Лейтън се запита каква ли заповед е получил пазачът по повод пристигането на нежелания зет.

— Няма ли да продължим? — попита с нарастващо нетърпение Кони Брейди и вдигна очи към едрия жребец, който Данте яздеше с такава лекота. Малкият юнга, който не познаваше нищо друго, освен кораба, с който бе обиколил моретата, беше убеден, че капитанът му може всичко.

Сега и Хюстън Кърби се осмели да хвърли поглед навън от прозорчето на каретата. Кемъри беше толкова внушителен, колкото бе очаквал. Дребният мъж имаше чувството, че се изправя пред заредени оръдия — вече нямаше връщане назад. Бяха на вражеска земя и единственият им съюзник беше лейди Реа Клер.

Когато Данте Лейтън подкара коня си надолу по виещия се път и каретата затрополи след него, обвита в облак прах, дребният стюард си каза, че пристигането им в Кемъри надали ще се осъществи тайно, тихо и кротко. Половината село, но най-вече някой от златните кули, със сигурност следеше бавното им и шумно напредване.

Те пътуваха по същия път като братовчедката на Люсиен Доминик, Кейт, и нейните бандити преди около година, само че този път Кони Брейди беше единственият, който от време на време провираше глава през прозорчето, за да се увери, че голямата къща, която прозираше между дърветата, не е изчезнала. След малко Данте забави ход, за да го настигне каретата. Бяха достигнали парковете на Кемъри, но до голямата къща имаше още доста път. Когато Данте се обърна, за да съобщи това на нетърпеливия Кони Брейди и Хюстън Кърби, двама ездачи изникнаха сякаш от нищото и блокираха пътя. Внезапно един от тях даде изстрел, който се заби точно пред копитата на коня.

Чу се оглушителен трясък. За съжаление обаче плановете на Джеймс Флетчър и лорд Робин Доминик се объркаха още в самото начало.

Намерението им беше да извикат: „Стой, нито крачка напред, или ще ви убием!“. Но то не можа да се осъществи, защото трясъкът на пистолета стресна впряга на каретата. Предните коне се изправиха на задните си крака, размятаха копита във въздуха, камшикът на ужасения кочияш изплющя над главите им и в същия миг конят на Данте сякаш полудя. Изплашените до смърт коне от впряга хукнаха напред, въпреки дивите проклятия на кочияша.

Данте едва се задържа на седлото. Улови юздите в една ръка, а с другата замилва успокоително запотения гръб на коня, говорейки му тихо. Най-после успя да укроти поне отчасти полуделия жребец и да го подкара отново в равномерен тръс. Ала когато се изправи на седлото и понечи да се обърне към каретата, един увиснал клон го удари по главата и го изхвърли от коня.

Каретата бе спряла зад завоя. Кони и Хюстън Кърби веднага бяха скочили от застрашително люлеещото се возило и станаха свидетели на падането.

Кони нададе бесен вик, хвърли се към капитана си и се взря с ужасено лице в сгърченото тяло на падналия ездач. Хюстън Кърби имаше нужда от малко повече време, за да дотича на помощ. Останал без дъх, загубил ума и дума, той коленичи до изпадналия в безсъзнание капитан. От раната над веждата му се процеждаше кръв.

— Мъртъв е, нали? — изплака Кони. После се обърна към двете момчета, които бяха обуздали конете си и бързаха към тях.

— Наистина ли е мъртъв? — попита колебливо Робин Доминик и скочи на земята до неутешимия Кони Брейди. И тъй като непознатият продължаваше да лежи неподвижен, младият лорд бе осенен от страшното предчувствие, че е извършил нещо непоправимо.

— О, господи, какво направихме! — промърмори Джеймс Флетчър и си каза, че не биваше да подслушва намеренията на Франсис и братята му да издебнат Данте Лейтън на пътя.

След като се увери, че капитанът още диша, Хюстън Кърби вдигна поглед към двете момчета и едва сега забеляза странните им одеяния. И двете носеха старинни перуки, облеклото им също беше от минали времена и очевидно искаха да изглеждат по-възрастни.

— Искахте да го убиете, така ли? — попита рязко той и погледът му остана прикован в пистолета, който по-голямото момче още стискаше в ръка. По ужасените им, виновни лица пролича, че двамата просто са замисляли пакост и сега се страхуват от последствията.

Джеймс Флетчър сякаш бе онемял и оглушал. Взираше се като хипнотизиран в кървящата рана на главата на непознатия. Като усети, че още държи пистолета в ръката си, му прилоша. Твърде късно осъзна, че мъжът, коленичил до безжизнения Данте Лейтън, е видял всичко.

— Искахме само да го уплашим — призна най-сетне Робин Доминик. Така бе прехапал долната си устна, че тя кървеше. — Никой не го иска в Кемъри! — прибави предизвикателно той. И в същия момент си каза, че всичко това нямаше да се случи, ако не бяха отвлекли сестра му. Тогава всичко щеше да бъде както по-рано.

— А кой си ти, та твърдиш такива неща? — изсъска Кърби. Ала когато се вгледа във виолетовите очи, въпросът стана ненужен.

— Аз съм Робин Доминик. Домът ми е тук, в Кемъри. И много добре знам, че никой не иска този Данте Лейтън да дойде и да ни отнеме Реа.

— Аха, значи затова реши да вземеш нещата в свои ръце? — попита остро Кърби, макар че усещаше известно съжаление към малкия глупак. Той очевидно бе действал на своя глава — без знанието и съгласието на семейството. — Никой не знае какво си замислил, нали, момче?

— Ами… Естествено, че знаят. Нали ви казах, че семейството ми не обича Данте Лейтън. Всички искаме той да се върне в колониите. Реа не го обича. Тя каза, че никога вече не иска да види лицето на негодника, докато е жива. Тя не иска да има нищо общо с хора като вас. Защо просто не го вземете и не се махнете? — Робин отчаяно се опитваше да се измъкне от неловкото положение.

— Това не е вярно! — Кони Брейди кипеше от възмущение. — Лейди Реа Клер обича капитана. Освен това тя лично ми каза, че мога да дойда в Кемъри и да остана при нея. А тя никога не би променила мнението си, така ли е, мастър Кърби? — Гласът му потрепери. Бедното момче се боеше, че чутото отговаря на истината.

— Разбира се, че не, момчето ми — утеши го набързо Кърби, посветил цялото си внимание на загубилия съзнание мъж. Не им оставаше нищо друго, освен да го отнесат в каретата и да го откарат в Кемъри. Капитанът не беше предвидил, че може да пристигне там по този начин, каза си Кърби. Той поклати глава и въздъхна. Защо непрестанно възникваха трудности? Е, така поне щяха да минат необезпокоявани през железните порти, защото дори дукът на Кемъри нямаше да прогони ранен човек.

Кони прецени погрешно физиономията и жестовете на дребния стюард и сграбчи Робин Доминик за дантелената яка.

— Ти го уби! — изкрещя той. Значи това беше малкият брат на лейди Реа Клер, момчето, за което тя говореше с толкова обич и което беше на първо място в сърцето й. Този разглезен малък лорд бе убил единствения човек, който истински се грижеше за Кони. Сега той щеше да отмъсти за смъртта на капитана си. — Ще си платиш за това, страхливецо! Бледолик негодник! И знай едно: лейди Реа Клер обича капитана! Ти го уби и тя ще те намрази!

— Не съм го убил. А тя няма да ме намрази! Няма! — изкрещя в отговор Робин. В този миг се сети, че мършавото невъзпитано момче не можеше да бъде никой друг, освен Кони Брейди, за когото Реа бе говорила толкова много и когото изглежда искрено обичаше.

Робин се опита да изтръгне яката си от мръсните ръце на малкия негодник, но момчето имаше яка хватка и не го пускаше. Дори го стисна още по-здраво. Робин погледна разкривеното от гняв лице на противника си и го ритна в пищяла. Крясъкът, който последва, му достави удоволствие, но не за дълго. Преди да успее да се огледа, малкият лорд загуби равновесие и в следващия миг Кони се приземи върху него; той, сирачето, което за първи път носеше ушит по мярка панталон и подходящо по цвят палто.

Хюстън Кърби гледаше смаяно двете момчета, които се затъркаляха по пътя. Другият младеж се опитваше да ги разтърве, но му подложиха крак и той също се озова в калта.

Кочияшът скочи от капрата и затича към тях, широко ухилен. Двете момчета влагаха всичките си сили в двубоя и тъй като бяха горе-долу еднакви на ръст и възраст, борбата изглеждаше равностойна.

— Ако имате малко време, ще имам нужда от вашата помощ, за да отнесем лорда в каретата — предложи доста нелюбезно Кърби.

Двамата вдигнаха безжизненото тяло, когато видяха препускащия откъм голямата къща конник. Хюстън Кърби понечи да извика за помощ, но думите замряха на устата му, защото идващият насреща им мъж беше самият дук Кемъри.

Майчице, каза си стюардът. Как да защити капитана си, безпомощен срещу злите намерения на дука? Ала Хюстън Кърби се излъга в предположенията си, защото Люсиен Доминик скочи от коня и се затича да им помогне.

— Какво стана? — поиска да узнае той, след като положиха Данте Лейтън на седалката.

Хюстън Кърби отвори уста, за да отговори, но не можа да започне. Как да разкаже на дук Кемъри за постъпката на сина му? Обяснението стана излишно, защото в същия миг дукът откри двете биещи се момчета, които се удряха като полудели, и Джеймс, който стоеше безпомощен наблизо.

— Джеймс! — Гласът на дука изтръгна момчето от вцепенението му. С чувството, че ей сега ще се разрази най-страшната буря, то се обърна към приближаващия се мъж.

Дукът разпозна само Джеймс, защото останалите двама бяха покрити с кал. Но решително посегна към тях, раздели ги и скоро разбра с кого си има работа. Очите на сина му не можеха да бъдат сбъркани с никои други, а тъй като загубилият съзнание мъж в каретата беше Данте Лейтън, другото момче можеше да бъде само Константин Магнус Тайрън Брейди.

— Изисквам обяснение и от двамата джентълмени. Макар че тази дума надали е подходяща в случая — проговори дукът с режещ глас, така добре известен на Робин. — Ти — обърна се дукът към Кони — ще се качиш в каретата и ще придружиш капитана си и мистър Кърби до Кемъри. А ти, Робин, се погрижи да хванеш коня си и веднага се върни у дома — нареди той на сина си, чиято сведена глава беше достатъчно доказателство за вина. — Щом се преоблечеш, те очаквам в кабинета.

След това Люсиен Доминик се обърна към младежа, който от сърце се надяваше да го пропуснат и бе тръгнал обратно. Ала когато чу името си, момчето спря като заковано.

— А ти, Джеймс, ще ми обясниш всичко по обратния път — гласеше строгата заповед.

Джеймс потрепери при мисълта, че по-късно ще се наложи да застане и пред баща си генерала.

 

 

Данте Лейтън се събуди с непоносимо туптене в слепоочията. Той простена и вдигна едната си ръка към болезненото място. С изненада напипа дебела превръзка на челото си. Отвори полека едното си око, огледа се и отново се изненада. Не лежеше на пътя, а беше положен в голямо, удобно легло с дантелени завеси. Раменете му бяха голи, но бе завит до брадичката. Пред големите, разделени по дължина прозорци висяха морскозелени завеси от копринена дамаска, които се полюляваха от хладния вечерен вятър. В камината пращеше огън и в този момент часовникът на перваза й удари кръгъл час. Сенките на огъня танцуваха върху женска фигура, непозната за Данте. Тя седеше на розов стол с висока облегалка и май беше заспала. Въпреки това, веднага му напомни за куче-пазач.

Без да я изпуска от очи, Данте хвърли кратък поглед към вратата, която обаче беше в далечния край на помещението. Трябваше да мине точно покрай непознатата. И сам не знаеше защо се чувства в опасност в тази великолепна стая. Бяха се погрижили добре за него: букетът ухаещи цветя в китайска ваза, поставена на масичката от махагон, го доказваше, както и сребърният сервиз за чай.

Той продължи да оглежда любопитно стаята и забеляза на нощното шкафче кристална чаша с бренди, която можеше да достигне с леко протягане на ръка. С благодарна усмивка мъжът посегна към чашата и отпи голяма глътка.

Ала внезапно се задави, закашля се и с невярващи очи погледна отвратителното на вкус питие, което толкова много приличаше на бренди.

— Какво, по дяволите, е това?

— О, както виждам, най-сетне се събудихте — отбеляза жената, без да обръща внимание на гневните искри в бледосивите мъжки очи. — Какво е това ли? Най-доброто, което ще проясни главата ви.

— За бога, добра жено! Можехте да ме убиете с тази отвара — промърмори Данте и помириса питието. — Все пак не е отрова, нали?

— Е, някои го намират също така гадно. Но като го изпият и възвърнат цвета на лицето си, никой не смее да се оплаква. — Жената развеселено се усмихна.

— Мадам, боя се, че нямам особено желание бузите ми да порозовеят.

— Обаче имате нужда, милорд. Никога не бях виждала толкова бледо лице. А като си помисля как сте загорели от слънцето. Специалното лекарство на мисис Тейлър на бърза ръка ще ви изправи на крака — отговори убедително тя, но само защото никога не бе й се налагало да го гълта.

— Е, в това съм сигурен — отвърна подигравателно Данте и си каза, че тази жена непременно ще се разбира добре с досадния Хюстън Кърби. — Мога ли да ви запитам коя сте? Къде е Кърби? Къде е Кони Брейди? И къде, по дяволите, съм аз?

— О, чувам, че вече сте по-добре. Нали ви казах! — изпухтя жената и още повече заприлича на Хюстън Кърби.

— Е, щом ме питате: аз съм Роули. А вашият мистър Кърби слезе в кухнята да ви приготви ядене. Не съм имала честта да срещна толкова непоносим и нахален човек като него. Ах, да, а младият мистър Брейди е настанен в друга стая и трябва да кажа, че го намирам за най-невъзпитания и шумен момък, който е попадал пред очите ми. — Физиономията й не оставяше съмнение относно мнението й за придружителите на Данте. И за тримата. — А вие — прибави многозначително Роули, — вие сте гост в Кемъри.

Данте Лейтън отново се изненада. Макар че подобна стая надали беше част от някоя странноприемница, той все пак не можеше да повярва, че наистина е успял да се провре през портите на Кемъри. Внезапното му хихикане ужаси Роули. Тя се приближи с таблата за чай и внимателно огледа непознатия джентълмен, питайки се верни ли са слуховете, които се носеха. Дали лейди Реа наистина беше омъжена за пират? Във всеки случай той наистина изглеждаше като такъв и се държеше като същински дявол. Изобщо не приличаше на маркиз.

— Кажи ми още нещо, Роули — помоли учтиво Данте и внезапната му усмивка направо смая прислужницата със сърдечността и топлотата си. — Защо смяташ, че Кони Брейди е невъзпитан? Мога да разбера отношението ти към Кърби, защото той си е такъв. Но Кони?

Роули остави таблата и подпря ръце на хълбоците. Мъжът на леглото очевидно се бе освободил от всяко напрежение, след като бе узнал, че е в Кемъри. Той май се чувстваше много добре и смяташе, че контролира положението. Наистина странно за човек, прикован към леглото.

— Ами, виждате ли, докато бяхте в безсъзнание… — започна Роули, но срещна погледа му и се почувства неловко. Погледът на този мъж беше такъв, че човек просто не смееше да го излъже. — Помните ли какво стана, след като паднахте от седлото?

— Доколкото си спомням, конят ме хвърли. Той се уплаши, защото някой стреля точно пред краката му. — Данте присви очи, забелязал нервността на прислужницата. — Май познаваш нападателите?

— О, милорд — побърза да отговори Роули, за да укроти гнева му, — двамата не са искали да ви сторят зло. Със сигурност не и това, което се случи. Те просто искаха да ви прогонят от Кемъри. Това беше всичко. — Роули от все сърце се надяваше, че мъжът в леглото е джентълмен. — Това беше лоша шега от страна на децата.

— Кои бяха двамата?

Роули преглътна. Защо именно тя трябваше да обясни злощастното недоразумение?

— Младият Робин и братовчед му Джеймс Флетчър. Мислели са, че оказват услуга на семейството. — Роули сметна, че е най-добре да му каже всичко. Така щеше да спести на Негова Светлост неудобството от предстоящото извинение и обяснение на обстоятелствата.

— Услуга? Двамата искаха да ме убият — промърмори студено Данте. — Робин? А, да, спомням си. Малкият брат на Реа, нали? Тя ме беше предупредила, че върши непрекъснато бели. Но нямах представа колко опасен може да бъде. За в бъдеще ще трябва да бъда нащрек.

Роули прехапа устни.

— Не е нужно да се тревожите, милорд. Негова Светлост вече уреди тази работа. Нямаше как да не го чуя. Боя се, че малкият поне седем седмици няма да може да седи на дупето си. Същото важи и за мастър Джеймс. Генералът го заплаши, че ще го изпрати при стария му сержант, който да му даде добър урок. Никога не бях чувала по-сърцераздирателни молби. Момъкът обеща най-тържествено, че никога вече няма да извърши подобно нещо. Естествено всички знаем, че младият Джеймс е влюбен в лейди Реа още от дете. Затова просто трябваше да участва. Нищо друго не можеше да направи.

— Доколкото разбирам, Кони Брейди се е хвърлил да ме защитава?

— Дори нещо повече, милорд. Двамата с Робин си устроили боксов мач насред пътя. Негова Светлост едва успял да ги разтърве. Не знам кой изглеждаше по-зле. Негова Светлост беше бесен, когато се втурна в къщата и нареди да се погрижим за вас.

Данте Лейтън загуби ума и дума.

— Самият Люсиен Доминик?

— Ами да, той каза да остана при вас, да ви лекувам и да внимавам нищо да не ви се случи, докато сте негов гост. Каза, че са станали достатъчно нещастия, защото някои са се опитали да вземат нещата в свои ръце. Само защото някой си не харесвал как вървят нещата, това не му давало право да ги променя, особено с лоши намерения. Чух как Негова Светлост каза това на дукесата и на останалите членове на семейството. Имаше предвид Джеймс и Робин. Направо не беше на себе си. — Роули поклати глава, все още не можейки да повярва в чутото.

Данте никога не бе си представял, че ще намери съюзник в лицето на дук Кемъри. Колкото повече размисляше, толкова повече се чудеше. Може би трябваше да благодари на младия Робин, който макар и неволно му бе осигурил достъп в Кемъри. Ето че беше отново при жена си…

Сякаш бе прочела мислите му, Роули проговори:

— Лейди Реа седя цяла нощ при вас. Не се отдели нито за минута, още от първия момент, в който ви донесоха. Само че Негова Светлост я помоли да си почине и да мисли за детето, което очаква. Каза й, че не бива да се тревожи и че тук сте на сигурно място. Обеща й да бди над вас.

— Винаги съм ценял това у Люсиен Доминик — ухили се Данте. — Той е и си остава джентълмен във всяко едно отношение. Може би не съм сгрешил с избора на тъст? — Ако успееше да си осигури подкрепата на дука, останалото не беше проблем.

— Така е, можехте да улучите и някой много по-лош. Но не забравяйте дукесата. — Роули пак бе прочела мислите му. Данте Лейтън и Сабрина Доминик — колко й се искаше да присъства на първата им среща!

— Как е Реа Клер? Надявам се, че пътуването дотук не я е изтощило твърде много? — попита Данте, очаквайки с нетърпение утрото, за да прегърне жена си.

— О, тя е добре. Особено след като си е отново в къщи. Надявам се, че двамата ще останете известно време тук? — попита почти плахо Роули.

— Така ли? — Данте вдигна вежди. — Мисля, че предстои да вземем решение по този въпрос.

— Е, ако не се лъжа, няма да имате друг избор, милорд, тъй като глезенът ви е счупен.

За първи път, откакто бе дошъл в съзнание, Данте усети бодежите и туптенето в глезена. Той отметна завивката и сложи крака на пода.

— На ваше място не бих го направила, милорд — предупреди го Роули. Той бил голям дебелоглавец, каза си тя. — Не забравяйте, че нямате панталон. О, не се срамувайте от мен. Виждала съм всичко, което има да предложи един мъж. По едно време работех в един бордей в Лондон, но ми омръзна и дойдох на село. Не се срамувайте от мен, но мислете за името си. — Откритият начин, по който говореше жената, го накара да се почувства по-малко мъжествен и от бебе в пелени. Тъй като с годините се бе научил да цени добрите съвети, той се поколеба. После се отпусна назад в леглото и хвърли сърдит поглед към самодоволната физиономия на Роули.

— Сигурна ли си, че е счупен?

— Ами да, видяла съм достатъчно, за да знам какво говоря. Даже онзи дребен сърдитко, вашият мистър Кърби, който няма достатъчно месо по костите си, за да нахрани и птица, се съгласи с мен. Смятам, че и той е виждал често подуто и наранено месо, за да знае какво говори — изръмжа Роули, сякаш Данте беше лично отговорен за делата на Хюстън Кърби.

И точно в същия миг, сякаш бе стоял отвън да слуша обвиненията на Роули, в стаята се втурна Хюстън Кърби. Дребният стюард приличаше на птица с оскубани крила и хвърли измъчен поглед към едрата жена, която се държеше като всезнаеща.

Като забеляза празната чаша на нощното шкафче, стюардът изпухтя презрително, макар да се зарадва, че господарят му е отново в съзнание. Така поне можеше да го разпита за гадното питие, което Роули бе приготвила с такова усърдие. Преди всичко беше любопитен как жената бе накарала капитана да остане в леглото.

— Как се чувствате, милорд? — осведоми се той. Смяташе, че е най-добре да го нарича с титлата му, особено сега, когато бяха между простолюдието. Така всички щяха да разберат, че му дължат уважение.

— Като в ада — отговори Данте и потърка тила си.

— Не се изненадвам, защото клонът здравата ви халоса — побърза да се съгласи стюардът.

— Доколкото разбирам, глезенът ми също не се е отървал леко?

— О, вие се опитахте да станете, нали? — Кърби не се изненада ни най-малко от необмислената постъпка на господаря си. После хвърли въпросителен поглед към застаналата наблизо Роули.

— Не стигна далеч — обясни тя и не можа да потисне леката руменина, обагрила бузите й.

— Е, радвам се, че не е станало по-лошо. — Кърби остави таблата, която носеше, на масичката до леглото. — Донесох ви малко бульон, по собствената ми рецепта — обясни той и веднага се почувства по-добре. Вече той отговаряше за оздравяването на капитана. — Скоро ще ви изправим на крака.

— Разбира се. А сега моля джентълмените да ме извинят. Трябва да поема всекидневните си задължения — изпухтя Роули по начин, който надминаваше дори пухтенето на Кърби. — Ще съобщя на лейди Реа, че сте се събудил.

— Не смущавай съня й — заповяда Данте с обичайната си острота, сякаш жената беше член на екипажа му.

Роули се поколеба. Тя служеше на семейство Доминик, но гласът на мъжа звучеше наистина авторитетно. В края на краищата той беше съпруг на лейди Реа и нарежданията му трябваше да бъдат изпълнявани. А и отношението й се промени, като се увери в загрижеността му за младата лейди. Може би не беше чак толкова лош, колкото й се стори в началото.

— Много добре, милорд. И аз мисля, че е по-добре да я оставим да се наспи — усмихна се тя.

— Нахална многознайка — изръмжа Кърби, когато Роули затвори вратата зад гърба си.

— Видя ли Реа Клер? — попита бързо Данте.

— О, да. Красива както винаги, макар че се уплаши до смърт заради вас. — Кърби му подаде купичка димящ бульон.

— Правилно ли съм разбрал? Нима дукът наистина се е погрижил да ме донесат тук? — Данте все още не смееше да повярва в щастието си.

— О, да, той ни помогна да ви натоварим в каретата, точно така направи. Първо си помислих, че идва да ви довърши, но той ме изненада и се притече на помощ. Благороден джентълмен, това е той.

— А видя ли дукесата? — попита Данте и засърба с лъжичка бульона. Когато дребният стюард не отговори, капитанът вдигна очи и преживя третата си изненада за този ден. Хюстън Кърби се беше изчервил. Данте никога досега не го бе виждал такъв — направо беше объркан. — Какво има?

— Нищо.

— Хайде, хайде, Кърби, отвори си устата. Можеш да ми кажеш всичко. Господи, да не си се скарал с нея? Надявах се да поздравя майката на Реа с необходимата почтителност.

— О, не, нямаше нищо подобно. Само че… — Кърби въздъхна. — Нейна Светлост е най-чудната, най-красивата и най-мила дама, която някога съм срещал. Ангел, това е тя, милорд. Лейди Реа изцяло се е метнала на нея. Така е, наистина.

Данте Лейтън не можеше да повярва на ушите си. Хюстън Кърби никога не се оставяше да бъде омаян от някоя жена. Единствените жени, които уважаваше, бяха лейди Реа и майката на Данте, лейди Илейн.

— Ти, стара мечко — промърмори с обич Данте. Хюстън Кърби благодарно вдигна очи, защото знаеше, че капитанът няма да го издаде. — Много съжалявам, че все още не съм имал честта да се запозная с това чудно същество.

— Тя ви видя, но вие бяхте в безсъзнание — разказа Кърби и се усмихна на уплахата на господаря си. — О, не се тревожете. Тя се държа много почтено. Тъкмо ви бяха внесли тук, на леглото, когато влязоха Нейна Светлост и лейди Реа. Дукесата се опита да успокои дъщеря си, защото тя беше изплашена до смърт. Мислеше, че сте мъртъв. Никога не бях виждал толкова отчаяна млада лейди. Сигурен съм, че още ви обича.

Данте видимо се отпусна и се изтегна на възглавниците. Вече беше много по-добре.

— На ваше място не бих бил толкова самоуверен. Доста време ще мине, преди да бъдем приети от семейството — възрази Кърби.

— Какво каза дукесата?

Стюардът изпухтя.

— Постоя малко до леглото, без да откъсва поглед от вас. Мисля, че прекрасните й очи не пропуснаха нищо, милорд. Но не мога да кажа, че беше особено любезна или, че ви се възхити — обясни Кърби и пое празната купичка.

— Ако възнамерява нещо подобно като сина си, се учудвам защо не ме е довършила — промърмори Данте и се прозина. — Сигурен ли си, че не беше скрила пистолет под наметката си?

— Ако бяхте видели прелестното й лице, милорд, никога нямаше да кажете това. Не вярвам, че има друг човек на света, който да е напълно лишен от задни мисли. Нейна Светлост е толкова крехка и в същото време толкова достойна. Тя е мила и сърдечна дама, който сигурно ще падне в безсъзнание само при вида на оръжието. Със сигурност не знае как се натиска спусъкът — защити я страстно Кърби.

— Не забравяй, че в началото Реа също изглеждаше сладка и невинна, а накрая едва не изгори картата на съкровището — напомни му капитанът. Но очите му вече се затваряха и той се разположи удобно на възглавниците, които Кърби беше подпъхнал под главата му.

— Доставя ви дяволска радост, че успяхте да влезете в Кемъри, нали, милорд? — попита настойчиво дребният стюард и очите му недоволно блеснаха. Знаеше, че капитанът е винаги готов да приложи един-два трика, ако те го водеха по-близо до целта. — Ако не бях видял със собствените си очи как клонът ви удари по главата и паднахте от коня, и ако не беше този подут глезен, щях да помисля, че пак става дума за някоя от проклетите ви измами.

Маркиз Джакоби лениво отвори едното си око.

— Твърде жалко, че идеята хрумна на брата на Реа, а не на мен, защото аз не бих стигнал чак дотам. Поне нямаше да има счупен глезен — промърмори той и си каза, че ще се наложи да размени няколко думи с Робин Доминик. После замаяно се загледа в пламъците на огъня, сякаш хипнотизиран от трепкащите светлинки.

 

 

Когато отново се събуди, на стола до леглото седеше Реа Клер, а от огъня беше останала купчинка жарава.

— Малкото ми райско цвете — прошепна мъжът.

— Данте! — извика облекчено тя и скочи.

— Значи не си ме забравила? — попита той, когато Реа приседна на леглото и помилва лицето му.

— Нима наистина си мислел, че мога да те забравя?

Сладката й усмивка премина в доволно мъркане, когато ръцете му се увиха около хълбоците й. Данте побърза да я привлече върху голите си гърди.

— Липсваше ми, Реа — промърмори той. — Откак напусна леглото ми, все ми беше студено.

— А сега идва зима и трябва да сме заедно — отговори Реа и това прозвуча толкова практично, че Данте се приготви да я обвини за студеното посрещане. Сякаш прочела мислите му, тя обви с ръце врата му и горещо го целуна.

— Запозна ли се вече с нашата Роули? — попита след малко Реа.

— Не само с Роули, а и с една отвратителна отвара, която тя нарича лекарство. Все още си мисля, че тази жена искаше да ме прати в гроба. Е, такава лоялност вече е прекалена — ухили се Данте.

— Бедничкият ми — пошушна Реа. Все пак тя беше израсла със специалното лекарство на мисис Тейлър.

— Очаквам специални грижи, за да се възстановя бързо.

Усмивката на Реа изчезна, погледът й се помрачи.

— Данте, аз… Не знам какво да кажа. Как да ти обясня защо брат ми постъпи така? Имаш ли сърце да му простиш? Не бих могла да понеса, ако ти и Робин не се разбирате — заговори умолително тя. За нейно голямо облекчение Данте се усмихна.

Как би могъл да прокълне страстта в сърцето на друг, след като той изпитваше същото към нея?

— Не се ли сърдиш?

— Бях бесен, но вече ми мина.

Реа се сгуши на гърдите му и в сърцето й покълна плахата надежда, че с пристигането на Данте в Кемъри вече всичко е наред.