Лори Макбейн
Мрак преди зората (21)

Глава двадесета

— Отдавна вече е тихо — промърмори загрижено Реа. Всички бяха чули шума на падащата маса и можеха да си представят с какво се занимава Данте. Но през последния половин час цареше тишина. Беше толкова тихо, че Хюстън Кърби бе готов да тръгне да търси капитана си.

Реа смяташе същото. Доказваше го решителното изражение, с което се взираше в тежката дъбова врата.

— Трябваше да вляза вътре, Кърби. Трябваше да бъда с него. Защо Данте винаги ме изключва? Когато се омъжих за него, се заклех да го подкрепям в добри и в лоши времена. Смятам да спазя клетвата си, независимо дали Данте иска или не! — Реа изплющя с камшика за езда, повече от нетърпение, отколкото от гняв.

Франсис и Алистър се спогледаха и младият лорд сви рамене. Той познаваше много добре сестра си и знаеше, че тя говори сериозно. Въпреки мекия си характер, младата дама често проявяваше изненадващ инат.

— О, милейди, не мисля, че е редно да влезете вътре. Какво ще си помисли за мен дукесата, ако допусна да се озовете пак в онази мръсотия? — изхленчи Хюстън Кърби, макар че мислеше по-скоро за дук Кемъри и за укорите му.

— Ако мама беше на моето място, тя нямаше да стои и да чака. Веднага щеше да се втурне вътре, за да е до съпруга си — отговори решително Реа.

— Лорд Франсис — произнесе умолително Кърби.

— Знам какво би трябвало да направя, Кърби, и щях да го направя, ако можех, но не мога — обясни ухилено Франсис Доминик и напълно обърка бедния стюард.

Хюстън Кърби отмести очи от брата към сестрата и си каза, че те заговорничат срещу него. Обърна се към Алистър Марлоу, който беше известен с хладния си разум, но и този джентълмен се бе ухилил до уши. Хюстън Кърби не виждаше нищо весело в положението им, затова си помисли, че всички са загубили ума си. Не можеше да проумее, че с малко хумор нещата стават не толкова лоши, колкото са.

Първата малка искра можеше да възпламени истеричен смях и точно това стана. Реа захихика, а после избухна в луд смях и се смя, докато в очите й се появиха сълзи. Скоро Франсис също се тресеше от смях, а Алистър не закъсня да се присъедини.

Хюстън Кърби загрижено смръщи чело и ужасено изгледа тримата младежи насреща си. После претърси с очи синьото небе над главата си, за да открие причината в пълнолунието или в нещо подобно. Накрая поклати глава и погледна с ням укор младата лейди, която трябваше да се облегне на брат си, за да не падне. Но самият Франсис едва се държеше на краката си.

Сигурно сцената се стори повече от странна на мъжа, който се бе приближил съвсем тихо. Той изгледа безмълвно развеселените млади хора и бедния стюард, който гледаше като осъден на смърт, и след малко се обади:

— Мога ли да попитам кое е толкова весело? — гласът му режеше като с нож.

— Капитане! — извика Хюстън Кърби и се обърна като ужилен. Данте Лейтън бе излязъл през една от страничните врати. — Господи, как ме изплашихте! — стюардът притисна с трепереща ръка сърцето си.

— Данте! — Реа облекчено се втурна към мъжа си и се хвърли в прегръдките му. — О, толкова се страхувах за теб! — Очите й напразно претърсваха каменното лице, по което нямаше и следа от вълнение.

— Забелязах го и се уплаших, че сама ще се нараниш от толкова добро настроение — обясни със съмнение в гласа Данте.

Алистър Марлоу и Франсис Доминик изглеждаха засрамени. Смехът им още отекваше в стените на замъка, макар че сега се питаха какво толкова весело се бе случило.

— Простете ми, капитане — промърмори Алистър и красивото му лице пламна от срам. — Не го направихме от неуважение. Всъщност вече не знам защо се смях така лудо.

Франсис Доминик се покашля.

— Мистър Марлоу е прав. Нямаше повод за смях — обясни тихо той. — Извинявам се от името на всички ни. Сигурно си ни сметнал за безчувствени негодници. — Франсис почти не се надяваше да постигне нещо с извинението си.

— Аз също съжалявам, Данте — прошепна Реа. — Вината беше моя. Аз започнах, макар че вече не знам защо. И тримата сме дълбоко засегнати от разрушенията, които заварихме тук. Нямам извинение за странното си държание — прибави засрамено тя.

Данте обаче не беше обиден. Той разбираше много добре причините за смеха им. Често беше наблюдавал как смели мъже избухваха в луд смях насред битката, без видима причина.

Така че Данте Лейтън изненада всички, като им се усмихна с разбиране и лицето му се разведри. Франсис и Алистър се отпуснаха, а Хюстън Кърби облекчено въздъхна.

Реа усети как напрежението на Данте отслабна и прегръдката му се разхлаби.

— Останалата част от сградата също ли е опустошена? — попита тихо тя.

Данте кимна.

— Не е много по-различно. Макар да ми се струва странно, съм почти сигурен, че в последно време контрабандистите са избягвали Мердрако. Всъщност това не ме изненадва, защото дори животните предпочитат по-чист обор — прибави горчиво Данте.

— Тези свине, макар че сами са се нарекли „Синове на сатаната“, не заслужават дори кочина! — Хюстън Кърби се изплю презрително и размаза плюнката с тока на ботуша си.

— И тяхното време ще дойде, не се бой, Кърби — увери го сериозно Данте.

— Да, но точно това ми създава грижи — промърмори Кърби, който беше забелязал как ръката на капитана се плъзна към шпагата, сякаш се готвеше да я забие в черното сърце на Джак Шелби.

— Е, какъв курс ще поемем, капитане? — попита Алистър Марлоу. Думите му прозвучаха като ехо от миналото и когато погледът му срещна този на Данте Лейтън, двамата сякаш се озоваха отново на палубата на „Морския дракон“, готови да се впуснат в поредното опасно приключение.

Данте Лейтън се смая. Дали не бе очаквал, че бившият му помощник ще му остане верен и предан? Все пак той беше вече богат човек и нямаше, нужда от господар.

— Може да стане напечено — промърмори Данте.

— Мистър Кърби ни каза същото — отговори невъзмутимо Алистър.

— Сигурен ли сте, че сте готов за това? — попита настойчиво Данте. — Както виждате, Мердрако не е място за живеене. Трябва да се направят куп неща, преди къщата да стане годна за обитаване. Има много хора, които горещо желаят провала ми. Може да стигнат дотам, че да поискат да унищожат цялото семейство Лейтън. Обстоятелствата не са на наша страна, а аз имам твърде малко приятели, на които мога да разчитам — заключи Данте.

— Екипажът на „Морския дракон“ е плавал при много по-трудни условия — отговори равнодушно Марлоу. Обстоятелствата изискваха да се действа бързо, а и той не беше човекът, който би се измъчвал от съмнения.

— Тогава ще бъда честен докрай — каза Данте и очите му блеснаха с дива решителност. — Смятам да разбия бандата на контрабандистите. Искам да видя водача й да изгние в затвора или да увисне на бесилката.

Франсис Доминик беше единственият, който още не познаваше тази страна от характера на Данте. Сега, когато видя сцената със собствените си очи, той повярва в невероятните разкази на Кони. А щом Данте Лейтън, човек с благороден произход, можеше да бъде толкова кръвожаден, какъв ли е бил екипажът на „Морския дракон“? Франсис смаяно поклати глава. Собствената му сестра беше прекосила моретата с този грубиян! Той намести колана с шпагата си и реши, че не му се иска да се запознае с престъпниците, които бяха причинили опустошенията в Мердрако.

— Мисля, че днес видяхме достатъчно. Не е ли по-добре да се върнем в гостилницата и да похапнем? — предложи бившият капитан на „Морския дракон“.

— Малкият сигурно умира от глад — усмихна се Реа. Тя имаше странното чувство, че от изпочупените прозорци я наблюдават хиляди очи, и се страхуваше, че ако погледне нататък, ще види промъкващи се сенки. Потрепери и се обърна към мъжа си: — Тъй като не можем да останем в Мердрако, къде ще живеем, докато бъде възстановен замъкът? — попита тя, загрижена за малкото си семейство.

— В „Бишъпс Ин“ много ми хареса. Малко ни е тясно, но в сравнение с Мердрако обстановката там е направо комфортна — предложи Франсис. — Мисля, че семейство Ласкомб няма нищо против добрите ни пари.

— Там би било идеално — съгласи се Данте. — Но не искам да въвличам никого в своите дела. Щом Джак Шелби научи, че съм се върнал, ще заплаши със смърт всеки, който ми помага. Имам си достатъчно грижи и не мога да се тревожа за сигурността на семейство Ласкомб.

— Няма ли друга възможност? — попита Реа.

— Можем да отидем в Севъноукс Хаус — предложи Кърби.

Данте бързо поклати глава.

— Не. Много е далече от Мердрако, а и искам да държа настрана сър Джейкъб. Достатъчно ми е помагал. Вече нищо не ми дължи — заключи уверено той. — Ще се справим сами. Нямаме нужда от помощ.

— Пак вашата проклета гордост — промърмори тихо дребният стюард, обърна се и каза по-високо: — Ще доведа конете.

— Кой е сър Джейкъб? — попита Реа и любопитно премести поглед от Данте към Кърби, защото й се стори, че съпругът й посрещна предложението с недоволство.

Данте сви рамене.

— Някой, когото познавах — гласеше краткият му отговор. После се огледа и извика: — Кони? Робин? Къде сте?

— Тръгнаха да огледат местността — обясни Алистър и огледа празния двор. Изобщо не беше забелязал кога са се отдалечили. — Когато ги видях за последен път, тичаха в тази посока.

Данте погледна към стената, която бе посочил Алистър. Тя беше прекалено висока, за да се покатерят момчетата. Той улови Реа за ръка и тръгна натам. Другите ги последваха и дори Хюстън Кърби се учуди, когато видяха вратата. Тя беше издълбана в стената и цялата бе обрасла с бръшлян.

Данте посегна към бравата и тя се отвори изненадващо леко, сякаш беше използвана често през последните години.

— Къде отиваме? — попита Реа и любопитно се огледа. Тясна пътека водеше през гъстите храсти. През разклонените елхи от лявата й страна проблясваше морето. Тихото гъргорене на гълъбите сякаш акомпанираше на шума на вълните. Реа стъпваше внимателно, за да не попадне в клопка.

Над главите им се появиха петна синьо небе и бързо изчезнаха. Данте уверено водеше през гъсталака. Сойки и свраки се караха за узрелите горски плодове, а животните спираха надалеч и недоверчиво оглеждаха натрапниците.

Внезапно се озоваха на обширна поляна. Равната й повърхност беше покрита с гъста трева и разноцветни диви цветя. Зад нея, докъдето стигаше погледът, се простираше морето. А в подножието на склона, под балдахин от дъбове и брези, се бе сгушила живописна двуетажна къща.

— Старата ловна хижа. Бях я забравил — промърмори невярващо Данте. Постройката приличаше на средновековен господарски дом. Имаше дори наблюдателна кула с малки еркери, на които бяха монтирани фронтони във форма на драконови глави. Прозорците бяха многобройни и разкриваха прекрасна гледка към морето и далечните кули на Мердрако.

— Каква идилична местност — учуди се Реа и в следващия миг изпищя, защото поляната се огласи от пронизителен боен вик, следван от градушка камъчета.

Данте светкавично я дръпна встрани, скри я зад себе си и се огледа. Две ухилени лица надничаха иззад еркерите на кулата.

— Кой е там? — попита младежки глас. Чу се дрънчене на метал, две ръце издигнаха тежка сабя и я удариха в щита, едва удържан от втори чифт ръце.

— Позволявате ли ни да продължим пътя си? — извика Франсис Доминик, умиращ от нетърпение да научи откъде Кони и Робин са намерили оръжията.

— Господи, от уплаха остарях с години — изръмжа Кърби и се закле да издърпа ушите на мастър Брейди.

— Влизайте, капитане — провикна се отгоре Кони. — Тук съвсем не е толкова лошо като в Мердрако.

— Хайде, хора, качвайте се на борда! — присъедини се и Робин.

Новодошлите влязоха в ловната хижа през сводест портал, над който, както и в Мердрако, бе издълбан семейният девиз. Вратата беше обрасла с бръшлян и водеше към един тесен коридор, след който през друга врата се влизаше в голямата зала с таван от греди.

Макар че паркетът беше покрит с дебел слой прах и от тавана висяха паяжини, къщата излъчваше гостоприемна топлина. Реа веднага си представи как в украсената с гипсови орнаменти и извити месингови пръчки камина е запален буен огън.

В другия край на залата имаше дъбова стълба, която водеше към широка тераса. Реа беше сигурна, че на втория етаж има спални и дори малък салон. Чудесно ще стане, каза си облекчено тя. Къщата трябваше да бъде основно почистена, но все пак тя беше пощадена от контрабандистите. Сякаш бе лежала в дълбок стогодишен сън.

Данте сякаш прочете мислите й. Другите се отправиха да изследват къщата, но той остана при нея и й пошепна:

— Това не е непременно домът, в който исках да те въведа, но за момента е достатъчен. Какво ще кажеш, мила?

— Тук ще живеем и ще се обичаме, затова го смятам за най-хубавия дом, за който бих могла да мечтая — отговори тихо Реа. Тя винаги намираше отговор, който да стопли сърцето му.

— Любов моя, ти си целият ми живот. Не знам какво бих направил, ако някога те загубя. Това е един от най-черните дни в живота ми, а аз стоя тук и не съм отчаян, защото съм с теб. Знам, че щом си до мен, ще победя — прошепна Данте. Реа вдигна лице към него и устните им се сляха. За един дълъг миг всичко наоколо бе забравено.

Хюстън Кърби се втурна възбудено в залата, не можейки да удържа думите, които напираха от устата му:

— Капитане, цялата къща — кухните, стаите на втория етаж и тези за прислугата — всичко е в ред. Контрабандистите изобщо не са влизали тук. Можем да се нанесем без дълги приготовления. Веднага ще събера мъжете и ще…

Дребният стюард млъкна и смутено се изкашля, като забеляза лейди Реа в прегръдките на капитана. Двамата не бяха забелязали присъствието му и той побърза да се оттегли безшумно.

По-късно щеше да има достатъчно време за размишления и планове. За момента господарят на Мердрако беше направил достатъчно. Той се бе върнал у дома.