Лори Макбейн
Мрак преди зората (12)

Глава единадесета

Първият сняг отдавна се бе стопил. В голямата камина беше останало малко парче от бъдника. Бяха го запалили тържествено за Коледа, преди да зазвучат веселите празнични песни и всички да седнат около масата. Сега клонките от чимшир и имел, които украсяваха голямата зала, бяха изчезнали. Прислужниците търкаха и чистеха, а мартенският вятър се спускаше от хълмовете и трополеше по капаците на прозорците.

Беше време на ново начало. Време за нов живот.

Яркото злато на звънчетата и светлозелените пъпки по клоните на дърветата и храстите бяха предвестници на пролетта. Скоро хълмовете и ливадите щяха да се изпъстрят с разкошни полски цветя, парички и див керевиз; бели точици по синьото, лилавото и розовото на великденчетата, кандилките и градинските теменужки.

Данте Лейтън стоеше сам до един от големите прозорци, загледан навън. Видя кос, носен от вятъра към горичката зад отдалечения бряг на езерото, където достойно се издигаше усамотеният средновековен параклис, обграден от стари кедри. Под заоблените му сводове, в бледата зимна светлина, проникваща през прозорците от цветно стъкло, се бе извършила втората му венчавка с Реа. На изкусно резбованите якобински пейки бяха насядали забележително мълчаливите членове на семействата Доминик и Флетчър. Данте виждаше лицата им като в мъгла, когато отново каза „Да“ на Реа. Той повтори без колебание думите, които изговори отец Смайли.

 

 

Някогашният капитан на „Морския дракон“, когото смелостта никога не напускаше, дори пред дулата на неприятелските оръдия, днес приглади с трепереща ръка разбърканите си къдрици. Данте умираше от страх. Никога не се беше чувствал така. И нищо не можеше да направи.

Сигурно за хиляден път очите му се насочиха към спалнята, боядисана в синьо, жълто и сребърно, високите прозорци, на която разкриваха чудесна гледка към градините. Там горе Реа лежеше в леглото с балдахин и раждаше плода на тяхната страст. Данте преглътна, за да се отърве от болезнения възел в гърлото си, и си припомни мъчителните й писъци сутринта, когато започнаха болките. Въпреки смелата усмивка, очите й потъмняха, а под тях се откроиха мрачни сенки. Студена пот избиваше по челото й.

Данте бе отпратен навън и загрижените му въпроси останаха без отговор, когато Роули и дукесата се втурнаха към леглото на Реа и здраво затвориха вратата под носа му.

Капитанът отпи голяма глътка бренди от чашата, която беше пълнил безброй пъти. Усети топлината, която се разля по тялото му, и се прокле, че толкова често е любил ухаещото младо тяло.

След малко откъсна поглед от далечните хълмове, по които слънчевите лъчи падаха като разтопено злато, и се обърна към присъстващите в стаята. Те вече не му се струваха чужди. Сега споделяха с него мъчителното очакване и усещаха същия страх, който не му даваше мира.

Като огледа новото си семейство, Данте неволно си припомни изминалите месеци, през които въпреки нежеланието си бе започнал да харесва тези хора и да цени приятелството им. За него беше нещо ново и необичайно да споделя чувствата си с близки хора. Той нямаше братя и сестри, освен това не познаваше особените отношения, които обикновено царят между бащите и синовете.

Естествено положението не се промени за една нощ. Подозрителността беше твърде дълбоко вкоренена в сърцата на другите, а и — както открито признаваше Данте — тя имаше своите основания. Ала с помощта на дукесата, която се държеше с майчинска топлота, враждебността постепенно се превърна в искрено усилие да го накарат да се почувства добре дошъл в Кемъри. Отведнъж Данте се оказа включен в разговорите, понякога дори ставаше център на внимание, особено от страна на по-младите, на които разказваше за морските си приключения.

Погледът на капитана спря за миг върху семейство Флетчър, което бе пристигнало миналата нощ. Лейди Мери отново бе имала видение. Данте предполагаше, че сър Терънс с течение на годините е привикнал към странностите на жена си, но самият той усещаше някакво недобро чувство при мисълта, че тази жена вижда бъдещето.

Когато я видя да седи спокойно до огъня и усърдно да плете, той за малко не се ядоса. Лейди Мери изглежда нямаше друга грижа, освен куките и преждата, и старанието да не изпусне нито една бримка. За съжаление Данте нямаше достатъчно доверие в пророчествата й, за да се отпусне или да разбере защо е толкова безгрижна.

Междувременно Данте се бе научил да уважава и да харесва съпруга й, пенсионирания генерал, макар да знаеше, че в началото сър Терънс изобщо не можеше да го търпи. Сега обаче двамата имаха много теми за разговор и той беше сигурен, че предразсъдъците на генерала са се попили. Даже Джеймс, момъкът, който едва не го уби, се бе отърсил от смущението си и се присъединяваше към братята и сестрите си, които не преставаха да разпитват Данте за живота в морето.

Беше му много по-трудно да спечели Франсис Доминик. В продължение на четири месеца младият лорд се държеше хладно и пренебрежително. Но дори той не устоя на чара на Данте и отскоро започнаха да го виждат да помага на братовчедите си Ейвън и Джордж, които напразно се стараеха да победят Данте на карти.

Ричард и Сара Верик също бяха влезли в сърцето му. Макдоналд със сигурност щеше да хареса и двамата, и то не само заради червените коси, които Ричард беше наследил от главата на семейството, смятан от Макдоналд за самото съвършенство. Ричард беше извънредно интелигентен младеж и изпитваше дълбока привързаност към високите планини на Шотландия, които наричаше своя родина.

Само с Робин все още не намираха общ език. От Люсиен Доминик, който продължаваше да се отнася към зет си с хладна учтивост, Данте и не очакваше приятелски жест. Но се надяваше да убеди поне Робин, че не е чудовището, за което момчето очевидно го смяташе. Данте предполагаше, че част от затрудненията му са причинени от неприятелските отношения между Робин и Кони Брейди. Никой от двамата не беше готов да забрави и да прости случилото се. Положението се влошаваше и от факта, че двамата непрекъснато се стараеха да привлекат вниманието на Реа Клер и всеки смяташе, че другият отнема полагащото му се място в сърцето й. Съперничеството все повече се засилваше.

Данте се скара и с Кони, защото малкият трудно свикваше с новата си роля на законен подопечен на лорд Джакоби. Той отказваше да участва в заниманията на семейството, настояваше да се храни в кухнята или в компанията на Хюстън Кърби, който въпреки богатството си упорито твърдеше, че е твърде стар, за да променя навиците си. Кърби предпочиташе да се храни в стаята си, за да е настрана и от господарите, и от слугите.

Данте беше казал на дребния стюард, че вече не очаква от него да изпълнява камериерските си задължения, но Кърби избухна и заяви с наранена гордост, че за него е чест да служи на маркиз Джакоби, макар самият той да е достатъчно богат.

Един може би не много далечен ден, когато болните му стави и слаби очи откажат да му се подчиняват, може би щял да посвети някой младеж в изкуството на службата при господаря. Тогава, с позволението на Негово Благородие и с божията воля, щял да прекара остатъка от дните си в някоя малка хижа в имението.

Кони Брейди беше още твърде млад, за да изучи поведението на истински джентълмен. Но Данте беше твърдо решен да се погрижи момчето никога да не се срамува от държанието си.

Когато дукът и дукесата поканиха някогашния юнга да вечеря с тях, Данте настоя Кони да приеме поканата. Каза му, че очаква от него същото послушание, което е изисквал от юнгата на борда на „Морския дракон“.

— Тя ще умре ли, капитане? — попита в същия момент Кони Брейди и Данте се стресна. С мрачно лице и увиснали рамене, момчето застана до капитана си и вдигна очи към човека, който винаги знаеше отговора.

Данте Лейтън изгледа безпомощно тъмната момчешка глава и се почуди какво да отговори.

— Разбира се, че няма да умре — обади се с мек глас лейди Мери и погледът на гълъбовосивите очи се изпълни с разбиране. — Първото раждане винаги е най-трудно, но Реа Клер е млада и здрава, и тя желае това дете. Съветвам ви да имате търпение.

— Тя ще се справи, нали? — попита плахо Данте. Но той трябваше да убеди себе си и лейди Мери го знаеше.

Тя се усмихна меко и Данте отново усети спокойната и строга красота на тази жена. Макар че в лице приличаше на мадона по яснотата на чертите си, красотата й идваше предимно от излъчването на мекота и дружелюбие.

— Невинаги разбирам онова, което виждам в сънищата си — започна Мери и отправи мила усмивка към Кони, който я гледаше със зяпнала уста, — затова предпочитам да ги запазя за себе си. Освен ако не е спешно необходимо да помогна на някого.

— Значи все пак сте видели нещо? — промълви Данте.

Усмивката на лейди Мери угасна. Тя докосна меко стиснатия юмрук на Данте.

— Научете се да имате повече доверие в хората, Данте Лейтън. — Внезапно очите й станаха сребърни. Данте потръпна, като си помисли какво можеше да е видяла. — Сега не е подходящият момент — продължи някак неясно тя и леко наклони глава встрани, сякаш се вслушваше. — Един ден ще ви опиша видението си. Ще ви разкажа за мащерка и трънки, за облаци, обкръжени от злато. Ще ви разкажа за слънцето, луната и морето.

Данте Лейтън сви рамене. Колкото и да обичаше тази жена, в този момент я сметна за луда. Но само след миг вратите на частния салон се разтвориха и вътре се втурна дукесата, изтощена и бледа. Когато се олюля, Люсиен Доминик се озова с един скок при нея и я улови под ръка. Тя се притисна до него, за да почерпи нова сила от докосването му.

— Реа?

Сабрина Доминик вдигна поглед и се усмихна с разбиране.

— Реа е добре. А вие, Данте Лейтън, сте горд баща на гръмогласен син.

 

 

По време на кръщенето на Кристофър Доминик Лейтън, граф Сандрейк и първи внук на дук и дукеса Кемъри, свещеникът се върна зад амвона по-рано, отколкото повеляваше коректността. Малкият лорд Кит, както го наричаха, беше прекрасно бебе с гъсти кестеняви къдрици. Ала каменният параклис се огласяше от сърдит писък и добрият отец не можеше да чуе дори собствените си думи.

Когато изпълни задълженията си, той се зарадва, че най-после ще се върнат в голямата къща. Пронизителните писъци на малкия лорд не бяха толкова страшни в голямата зала с висок таван или в прелестния китайски салон. Отецът не се изненада особено, когато Реа се извини и отиде да накърми бебето. Сега поне можеше спокойно да се наслади на брендито си и да помисли как да се оттегли по-рано.

Данте също се извини и последва Реа. Настигна я на голямото стълбище. Пое бебето от ръцете й, притисна в прегръдките си успокоилия се малък лорд и подкрепи с другата ръка жена си. Двамата бавно се заизкачваха.

— Благодарих ли ти вече за този прекрасен син? — попита Данте и погледна малкото личице, което надзърташе от вълненото одеялце.

— Много пъти, милорд.

— А казах ли ти, че си зашеметяващо красива?

— Много пъти, милорд — усмихна се Реа.

— Казах ли ти колко щастлив ме правиш?

— Повече от един път, милорд.

— Нима ти казах и колко те обичам?

Реа сведе поглед.

— Много, много пъти, милорд. Макар че ще ви повярвам едва когато ми го покажете и ми го докажете — подразни го тя.

Данте погледна заруменелите й бузи и въздъхна.

— О, милейди, май говоря твърде много.

— Прав сте, милорд — съгласи се Реа. Когато минаха покрай портрета на прадядото, по навик спря да го погледне.

— Сигурно ревнува — промърмори Данте, изгледа накриво стария пират и сведе очи към сина си.

— Напротив, мисля, че е доволен — възрази меко Реа. Тя се сбогува на ум с момичешките си фантазии и прикова поглед в профила на любимия си съпруг, докато прекосяваха галерията. Двамата спряха пред още една картина, този път по желание на Данте.

— Ти си завладян от тази картина — каза му Реа и си помисли колко неща са се променили от деня, в който семейството позира за портрета.

Данте се усмихна и спря поглед върху виолетовите очи на дукеса Кемъри, преди да разгледа моминското лице на Реа.

— Някой ден ще ти разкажа за мечтата на един младеж и как всичко, което си пожела, макар и трудно, се осъществи. Не съжалявам за нищо, което съм извършил, Реа — промълви с прелъстително двусмислие той. Усмихна се, като забеляза смайването й и продължи през галерията.

Реа се засмя и посочи сина им.

— Малко е късно за разкаяние, милорд. Вече имате жена и дете, за които трябва да се грижите.

Данте стоеше до прозореца на стаята им и разглеждаше стъпаловидно оформените градини, подрязаните живи плетове от тисово дърво, езерцето с лилиите и открития парк в далечината. От гърлото му се изтръгна въздишка. Рядко бе усещал такова пълно спокойствие. Сега разбираше защо Реа толкова обича Кемъри. Когато чу гласа й, бързо се обърна към стаята. Тя говореше нежно на сина си и продължаваше да го кърми. Може би малкият изобщо не възприемаше заобикалящата го любов, докато сучеше и силно я стискаше с малките си юмручета.

— А благодарих ли ти, че го нарече Кристофър? — попита Данте. — Наистина се изненадах.

— Никога не забравям какво си ми казал. — Пръстите й милваха меките къдрици на детската главичка. — Капитан Кристофър е означавал много за теб, може би дори повече от баща ти. Сметнах, че най-много би искал да го почетеш, като кръстиш на него първородния си син. — Реа целуна малкия по челото. — А аз искам да ти благодаря, че позволи да носи името Доминик. Това е от голямо значение за родителите ми. Кажи, защо избра моето семейно име?

Данте вдигна рамене. Неловко му беше да признае този акт на великодушие.

— Имах чувството, че… — Той спря и затърси подходящата дума. Накрая просто каза онова, което му беше на сърцето: — Аз обичам близките ти, Реа. Въпреки че синът ни е на първо място Лейтън, искам той да се чувства и като част от семейство Доминик — обясни тихо Данте. Това не беше леко признание.

Реа погледна момченцето, което бе затворило очи, надигна се и предпазливо го положи в дървената люлка, застлана с меко одеялце.

Тя го полюля малко и скоро Кристофър потъна в невинния сън, достъпен само за новородените бебета.

Реа се изправи, разкърши уморените си рамене и въздъхна с облекчение, когато умелите ръце на Данте се заеха да масажират схванатите й мускули. После устните му помилваха тила й. Тя се облегна на него и позволи ръцете му да обхванат все още разголените й гърди.

— Да останем ли още малко, милейди? — прошепна нежно той и захапа ушенцето й. Въпреки многото си фусти тя усети твърдостта на мъжеството му. Данте притисна Реа към хълбоците си и я обви с две ръце.

— Долу отдавна ви чакат, милорд — прошепна с лудо биещо сърце тя.

— Мразя да разочаровам една дама — промърмори той. После я обърна към себе си и я прегърна с цялата си страст. Погледна зачервеното й лице и жадно я зацелува. — Ти просто не ми остави друг избор.

— Данте! — протестира с нарастващо смущение Реа. Когато се сгуши в обятията му, тя се почувства отново сама в света, забравила всичко около себе си — освен Данте Лейтън.

Той усети треперещия й отговор и страстта му още повече се усили. С доволна усмивка вдигна Реа на ръце и я отнесе на широкото брачно легло.

— Данте, какво ще стане, ако някой влезе и ни види? Какво…

Той задуши думите й с целувка. Когато най-сетне се отдели от нея, тя беше останала без дъх.

— Забрави всичко, Реа. Вече нищо не би могло да застане между нас — обеща той и приведе в действие думите си.