Лори Макбейн
Мрак преди зората (31)

Глава тридесета

Една светкавица разкъса тъмните облаци в далечината и Скайларк изцвили уплашено.

— Спокойно момичето ми, не се плаши — укроти Реа малката си кобила и меко потупа мократа й от пот грива. Думите й заглъхнаха в последвалия гръм.

— Май здравата ще се намокрим — обади се Франсис Доминик и дръпна юздата на разлудувалия се кон.

Данте Лейтън хвърли поглед към морето, над което се надигаше буря. Сребристи буреносни облаци висяха ниско над бушуващите вълни.

— Доколкото виждам, имаме още около четиридесет и пет минути, преди да завали. Как мислите, Алистър?

— Не съм толкова оптимистичен, капитане. Имаме най-много половин час. Но се надявам вие да излезете прав, защото съм облякъл най-новия си костюм — отговори младият джентълмен и хвърли загрижен поглед към мрачното небе.

— Дано поне Кони и Робин не са попаднали в бурята. Казах им да не се отдалечават много от къщи. — Тревогата на Реа се усили, когато нова светкавица проряза небето. Познаваше твърде добре двете момчета и се съмняваше, че са се съобразили с нарежданията й.

— Не се тревожи за тях — отговори Данте с убедеността на човек, свикнал да очаква подчинение. — Аз им забраних да напускат имението. Когато се върнем в къщи, двамата сигурно ще са седнали пред камината с чаша горещо какао.

Ала Франсис и Реа само се спогледаха многозначително, тъй като имаха печален опит с малкия си брат. И тъй като Кони се отличаваше със същата буйност, двамата смятаха, че трябва да бъдат готови за най-лошото. А най-лошото в представите им беше да видят как двете момчета се прибират измокрени до кости и треперещи от студ.

Реа се обърна и огледа още веднъж пътя, който водеше към Севъноукс Хаус, но острият покрив вече бе изчезнал зад дърветата, разтърсвани от надигащата се буря. След като бяха отклонили поканата за трета чаша чай и Данте и сър Джейкъб се сбогуваха със сърдечен тост, компанията най-после реши да си тръгне. Първо обаче трябваше да обещаят тържествено на сър Джейкъб, че скоро отново ще го посетят.

Сякаш бе прочел мислите на жена си, Данте попита:

— Какво ще кажеш за сър Джейкъб?

— Харесва ми. Макар че още не съм напълно сигурна дали мога да му имам доверие — отговори веднага Реа и Данте смаяно я изгледа. — Но съм сигурна, че лъже на карти. Твърдя, че не е толкова разсеян, на какъвто се прави. Сигурна съм, че си спомня отлично името на правнучката си. Смятам го за хитра стара лисица.

Данте избухна в смях.

— Ще се наложи да му кажа, че е претърпял пълен провал с опита си да те заблуди, мила.

Франсис и Алистър ги изгледаха учудено. И двамата бяха сметнали сър Джейкъб за безобиден старик.

Данте кимна.

— Всеки, който познава сър Джейкъб, го смята за най-милия джентълмен на света. Но когато започне да печели непрекъснато на карти, когато няколко пъти спечели на обзалаганията с коне или надпие цялата компания, почват да се осъзнават. Той не е глупак, все едно какво мислят за него останалите, и именно поради това успя да изкупи обратно земите ми от сър Майлс. Сър Джейкъб беше идеалният човек за тази работа, тъй като никой, най-малкото сър Майлс, би го заподозрял, че е във връзка с мен. Всички знаеха, че е забранил на Бес да се омъжи за мен, след като е разкрил, че не притежавам нито пени и на всичкото отгоре съм заподозрян в убийство. Никой нямаше и най-малкото основание да приеме, че е променил мнението си за мен през изминалите години.

— А защо промени мнението си? — попита Алистър.

— Сър Джейкъб узна някои неща, които ме оневиняваха, но сега не бих желал да говоря за тях. Аз обаче не знаех нищо за това и бях повече от изненадан, когато той ме потърси. Пътувах по моретата вече три години и само от време на време пристигах с „Пердита“ в Англия, за да попълним запасите в трюма. Накрая се наложи изцяло да подменим съоръженията на кораба и хвърлихме котва в Портсмут. Сигурно можете да си представите изненадата ми, когато видях на кея сър Джейкъб, дошъл специално, за да ме потърси. Не знаех какво да очаквам от тази среща, но не се надявах на любезно посрещане. Така положихме началото на нашето сътрудничество. Радвах се, че съм си върнал един стар приятел и че вече имам близък човек, който ще държи под око Мердрако. По това време бях успял да възвърна част от самочувствието си, но не знаех как ще си възвърна наследството. Смятах го за безперспективно начинание. Бях спестил малко пари — моята част от плячката, придобита в морето, но тя изобщо не беше достатъчна да изкупя обратно земите си. А как да търся продадените от сър Майлс вещи, след като по цели месеци бях в морето? Как да накарам втория си баща да ми продаде земята? Това бяха най-страшните ми проблеми. Мислех, че никога няма да се справя, но сър Джейкъб изобщо не се разтревожи. Той ми обеща, че ще се погрижи лично за всичко, като се допита до абсолютно доверения си адвокат. Каза ми да продължа да пътувам по моретата и да събирам пари. — Данте се усмихна и продължи: — Знаете ли, когато „Пердита“ беше готова за ново плаване, той вече бе събрал цял склад картини, мебели, сребърни прибори и съдове, които някога бяха принадлежали на семейството ми. Когато корабът излезе в открито море, бях изпълнен с надежда. Усещах, че мечтата ми е на път да се осъществи. От този ден нататък започнах да водя редовна кореспонденция със сър Джейкъб. Всичко, което съм постигнал, дължа на сър Джейкъб и на капитан Седжуик Кристофър. Ако те не бяха ми повярвали, никога нямаше да успея да продължа през всичките тези години да се боря и да се надявам, като през цялото време мисля за дома си, пуст и изоставен на самотния бряг.

Франсис Доминик беше потресен. Данте Лейтън беше мъж, съумял да се възползва от предложения му шанс. И Франсис беше сигурен, че ако баща му седне и поговори сериозно със зет си, двамата ще се почувстват много близки. Той реши да поговори за това с майка си, защото само тя беше в състояние да подтикне баща му към този разговор, от който зависеше толкова много.

Реа затвърди мнението си, че сър Джейкъб е човек с необикновен характер.

Скоро обаче през главата й премина друга мисъл и тя попита толкова тихо, че думите й едва се чуха:

— Лейди Бес знае ли, че сър Джейкъб ти е помагал?

— Не. Това си остана наша тайна. Никой друг не знае. Защо питаш?

— О, нямам определена причина. Само съм любопитна — отговори Реа, която трескаво размисляше какво ли се бе случило, та лейди Бес беше казала истината на дядо си. Дали съвестта не я беше подтикнала към тази решаваща стъпка? По онова време тя е била на петнадесет или на шестнадесет години. Всъщност тя беше жертва на трагичните събития, също като Данте.

Улиците на Уестли Ебът бяха пусти. Тропотът на конските копита отекваше в стените на къщите, но този път никой от селото не полюбопитства да узнае кои са минаващите ездачи. Повечето прозорци бяха затворени, за да предпазят обитателите на къщите от надигащата се буря. Пазарният площад бързо се опразваше. Количките на продавачите отнасяха у дома грижливо прибраната стока. Някои неща се продаваха много изгодно, особено рибата, защото на следващия ден вече щеше да е остаряла.

Когато прекосиха широкия площад, пътниците забелязаха луксозна карета, спряла пред един магазин от другата страна. Едва когато забеляза мрачното изражение на Данте, Реа разбра чия е тя.

Трябваше да спрат конете, защото улицата беше пълна с тичащи хора, търсещи убежище от бурята. Търговците бутаха количките си и ездачите трябваше да изчакат пътят пред тях да се освободи. В този миг собственикът на каретата и великолепната шесторка коне излезе от магазина, уловил под ръка елегантно облечена дама.

Сър Майлс Сандбърн помогна на придружителката си да се качи в каретата, но бе спрян от приближилата се до него жена, която теглеше за ръка малко момче. Жената му извика нещо и сър Майлс се стресна. Дори от това разстояние жената изглеждаше повече от разгневена.

Тя издърпа момчето пред себе си и обърна лицето му към сър Майлс. После се приведе, награби в шепата си част от конските нечистотии, разпръснати по паважа, и ги хвърли точно пред краката на сър Майлс.

Реа простена задавено, защото сър Майлс замахна и удари плесница на жената. Тя се олюля и едва не падна, но без да я удостои с поглед, благородникът се качи в каретата. Кочияшът изплющя с камшика и конете препуснаха в галоп. Лакеят забързано затвори вратичката на каретата и едва успя да скочи на капрата.

— Както виждам, сър Майлс не се е променил ни най-малко. Все още се държи с дамите като съвършен джентълмен — прошепна горчиво Данте и Реа неволно си припомни, че майка му също е била бита от тази безмилостна ръка. — Очевидно не е склонен да поеме отговорността за бившата си любовница и малкото си копеле. Открай време мрази да помага на ближния си. Вече й се е наситил и сега е готов да прати и нея, и детето в калта. — Устните на Данте бяха стиснати в тънка линия. Той не откъсваше очи от каретата, която внезапно спря точно пред тях.

Реа не можа да понесе грозно ухилената физиономия на сър Майлс и отвърна лице. Джентълменът подаде глава през прозорчето на каретата и изгледа доведения си син с добре изиграна изненада.

— До ушите ми достигна слух, че все пак си посмял да се върнеш в Мердрако — извика сър Майлс и Реа започна да разбира как е живяло самотното малко момче с този чудовищен втори баща.

— А аз съм изненадан, че вие намерихте кураж да останете тук — отговори Данте и презрително го изгледа. — Особено като се има предвид, че аз не съм единственият с особено мнение за вас — прибави той, извади от джоба си парфюмирана кърпичка и я постави пред носа си, сякаш искаше да се отърве от лошата миризма.

Сър Майлс тропна с бастуна си по вратичката на каретата и всички забелязаха сребърния вълк, който блестеше на топчето му. Той не можеше да сдържа гнева си, причинен от кратката словесна схватка с доведения му син — и най-вече от факта, че победителят не беше той.

— Тогава се справих лесно с теб, Данте. Така ще бъде и сега. — Тихият му глас прозвуча заплашително.

Ала Данте Лейтън отдавна бе свикнал да гледа врага си право в лицето и само се изсмя. Това беше достатъчно обидно, но следващите му думи накараха сър Майлс да побеснее. Той така заблъска с бастуна си вратичката на каретата, че едва не го строши.

— Всъщност аз би трябвало да съм ви благодарен за съдбата, която ме сполетя, Майлс. Ако не ме бяхте измамили, нямаше да избягам оттук и нямаше да бъда принуден да водя живот, на който днес гледам с гордост. Никога нямаше да стигна до Западна Индия, никога нямаше да открия потъналото съкровище. Време е да признаете поражението си. Предайте се, Майлс. Вие изгубихте. Аз се върнах в Мердрако и нямам намерение да го напусна.

— Върна се, но къде? — озъби се сър Майлс. — Чух, че Мердрако не е нищо повече от един обор, за какъвто винаги съм го смятал, особено след като ражда такива отпадъци, които на всичкото отгоре се осмеляват да се наричат мъже. — Сър Майлс се ухили злобно и тъмните му очи потърсиха признаци на гняв по лицето на Данте.

Ала младият маркиз не изглеждаше ни най-малко обиден или разгневен. По-скоро беше развеселен от гневното избухване на врага си.

— Много скоро Мердрако ще стане отново това, което е било винаги. Ще бъдете принуден да преглътнете и това, Майлс.

— Което е било по-рано? Силно се съмнявам в това. От миналото не е останало нищо, освен името ти, а то беше оплюто. О, ти, разбира се, ще си накупиш нови тапети и мебели, ще украсиш стените с картини, но откъде ще вземеш портретите на дедите си, които да ти напомнят миналото? Лейтънови са загубени. Мердрако никога няма да бъде същото, както преди. Ти нямаш наследство — нищичко не напомня за всемогъщите Лейтънови. Толкова бързо ли забрави, че бях принуден да продам семейните ценности? Може да си много богат, но не притежаваш нищо! — Сър Майлс очевидно се наслаждаваше на гневните погледи, с които го удостояваха Алистър и Франсис.

— О, Майлс, много ми е неприятно, но ще трябва да ви разочаровам. Тъй като не ви е съдено да видите как ще изглежда новият замък, ще ви кажа веднага, че успях да възвърна цялото наследство, което вие откраднахте. През последните няколко години изкупих обратно всички мебели, които изнесохте от Мердрако или продадохте. Притежавам отново дори портрета на майка си. Сега е окачен на почетно място над камината в ловния дом. Винаги, когато поглеждам прекрасното й лице, благодаря на бога, че е намерила смелост да се изплъзне от ноктите ви. Искахте да й отмъстите, че е избрала друг вместо вас, но тя предпочете смъртта пред живота с вас и вие останахте излъган. А когато препускам през земите, които отново принадлежат на семейство Лейтън, си казвам, че врагът е обезвреден и никога вече няма да оскверни собствеността ми, и тогава изпитвам съжаление към вас, Майлс. Вие сте човекът, останал без нищо след всичките тези години измама и лъжа. В крайна сметка отмъщението е мое. И е дошло времето да го вкуся — заключи спокойно Данте и погледна в пепелявото лице на сър Майлс.

Реа нервно местеше поглед от единия мъж към другия. Макар че не обвиняваше Данте, тя се питаше загрижено как ли ще реагира сър Майлс Сандбърн на разкритието, че е загубил всичко. Той в никакъв случай нямаше да признае поражението си, не и когато то беше предизвикано от ръката на Данте Лейтън.

— Майлс! Студено ми е. Колко време ще стоим тук? Ако ми бяхте купили норката, която исках, нямаше да се оплаквам. — Чу се хленчещ женски глас от дъното на каретата. Той сякаш разчупи вцепенението.

Сър Майлс Сандбърн се усмихна. Както установи Франсис Доминик, усмивката му беше всичко друго, но не и любезна, особено когато тъмните мъжки очи се спряха върху Реа.

— О, лейди Реа Клер, вие сте прекрасна. Колко жалко, че милите ви очи скоро ще се облеят в сълзи.

— Така ли, сър Майлс?

— О, да, боя се, че съпругът ви не е особено обичан по нашите места. Много ме е страх, че скоро ще го сполети нещо неприятно. Каква трагедия — една толкова млада и красива жена да овдовее толкова рано! Но не се тревожете, някой от двамата млади джентълмени сигурно ще ви помогне да забравите нещастния си брак. — Той посочи с бастуна си смаяния Алистър Марлоу. — Тъй като сте от семейство Доминик и синът ви е първи внук на дук Кемъри, новият ви любовник с радост ще отгледа детето като свое… както и аз направих с Данте. Тъй като е още малък, синът ви изобщо няма да запомни истинския си баща. — Гласът му преливаше от лицемерно съчувствие. — Моля ви, лейди Реа Клер, посещавайте Улфингулд винаги, когато пожелаете. По всяко време сте добре дошла в моя дом.

Той кимна усмихнато и се скри в каретата. Чу се удар с бастун по покрива и бързият впряг препусна в галоп.

— Какъв отвратителен човек — прошепна Реа. Тя посегна с трепереща ръка към юздите и нервността й се предаде и на кобилата. — Страх ме е от него.

— Този човек е достоен за презрение и със сигурност не е джентълмен — намеси се гневно Франсис. Като член на високо уважавано семейство и наследник на дукска титла, той никога не се бе сблъсквал с подобно безсрамие. — Той ти нанесе смъртна обида, Данте. Това е скандал! Ще се погрижа никога вече да не пристъпи прага на Кемъри — закле се младежът с гневно святкащи очи.

Реа го погледна отстрани и си каза, че брат й все повече заприличва на баща им.

Алистър Марлоу хвърли бърз поглед към Данте, който не казваше нито дума, а това го правеше особено опасен. Лицето на капитана беше като излято от бронз. Той гледаше след каретата и нито едно мускулче не помръдваше около устните му. Сивите очи бяха светли и ясни като планински кристал — и студени като него.

— Данте? — Реа му протегна ръка и застина за миг в тази поза, преди той да я забележи и да посегне към нея. Сякаш мина цяла вечност, преди ръката му да се сключи около нейната. Само малката й длан беше способна да го утеши. Реа знаеше, че сър Майлс е наранил дълбоко съпруга й. Злобните му думи, че друг мъж ще заеме мястото му в сърцето на Реа и ще отгледа малкия му син, сигурно се бяха забили като нож в душата му.

Дори Реа не знаеше колко е страдал Данте през нещастното си детство и как силно е усещал липсата на обичащо го семейство.

Когато вдигна очи, капитанът забеляза изпълнения с любов поглед на жена си и вътрешният му мир се възвърна. Този поглед предизвика за кратко време прилив на тъга и завист в душата на Алистър Марлоу, защото беше пълен с дълбока любов, взаимно уважение и разбиране. Нещо повече, той сякаш изключваше останалия свят. Любовта, която Данте и Реа изпитваха един към друг и споделяха един с друг, беше напълно непозната на Алистър и го караше да се пита дали някога ще срещне жена, с която би могъл да прекара живота си.

— Нека се приберем в къщи — промълви най-после Данте и прогони спомена за раняващите думи на сър Майлс. Конете препуснаха по опустелите улици на Уестли Ебът.

Когато завиха по пътя за Мердрако, вятърът се усили. По небето се гонеха шибани от бурята облаци. Бурята щеше ей сега да се разрази и ездачите се изненадаха много, когато настигнаха трима конници, запътили се в същата посока. Всеки, който беше на открито, трябваше да побърза да намери убежище. Когато наближиха непознатите, видяха, че единият от тях е слязъл и води за юздата куцащия кон.

Лейди Бес Сийкомб въздъхна облекчено при вида на препускащите насреща й ездачи, но когато ги позна, облекчението й се превърна в неловкост. Косата й беше разбъркана от вятъра, ботушите изцапани с кал, чувстваше се изпотена и объркана. От устата й се изтръгна тихо проклятие.

— Бес? — Тя познаваше този глас, копнееше за него, но и изпитваше малко страх. — Какво става тук? Да не би конят да те е хвърлил от седлото? — Въпросът на Данте потвърди опасенията й, че изглежда ужасно.

— Не, старото ми момче никога не би направило такова нещо. Нали, приятелю? — Тя потупа жребеца си по шията. — Връщахме се от Уестли Ебът и бързахме да изпреварим бурята. Внезапно Биг Бристол Бой започна да куца. Смятах да почакаме в „Бишъпс Ин“, докато премине дъждът, но като не знаех колко време ще трае, реших да се приберем в къщи. Не искам да оставам навън с децата. Решихме да минем през тресавището, тъй като е по-пряко, но изглежда нещо не е наред с предния крак на Бристол Бой. Боя се, че си е разтегнал сухожилието — завърши загрижено тя.

Данте слезе от коня, подаде юздите на Франсис и се зае с крака на запотения жребец. Клекна в калта, докато Бес се опитваше да задържи коня в неподвижно положение, и вдигна предния му крак. Опипа го внимателно, после предпазливо го пусна.

— Права си, Бес — промърмори той. — Започнало е да се подува и е горещо на пипане. Боли те, нали, момчето ми? — Той помилва коня зад ухото и нежно потупа мускулестия му гръб. — Боя се, че няма да стигнеш много далеч с него. Защо изобщо се върнахте по този път? Мердрако е много по-близо — настави той и изгледа изпитателно Бес със сивите си очи, които изпълваха сънищата й.

— Не ми се искаше да нахлуя просто ей така и да ви попреча. Но сега е време да тръгваме, ако искаме да стигнем до „Бишъпс Ин“ — отговори тя. Вече падаха първите тежки капки.

— Бес, ти…

— Не можем да допуснем да се изложите на тази силна буря — намеси се решително Реа, макар че гласът й беше заглушен от воя на вятъра. — Помислете за бедния Бристол Бой. Ако не искате да окуцее завинаги, най-добре е колкото се може по-бързо да намажем крака му с каолинова паста. Клоусън с удоволствие ще се погрижи за него. Той е работил под ръководството на Батърик, който много отдавна ръководи конюшните на Кемъри. Конят ви ще бъде в добри ръце, лейди Бес — заключи тя и лейди Сийкомб се смути още повече.

Все пак разумът надделя. Трябваше да приеме предложението. А и дъждът все повече се усилваше.

— Благодаря ви — отговори сухо тя. — Ан, качи се при брат си — нареди рязко лейди Бес.

— По-добре е Ан да се качи при някой от нас — предложи Данте. Гръмотевиците плашеха конете, а тясната пътека покрай скалите беше опасна дори при хубаво време. При буря тя се превръщаше в сериозно препятствие за младия и неопитен ездач. — Освен това един от нас ще води коня на Чарлз за юздите, в случай че жребецът се уплаши и хукне да бяга.

Данте се огледа и бързо разпореди:

— Алистър вземете Ан на своя кон и тръгнете напред. Франсис, ти дръж юздите на коня на Чарлз. Реа, ти ме следвай. Бес, ти ще яздиш последна и ще водиш Бристол Бой. — Той очакваше всички да приемат без възражение нарежданията му, но Бес не беше свикнала да изпълнява заповеди.

— По дяволите, кой ти дава право да решаваш вместо мен…

— Крайно време е да продължим пътя си, Бес — отговори рязко Данте, изпълнен с нетърпение, и тя го изгледа с широко отворени очи. Нямаше намерение да се кара с нея, нито пък да прояви снизходителност. Без да каже дума, Данте вдигна Ан от седлото и я сложи зад Алистър. После обгърна талията на Бес и леко я вдигна на коня. Жената преглътна, смутена от докосването на силните мъжки ръце, още повече от добре познатия аромат, който се излъчваше от мускулестото тяло и който не беше забравила дори в леглото на съпруга си.

От вниманието на Реа не убягна изразът на мъчителен копнеж, изписал се по лицето на лейди Бес, докато Данте я държеше в прегръдките си, и в продължение на един дълъг миг в сърцето й пламна дива ревност. Нямаше нужда да е ясновидка, за да разбере, че жената се наслаждава на това докосване.

Само Данте сякаш не обърна внимание на това, което направи. Той я настани небрежно на седлото, освободи ръцете си и й подаде юздите.

Без да губят повече време, ездачите потеглиха по тясната пътека към Мердрако. Докато конете напредваха внимателно, Данте взе твърдото решение да построи нов път.

 

 

От комините на ловната къща се издигаше дим. Най-после пристигнаха! През прозорците падаше мека светлина и Реа, знаеше, че Кърби се е погрижил да приготви горещ шоколад и топъл сладкиш. В този момент най-важното за нея беше да прегърне сина си, да почувства до гърдите си топлото му телце и да послуша бъбренето на Кони и Робин. Да, ловната къща се бе превърнала в истински дом.

Клоусън очакваше търпеливо завръщането им, макар че изражението му беше загрижено. Франсис обаче не можеше да бъде измамен. Той беше сигурен, че конярят се тревожи повече за състоянието на конете, отколкото за ездачите. И наистина — когато забеляза куцащия жребец, изразът на лицето му премина от учудване във възхищение, а накрая в стъписване.

Когато влязоха в къщата, отвън се чуваха резките му заповеди към лакеите и ратаите, и Франсис неволно си припомни стария Батърик.

— Ах, милорд, милейди, слава богу, че най-после се върнахте — посрещна ги с видимо облекчение Кърби, който беше наблюдавал страхливо надигащите се черни облаци и неколкократно беше излизал да погледне пътя. Тревожеше се най-вече за Кони и Робин, които също бяха застигнати от бурята.

— Как е малкият лорд? — попита бързо Реа, свали мократа си шапка и я изтръска.

— Спи, както може да спи само едно невинно дете, милейди — ухили се широко Кърби, но усмивката му бързо угасна, като забеляза тъмнокосата жена с яркочервена шапка, която влезе в залата, придружена от Данте.

— А Кони и Робин? — попита с усмивка Реа. — Надявам се, че не са скитали цял следобед навън и не са се намокрили до кости. — Тя свали ръкавиците си и се огледа с надеждата да ги види седнали пред огъня, запален в камината в другия край на залата.

За нейно голямо облекчение двамата наистина се бяха свили в едно кресло, както бе предрекъл Данте, и сърбаха горещ шоколад. Главите им бяха приведени една към друга. Очевидно пак замисляха някоя пакост.

— Трябва да призная, че ужасно се разтревожих за тях, милейди. Бяха дълго време навън, а бурята се усилваше с всяка минута. Качих се чак на кулата, за да огледам околността и да открия скитниците, но нямах късмет. След малко обаче се прибраха, мокри до кости.

Опасенията на Реа се потвърдиха.

— Върнаха се преди не повече от половин час. Треперещи и бледи като призраци. Човек наистина можеше да помисли, че са били в ада, така зле изглеждаха — изпухтя загрижено Хюстън Кърби.

— Къде ли са се скитали? — попита любопитно Реа, без да сваля очи от Бес, която бе застанала плътно до съпруга й. Тъмните й очи сияеха. Сигурно онова, което казваше, беше много забавно, защото Данте се засмя и наклони глава, за да чуе докрай историята й.

— Уж са били в гората. Или поне така твърдят. — Кърби поклати недоверчиво глава. — Веднага ги изпратих горе, за да свалят мокрите си дрехи.

— Наистина ли са били в гората? — попита със съмнение в гласа Реа, която много добре знаеше, че думите на Робин трябва да бъдат внимателно проверявани.

Кърби отново изпухтя, недоволен от себе си.

— Вижте, аз изобщо не ги видях да влизат. Вече започвам да мисля, че ослепявам и оглушавам — изръмжа той. — Ще ида да донеса още чаши. Доколкото виждам, имаме нечакани гости — промърмори мрачно той и хвърли остър поглед към Бес Сийкомб.

— Моля ви, Кърби, погрижете се всички да се чувстват като у дома си — усмихна му се Реа и тръгна нагоре по стълбата. — Аз отивам да видя бебето. Ще сляза след малко.

Реа стигна до стаята, която споделяха Кони и Робин, и спря пред полуотворената врата. На пода бяха нахвърляни набързо свалените мокри дрехи. Младата жена въздъхна, влезе в стаята и започна да ги събира. Внезапно си припомни думите на Кърби и спря.

Кони и Робин се бяха върнали от изследователското си пътешествие само преди половин час — мокри до кости. Но дъждът бе започнал преди не повече от петнадесет минути и все още не беше достатъчно силен, за да ги намокри до кожата. Когато вдигна мокрите ризи, й направи впечатление, че платът е странно втвърден. Тя облиза показалеца си и усети вкус на сол. Огледа по-внимателно дрехите и видя, че са напръскани с пясък.

Бяха им забранили да ходят на брега, а те бяха направили точно това. Оставиха ги сами и ето какво стана. Трябваше да си поговори малко с тях. Ако не спазваха забраните й, щеше да се наложи да разкрие истината пред Данте. Но за момента предпочиташе да запази тайната им.

С тази мисъл тя се запъти към стаята на сина си, питайки се дали един ден и той ще върши същите пакости.

В залата Бес се наслаждаваше на чашата превъзходно бренди и се топлеше на огъня. Очите й не се откъсваха от коравото лице на Данте. Погледите им се срещаха твърде често, за да бъде неволно.

— Направили сте истинско чудо с тази ловна къща.

— Кажи го на Реа, защото тя работи упорито, за да я направи годна за живеене — отклони похвалата Данте. — Не бива да забравяме Алистър и Франсис, които отстраниха паяжините и ръждата — допълни засмяно той.

Ан Сийкомб го изгледа смаяно. Не можеше да си представи, че двамата изискани джентълмени са търкали и чистили като слуги.

Ан Сийкомб скрито местеше поглед от единия към другия, но все по-често спираше очи върху обветреното лице на Алистър Марлоу. Макар Франсис да беше по-красивият от двамата, у Алистър имаше нещо, което я възхищаваше. Той беше по-възрастен от Франсис, макар че понякога приличаше на момче и се държеше почти плахо. Винаги когато лешниковите очи на Алистър срещаха нейните, Ан имаше чувството, че двамата се познават отдавна. Може би беше смешно, но усещането беше прекрасно. Тя му се усмихна и си каза, че е много любезно от негова страна изобщо да забележи присъствието й. За него тя не беше нищо повече от глупаво младо момиче.

Ан Сийкомб щеше много да се изненада, ако в този миг можеше да прочете мислите на Алистър Марлоу. Той се бореше със спомена за притиснатото към него младо тяло по време на ездата към Мердрако. Особено мисълта за твърдите малки гърди смущаваше по странен начин сетивата му. Можеше само да се надява, че смущението му не е твърде очевидно.

Реа намери сина си дълбоко заспал и спокойно се върна в залата, където Бес тъкмо приемаше от ръцете на домакина си втора чаша шери. Данте чу отдалеч стъпките й, обърна се към нея и лицето му се озари от усмивка, която сгря каменните черти. Той не можеше да откъсне поглед от младата си жена, която пристъпваше към него с огряно от огъня лице и златни коси.

— Как е малкият? — попита той.

— Спи дълбоко и спокойно, както каза и Кърби — отговори с усмивка Реа и си наля чаша чай. — Желаеш ли още малко чай, Ан? — попита учтиво тя и замечтаното момиче се стресна.

— Благодаря ви, милейди — отговори тихо девойката, която не искаше да забележат поруменелите й страни.

— Надявам се, че няма да настинеш, Ан — намеси се Бес. — Изглеждаш, като че имаш треска. — Тя беше много далеч от истинската причина за вълнението на дъщеря си. А и нямаше да го повярва, защото в очите й Ан беше още малко момиче.

Реа се огледа, за да бъде сигурна, че всеки има всичко необходимо. За един кратък миг погледът й срещна този на Робин и по гладкото й чело се появи бръчка, защото братчето й виновно отмести очи. Реа беше твърдо решена да поговори още тази вечер с него. Като видя Чарлз Сийкомб, лицето й се озари от усмивка. Момчето бе приседнало плахо до двамата си връстници и слушаше внимателно една от пиратските истории на Кони.

— Днес бяхме на гости на сър Джейкъб — започна Данте и любопитно изгледа лейди Бес.

— Така ли? И как е той? — попита жената, без да откъсва очи от огъня.

— Изглежда доста добре. Е, остарял е, но Реа твърди, че е дръзка стара лисица.

— Наистина ли? Младата лейди изглежда е много проницателна — отговори глухо Бес. — Той открай време обича да се меси в чуждите работи. Просто не може да се откаже от навика си.

— Изненадан съм, че не си отишла да го видиш поне за малко, след като си била в Уестли Ебът. Мисля, че той е самотен, Бес.

За изострените нерви на Бес думите му прозвучаха като укор.

— Разказа ли ти, че от известно време не се разбираме особено добре? Той никога не идва в Сийуик. Освен това имах много работа в селото — покупки, поръчки и какво ли още не. Магазините там са по-добре снабдени, отколкото в Мерли. — Тя не можеше да спомене, че внучката на уважавания сър Джейкъб все още получаваше стоки на кредит в Уестли Ебът, докато в Мерли собствениците на магазини вече я заговаряха най-нахално на улицата и настояваха да им се платят сметките.

Бес погледна към лейди Реа Клер и от пръв поглед забеляза от какъв качествен плат бе изработен сапфиреносиният й костюм за езда. Едва успя да прикрие завистта си.

— Костюмът ви е прекрасен. Виждам, че кройката и стилът са малко по-строги от предишната година. А вчерашният костюм беше още по-елегантен — промърмори тя и в следващия момент пожела да отхапе езика, който бе произнесъл комплименти по адрес на съперницата й.

— Много ви благодаря. — Реа се усмихна принудено, припомнила си вчерашната среща с Бес в Мерли. Може би именно тя бе изпратила записката на Данте. — Вие също бяхте в Мерли, нали? Съжалявам, че не успяхме да си поговорим.

— Покупки, нали разбирате — отговори надменно Бес. Всъщност тя бе ходила в банката, опитвайки се напразно да измоли заем. — Толкова съм заета, че денят сякаш няма достатъчно часове. Трябваше да отида при майстора на сребърни съдове, за да проверя шарките на новия чаен сервиз, който съм поръчала при него, после при шивача за новите рокли и палта. А, да, и при бижутера, за да направя нов обков на бисерите си. — Бес се направи, че не забелязва изненадания поглед на дъщеря си, която много добре знаеше, че част от среброто е заложено и че със сигурност не могат да си позволят да купят ново. А бисерите бяха продадени още миналата зима, за да купят храна. — А моята Ан расте толкова бързо — добави Бес, за да предотврати евентуалната намеса на дъщеря си. — Непрекъснато й купувам нови обувки. Нали знаете, че децата порастват за една нощ. За един месец Чарлз израсна с цели пет сантиметра!

— На колко години си, Ан? — попита Данте. Момичето приличаше поразително на майка си на млади години.

— На единадесет — отговори бързо Бес.

Алистър Марлоу се задави и побърза да остави чашата с бренди. Той извади кърпичка и обърса насълзените си очи. Погледна към Ан Сийкомб и в погледа му се изписа виновно объркване.

— Мамо! — извика смаяно Ан. — Много добре знаеш, че съм на петнадесет. Миналия месец ги навърших — припомни й тя и я погледна с укор.

— Така ли? — засмя се нервно Бес. — Никога не съм могла да се справям с цифрите. Петнадесет? — повтори едва чуто тя и си каза, че съпругата на Данте е горе-долу на същата възраст. Погледна Реа и макар и неохотно, призна, че тя е истинска красавица. Проклета да е, помисли си Бес и се загледа в шерито, което описваше меки кръгове в чашата й. Видя отражението си и се стресна. Лицето й беше старо и уморено. Чашата показваше бъдещето и това беше ужасно.

— Божичко, Данте, ти май не осъзнаваш, че жена ти е била дете, когато с теб бяхме приятели? — попита невярващо тя. — Може би разликата във възрастта все още не играе роля, но почакай да остарееш, скъпи. Много се надявам, че и тогава ще съумееш да се задържиш на ниво. Ще бъде жалко за теб, ако тя си потърси друг, който… — Бес спря за миг и се огледа. — … който да й прави компания.

Въпреки злобните думи, Реа внезапно усети как сърцето й се изпълва с искрено съчувствие към Бес Сийкомб. От вниманието й не бе убягнала болката, изписана по лицето й, когато стана ясно, че има петнадесетгодишна дъщеря. Реа знаеше, че Бес страда жестоко от загубата на Данте и преди всичко от това, че той се е завърнал с млада жена. Тя усещаше почти физически отчаянието й. Самата тя нямаше да продължи да живее, ако Данте изчезнеше от живота й.

Часът, който последва, беше дълъг като вечност. Най-после Бес заяви, че бурята отслабва. Без да губи повече време, тя се сбогува с домакините. Можеше да понесе само определено унижение, но любовта, която се четеше в очите на Данте, колчем се обръщаше към младата си жена, беше твърде много за нея.

Изглежда лошото време наистина отминаваше. Бес позволи на един от младите лакеи да й помогне да се качи на седлото. Данте й бе предоставил един от конете си.

— Ще задържим Бристол Бой при нас, докато се оправи, Бес — предложи той. Двамата с Реа стояха плътно един до друг на прага и наблюдаваха приготовленията на гостите за тръгване.

— Благодаря — беше всичко, което Бес каза. Тя бе проверила лично състоянието на коня си и не бе намерила да възрази нищо срещу начина, по който се бяха погрижили за него. — След няколко дни ще дойда да видя как е. Мисля, че тогава ще го взема.

— Сигурна ли си, че е разумно да минеш през тресавището? След дъжда е кално и хлъзгаво — изрази съмнение Данте. — Ще ти дам няколко от хората си. Ще ви придружат — реши внезапно той, тъй като не можеше да допусне Бес и децата й да се заблудят в блатата. — И не бързай да ми връщаш коня, Бес. Ако ти е необходим, за да замени Бристол Бой, задръж го.

— Не е нужно, Данте — отклони предложението тя, макар че загрижеността му й се понрави. Толкова отдавна никой не се интересуваше от състоянието й. — Благодаря ти за предложението, но аз също разполагам с добри коне. Това е едно от малкото неща, които ми остави Хари — завърши с горчива усмивка тя.

— Въпреки това искам да достигнете Сийуик без произшествия. — Данте каза това без задни мисли, но Бес остана с чувството, че той няма търпение да се отърве от нея.

— Благодаря ти — отговори тя толкова потиснато, че Данте и Реа се спогледаха изненадано.

Двамата постояха още известно време на прага на ловния дом, загледани след отдалечаващите се ездачи.

— Тази жена е много нещастна, Данте — промълви с тъга Реа. — Изпитвам съчувствие към нея.

— А аз помня, че съвсем наскоро искаше да я видиш на бесилката. Забравила ли си колко те беше яд на нея? — усмихна се съпругът й.

— Вече е изстрадала грешките си. Тя те изгуби и сега си мой — прошепна тя и вдигна очи към Данте, без да осъзнава какво изкушение се крие в погледа й.

— Бих казал, че аз те имам — отбеляза Данте и тъй като бяха сами, прегърна Реа и здраво я притисна до себе си. Почувства топлината на тялото й и в слабините му пламна огън. Устните им се срещнаха в дълга, нежна целувка.

Бес Сийкомб обърна глава назад и видя страстно прегърнатите Данте и Реа. В очите й бликнаха сълзи. Не е честно, каза си ядно тя и усети такава горчивина, сякаш беше погълнала отрова.

— Мамо? Защо излъга, че съм на единадесет години? — обади се Ан, но нито въпросът, нито времето бяха подходящи. — Много добре знаеш, че съм на петнадесет. Нали скоро говорихме, че момичетата на моята възраст са вече омъжени и имат деца — продължи укорно девойката.

Нерадостната мисъл, че скоро може да стане и баба, удари Бес Сийкомб право в стомаха.

— О, мила, нали знаеш, че с възрастта човек започва да забравя. — Бес прехапа устни, без да осъзнава колко красива изглежда с развените си от вятъра коси, порозовелите бузи и тъмните, блестящи от гняв очи.

— Лейди Реа е невероятно красива. И е толкова мила! Не бях очаквала това от дъщеря на дук — продължи Ан и насипа още сол в раната. — Вече разбирам защо си обичала толкова много Данте Лейтън. Той е най-красивият мъж, когото съм срещала. Изглежда като гръцки бог, нали? А направи ли ти впечатление колко добре изглежда мистър Марлоу? — попита колебливо тя и се изчерви.

— Не забелязах — промърмори Бес. — Но и очите ми вече не са така добри, както по-рано. Ако си решила да хвърлиш око на някого, по-добре се заеми с лорд Шардинел. Един ден ще стане дук и притежава несметни богатства. На всичкото отгоре е дяволски красив.

— Мистър Марлоу също е много заможен, мамо. Той притежава голяма част от потъналото съкровище, което са извадили от морето. Нали чух разказа на Кони Брейди. Но както и да е. Мисля, ти би трябвало да се радваш, че чувствата ми към един мъж са по-важни от банковата му сметка. Все пак ти си извършила същата грешка.

Това беше последното, което Бес желаеше да чуе в този момент.

Ан гледаше майка си с нарастваща загриженост. Тя познаваше буйния й темперамент и макар че Бес никога не биеше децата си, тя правеше живота им много труден с вечната си сприхавост.

— Сгреших ли нещо, мамо? Нещо лошо ли казах, та те ядосах така?

— Да си ме ядосала? Разбира се, че не, детето ми — отрече с твърд глас Бес. — Само се изненадах от хода на мислите ти, особено по отношение на мъжете. — И тя не можа да се сдържи да не прибави: — Имаш още много време, Ан.

— Но, мамо! Ти си била на моята възраст, когато си била сгодена за Данте. Защо с мен да бъде различно?

В този момент се намеси Чарлз:

— Мамо, Кони и лорд Робин казаха, че по всяко време мога да играя с тях. Ще ме вземат и при изследователските си пътешествия. — Мутиращият младежки глас напомни на Бес, че носи и друга отговорност. Нищо нямаше да й помогне фактът, че синът й е на една възраст с малкия брат на Реа. — Позволяваш ли, мамо? Кажи, позволяваш ли? — повтори умолително той.

— О, Чарлз, не сега — отговори тя с намерение да сложи край на молбите му. Но като видя унилата му физиономия, сърцето й омекна. — Трябва да помисля малко. Попитай ме пак утре, скъпи.

— Добре, мамо — отговори почтително Чарлз.

— Смятам, че се държа ужасно с лейди Реа, мамо — обади се внезапно Ан и думите й удариха лейди Бес като гръм от ясно небе. — Тя е толкова учтива и любезна. Сигурна съм, че просто се опитваше да бъде мила с теб.

— Мила? Не, тя просто ме съжаляваше — отговори рязко лейди Бес и гневът й отново пламна. — Много ясно беше изписано във виолетовите й очи. Чувала ли си някога за човек с виолетови очи? Моля се само да имам достатъчно самообладание, за да не й ги издраскам — изсъска тя и бързо погледна през рамо към лакеите, които не биваше да чуят нищо.

— Не те разбирам, мамо — отговори смутено Ан. Тя още не знаеше какво е любов и отчаяние.

— То е, защото си така дяволски млада. Но като станеш на моята възраст и ти се наложи да преживееш как единственият мъж, когото си обичала, се е оженил за друга, млада като собствената ти дъщеря, може би ще ме разбереш. Обзалагам се, че тогава няма да я приемеш с отворени обятия. Господи, какво нещастие! — изохка Бес и очите й се напълниха със сълзи. — Не е ли достатъчно, че тогава сгреших? Трябва ли да плащам до края на дните си? Не е честно. Кой можеше да помисли, че Данте ще се превърне в истински мъж? Или че един ден ще се върне в Мердрако, богат като Крез? О, господи, какъв позор! — изплака Бес, питайки се какво ли още има да се случи.

— Мамо!

— Какво има? — Лейди Бес подсмръкна и бързо изтри сълзите си с опакото на ръката.

— Мисля, че срещу нас идва Джак Шелби с няколко от хората си — прошепна с треперещ глас Ан. Тя все още сънуваше кошмари след нощта, в която той бе нападнал майка й.

Бес Сийкомб едва не изплака с глас. Джак Шелби се бе превърнал в сериозен проблем, който не търпеше отлагане. Но тя преглътна смело сълзите си и вирна надменно брадичка. Трябваше да се подготви вътрешно за предстоящата среща. Сигурно щеше да чуе достатъчно обиди и ругатни. Зарадва се, че Данте й бе дал двама от лакеите си, макар че никой не беше в състояние да й помогне срещу Джак Шелби.

— Я виж ти, каква среща! — в гласа на контрабандиста прозвуча омраза.

Бес се разтрепери само при вида му, защото не можеше да забрави унижението, изпитано в прегръдките му.

— Поизлезли сте да се поразходите, така ли?

— Правилно си разбрал — отговори хладно жената.

— Остроумна както винаги, а, Беси? — подигра се той, макар че гърлото му пресъхваше от желание. Никога не му се беше струвала по-прелъстителна. — Мислех си, че съм ти дал добър урок как да се държиш с подобаващо уважение към хора като мен. — И той хвърли многозначителен поглед към корсажа й.

— Май не съм чула — отговори небрежно Бес.

— Ах, Беси, каква си ми ти. Май ще трябва да повторя урока, и то скоро. Само че този път… — Той изгледа развеселено пепелявото лице на Ан. — Този път никой няма да попречи на уединението ни. Какво ще кажеш, Ан, моето момиче?

Бес видя страха на дъщеря си и отчаяно си пожела да види Джак Шелби в ада.

— Време е да тръгваме, преди отново да е заваляло — подхвърли хладно тя.

— О, разбира се, милейди. Не желая да настинете заради мен — отговори с преувеличена учтивост Джак Шелби. В следващия миг изненада Бес с въпроса: — Какво правиш по този път? Нали той води към Мердрако. Охо, май не си се удържала и си посетила някогашния си красавец. Така ли е, Беси? — Като видя разгневеното й лице, тялото му се разтърси от смях.

— Махни се от пътя ми!

— Как ти се хареса след всичките тези години? — продължи безмилостно Джак Шелби. — Сигурно си изразила дълбоко уважение към малката красавица, която си е довел. Прав ли съм, Беси, старо момиче? Той вече си има сладко малко момиче, което топли леглото му. Ами да, копелето открай време си пада по хубавото.

Бес Сийкомб погледна злобно усмихнатото лице на контрабандиста и й се дощя да изтрие усмивката от лицето му.

— Да, пихме чай в ловния дом. Лейди Реа го е обзавела чудесно. И тъй като Данте се завърна като богат човек, скоро и Мердрако ще засияе в стария си блясък. Всичко ще бъде възстановено и ще изглежда като преди петнадесет години. Ще стане още по-величествено. Той вече има наследник и семейство Лейтън отново ще владее тези земи.

Физиономията на Джак Шелби се променяше с всяка произнесена от Бес дума. За момент жената бе обзета от паника. Но той бе постъпил твърде дръзко с нея, а и споменът за нежно прегърнатите Данте и Реа беше твърде пресен. Нямаше желание да щади когото и да било — най-малко тази свиня Джак Шелби.

— Мисля, че е по-добре лордът да се наслади на всеки миг, който му остава, защото няма да се радва дълго нито на парите, нито на сладката си женичка. Синът му ще наследи Мердрако много по-рано, отколкото си мисли Лейтън. Веднъж се отърва, но сега ще си плати за онова, което стори с моята Лети. Почакай и ще видиш какво ще стане.

Той махна с ръка, после пришпори коня си и се понесе по тясната, неравна пътека през тресавището. Хората му го последваха. Джак Шелби беше един от малкото, които можеха да се оправят в блатата. Бес можеше да се закълне, че дяволският му смях отеква в мрака дълго след като ездачите се бяха превърнали в черни точки.

— Мамо? — прошепна едва чуто Ан и Бес се направи, че не я чува. — Мамо, защо не му каза? Трябваше да го убедиш, че лорд Джакоби не е убил дъщеря му. Нали ми каза, че имаш доказателства? Защо допусна това? Защо допусна този лош човек да обиди така лорд Джакоби? Защо, мамо? Какво ще стане, ако Шелби убие Данте Лейтън? Ти ще бъдеш виновна за това. — Когато погледите им се срещнаха, Бес забеляза презрение в очите на дъщеря си. То я улучи право в сърцето. Тя осъзна ужасната си грешка и се засрами.

Но вече толкова отдавна живееше в лъжа, че нищо не можеше да направи. Не беше ли твърде късно? Не трябваше ли да разкрие тайната преди много, много години?

 

 

— Нека си остане наша тайна, Робин — шепнеше между две глътки шоколад Кони.

— Добре. Все едно, че сме открили заровено пиратско съкровище, нали, Кони — отговори възбудено Робин.

И без това щяха да си имат достатъчно неприятности, ако Реа откриеше, че въпреки изричната забрана на Данте са слизали на брега. Робин изгледа приятеля си, който следеше с поглед капитана, и разбра, че Кони се измъчва от същите тревоги.

Никое от двете момчета не спомена, че за малко не се удавиха. Никой не описа опасното изкачване по хлъзгавите крайбрежни скали, нито намирането на пещерата. Не споменаха дори за смайващото си откритие: от втората пещера, в която бяха потърсили убежище, излизаше подземен ход. Проходът беше изкопан от човешка ръка и стените му бяха укрепени с греди. Той се виеше на мили разстояние в мрака и свършваше при една каменна стълба, която водеше право в ловната къща! Откритието беше забележително и двете момчета бяха сигурни, че никой не подозира за съществуването на тайния ходник.

Нищо чудно, че Кърби не ги забеляза да влизат в къщата. Те бяха изкачили на един дъх каменните стъпала, завършващи пред дървена преграда. През издълбана в дъската дупка, която от другата страна беше изкусно замаскирана, с учудване установиха, че вратата излиза в дългия коридор, който водеше към кухнята на ловния дом. Успяха да избутат преградата настрани, тъй като Робин познаваше тайните ходници в Кемъри и имаше представа как се отварят вратите им. Така се промъкнаха незабелязано в топлата и сигурна къща. Кърби беше приел, че са влезли през кухненския вход.

Така двете момчета се добраха до една тайна. Тайна, която лесно можеше да свърши трагично.