Лори Макбейн
Мрак преди зората (30)

Глава двадесет и девета

— … палубата беше потънала в кръв и той принуди португалеца да изяде собствените си отрязани уши — разказваше въодушевено Кони Брейди, докато Робин слушаше и уплашено попипваше ушите си.

— Истина ли казваш? — попита той и се потърси. Гласът му звучеше задавено.

— Разбира се. Но това не е най-лошото, което извърши онзи негодник.

Двете момчета вървяха по тясната пътека, която водеше към двете кули, очертани в ясносиньото небе.

— Той беше много зъл човек — продължи с очевидно удоволствие Кони. — Целият му екипаж беше такъв. Всъщност ти чувал ли си за пирата, който сам се вдигнал във въздуха от кърмата на кораба си?

— Как е станало? Сигурно го е улучило гюлле — предположи Робин.

— Не, той самият насипал повече барут в рома си. — Кони се превиваше от смях.

— Я стига, това не може да бъде вярно!

— Разбира се, че е вярно! Пиратите са известни с това, че подправят рома си с барут за оръдия. Старият Лонгакрес, лоцманът на „Морския дракон“, беше истински пират. На времето е бил юнга на „Роял Форчън“, кораба на Бартоломю Робъртс, и е плавал чак до Африка. Е, и аз съм бил там, но не с пиратите. Макар че корабът за роби беше ужасен. Обзалагам се, не знаеш, че един от пиратите, Хенри Айвъри, беше от Девъншир. Когато му дойде времето да се откаже от пиратския живот, научих, че се е върнал от Бахамските острови в Ирландия. Казват, че го видели в Бедфорд — свободен и богат. Не смяташ ли, че някои хора от екипажа на капитан Айвъри са дошли в Мерли? Даже някои от момчетата, които вчера ни ядосаха, сигурно са правнуци на пиратите. Как мислиш?

— Може и да си прав — отговори сериозно Робин. — Някои от тях наистина приличаха на пирати. Особено след като им се наложи да си сложат превръзки на очите, които ти улучи с доматите.

— Браво, Робин! Ти си страхотен за момче, което никога не е излизало в морето — промърмори признателно Кони. И това беше най-големият комплимент в устата на човек, прекарал по-голямата част от живота си на борда на кораба.

— А ти си страхотен за момче, което не може да различи предницата от задницата на коня — отговори в същия тон Робин и успя в последния момент да се наведе, за да избегне съприкосновението с лакътя на Кони.

Двете момчета вървяха бавно по пътеката и разглеждаха нахвърляните камъни, които събуждаха интереса им.

— Мислиш ли, че скоро ще тръгнете обратно за Кемъри, Робин? — попита тъжно Кони, който не можеше да си представи с какво ще си запълва времето, когато приятелят му си замине.

— Не знам. Франсис не е казал нищо по този въпрос. А от къщи все още няма вест. Въпреки това смятам, че скоро ще тръгнем. Най-много след месец. — Макар да не го признаваше, Робин изпитваше носталгия, не само по Кемъри, той копнееше за родителите си и дори за близнаците. Сигурно братовчедите му отдавна щяха да са заминали за Грийн Уилоус, когато се върнеше.

— Мога да си представя, че пак ще дойдеш на гости. Може би дукът и дукесата също искат да дойдат.

— О, да, сигурен съм в това. Ние с Франсис ще им разкажем най-подробно какво представлява Мердрако. А за Свети Михаил Данте непременно ще доведе Реа и Кит в Кемъри. Сигурен съм, че ще останат и за Коледа. Ти също ще дойдеш с тях, Кони, това поне е ясно. Кърби и Ямайка също, готов съм да се обзаложа в това.

— Мислиш ли?

— Разбира се! Нали чух как мама каза на Реа да доведе и теб, и дори да те остави да поживееш малко в Кемъри. Ей, Кони, сигурно ще ни накарат да учим заедно. Мистър Тийсдейл е уверен, че може да те научи на много неща.

— Да ходя на училище? — уплаши се Кони. — Защо да уча неща, които вече знам, Робин?

— Можеш ли да пишеш и да четеш?

— Разбира се, че мога. Мистър Марлоу ме научи. Все твърдеше, че това е много важно за мен, особено ако един ден стана капитан на кораб.

— А какво ще кажеш за смятането? — Робин изкриви лице, защото това не беше любимият му предмет.

— Мога, разбира се — възгордя се Кони. — Помагах на мистър Марлоу да описва товара, за да не ни измамят. Освен това, капитанът ми показа как да се ориентирам по компаса и как да изчислявам курса, и мястото на кораба. Всичко знам. Сигурен съм, че знам поне колкото всеки мъж, пътувал по море.

— А латински учил ли си? — продължи Робин.

— Латински? Не, за какво ми е? Говоря малко френски и испански, знам и няколко холандски думи. Научих ги, когато бяхме в Западна Индия.

— Ти май можеш да научиш на някои неща дори мистър Тийсдейл. Сега, когато Реа и Франсис вече не посещават уроците му, той почти няма работа. Сигурен съм, че много ще се зарадва, като дойдеш при нас, Кони. — Робин се ухили, защото беше уверен, че дългите учебни часове щяха да станат много по-интересни в присъствието на Кони.

— Мисля, че капитанът трябва да реши. А той е почтен. Знае, че няма какво да уча повече — отвърна решително Кони, макар че думите на Робин го стреснаха.

— Знаеш ли, Кони, ако останеш за Нова година в Кемъри, Батърик ще те научи да яздиш като истински джентълмен. А аз ще се науча да се катеря и ще те победя.

— Така ли мислиш, сухоземен плъх такъв? — Очите на Кони искряха предизвикателно. — Обзалагам се, че не можеш да ме биеш дори на бягане. Давай, там до каменните дракони! — извика той и хукна към масивните статуи пред кулите. Ала Робин Доминик също умееше да тича и го настигна малко преди руините на замъка.

— Е, какво ще кажеш? — попита задъхано Кони.

— Какво?

Кони вдигна очи към върха на кулата.

— Мисля, че отгоре гледката е фантастична.

— Кой ще се изкачи пръв? — извика Робин и в следващия миг двете момчета се втурнаха по стълбата.

Останали без дъх, но засмени, те се изкачиха на кулата и се почувстваха като истински крале, когато огледаха стръмните крайбрежни скали и каменистия бряг, който се простираше на няколко мили от двете им страни.

— Страхотна гледка! — възхити се Кони.

Робин Доминик преглътна, защото си спомни кестеновото дърво в Кемъри. Но се опита да се пребори с гаденето, застана до Кони и се приведе над парапета. Дълбоко под тях морските вълни се разбиваха в скалите.

— Хубав полет ще бъде, ако паднеш оттук — проговори Кони, за ужас на Робин. — Ще се стовариш върху скалите и ще се сплескаш!

Робин не можеше да гледа повече. Зави му се свят и той се отдръпна настрани.

— Лицето ти май позеленя, приятелче — засмя се Кони. — Ето, вземи една бисквита. Взех си няколко от кухнята, когато Хели се беше обърнала на другата страна. — Кони подаде на Робин поръсените със захар, препечени до златисто бисквити. — Хапни си. Пресни са и миришат чудесно.

Робин си взе бисквита, захапа я, макар че стомахът му се бунтуваше, и внимателно я задъвка. Не беше сигурен, че ще успее да я изяде, толкова му беше зле. Но след няколко минути гаденето престана и той започна да се наслаждава на височината и на гледката.

Блещукаща вода, докъдето стигаше погледът, и небе, изпъстрено с облаци чак до хоризонта. Морето блестеше като сребро.

— Май е време да слизаме — въздъхна Кони, припомнил си как стоеше по цели часове на някоя мачта и се взираше в далечината. Макар че живееше с капитана си, той усещаше болезнено липсата на плющящите корабни платна.

— Може би си прав — съгласи се Робин, който не изпитваше нищо.

— Искаш ли да слезеш съвсем долу, Робин?

— Как така?

— Искам да кажа, да слезем на брега? Със сигурност не е опасно. Сега не е прилив. Докато не дойде приливът, брегът е достатъчно широк. Какво ще кажеш?

Робин навлажни с език пресъхналите си устни. Кони със сигурност беше по-смелият от двамата, но той не искаше новият му приятел да го смята за страхливец.

— Как ще слезем? — попита решително той.

— Виж там. — Кони посочи тясната пътека, която водеше право към брега.

— По тая пътечка ли ще минем? — Робин вече искаше да не се е правил на толкова смел.

— Ами да, освен ако не можеш да летиш — ухили се Кони. — Хайде да видим кой ще слезе пръв долу! — И той вече беше изчезнал и тичаше леко по витата стълба.

Робин пое дълбоко въздух и го последва. Скоро след това двете момчета се спускаха надолу към брега по разкаляната и хлъзгава пътека. Слизането беше изключително трудно, но успяха да стигнат долу невредими. Краката им затънаха в дълбокия пясък на тесния плаж, успял да се изплъзне от гладната хватка на морето. Двамата подскачаха с вик назад, когато някоя вълна посегнеше към обувките със сребърни токи и към копринените им чорапи. Тази чудесна игра ги поведе надолу по плажа и те изобщо не забелязаха тъмните облаци, които се трупаха по небето.

Най-после Кони и Робин се отпуснаха уморено на пясъка, загледаха се в небето и се опитаха да оприличат облаците на разни фигури.

— Онзи там прилича на дракон — каза Кони.

— Ти вярваш ли в дракони?

— Разбира се! Как мислиш, откъде „Морския дракон“ носи името си? А знаеш ли какво означава Мердрако? — продължи с въпросите той.

Робин поклати глава.

— Капитанът каза, че означава „Драконът от морето“. „Мер“ е френската дума за море. „Драко“ е на латински и означава „дракон“. Това обаче е единствената латинска дума, която ще науча — засмя се Кони. — Има и съзвездие, което се нарича „Дракон“. То се намира точно между Голямата и Малката кола. Драконите са диви зверове, също като „Морския дракон“ — завърши гордо Кони.

Внезапно някъде в далечината отекна гръм и двете момчета най-после забелязаха колко черно е небето и как облаците са паднали ниско над морето.

— Ей, тук се мъти страшна буря! — провикна се Кони и изсвири през зъби, когато светкавица проряза облаците.

— Най-добре е да се прибираме, преди да сме се намокрили до кости — посъветва го Робин.

— О, има много време, преди бурята да стигне до нас — махна пренебрежително Кони. Нима не бе пътувал достатъчно по моретата, за да знае кога идва буря?

Двете момчета поседяха още малко на брега, наблюдавайки светкавиците на хоризонта. В това време приливът започна да се покачва и вълните забучаха по-високо и заплашително.

— Смятам, че е време да си тръгваме, Робин — обади се най-после Кони. Бурята се бе разразила много по-бързо, отколкото бе очаквал. Оглушителен гръм тресна точно над главите им и ги накара да изтръпнат.

Изследователската разходка ги бе отвела чак на другия край на брега, там, където скалите бяха по-високи и се издигаха почти отвесно. Мястото, от което започваше тясната пътека, вече бе заляно от вълните. Приливът бе започнал, без те да го забележат. Ако беше обикновен ден, може би щяха да стигнат до пътеката, макар че щяха да си намокрят краката. Но този път приливът бе подхранван от силната буря и мощни потоци вода се разбиваха с бучене в скалите.

Робин изкриви лице, като видя как вълните заливат плажа.

— Побързай, Кони! Трябва да успеем — извика нервно той, за да надвика воя на бурята.

— Не, Робин, невъзможно е да се стигне до пътеката. Течението е много силно. Веднъж вече ми се случи подобно нещо. Преди да избягаш, издърпва краката ти. Не знам как стои въпросът с теб, но аз не мога да плувам.

— Не можеш да плуваш? — смая се Робин. — Но нали си бил моряк! Мислех, че всички моряци умеят да плуват.

— Щом имаш добър капитан, нямаш причини да се учиш да плуваш — отговори упорито Кони, загледан към брега. Опитваше се да прецени какви са шансовете им. Накрая поклати глава.

— Хайде, Кони! — извика Робин. Шумът на вълните бе станал оглушителен. — Да се покатерим по-високо.

Кони изгледа мокрите скали и за миг го обзе страх. Само една погрешна стъпка, и щяха да се удавят в бурното море.

Но какво друго им оставаше? Вълните се изкачваха все по-високо и водата скоро щеше да достигне тясната пясъчна ивица, на която бяха застанали.

Робин веднага започна да се изкачва. Той намираше опора за краката си и предпазливо напредваше. Кони се обърна за последен път към пенестите вълни, но реши, че не трябва да губи повече време и последва приятеля си, питайки се накъде се е запътил Робин. Това беше само една тясна скална издатина, на няколко стъпки над плажа, но той не събра кураж да му каже, че след по-малко от час тя също ще бъде заляна от водата.

Робин все някак успяваше да намери опора и продължаваше да се катери. Той погледна назад и откри Кони, който тъкмо в този момент бе измокрен до кости от плисналата вълна.

Подметката на Робин се подхлъзна по влажната скала и той за малко не се изтърси върху Кони, който бе успял да достигне едно по-сухо място.

— Всичко наред ли е? — попита той и му подаде ръка, но Кони не го чу. Момчетата продължиха да се катерят, докато накрая достигнаха скалната издатина. Засега бяха на сигурно място. Останал без дъх, Кони се отпусна до Робин. Ала като погледна нагоре и видя колко стръмно се издига скалата над главите им, той разбра, че ще им бъде невъзможно да се изкатерят по-високо. Най-лошото беше, че не можеха да останат на мястото, на което бяха.

Робин нададе дрезгав вик, когато морската пяна изскочи над скалния ръб и го изпръска от глава до пети.

— Каква висока вълна! — изпухтя нервно той.

— Приливът ще се вдигне още, Робин. Не можем да останем тук. — Най-после Кони намери кураж да му каже истината. Той се обвиняваше горчиво за положението, в което бяха изпаднали, макар че Робин дори не помисляше да го укори.

— Още по-високо? — попита недоверчиво Робин. Откъде идваше тази вода? Накъдето и да се огледаше, не виждаше нищо друго, освен бурни вълни.

— Много, много по-високо. — Кони посочи странно оцветените скали над главите им. — Ей там е границата на прилива. А ние сме доста по-надолу.

Робин Доминик проумя смисъла на казаното и изгледа уплашено приятеля си. Страхът му нарасна още повече, когато измери с поглед скалите над тясната издатина и осъзна, че им е невъзможно да се изкатерят по-нагоре.

— Да тръгваме! Може пък малко по-нататък да намерим пътека — окуражи го Кони, макар че тайно в себе си бе загубил надежда. — Ще тръгнем в тази посока.

Скалният ръб описваше дъга. От мястото, на което стояха, беше невъзможно да се види какво има зад завоя, но това беше единственият им шанс.

Бавно и внимателно, притиснати до влажната скала, двете момчета се придвижиха напред по вдлъбнатината. Камъните бяха мокри и хлъзгави и Кони имаше чувството, че скалният ръб се стеснява с всяка крачка.

— Ей, Кони, тук става все по-тясно! — обади се в същия миг Робин.

Когато стигнаха завоя, двамата с ужас установиха, че той води в нищото.

Ала като се вгледаха по-внимателно, откриха, че скалният ръб не просто се прекъсва, а изчезва в крайбрежната канара. Там се тъмнееше тесен отвор към пещера. Откъм плажа входът не се виждаше. Без да се колебаят, момчетата забързаха нататък и само след минута Кони пристъпи в мрака на пещерата. Плъзна се по мокрия под, загуби равновесие и се приземи на колене.

Робин го последва и се облегна задъхано на студената, влажна стена.

Кони Брейди скочи пъргаво на крака и се вгледа в обкръжаващия ги мрак. Откъм входа идваше странна светлина, мрачна и сива.

Робин погледна към приятеля си и отбеляза:

— Само не ми казвай, че и тук не можем да останем.

— Боя се, че е така, Робин. Как мислиш, се е появила тази пещера? — още докато Кони говореше, първата вълна прехвърли скалния ръб. — Векове наред вълните са се блъскали в скалата и накрая са издълбали пещера — обясни Кони. — Виждал съм стотици на островите в Индийския океан. Ако имаме късмет, ще намерим изход за нагоре. Понякога таванът на пещерата се срутва или пък наблизо се намират още няколко такива пещери. Дано те са разположени по-високо от прилива.

Робин опипа влажната стена и се придвижи напред в мрака. Струваше му се, че гневното бучене на морето се усилва с всяка секунда. Колко ли време щеше да мине, докато приливът ги настигне?