Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Доминик (3)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Dark Before The Rising Sun, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 48 гласа)

Информация

Сканиране
vens (2011)
Корекция
kat7 (2012)
Допълнителна корекция
hrUssI (2012)
Форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Лори Макбейн. Мрак преди зората. Книга първа

ИК „Ирис“, София, 1995

Редактор: Правда Панова

Коректор: Виолета Иванова

ISBN: 954-445-024-9

 

 

Издание:

Лори Макбейн. Мрак преди зората. Книга втора

ИК „Ирис“, София, 1995

Редактор: Правда Панова

Коректор: Виолета Иванова

ISBN: 954-445-024-9

История

  1. — Добавяне

Глава тридесет и трета

Есма Семпълз не беше страхливка. Тя се отбраняваше до последно, преди да умре. На следващата сутрин двама работници от Мерли намериха трупа й на тясната пътека през тресавището, която водеше към Мердрако.

По ирония на съдбата един от тези двама мъже беше човекът, който преди петнадесет години — тогава беше още момче — намери на същото място убитата Лети Шелби. Всеки път, когато прекосяваше тресавището, той си припомняше ужасяващото откритие, което бе направил по време на лов за зайци.

Той познаваше Лети Шелби, познаваше и вдовицата на Тед Семпълз, който бе безследно изчезнал в тресавището и никой не знаеше какво е станало с него.

Беше твърде разбираемо, че уплашеният селянин веднага си припомни кой бе заподозрян на времето в убийството на Лети Шелби. След петнадесетгодишно отсъствие маркиз Джакоби се бе върнал в родното си Мердрако. А през изминалите години не бяха ставали такива убийства.

 

 

Реа Клер, облечена в розова брокатена рокля с бял корсаж, закупена от Данте в Лондон, и с брошката, подарена й от екипажа на „Морския дракон“, изглеждаше красива също като цветята, които подреждаше във вазата, поставена на ниска масичка в голямата зала.

— О, колко са прекрасни, милейди! — възхити се Бетси, разглеждайки жълтите камбанки. — Даже Саундърс щеше да ги хареса — прибави тя, припомнила си главния градинар на Кемъри. — А ти как мислиш, лорд Кит? — попита прислужничката и весело залюля бебето, което държеше в ръцете си.

Майката на малкия лорд се усмихна.

— Е, като за начало това е достатъчно — каза Реа, след като бе разпределила вазите в помещението. — Вземи останалите цветя и ги сложи в твоята стая, Бетси. Аз ще взема Кит.

— О, благодаря ви, милейди! — извика Бетси и подаде усмихнатото бебе на майка му. После взе букета и тихо продължи: — Милейди?

— Какво има? — Реа засмяно вдигна очи. Малките пръстчета на Кит стискаха с учудваща сила палеца й.

— Исках само да ви кажа… Ами, всички ние много се радваме, че дойдохме с вас в Мердрако. Прекрасно е да се живее край морето. Макар че тази къща не може да се сравнява с Кемъри, тук е много хубаво. А един ден ще се преместим в голямата къща, която е същински палат. Просто исках да ви благодаря, че ни взехте със себе си в Мердрако. Всички ние се гордеем, че работим за вас и Негово Благородие — обясни усърдно Бетси. — Радваме се, че се омъжихте за него, а не за граф Рендейл.

— Много ти благодаря, Бетси — обади се дълбок мъжки глас и стресна двете млади жени.

Като се обърнаха, видяха застаналия на стълбата Данте Лейтън. Сърцето на Бетси се блъскаше като лудо в гърдите й. Лордът беше толкова красив с кестенявите си къдрици, сресани назад, за да откриват загорялото от слънцето лице, и с бледосивите очи, втренчени в нея. Облечен в елегантен син сюртук и бежови панталони, с безупречно завързана връзка, той беше мечта за всяко момиче.

— О, милорд! — изписка развълнувано Бетси, уплашена от недискретността си. Тя се поклони набързо и избяга от залата.

— Значи аз съм по-добра партия от граф Рендейл? Е, мисля, че това е един от най-прекрасните комплименти, които съм получавал — ухили се Данте и помилва сина си. — Много рано сте станали.

— Скоро ще дойде лято, а имаме толкова работа, за да се подготвим за зимата — отговори Реа. За миг й стана неприятно, като си представи как бурите ще вият около Мердрако и ще го отрежат от останалия свят. Но като се огледа в комфортната ловна къща, тя разбра, че времето няма значение. Тук беше домът й. Тя беше със семейството си и всички заедно щяха да преживеят зимните бури.

Както става само с хората, които се обичат, Данте отгатна мислите й и каза:

— Значи няма да ти бъде трудно да живееш с мен тук, далеч от всички, през дългите зимни месеци?

— Не, ако всяка нощ е като миналата — отговори Реа и страните й поруменяха. — Е, поне като по-голямата й част — прибави тя, защото бе прекарала няколко неприятни часа в неудобния стол пред камината, докато бе чакала Данте. Стъпките му прозвучаха по стълбата едва на разсъмване.

Данте улови един от дългите златни кичури, които падаха по раменете й, и нежно целуна слепоочието й.

— Няма да трае дълго, Реа. Скоро всичко ще мине и ние ще заживеем в Мердрако, както съм мечтал. Още две нощи и сенките ще се разсеят. Семейството ни ще бъде щастливо в Мердрако. Кълна ти се, нашите деца ще имат много по-добър живот от моя. Не искам нищо друго, освен децата ни да са щастливи, както си била ти в Кемъри — завърши тихо той и пръстите му помилваха тила й.

Двамата се погледнаха дълбоко в очите, синът им се надигна в ръцете на майка си и те усетиха ново чувство на общност, което още повече задълбочи любовта им.

Ала омаята на мига бе разрушена, когато Кони и Робин затрополиха по стълбата. Очите им искряха възбудено. Всеки ден им носеше нови приключения.

— Гладен съм! — изрева Кони и прескочи последното стъпало.

Робин се спусна с главата надолу по парапета.

— Желая ви добро утро — посрещна ги с твърд глас Реа.

— А на всички вас още по-добро! — провикна се в отговор Кони, имитирайки бившия кормчия на „Морския дракон“. — Много ми се иска да разбера какво прави мистър Фитсимънс.

— Вероятно нещо непочтено — отговори Кърби, който тъкмо влизаше от кухнята със сребърна кана в ръка. Постави я грижливо до другите кани с различна форма и големина.

Кони и Робин, привлечени от уханието на закуската, хукнаха към масата. Имаше прясно опечен хляб, топъл сладкиш, току-що изваден от фурната, бисквити, мармалад, пача и консервирано месо, бита сметана за кафето и подсладено какао.

Ароматът бързо се разпространи по цялата къща и скоро Франсис се появи на стълбата, учтиво прикривайки прозявката си. По вида му личеше, че се е облякъл набързо.

— Постепенно започвам да разбирам защо моряците са толкова силни. Кълна се, че никога не съм се хранил с такъв апетит, още откакто бях на възрастта на Робин. Сигурно се дължи на морския въздух. — Той кимна на всеки от присъстващите, спря пред племенника си и с усмивка погъделичка петичката му. Бебето изгука развеселено.

— Добро утро! — провикна се откъм стълбата Алистър Марлоу с грейнало в усмивка красиво лице. — Отсега личи, че денят ще бъде великолепен. Ще ми се да пообиколя околните имения. Не е лошо да посетя и сър Джейкъб. Убеден съм, че той ще ми даде добър съвет как да си избера добър имот. — Той бе решил да уведоми всички за намеренията си.

— Радвам се да чуя това — усмихна се Данте. — Надявах се да се заселите близо до нас. С удоволствие ще ви помогна, защото през последните години изкупих повечето земи наоколо — продължи той с извинителен поглед.

— Сигурен ли сте, че наистина искате да останете в тази дива местност? — попита със сериозно изражение Франсис.

Реа познаваше много добре брат си и нямаше доверие на този израз. Но бедният Алистър всеки път се хващаше на въдицата.

— Случайно чух, че се продава прекрасен имот в близост до Бъкингамшир — предложи младият лорд. — Не е ли по-добре първо да го посетим заедно, а после да вземете окончателно решение дали ще останете в Девъншир или не. За мен ще бъде чест да ви покажа красивата местност.

— Това е много великодушно предложение, но аз не бих искал да жертвате толкова много от времето си за мен, Франсис — отговори учтиво Алистър.

— О, това не е нищо. Ще поживеем в Уинтърхол и ще се огледаме. Сигурен съм, че сър Джереми и Каролайн много ще се радват да ни видят.

Алистър Марлоу се стъписа за миг, после двамата с Франсис избухнаха в смях. Седнаха на масата, продължавайки да се смеят. Но преди и останалите да насядат, на вратата се почука.

— Кой, за бога, идва по това време? — учуди се Франсис, недоволен от мисълта, че кафето му ще изстине.

Ала всички, дори двете момчета, забравиха глада си, като видяха как слугата въведе трима джентълмени с мрачни лица.

Сър Морган понечи да заговори, когато застаналият до него мъж, облечен в синя коприна, излезе напред.

— Изисквам незабавно да арестувате този убиец — изсъска той с втренчен в Данте поглед.

Би било преувеличено да се каже, че след думите на сър Майлс Сандбърн се е възцарила мъртвешка тишина, но вестта завари неподготвени всички присъстващи, особено човека, който беше набеден в това ужасно дело и който трябваше да бъде арестуван — самия Данте Лейтън.

— Не чухте ли какво казах, капитане? — Гласът на сър Майлс прозвуча заповеднически. От вниманието му не убягна нито една подробност от уютно обзаведената зала — и наредената за закуска маса, и веселото настроение, което бе нарушил с влизането си.

— Да, чух ви. Но ще си съставя собствена преценка за случилото се — отговори невъзмутимо сър Морган. Лицето му беше бледо. Не посмя да срещне погледа на двете виолетови очи, които някога му се усмихваха с искрена радост.

— Какво означава това, капитане? Тази къща е моя и няма да допусна да ме обвинявате под собствения ми покрив. Този мъж се осмели да нахлуе тук неканен. Той пристъпи земя на семейство Лейтън, въпреки че бе изрично предупреден — проговори студено Данте и презрителният му поглед шибна като с камшик сър Майлс. — Моля, обяснете какво означава това.

— Станало е убийство — отговори сър Морган и посочи третия човек. — Тази сутрин Есма Семпълз, снахата на мистър Ласкомб, е намерена удушена в тресавището. За последен път са я видели снощи в Мерли. Както изглежда, тя е имала уговорена среща, която е завършила със смъртта й.

Данте Лейтън присви очи.

— И защо именно аз съм заподозреният? Не, почакайте да отгатна — изсмя се той и вдигна ръка. — Жената е намерена на същото място, на което преди петнадесет години намериха Лети Шелби. Може би двете убийства имат и други общи черти. И тъй като ме заподозряха в първото убийство, сега пак аз съм виновният. Правилно ли отгатнах?

— Ти си единственият, който е под подозрение — поправи го сър Майлс.

— Това е абсолютно безсрамие. Как се осмелявате да влезете в дома ми и да обвините съпруга ми в убийство? — проговори възмутено Реа и очите й засвяткаха от гняв.

Сър Морган сведе поглед, неспособен да я погледне в очите.

— Много съжалявам, лейди Реа Клер, но трябва да изпълня дълга си, независимо от обстоятелствата.

— Дори когато става въпрос за лъжи? О, сър Морган, как можах толкова да се излъжа във вас? Вие не сте приятел на семейството ни. Никога не сте бил такъв — една сълза опари бузата й.

— Моля те, Реа, недей! — Данте не можеше да й обясни нищо. Трябваше да мълчи, за да не изложи на опасност тайния си сговор със сър Морган. Припомни си последната нощ и осъзна пред каква дилема е поставен приятелят му. Лорд Джакоби имаше алиби, но не можеше да каже нищо, за да не издаде плановете им.

— Мога да разбера защо сте тук, сър Морган — заговори овладяно Данте. — Уважавам чувството ви за дълг. Но не разбирам защо и вие сте тук, сър Майлс. Може би бяхте любопитен да разгледате отвътре ловната къща?

Докато слушаше надменния отговор на сър Майлс, по лицето на сър Морган се изписа неловкост.

— Случайно имам пълното право да вляза тук. Даже повече от сър Морган, защото той може и да има известни пълномощия, но аз съм местният съдия. И като такъв съм упълномощен да арестувам всеки, който е заподозрян в престъпление.

— И какво доказателство имате, че аз съм убил тази жена?

— За съдията е достатъчно, че преди петнадесет години е станало същото убийство. Тогава те заподозряха, защото часовникът ти бе намерен в ръката на убитата. Връщаш се след петнадесет години и ето, че се случва същото, на същото място, при същите обстоятелства. — В гласа на сър Майлс звучеше тържествуващо обвинение.

— Това е нечувано! — избухна Алистър.

Ала сър Майлс невъзмутимо продължи:

— Сигурен съм, че за всеки съдия ще бъде трудно да повярва, че убиецът е търпял цели петнадесет години, преди да извърши второ убийство, за да обвини теб — ухили се той. Поднесени по този начин, аргументите му щяха да убедят съдията и съдебните заседатели, защото Данте Лейтън беше непознат за тях.

Сам Ласкомб нервно пристъпваше от крак на крак.

— Не знам дали това е истината — проговори най-сетне той и сър Майлс го изгледа смаяно. — Доколкото разбирам, изгледите на Негово Благородие не са добри. Наистина е странно, че толкова скоро след завръщането му е извършено убийство. Обаче… — Той спря, защото не знаеше как да продължи.

— Какво обаче? — настоя сър Майлс, скривайки с мъка нетърпението си. Той извади часовника си и въздъхна.

— Ами, тя беше моя снаха. Омъжена за починалия брат на жена ми. Двамата с Дора мислим, че контрабандистите са убили и двамата. Това е.

— Каква глупост! — избухна сър Майлс. — Защо контрабандистите ще убият жена от селото? Какво ви плати лорд Джакоби за опита да го прикриете? Ако дадете лъжлива клетва, ще се погрижа да увиснете заедно с него на бесилката — за заблуждаване на правосъдието — заплаши той и стреснатият Сам Ласкомб замлъкна.

— Моля ви, оставете човека да довърши — намеси се сър Морган.

— Ние с Дора смятаме, че хората, които убиха брат й, са премахнали и Есма — започна окуражено Сам Ласкомб. — Тя знаеше доста неща за контрабандистите. Вижте, Тед заплаши, че ще излезе от занаята и скоро след това изчезна в блатото. Е, смятам, че бандата се е уплашила, че Есма ще им създаде неприятности. Тед може би й е казал всичко. А тя беше в състояние да ги изобличи, защото убиха мъжа й и я оставиха сама с децата. Май ще се наложи да вземем малките в „Бишъпс Ин“ — промърмори той, свел очи към възлестите си ръце. — Когато вчера се отби при мен с момчето на път за Уестли Ебът, дори за миг не помислих, че за последен път я виждам жива.

— Предполагам, че Лети Шелби също е знаела много за контрабандистите, нали? — изсъска презрително сър Майлс и побърза да отхвърли версията на Сам. — Историята ви е абсурдна. Много добре знаем кой е убил Есма Семпълз и това е Данте Лейтън. Преди петнадесет години извърши убийство и сега го повтори. Но ще се погрижа тази път да увисне на въжето — закле се със святкащи от гняв очи сър Майлс.

— Не, сър Майлс, Данте не е убиецът на Лети Шелби — извика нечий глас откъм отворената врата. — През онази нощ преди петнадесет години той беше с мен. В моето легло. Напусна ме едва на следващата сутрин. Той не е убил никого, знайте това! — най-после Бес Сийкомб бе събрала смелост да направи признание.

Сър Майлс Сандбърн имаше вид, сякаш се кани лично да я удуши.

— Много странно, че не дадохте показания още преди петнадесет години — промърмори той. — Дори ако казвате истината, в което се съмнявам, това не обяснява случилото се миналата нощ. Преди да влезем в къщата, огледахме обора и намерихме един кон с остатъци от глина по копитата и хълбоците. Очевидно някой е излизал на езда през нощта. Уверен съм, че това е бил Данте Лейтън и се питам къде ли е ходил — заяви с кадифено мек глас сър Майлс. Беше щастлива случайност, че бе открил коня.

— Прав сте — отговори Бес. — Миналата нощ Данте е излизал от къщи. Беше при мен и си тръгна едва на разсъмване — отговори твърдо тя, хвърли бърз поглед към изуменото лице на Реа и устреми очи към Данте, за да види реакцията му.

Облекчение и съжаление се бореха по лицето му. Беше освободен от подозрение в убийството на Есма Семпълз, но беше виновен и осъден в очите на жена си.

Данте не сваляше очи от Реа. Тя го гледаше, както се гледа чужд човек. Той протегна ръка към нея, но тя се извърна, защото не можеше да понесе докосването му.

— Мисля, че сега е най-добре да се оттеглим — въздъхна сър Морган, дълбоко засегнат от случилото се тази сутрин. Все пак, ако всичко преминеше според плана им, още утре щяха да разкрият истината пред Реа. — Смятам, че твърде дълго злоупотребявахме с гостоприемството на домакина.

— Какво? Нима повярвахте в лъжите на тази жена? Тя очевидно му е любовница и казва всичко, което той поиска от нея. Да не би да вземате насериозно думите й? — Гласът на сър Майлс звучеше пронизително. Смяташе, че ще се справи лесно с Данте и сега, когато отмъщението му се изплъзваше, кипеше от гняв.

Гневът му се превърна в смайване, когато Реа надигна глас:

— Вие, именно вие би трябвало да знаете по-добре от всички присъстващи, сър Майлс, че лейди Бес каза истината. Преди петнадесет години Данте ви е доверил, че в нощта на убийството на Лети Шелби е бил в нейния дом. Но вие сте предпочели да криете истината през всичките тези години. Изгодно ви е било да опетните името на Данте. Този път лейди Бес не премълча истината. И в двата случая тя освободи съпруга ми от всяко подозрение. Вървете да търсите убиеца другаде — както и друга възможност да нараните Данте — завърши с твърд глас тя.

Слушателите бяха смаяни. Съпругата току-що бе узнала за изневярата на мъжа си, но не го обвиняваше.

— Колко сте глупава, лейди Реа — изсъска презрително сър Майлс и бързо отстъпи назад, когато Данте направи крачка към него. — Той открай време караше Бес да лъже заради него и тя излъга и сега. Тогава не повярвах в историята му, затова мълчах — заключи той в последен опит да оправдае действията си, но омразата към Данте и желанието да го унищожи бяха повече от очевидни. — Настоявам да се заемете с този човек, сър Морган. Имам приятели в Лондон и те ще се погрижат да се изправите пред военен съд, ако не изпълните дълга си. — В гласа му звучеше недвусмислено предупреждение.

— Както вече казах, аз сам ще реша какво да сторя, сър Майлс. А сега ви предлагам да вървим. — Сър Морган не се удържа да даде израз на обзелата го злоба: — Не искам да ме държат отговорен за онова, което ще се случи с вас след излизането ми. — После се поклони, завъртя се на токовете си и тръгна към изхода, следван по петите от Сам Ласкомб.

Сър Майлс остана на мястото си, кипейки от безсилна ярост. След малко се обърна и се запъти с големи крачки към вратата, като извика през рамо:

— Не забравяйте това, лейди Реа! На човек като Данте не може да се има доверие. Той ви прави на глупачка, а Бес превърна в курва. Бъдете проклети и тримата!

След като неканените гости излязоха, в залата се възцари непоносима тишина. Никой от присъстващите не продумваше, само израженията на лицата им се меняха в безмълвна размяна на мисли. Накрая Реа не издържа на напрежението. Тя произнесе някакво неразбираемо извинение и хукна нагоре по стълбите, притискайки сина си.

Скри се в стаята си, измъчвана от чувство за празнота. Кит лежеше в люлката си и доволното му гукане я утешаваше донякъде след преживяния шок.

— Реа?

При звука на гласа младата жена се обърна.

— Реа, моля те, не се отвръщай от мен — прошепна той и се опита да я прегърне, но тя беше студена и недостъпна.

Данте я пусна рязко, отдалечи се на няколко крачки и затърси правилните думи. В никакъв случай не биваше да й каже истината. Ами ако утре не успееха да заловят контрабандистите и Джак Шелби продължеше да се движи свободно? Как да изложи на опасност плановете на сър Морган и живота му? А колко опасно беше за Реа да знае толкова много! Не можеше да допусне този риск.

Той спря за миг и като погледна Реа, се смая от учудването и любопитството, което се четеше в погледа й. После я погледна дълбоко в очите.

— Реа, веднъж вече те помолих да ми имаш доверие. Помолих те да не вярваш в нещо, което на пръв поглед изглежда логично. Има истории, които ме изкарват лъжец и мошеник. Повярвай ми, случилото се днес не е това, което изглежда. Тази нощ бях при Бес, но между нас не се случи нищо. Кълна ти се, Реа. — Той говореше тихо и бавно, без да я изпуска от очи.

— Данте — прошепна Реа, но мъжът вдигна ръка, за да я спре.

— Аз те обичам с цялото си сърце, Реа. Нищо друго не е от значение за мен, освен ти. Ти си моята любов, моя съпруга и приятел. Доверявам ти се, както не се доверявам на никого другиго, и вярвам, че ти също ми имаш доверие. Никога не бих извършил нещо, което да разруши доверието помежду ни. Повярвай ми, Реа, знам колко много искам от теб, но те моля да ми вярваш. Мисля, че няма да го преживея, ако изгубя любовта ти — прошепна Данте и сведе глава с неизказана тъга.

— Аз винаги ще те обичам — отговори просто Реа. — И щом ми казваш, че между теб и Бес няма нещо, аз ти вярвам. Трябва да ти вярвам. Защото ако ти нямам доверие, няма и да те обичам. А ако престана да те обичам, животът ми ще свърши. Това е толкова просто. — Тя улови с две ръце лицето му и притисна устните си в неговите.

След известно време Реа проговори отново:

— Каквото и да се случи, знай, че аз съм тук и те чакам. — Думите й прозвучаха като клетва, а нежната целувка подпечата безусловната й любов.