Лори Макбейн
Мрак преди зората (5)

Глава четвърта

Хюстън Кърби се покашля и колебливо почука на вратата. Макар че безбройните камбани на града бяха възвестили многократно изгрев-слънце, му беше неудобно да събуди лейди Реа Клер. Как ли спи при целия този шум, каза си той и изкриви лице, защото не обичаше особено камбанния звън, който безмилостно го изтръгваше от прегръдките на съня. Ала капитанът, който бе излязъл от „Хоукс Бел Ин“ още преди няколко часа, му бе поръчал да отнесе до пощата едно писмо. Дребният стюард намести перуката на главата си, издърпа краищата на кърпата си и понечи да почука отново. В този миг вратата се отвори и пред него застана младата лейди.

— Милейди! — Кърби замръзна на мястото си, смаян от внезапното й появяване и странното облекло. — О, милейди, не бива да се явявате в този вид. Какво ще рекат хората? — Той хвърли загрижен поглед през рамо и се опита да изпъне раменете си, за да я предпази от любопитни погледи.

Реа се усмихна с обичайната си непосредственост.

— Вероятно ще ме обсипят с комплименти и дори ще попитат кой е шивачът ми — отговори тя и погали меката кожена дреха.

— О, милейди, моля! — проплака нервно Кърби. Ала тайно в себе си се зарадва, защото и двамата знаеха, че именно неговите сръчни пръсти бяха ушили роклята от десетки парченца кожа. — Не е редно да си правите такива шеги в коридора. Не е добре за името ви, милейди, ако някой ви види в това облекло. На борда на „Морския дракон“ беше по-различно, но тук не бива да ви виждат така… така… — Кърби смутено замлъкна.

— Така неподходящо облечена. Нали това искахте да кажете?

— Моля за прошка, милейди, но наистина е така. — Кърби подскочи, защото по коридора се чуха стъпки. Реа го пусна в стаята и се усмихна на бързината, с която вратата се хлопна зад гърба му.

— Е, щом сте толкова недоволен от облеклото ми, бъдете така любезен да ми изберете рокля — проговори окуражително тя и посочи двете рокли, разстлани на леглото.

— Никога не бих си позволил да бъда недоволен от вас, милейди — побърза да я увери Кърби. — Вие изглеждате зашеметяващо, но облеклото ви просто не е подходящо за случая.

Реа знаеше, че Кърби има право. Дрехата й може би беше чудесна за Западна Индия, но в никакъв случай не можеше да се покаже с нея в Лондон. Просто тази сутрин, когато се събуди със спомена за яркосиньото небе и топлия морски бриз, тя усети странен копнеж. Само поради тази причина бе решила да облече кожената рокля. Отлично знаеше, че тя вече няма да й е нужна.

— Беше прекрасно, нали, Кърби?

— О, да, милейди. И сега ми се ще да бъда там. Странно, след като се върнахме в Англия, морето ми изглежда най-мирното и сигурно място на света. — Стюардът въздъхна, после поклати глава, за да прогони мрачните си мисли. При това забрави за перуката, която се изкриви и застана косо на главата му.

— Е — продължи подчертано бодро той, — изборът никак не е лек, милейди, но намирам, че бледожълтата ще ви стои най-добре. Тя ми напомня слънчевите лъчи върху повърхността на морето, а това е нещо, което надали ни е съдено да видим скоро в Лондон, при цялата тази мъгла и дим.

— Нека бъде бледожълтата, Кърби — реши Реа и си каза, че е забравила колко мрачна и студена може да бъде Англия през есента.

— А, ето го и него — промърмори Кърби и прибра оставеното до мастилницата писмо. — Смятам, че е време да го отнеса в пощата. — Той прочете адреса и смръщи чело. — Е, има ли още нещо, което бих могъл да направя за вас, милейди? Ако не, аз тръгвам. Имам среща с капитана. — Писмото бе скрито на сигурно място в джоба на палтото му.

— Къде ще се срещнете с Данте, на борда на „Морския дракон“ ли? Когато излезе, той спомена, че има някои неща за уреждане в банката, а после ще прегледа кораба.

— Точно така, милейди. Свършихме всичко още рано сутринта. Капитанът смята, че морските водорасли и мидите трябва да бъдат изстъргани от корпуса и целият кораб трябва да се калафати. Сега вероятно е в банката. Смятам, че скоро ще си дойде. Най-вероятно около обед.

— Разбирам. А Кони? Виждахте ли го тази сутрин?

— Разбира се, милейди — отговори с широка усмивка стюардът. — Закусихме заедно. И то здравата! Не преставам да се чудя как едно толкова малко момче успява да погълне такива количества храна. Доколкото чух от надутия ни хазаин, снощи младият мистър Брейди си хапнал порядъчно от сладкиша с цариградско грозде. Мистър Паркъм не можеше да говори за нищо друго и все разправяше как щял да затвори устата на някаква си жена. Мисля, че съм престанал да разбирам градските хора, милейди. — Кърби отчаяно заклати глава и перуката му още повече се изкриви.

— Предполагам, че ще се разбирате отлично с Корнфийлд, камериерката на майка ми. Тя също не понася гражданите — усмихна се Реа и неволно си помисли, че взискателната Корнфийлд в никакъв случай не би одобрила кожената рокля, съшита с такова умение от Кърби.

— Да изпратя ли някоя от прислужничките да ви помогне при обливането, милейди? — попита учтиво Кърби, превърнал се отново в усърден камериер.

— Не, ще се справя и сама. Ако не успея, ще изчакам Данте да се върне и да ми помогне. — Той със сигурност щеше да се справи по-добре от опулените и хихикащи момичета, които едва се осмеляваха да пристъпят прага на стаята след преживяния миналата вечер ужас.

— Много добре, милейди. Ако имате нужда от нещо, каквото и да е то, само изпратете някое момиче да ме повика. Щом отнеса писмото до пощата, ще се върна долу в кръчмата. Капитанът нареди целият екипаж да се събере там. Ще обсъждаме как да разделим съкровището. Добре, че капитанът е човек на честта, иначе като нищо може да ни измами, както сме с натежали глави от последната нощ. Простете, милейди — промърмори съкрушено Кърби, когато последната забележка се изплъзна неволно от устата му. — Най-добре е вече да вървя — добави той и Реа си каза, че този мъж предпочита по-скоро да увисне с два пръста на нока, вместо да се присъедини към другарите си.

— Благодаря, Кърби — извика подире му тя.

— Доколкото разбирам, онзи мързелив и пълен с бълхи котарак се мотае някъде наоколо. Сигурно се е преобразил в дамска обувка или в маншон от норка? — предположи уж небрежно Кърби, спря на прага и хвърли недоверчив поглед към леглото.

— Значи и вие сте чули? — засмя се весело Реа.

— А как иначе? Той беше единствената тема за разговор в кръчмата — отговори със снизходителна усмивка Кърби.

— Ямайка изчезна някъде, но смятам, че щом стане време за обед, непременно ще се появи.

— Така смятам и аз, милейди. И слепият ще усети, че имаме риба — изпухтя недоволно Кърби. — Добрият стар Ямайка сигурно отдавна я е надушил. Вероятно вече е успял да си открадне някое парче.

Дребният стюард направи елегантен поклон и бързо напусна стаята.

Реа остана загледана в затворената врата. Мислите й кръжаха около нещо, което я занимаваше още от сутринта. Отдавна предполагаше, че е бременна, и с всеки изминат ден увереността й се засилваше. Младата жена обгърна с ръце корема си, сякаш искаше да го предпази, и се помоли предположението й да се окаже вярно. Така искаше дете от Данте. Но, както внезапен облак закрива слънцето, така лицето й помръкна при представата, че Данте може би няма да се зарадва на детето. Имаше толкова неща, които двамата не знаеха един за друг. Толкова малко дни бяха живели заедно.

Минутите минаваха, а Реа стоеше потънала в мислите си. По някое време си каза, че размишленията не помагат, обърна се и се принуди да помисли за нещата, които трябваше да свърши. Например за това, че мадам Ламбер трябваше да отпусне новите рокли. Тази мисъл я завладя напълно, когато вдигна бледожълтата рокля и с тъга си представи как талията й скоро ще се закръгли. Как ли щеше да реагира Данте? Скоро няма да може да я прегръща. Когато осъзна това, куражът окончателно я напусна.

Силно чукане я изтръгна от потискащите мисли. Реа забърза към вратата и с усмивка я отвори. Само Ямайка, който също се бе запътил натам, чу писъка й.

 

 

Долу, в препълнената кръчма на „Хоукс Бел Ин“, нестроен хор от мъжки гласове подхвана нова песен. Гостилничарят смръщи чело, боейки се, че шумът, който предизвикваха гостите му, ще доведе до безредици. А той в никакъв случай не можеше да допусне сблъсък между необузданите мъже от колониите и „Червените куртки“, които можеха да минат насам и да се подразнят от глъчката. Опасенията на мистър Паркъм се засилиха, когато хорът поде следващия куплет на прокълнатата песен „Янки дудъл“. Мъжът недоволно поклати глава. За съжаление мелодията беше заразителна. Самият той се бе улавял да я тананика, след като малко преди това бе ругал момичетата, че я пеят с пълен глас. Можеше да се закълне, че мощният тенор на онзи проклет ирландец се откроява сред останалите гласове. Не стига, че беше внушителен и постоянно готов да се бие, но си беше ирландец, макар и дошъл от колониите, а на всичкото отгоре беше и богат. Беше позорно да се пилеят добрите английски пари за подобни пропаднали типове, които произнасяха бунтовнически речи и ревяха песни.

Мистър Паркъм отново поклати глава, защото никой не биваше да си въобразява, че той е съгласен с подобни безсмислици. После се зае с приготвянето на обяда, преди бандата да е изпила и последния му ейл. Естествено грубияните имаха достатъчно пари, за да си платят яденето, и в момента мистър Паркъм мислеше точно за това. Той забави крачка и започна да разсъждава. Човек, който се труди упорито, не може да си позволи да избира.

През последните дни доходите му идваха главно от джобовете на жадния екипаж на „Морския дракон“. И сега всички се бяха събрали в кръчмата и празнуваха. Над шумната глутница витаеше ясно доловимо усещане за трескаво очакване.

— Да вдигнем наздравица! Да сме винаги пред вятъра!

— И времето да е добро!

— Пълни платна и добър път!

— Да, и по глътка за всяко красиво момиче, което с тъга се сбогува с любимия си! Чуйте ме, градски плъхове! Предупреждавам ви, ако посмеете само да хванете ръката й — аз скоро ще се върна!

— Ура! И по глътка за всеки морски вълк! Нека дългият ви път бъде щастлив, поне докато платната ви са по вятъра, като моите — провикна се Соумс Фитсимънс и протегна ръка към другарите си. В това време коленете му омекнаха и той се отпусна на пейката.

— А аз вдигам тост за изискания и честен господин Берти Макей и за презрения му екипаж на борда на „Ани Джейн“. Дано всички до един свършат в… — Остатъкът от тоста потъна в гръмогласните смехове, с които моряците посрещнаха тези думи. От всички страни заваляха описания и не особено ласкави определения за съперника контрабандист.

Хюстън Кърби, който седеше малко по-настрана, за да не пропусне идването на капитана, недоволно намести перуката си. Пак започват, помисли си мрачно той и се запита дали поне един щеше да се вразуми, когато получи частта си от богатството. „Колко от тях ще намерят щастието си?“ — тревожеше се дребният стюард, защото продължаваше да се чувства отговорен за всички.

Някои със сигурност ще се справят, помисли си Кърби, като обходи с поглед помещението и откри отделни сериозни лица. Лонгакрес отново бе заел място до огъня, заобиколен от обичайната тълпа слушатели. Кърби си каза, че старият морски вълк е толкова отдавна в този занаят, та надали има нещо, което да не е преживял. Лонгакрес имаше намерение да отплава към Сейнт Томас и да отвори там кръчма. Това беше най-доброто място за съсухрения пират и ужасяващите му истории. Лоцманът Кобс си мечтаеше да се върне в Норфолк, който бе напуснал като малко момче. Сега щеше да се прибере като богат човек и да заживее като провинциален аристократ. Повечето матроси отсега го наричаха „земевладелеца“.

Кърби откри и Алек Макдоналд, шотландеца, забулен в синкавия дим на лулата, която никога не излизаше от устата му. Той беше решил да построи корабостроителница в устието на Чийзпийк. Бъдещето му беше в колониите. И тъй като опасността от нова война беше реална, той непременно щеше да увеличи състоянието си. Животът му щеше да бъде много по-различен от този на сънародниците му, които едва свързваха двата края във високите планини на Шотландия.

Кърби смяташе, че старият денди Барнаби Кларк ще продължи да играе ролята на джентълмен в Лондон, но после ще се върне в Ямайка, където без съмнение ще прекара остатъка от живота си като ленив собственик на плантация. Тревълоуни, дърводелецът, който не говореше много и още по-рядко се усмихваше, възнамеряваше да вложи парите си в мините на родния си Корнуел. И ако умееше да стиска кесията също като езика си, в края на века сигурно щеше да стане собственик на половината Уест Кънтри.

Естествено там беше и Соумс Фитсимънс. Хюстън Кърби се вгледа в зачервеното лице на мургавия ирландец, чиито остроумни шеги непрестанно разсмиваха другарите му. Кърби предполагаше, че дръзкият ирландец се радва на предстоящата война между Короната и колониите, защото приятелят му възнамеряваше да купи собствена шхуна и да продължи традицията на „Морския дракон“. Фитсимънс беше много добре подготвен за капитанския пост и щеше да бъде удостоен с най-високи почести, когато заеме полагащото му се място.

Алистър Марлоу вече е завършен джентълмен, помисли си Кърби. Още не беше ясно с какво смята да се заеме. Кърби тъкмо претърсваше множеството за Кони Брейди, когато влезе капитанът. Данте Лейтън беше блестящ в ушития по мярка жакет и тесните кожени панталони и дребният стюард го изгледа със законна гордост. А офицерът, който го придружаваше, не беше никой друг, освен сър Морган Лойд, капитан на Кораба на Негово Величество „Порткълис“.

Стюардът си проби път през тълпата, когато тостът за здравето на сър Морган Лойд бе посрещнат с мощен рев. Това беше първият и може би последен път, когато контрабандисти пиеха за благото на офицер на Короната.

— Не вярвах, че ще доживея този ден — гласеше краткият коментар на сър Морган. Лицето му се озари от добродушна усмивка и той пое добре напълнената кана, която му протегна един моряк от „Морския дракон“. После неволно си припомни времето, когато би се поколебал да се появи сред тази орда контрабандисти или да застане с гръб към тях.

— За ваше здраве, капитане — потвърди тоста Данте Лейтън. Ала погледите, които си размениха двамата мъже над лъскавите кани, бяха изпълнени с недоверие. — Ще останете ли по-дълго в Лондон или ще се върнете в базата си на Каролинските острови? — попита небрежно Данте.

— Ще се задържа в Лондон само няколко дни. Отчетът пред Адмиралтейството понякога трае със седмици. Ала когато приключа със задълженията си, ще се отправя по най-бързия начин към Уелс. — Сър Морган говореше делово, но в гласа му прозвуча копнеж.

— Семейство ли имате там? — попита любопитно Данте. Макар че толкова години бе играл със сър Морган опасната игра на котка и мишка, той не знаеше почти нищо за частния му живот.

Сър Морган се усмихна, но усмивката му беше тъжна.

— Нямам жена и деца, но там е домът ми. Там живее по-малкият ми брат. Много искам да го видя, след като толкова време бяхме разделени. Сякаш мина цяла вечност, откакто се боричкахме в градината. Боя се, че много умеехме да си навличаме неприятности и мама трябваше да понесе доста неща, докато най-сетне получихме патентите си.

— Следователно брат ви също е морски офицер?

— Да, той тръгна по моя път и това причини голямо разочарование на мама. Тя много искаше да задържи при себе си поне единия от синовете си и аз мога да я разбера.

— Ако знаех, че е възможно пред носа на кораба ми да изникнат двама с вашия формат, сигурно щях сериозно да се разтревожа — усмихна се Данте, макар дълбоко в себе си да знаеше, че при тези обстоятелства нямаше да му е до шега.

Сър Морган се засмя от сърце.

— Няма причини за тревога, капитане. Брат ми командва кораб на данъчното ведомство и патрулира по Бристолския канал. Поне с това мама трябваше да се примири. Така можеше от време на време да вижда сина си. Миналата година той дойде в Лондон, за да уреди формалностите по погребението. За съжаление аз бях зает в друга част на света, както много добре знаете.

— Какво щастие, че се отказах от нелегалната търговия — отбеляза Данте. — Смятам, че брат ви редовно вгорчава живота на контрабандистите, дори ако само малко се е метнал на по-големия си брат.

Сър Морган замислено присви очи, сякаш му бе хрумнало нещо важно.

— Бях съвсем забравил… — промърмори той. — Вие произхождате от Уест Кънтри, нали, капитане?

Данте Лейтън се ухили.

— Да, идвам от Девъншир на Северното крайбрежие — осведоми той сър Морган, за да му спести по-нататъшните въпроси.

— Ах, да — промърмори офицерът.

Данте обаче остана с чувството, че сър Морган го е знаел.

— Мисля, че тази дива крайбрежна ивица е част от района на брат ми. Може би познавате селото Уестли Ебът? — попита капитанът на „Портсулис“ и огледа внимателно помещението. Ала от погледа му не убягна, че Данте едва успя да скрие изненадата си.

— Да, малко селце край брега, югозападно от родното ми Мердрако.

— Да, разбирам.

— Наистина ли? А мога ли да попитам по каква причина се интересувате от незначителното рибарско село? — Данте отново застана нащрек, макар че в погледа му се четеше безкрайна досада от разговора.

— В последното писмо, което получих преди около шест месеца, брат ми спомена това село. И още едно. — Мерли. Изглежда, че в последно време хората там се занимават повече с други неща, освен с обичайния си риболов — отбеляза сухо сър Морган. — Знаете ли случайно нещо за това?

Усмивката на Данте стана още по-широка. А за Хюстън Кърби, който най-после бе успял да си проправи път до тях, тази усмивка беше лош знак.

— Мерли е идилично крайбрежно селце, разположено северозападно от Мердрако. Наречено е на двореца и в чест на нашето семейство. Разбира се, това е станало много отдавна.

Сър Морган помълча малко.

— Това е много интересно. Струва ми се, че Мердрако е на правата линия между две села, заподозрени, че дават подслон на известна банда контрабандисти. Ако имах и най-малко съмнение в бъдещите ви намерения, уважаеми господине, щях незабавно да уведомя брат си за миналите ви незаконни деяния — заяви сър Морган и вдигна каната си в безмълвна наздравица в чест на добре известните му контрабандистки умения на капитана на „Морския дракон“.

Смехът на Данте Лейтън събуди вниманието на десетина ухилени матроси, изпълнени с възхищение към капитана си, седнал да разговаря и пие със стария си противник.

— Наистина ще спя много по-спокойно, ако знам, че сте се върнали благополучно в колониите, сър Морган — отбеляза Данте. — И без това сред жителите на Мерли и Уестли Ебът се носят какви ли не лоши слухове за мен, така че не е нужно да вадите на бял свят близкото ми минало.

Погледът на Данте многозначително улови този на Кърби.

— Как ме наричаха любезните селяни, Кърби? — осведоми се небрежно той, обърнат към дребния стюард, който внимателно се вслушваше в разговора, макар че стоеше наблизо с незаинтересована физиономия.

— Хайде, хайде, Кърби! — извика Данте. — Не е нужно да проявявате деликатност. И двамата помним това галено име. Бях известен като „изчадието на дракона“. Честно казано, сър Морган — призна засмяно Данте, — това прозвище до голяма степен отговаряше на истината.

— Капитане, сър! — Кърби най-сетне си възвърна дар слово. — И двамата знаем, че не сте извършили и половината от онова, в което ви обвиняват селяните — намеси се възмутено той, защото не можеше да допусне капитанът да омърси името Лейтън пред сър Морган. — Аз съм дълбоко убеден, че селяните са били насъскани срещу вас от грижливо разпространени клевети.

— Винаги предан и истински приятел — промърмори Данте, казвайки си, че в действителност не заслужава подобна вярност. — Вие разбирате, капитане — продължи той, — че когато се върна в Мердрако, ще бъда посрещнат единствено от враждебно настроени хора и в никакъв случай от кръг приятели и съзаклятници.

— Времето ще покаже — отбеляза тихо сър Морган, твърдо решен да не допусне да бъде изненадан от думите и постъпките на Данте Лейтън. Този мъж открай време беше загадка за него.

— Виждам, че не успях да разсея напълно подозренията ви. Който веднъж е бил контрабандист, остава такъв докрай, нали така беше? — попита с тънка усмивка Данте. — Боя се, че хората от Мердрако са на същото мнение. Само че го изразяват другояче: веднъж убиец, винаги убиец. — Цинична усмивка разтегна устните му, когато забеляза смайването на сър Морган. Ако си беше направил труда да се обърне към Хюстън Кърби, щеше да се стресне от укора, изписан в очите му. — Учудвам се, че все още не сте осведомен за мрачната ми тайна. Нима не сте чули слуховете за миналото ми?

— Това са клевети! Няма нито едно доказателство! — намеси се сърдито Кърби.

— Ще бъде ли неучтиво, ако попитам в чие убийство ви обвиняват? — попита сър Морган и отмести очи от загрижения стюард към Данте.

— На една млада жена — отговори спокойно Данте. — Твърдят, че съм я завлякъл в тресавището и съм я премахнал.

Може би за първи път в живота си сър Морган Лойд се почувства неудобно под пронизващия поглед на един мъж. Усети облекчение, когато Алек Макдоналд привлече вниманието на капитана върху себе си. Сър Морган не можеше да свали очи от аристократичния профил на бившия си враг. Този мъж по-скоро беше в съюз с дявола, отколкото драконово изчадие.

Той притежаваше чар и беше интелигентен, а дързостта му бе позволила да оцелее през всичките тези години. Капитанът на „Морския дракон“ беше опасен мъж. А като маркиз Джакоби притежаваше голяма власт. Сър Морган Лойд започна да се пита какви ли още качества на характера се крият зад невъзмутимото лице на загадъчния Данте Лейтън.

— Моля за извинение, капитане… — започна Алек Макдоналд, нервно пощипвайки с палец и показалец къдравата си брада. — Ние… ами, екипажът и аз…, ние се питахме… След като е дошло времето да се разделим… Дали ще позволите да кажем сбогом на лейди Реа Клер и да я уверим в почитанията си. Очевидно е, че никога повече няма да я видим, затова бихме искали още веднъж да й кажем каква чест беше за нас присъствието й на борда на „Морския дракон“. Това беше най-важното ни плаване — заключи развълнувано шотландецът.

— Така е, тя ни донесе щастие! Точно така беше! — изграчи развълнуван глас от множеството.

— За лейди Реа Клер! Дано красотата й никога не угасне! — изкрещя някой и Кърби можеше да се закълне, че е различил лекия ирландски акцент в провлечените думи.

— Да бъде щастлива до края на дните си!

— Да, а прекрасните й очи винаги да блестят и… — изрева друг, ала гласът му заглъхна в гръмогласния одобрителен рев и звъна на каните. Последва още един тост за красотата на дамата, доброто й сърце и прелестта й.

Хюстън Кърби се изпъчи и подпря ръце на хълбоците си, докато внимателно се взираше в добре познатите лица наоколо си, без да остави и сянка от съмнение колко е възмутен. Не можеше да допусне името на една дама да бъде произнасяно по този начин в простата кръчма, от пияни матроси и улична тълпа.

Ала Данте Лейтън не се разсърди. Той прие с усмивка добронамерения израз на уважение към съпругата му, пък и неговото име също бе произнесено редом с името на Реа. Той вдигна очи към стълбището и се запита дали тя е дочула нещо от тупурдията. Знаеше, че тя ще се почувства по-скоро поласкана, отколкото обидена от искрената привързаност на екипажа.

— Смятам, че вие също желаете да се сбогувате със съпругата ми, капитане. Може би сега е удобният момент за това — предложи учтиво той, тъй като забеляза тежко натоварените табли, които внасяха прислужничките. Направлявани от бдителния поглед на мистър Паркъм, момичетата обикаляха масите и по тях се трупаха все нови и нови, вдигащи ароматна пара ястия. Екипажът, който допреди секунди приличаше на разбунена орда, готова да опустоши кръчмата на „Хоукс Бел Ин“, сега замлъкна.

— Мистър Макдоналд — обърна се Данте към платнаря на „Морския дракон“, — аз ще предам желанието ви на дамата и съм сигурен, че за нея ще бъде чест да поздрави екипажа.

— Благодаря ви, капитане — отговори кратко Макдоналд. После кимна и се обърна към другарите си. Мустаците му потръпнаха, когато им се ухили и вдигна високо палец. Не след дълго всички се заеха с обяда си.

Данте отново се обърна към сър Морган, който беше изчакал търпеливо и бе изпил каната си.

— Капитане? — промълви учтиво Данте и остави своята кана на една от масите. — Да вървим ли? След като се запознахте с безславното ми минало, сигурно желаете да се уверите със собствените си очи, че Реа е още жива.

Погледът на сивите очи беше студен и безличен. Данте отлично знаеше колко неловко се чувства сър Морган под този поглед.

— Сигурен съм, че тя ще се радва да ви види, защото на вас до голяма степен се дължи, че не се наложи да се пържа в затвора в Нюгейт.

— Сигурен ли сте, че няма да обезпокоим дамата? Наистина не бих искал да се явя в неудобно време — отбеляза с хладна учтивост сър Морган, макар че щеше да бъде много разочарован, ако не му се удадеше случай да види за последен път лейди Реа Клер.

— Кърби?

— Когато преди около половин час почуках на вратата, лейди Реа Клер вече бе завършила утринния си тоалет — съобщи Кърби, надявайки се, че младата дама е вече напълно облечена, защото не можеше да допусне сър Морган да я зърне в неподходящ вид. Кърби смяташе, че сър Морган се отнася към нея не само приятелски.

Когато двамата мъже тръгнаха нагоре по стълбите, Кърби остана за момент загледан след тях. После нерешително сви рамене, върна се в кръчмата и седна на мястото си, без да чува почти нищо от оживените разговори наоколо.

Докато вървяха по коридора, между двамата мъже цареше ледено мълчание. Стана още по-лошо, когато едно от слугинчетата се промуши покрай тях като страхливо зайче и хвърли ужасен поглед към Данте Лейтън.

— Очевадно вие оказвате странно въздействие върху жените — отбеляза сър Морган и в същия миг си пожела да не го е казвал.

Ала Данте Лейтън не възприе необмислената забележка като обида. Погледна бившия си враг и отговори сериозно:

— Позорно е, но повечето зли слухове произхождат от някоя безобидна случка. Ето, тази малка приятелка снощи беше в стаята ми. Две слугинчета тъкмо разчистваха масата, когато струпаните на леглото рокли внезапно се размърдаха. И тъй като съм известен като човек със съмнително поведение, момичетата помислиха най-лошото, изпищяха и хукнаха да бягат. Позорно е, както казах, защото ако бяха останали, щяха да видят как изпод дрехите изскочи котка. А те ме изкараха магьосник — поясни с уморена усмивка Данте. — Винаги съм се старал да не забравям, че не всичко е такова, каквото изглежда — прибави с тих глас той и в думите му прозвуча недвусмислено предупреждение.

— Полезен урок и аз ви уверявам, че ще го запомня, капитане — отговори сър Морган и когато погледите им се срещнаха, напрежението помежду им отслабна.

Забелязаха, че вратата към стаята на лейди Реа Клер зее отворена, едва когато застанаха пред нея.

Ала никой от двамата не беше подготвен за гледката, която се разкри пред очите им. Лейди Реа Клер стоеше в средата на стаята, облечена в странен кожен костюм. Но не видът й уплаши нахлулите мъже. По-скоро те се стреснаха от обстоятелството, че един чужд мъж я държеше в прегръдките си. Широкият му гръб беше обърнат към вратата, ръката му милваше дългите златни кичури. После, за още по-голямо учудване на двамата мъже, непознатият меко и с любов целуна Реа по бузата. А най-шокиращото беше, че дамата му позволи това и не направи дори опит да се освободи — напротив, тя само се притисна още по-силно към странния джентълмен.

Двамата смятаха, че никой не ги наблюдава, и още не бяха забелязали мъжете до вратата. Само Ямайка, излегнат на леглото, усети надигащата се буря и с един скок се скри под масата.

Вероятно хълцанията на Реа беше звукът, който изтръгна Данте от вцепенението му, но по-вероятно това беше собственическият начин, по който бузата на мъжа се опираше в сведената глава на любимата му. Каквато и да беше причината, невидимите окови се разкъсаха и Данте се нахвърли върху непознатия, преди сър Морган да е успял да се намеси. Данте сграбчи мъжа за раменете и светкавично го обърна с лице към себе си; ръката му се стрелна към дръжката на шпагата, но в този миг Реа застана между двамата.

— Данте, недей! Моля те! Ти не разбираш — извика тя. — Това е баща ми.

Тя вдигна към Данте обляното си в сълзи лице и с потръпващи устни повтори:

— Това е баща ми.

В очите на Данте проблесна кратка искра, дали на ужас или на несигурност, но той все пак отговори на погледа на по-възрастния мъж.

И без намесата на Реа той щеше веднага да познае дука на Кемъри. Този мъж имаше лице, което не се забравя — обезобразено от дълбок белег. През лявата буза, от окото до ъгълчето на устата, преминаваше тъмна ивица, която придаваше на изсечения профил мрачно изражение. Годините почти не го бяха засегнали и Данте си припомни как много отдавна бе седял срещу дука на игралната маса. Бащата на Реа беше все така едър и изправен, раменете му не бяха превити, беше строен както винаги. Само по лицето му имаше повече бръчки, признак на изминалите години, а изразът в очите с цвят на шери беше по-мътен и по-циничен — освен когато не бяха насочени към дъщеря му.

Да, Данте помнеше добре тези очи и презрението им към лекомисления младеж, което дукът дори не се стараеше да прикрие. Тогава той бе спечелил от необуздания маркиз Джакоби цяло състояние. Когато видя за последен път този мъж, Данте се почувства като глупак и сега, когато отстъпи назад и пусна рамото на Люсиен Доминик, той установи, че годините не са променили нищо — все още се чувстваше като глупак. Само че този път в очите на дука искреше неприкрита враждебност.

Не, дукът на Кемъри наистина не можеше да бъде забравен лесно. Сър Морган остана със същото впечатление. Той бе отстъпил пред отчаяната молба на лейди Реа Клер и се постара да остане настрана от неловката ситуация. Ала ръката му остана върху дръжката на сабята и той посрещна спокойно пронизващия поглед на дук Кемъри.

Сър Морган знаеше, че от бдителните очи на високопоставения мъж не е убягнала и най-малката подробност. Дукът огледа внимателно младия офицер, опитвайки се да прецени дали има насреща си приятел или враг. И внезапно сър Морган се запита как е възможно арогантен и корав мъж като него да е създал толкова мила и прелестна дъщеря като лейди Реа Клер. Сигурно прилича на майка си, каза си офицерът. Той се чувстваше все по-неудобно под студения, преценяващ поглед на възрастния мъж. Често му се случваше да се сблъсква с цивилни лица на високи постове и с голямо влияние и отлично знаеше, че те са източник на безкрайни неприятности за един обикновен офицер на Короната. Особено когато оплакващият се цивилен беше член на горната камара и общуваше с високопоставени министри, може би дори с началниците на сър Морган от Адмиралтейството.

Ако дук Кемъри не останеше с добри впечатления от него, всяка дума прошепната в подходящо ухо можеше да разруши кариерата му.

— Татко, това е сър Морган Лойд от кораба на Негово Величество „Порткълис“. Той бе нашият сигурен придружител по обратния път. Много сме му задължени, защото той беше и моят спасител в Антигуа.

Сър Морган изслуша с облекчение представянето на Реа.

— Капитане — промълви дукът и за миг склони глава. — Ако онова, което каза дъщеря ми, отговаря на истината, а аз нямам основание да се съмнявам в думите й, тогава действително съм ви много задължен и едва ли е по силите ми да погася някога този дълг. За мен е чест да се запозная с вас. — Дукът говореше сериозно и искрено.

Сър Морган с учудване установи, че лицето му е озарено от рядка усмивка.

— Честта е изцяло моя, Ваша Светлост. Лейди Реа Клер е твърде великодушна. Аз само изпълних дълга си. Благодарен съм на съдбата, че ми позволи да окажа на младата дама тази незначителна услуга — отговори сър Морган. Ако беше някой друг, сигурно щяха да му припишат фалшива скромност, но чувството за дълг на младия офицер беше искрено и това пролича в откритостта, с която говореше и с която посрещна погледа на дука. — Мъжът, който заслужава да бъде наречен герой — продължи спокойно сър Морган, — по-скоро е Данте Лейтън, защото именно той спаси лейди Реа Клер на доковете на Чарлзтаун. С неговата решаваща намеса тя бе изтръгната от лапите на похитителите си, които я преследваха с мисъл за убийство.

Сър Морган беше сигурен, че говори чистата истина, затова не беше подготвен за благодарния поглед, с който го възнагради лейди Реа Клер, зарадвана да чуе похвала за Данте Лейтън.

Дук Кемъри обаче виждаше капитана на „Морския дракон“ в съвсем друга светлина.

— Това е станало преди повече от шест месеца. Да приема ли, че през цялото време сте се въртели лениво в кръг? Или се лъжа — и Англия, и Западна Индия не се намират в посока, противоположна на Чарлзтаун? — попита той с преувеличено учтивия тон, отлично познат на Реа.

Младата жена знаеше, че обикновено зад него се крият гняв и досада.

— Татко, аз мога да ти обясня. Има толкова много неща, които трябва да ти разкажа за…

— Смятам, че е по-добре джентълменът да обясни защо толкова време те е държал като пленница на кораба си.

Данте Лейтън слушаше с каменно лице разговора; през съзнанието му преминаваха безброй спомени и той не можеше да откъсне очи от Люсиен Доминик, виждайки в него олицетворението на онова, от което бе избягал. В продължение на няколко секунди, когато спомените заплашиха да надвият над настоящето, той усети старото объркване и изпита чувството, че го мамят. Ала веднага си каза, че вече не е уплашеният, победен млад лорд, който бе побягнал от Лондон. Никога повече нямаше да позволи да го сплашат, все едно кой го прави. Закле се във всичко свято, че ще съумее да запази онова, което беше негово. Нещо от враждебността и решителността на Данте сякаш се прехвърли върху дука, защото възрастният мъж впи поглед в младия и сякаш едва сега забеляза аристократичните черти на силно загорялото от слънцето лице. В начина, по който бе застанал, изпъчен и горд, имаше нещо предизвикателно и надали някой би посмял да се отнесе към него с пренебрежение. Внезапно дукът откри нещо познато в чертите му.

— Лейтън? — промърмори замислено той и съвсем леко вдигна вежди. — Името не ми е чуждо. Вие сте англичанин, нали?

— Точно така, Ваша Светлост. Макар че през всичките тези години носех титлата капитан, аз съм и маркиз Джакоби — отговори кратко Данте Лейтън.

Сега вече дукът с усилия скриваше изненадата си. Разкритието, че капитанът на известния контрабандистки кораб „Морския дракон“ е благородник като него, му подейства като шок.

Дукът замълча за момент, сякаш му беше трудно да преглътне тази новина. Фактът, че Данте Лейтън е лорд с титла и древно име, промени голяма част от предположенията му. Едно обаче остана непроменено и Люсиен Доминик без колебание би потърсил отговор на този въпрос дори от Негово Величество.

— Все още чакам обяснението ви. Защо задържахте дъщеря ми на кораба си? Не разбирам също защо не ме уведомихте веднага след пристигането си в Лондон. Вие сте тук от няколко дни, ала ако не бях изпратил един свой човек да слухти по доковете, никога нямаше да узная за пристигането ви. Вярно ли е? — попита дукът, без да си дава труд да крие гнева си. — Изглежда сте забравили, че дъщеря ми бе отвлечена насилствено от дома си и семейството ми изтърпя адски мъчения, тъй като никой не знаеше дали е още жива. А сега научавам, че е пристигнала в Лондон, докато ние се тревожим дали изобщо ще я видим жива и здрава. — Дукът потърси обяснение в зачервеното лице на дъщеря си. Като забеляза израза на тъга и вина в очите й, невярващо поклати глава. Как можа да постъпи така с него! — Реа?

— О, татко, моля те, опитай се да ни разбереш! — прошепна с пресекващ глас Реа и пълните й със сълзи очи помолиха за прошка за неволно причинената жестокост. — Не минаваше нито един ден, без да помисля с копнеж за теб, за мама и за всички останали. Само ако знаеше колко исках да те видя отново, как ми липсваше! Исках да те уведомя за благополучното ни пристигане в Англия, но двамата с Данте решихме, че е по-добре той да не се явява пред семейството, докато го обвиняват, че ме е отвлякъл от Чарлзтаун. Той знаеше, че няма да му позволят да напусне Лондон, преди да е отхвърлил несправедливото обвинение, а аз съм една от свидетелките, които можеха да му помогнат. Татко, Данте вече е извън всяко подозрение в съучастие в отвличането ми от Кемъри, както и че ме е задържал против волята ми на „Морския дракон“. Сър Морган каза истината: в Чарлзтаун със сигурност щяха да ме убият, ако Данте не ме бе скрил на борда на кораба си. Стюардът Хюстън Кърби ме излекува от треската и всички бяха толкова мили с мен, просто не мога да ти опиша. Дължим им благодарност, татко. Тези хора не са заслужили обвинения и присъди. Как бих могла да ги изоставя точно сега, когато имаха нужда от моята помощ? — изплака Реа. — Нямах друг избор, освен да остана с тях и да дам показания в тяхна полза. Данте и екипажът са обявени за невинни по всички точки на обвинението. Екипажът ще бъде разпуснат. И щом богатството бъде справедливо разпределено между всички членове на екипажа, ние възнамерявахме веднага да заминем за Кемъри — завърши тихо тя. Погледът й се местеше между двамата мъже, който й бяха най-скъпи в света. Когато очите й срещнаха тези на Данте, нещо в израза й се промени.

— Смятам, че трябва да знаете едно: Реа имаше твърдото намерение да ви уведоми, но аз я убедих да изчака. По чисто егоистични причини се престорих, че съм дълбоко привързан към семейството й — призна с брутална прямота Данте. Беше трудно да се каже кой от двамата остана по-изненадан от това признание. — Люсиен Доминик или дъщеря му.

— Данте? — прошепна объркано Реа.

— Това е истината, мила — отговори той, нарочно използвайки това обръщение. — Искам да знаеш, че нямах намерение да те оставя да се върнеш в лоното на семейството си, а през това време аз да гния в килиите на Нюгейт. Опасявах се, че щом вратата на затвора хлопне зад мен, никога вече няма да видя дневната светлина. Знам някои неща за Люсиен Доминик и властта, която може да упражни един дук, и сметнах, че той ще реагира така, както бих постъпил и аз на негово място, ако дъщеря ми се е забъркала с тип като мен. Не съм ли прав, Ваша Светлост? — попита Данте.

Дукът не възрази и Реа внезапно осъзна, че Данте говори истината.

— Татко? Кажи, че не е вярно! Никога не би могъл да постъпиш така! Не вярвам, че би изпратил в затвора невинен човек.

— Бих направил всичко, за да те видя щастлива или да отмъстя за сторената на член от семейството ми неправда — отговори меко дукът.

В този миг пред Реа се разкри безскрупулната страна на характера му, която тя, любимата му дъщеря, никога не бе възприемала съзнателно.

— Мисля, че би трябвало да бъдете наясно и с това, че Реа нямаше друг избор, освен да остане на борда на „Морския дракон“, когато отплавахме от Чарлзтаун.

— Данте, моля те — прекъсна го Реа и се изчерви, — не е нужно…

— Напротив, Реа, намирам, че е редно баща ти да знае истината. Искам да я научи от мен, а не от хорски приказки — продължи невъзмутимо Данте. — Реа пристигна в Чарлзтаун на борда на „Лондон лейди“, но успя да се изплъзне от похитителите си и те я изгубиха по доковете. Намери убежище на моя кораб. Когато я открих в каютата си, гореше от треска и беше в делириум. Имах сериозни основания да не повярвам в историята за отвличането й. Сметнах, че е шпионка, и приех, че са я изпратили на борда, за да ни навреди. Във всеки случай не можах да повярвам, че е дъщеря на дук Кемъри. Тя бе научила доста неща за мен и аз не можех да поема риска неприятелите ми да ги узнаят. Затова я задържах на борда. Когато вдигнахме платна, Реа тръгна с нас.

Белегът на Люсиен Доминик побеля от гняв.

— Като слушам онова, което сам признавате, и след всичко, което научих от други източници, ми става ясно, че дъщеря ми е била сериозно болна, когато е пристигнала в Чарлзтаун. И все едно дали сте повярвали в историята й или не, аз ви обвинявам, че сте показали толкова малко съчувствие към изплашеното до смърт момиче, което вероятно ви е умолявало да го предадете на властите, и не сте го поверили на лекарски грижи. Толкова ли сте студенокръвен, че ухото ви е останало глухо за отчаяните викове за помощ на ужасеното момиче? — Дукът говореше толкова рязко, че дори Реа се разтрепери от страх.

Данте Лейтън пребледня като мъртвец от думите на дука.

— Гневът и обвиненията ви са оправдани. Като погледне назад, човек често променя мнението си за онова, което е извършил, и се пита дали пак би постъпил по същия начин, но ви уверявам, че тогава нямах друг избор. И като взема предвид как завърши всичко, трябва да кажа, че не изпитвам разкаяние — отговори спокойно и искрено Данте, макар че това не му се удаде лесно, което пролича по трепкащите мускули на бузите му. — Както вероятно знаете, аз имам минало, с което човек не би могъл да се гордее. По тази причина напуснах Англия и започнах да водя живот, напълно различен от онзи, с който бях свикнал. Поради глупост и нещастно стечение на обстоятелствата загубих семейното наследство и имуществото си. През изминалите години обаче успях да събера значителна сума, която за съжаление не беше достатъчна, за да постигна целите, които си бях поставил още в самото начало — обясни Данте и погледна Реа право в очите. После се обърна отново към баща й: — Когато Реа се появи на борда на „Морския дракон“ на пристанището в Чарлзтаун, екипажът тъкмо вдигаше платна за ново плаване, което щеше да промени из основи живота на всички ни. Отивахме да търсим потънало испанско съкровище, което щеше да направи моряците ми и мен най-богатите хора на земята. Тогава реших, че с това богатство ще сложа край на живота си като пират и контрабандист, ще се прибера в Мердрако и ще си върна всичко, което е мое по закон. За нищо на света не можех да допусна някой или нещо да застане на пътя ми — заяви Данте и от думите му лъхна същата онази решителност, с която бе отвел „Морския дракон“ до онзи прословут залив край брега на Флорида.

— А дъщеря ми да върви по дяволите, така ли? Заедно с целия свят? — изрева дукът и думите му прозвучаха като погребална камбана. Той изгледа с убийствено презрение мъжа, който се бе осмелил да се изстъпи насреща му и открито да обяви предателството си.

— Не, Ваша Светлост — отговори твърдо Данте. Не можеше да позволи да го хванат на въдицата, защото виждаше как пръстите на Люсиен Доминик нервно подръпват дръжката на шпагата. — Когато пътуването се проточи, открих още нещо важно за своя живот — прибави тихо той. Очите му се отместиха към Реа и изражението на лицето му се смекчи, когато срещна изпълнения й с доверие поглед. — Влюбих се в дъщеря ви и реших, че няма да я пусна да си отиде. Виновен съм, че в Антигуа я задържах на борда против волята й — призна без разкаяние Данте. — Обаче Реа е изключително находчива и все пак успя да ми се изплъзне. Тя е абсолютно безкористна и поставя доброто на другите над своето собствено. Точно тази беше причината, поради която тя се върна доброволно на борда на „Морския дракон“ — едно от нашите момчета бе ранено и тя пожела лично да се грижи за него.

Люсиен Доминик изобщо не беше изненадан. Той погледна дъщеря си, протегна ръка и докосна една от дългите златни къдрици. Тя почувства изпълнения с любов поглед, вдигна очи към него и безмълвно му протегна ръка.

Без да съзнава какво прави, дукът прокара ръка по белега си, взрян в прекрасното лице на дъщеря си, и за няколко мига видя едно друго лице, в друго време. Тази мисъл очевидно беше мъчителна.

— Татко? Какво ти е? — попита Реа и колебливо докосна рамото му, за да не го изплаши. После успокояващо стисна ръката му, както правят родителите с децата си. Странно чувство беше да утешаваш собствения си баща.

— Добре съм, особено след като те видях жива и здрава, милото ми дете — прошепна той.

Когато погледна дъщеря си, дукът внезапно осъзна, че тя се е променила не само психически.

Трябваше да признае, че когато му отвори вратата и я видя за първи път след почти година, невероятната й красота направо го уплаши. Не беше сигурен какво точно е очаквал, но след ужасите, които бе преживяла, нямаше да се изненада да открие само бледата сянка на някогашната красавица. Вместо това пред него се изправи зашеметяваща млада жена. Реа Клер открай време беше прелестна, но сега излъчваше топлота и жизненост, които преди й липсваха.

Макар че бе станала по-стройна, дукът веднага забеляза очертанията на женствената й фигура под тънката кожена рокля. Дъщеря му цъфтеше. Златото на косите й беше още по-наситено, виолетовите очи бяха станали по-дълбоки, бузите й грееха наситено розови.

Отведнъж дукът проумя какво е станало. До деня на отвличането си тя беше невинно младо момиче. Сега беше жена. Притежаваше нова зрялост. Още в началото той беше усетил едва доловима разлика в движенията и държанието й — изпълнено с гордост, но и с ново, интимно знание. Усмивката и погледът й бяха естествени и едновременно с това прелъстителни; не че кокетираше или флиртуваше, но от цялата й фигура се излъчваше несъзнателна привлекателност, особено когато очите й се спираха върху Данте.

Лицето на дука стана пепелно сиво и белегът на бузата му се открои като признак на бесен гняв. Предположението се превърна в сигурност. В гърдите му пламна дива ярост и Данте веднага я усети. Когато срещна режещия поглед на Люсиен Доминик, той протегна ръка към Реа. Младата жена реагира инстинктивно и му подаде ръката си, докато с другата продължаваше да стиска десницата на баща си.

— Смятам, че преди да стигнете до някое опасно решение, трябва да узнаете най-важната причина, поради която Реа остана с мен в Лондон — проговори овладяно Данте.

— Данте, моля те! Не мисля, че сега е най-подходящият момент. Искам сама да обясня всичко на мама и татко. Те трябва да разберат… — започна Реа, после погледна към двамата мъже и гласът й отказа.

— Мисля, че точно сега е времето — възрази Данте. — Твоят баща помисли най-лошото. Вярва, че съм те прелъстил, може би дори съм те насилил. Вярва, че сме любовници. Мога да си представя, че би дал половината от имуществото си, за да ме види на бесилката.

— Не, това не е истина! — изхълца Реа.

Люсиен Доминик погледна обляното в сълзи лице на дъщеря си, улови брадичката й и заговори с необичайно мек и тъжен глас:

— Сладкото ми дете, как ли си страдало. Само да можех да върна времето назад. Не те виня за онова, което се е случило. Толкова много хора те използваха по безобразен начин. Искам само да те предпазя от по-нататъшни болки. Ще те взема със себе си у дома, Реа.

— Татко — отговори твърдо младата жена, — аз обичам Данте. Той никога не би ме докоснал, ако аз не го исках — прибави честно тя. Бузите й се зачервиха, гласът й прозвуча смутено, но Реа издържа погледа на баща си, без да остави и сянка от съмнение, че говори истината.

Ала това не бяха думите, които Люсиен Доминик искаше да чуе.

— Лоялна, както винаги. Ала се боя, че този път лоялността ти не е на място. Болезнено осъзнах, че този мъж те е прелъстил. Използвал е невинността и неопитността ти, объркването и самотата, която си изпитала в онази чужда страна, сред чуждите хора. Ти си последната от любовниците му и когато му омръзнеш, ще те захвърли на улицата — заяви твърдо дукът, възнамерявайки да отнеме и последната илюзия на Реа по отношение на Данте Лейтън. Най-доброто беше да чуе горчивата истина, макар че щеше да го сметне за жесток и безчувствен.

— Аз обичам Реа — проговори тихо Данте. — Не мога да отрека, че може би съм се възползвал от нея по не съвсем почтен начин. Може би има известна истина дори в твърдението, че съм я прелъстил.

— Данте, недей — изхълца Реа, усещайки как пръстите на баща й се впиват в брадичката й. — Аз ти се отдадох доброволно.

— Всъщност ти нямаше възможност да избираш, Реа. Когато реших да те направя своя, вложих всичко от себе си, за да те накарам да ме пожелаеш. Ако бях се съобразил с добродетелта ти, и до днес щеше да си недокосната. Но не стана така.

— Копеле такова! — дукът посегна към шпагата си.

— Татко, моля те! Ти не разбираш. Данте е мой съпруг! — Реа освободи ръката си от силните пръсти на Данте и заклинателно притисна рамото на баща си.

Ако дукът беше получил удар с нож в гърба, той нямаше да бъде толкова изненадан и разгневен. Обяснението на Реа дойде в последния момент и му помогна да се овладее. Но и то не успя да го укроти.

— Веднага ще анулирам този брак. Нима сте забравили, че съществува брачно свидетелство? Реа още не е пълнолетна и не е получила съгласието на родителите си. Без него не можете да получите брачна грамота. Освен това, не сте живели достатъчно време в Англия, за да направите разгласяването.

— Не се венчахме в Англия — отговори Данте и изпита известно задоволство при вида на дука. — Венчавката бе извършена на остров Ню Провидънс. Произнесохме брачните клетви в църква, пред свещеник и свидетели. Женитбата ни бе нанесена в регистъра на църковната община и двамата се подписахме. Бракът ни е неразрушим, пред бога и пред хората. И… — прибави отчетливо той — беше консумиран.

Люсиен Доминик беше най-опасен, когато не му личеше. В продължение на един дълъг миг остана неподвижен, сякаш не бе чул обяснението на Данте.

— Тогава Реа ще бъде вдовица още преди да падне нощта — заяви кратко той.

Нямаше съмнение, че Данте разбра какво означава това. Макар че думите бяха произнесени съвсем тихо, намерението за убийство беше недвусмислено. Ръката му се стрелна към шпагата, а в следващия миг дукът извади своята.

Сър Морган Лойд, който стоеше мълчаливо на заден план и чието присъствие беше почти забравено, също посегна към шпагата си. Той нямаше намерение да се намесва и тъкмо бе решил да се оттегли, но сега трябваше на всяка цена да предотврати кръвопролитието.

Сър Морган направи крачка напред и едва тогава забеляза, че Данте Лейтън не е извадил шпагата си.

— Аз няма да вдигна оръжие срещу вас — проговори ледено Данте. — Все едно колко ме обиждате или предизвиквате, аз няма да се бия с вас. Вие сте баща на Реа и само по тази причина ще пощадя живота ви. Не съм глупак. Знам, че не мога да спечеля дуела с вас. Ако ви дам тази възможност, вие сигурно ще ме убиете. Ако спечеля, ще загубя Реа. Тя никога няма да ми прости, че нося вина за смъртта на баща й. Затова, ако все още имате намерение да ме убиете, ви съветвам сериозно да помислите — посъветва го спокойно той. — Ще извършите убийство, защото аз няма да се отбранявам. А сър Морган е свидетел. Нима ще рискувате Реа да се обърне срещу вас, като убиете съпруга й?

Сър Морган въздъхна облекчено. Дукът не беше глупав и думите на Данте, едновременно мъдри и хитри, сигурно щяха да окажат нужното въздействие.

За съжаление остана неизвестно дали блестящият трик на Данте е успял или не, защото Реа проговори с тихо достойнство:

— Аз ще имам дете от Данте.

Също толкова малко се разбра кой остана по-изненадан — бъдещият баща или бъдещият дядо. И двамата забравиха в миг опасния спор и се взряха невярващо в младата жена, застанала помежду им.

— Мисля, че е най-добре да се оттегля — намеси се сър Морган. — Това е семейно дело. Боя се, че поставих на изпитание гостоприемството ви. Моля, не се тревожете, че дори дума от това, което чух и видях тук, ще проникне навън. Вашият личен живот естествено ще остане ненакърнен — увери ги той.

— Благодаря ви, сър Морган. Нито за миг не съм помисляла, че може да бъде другояче — отговори Реа и отиде при него, уверена, че може да остави баща си и съпруга си сами. — Не знам как да ви се отблагодаря за всичко, което сторихте за мен — каза просто тя и му протегна ръка.

— За мен беше голяма чест, лейди Реа Клер — поклони се сър Морган с необичайна за него галантност. Той пое ръката й и се сведе над нея. — Боя се, че повече няма да имам удоволствието да ви видя, затова дойдох да ви кажа сбогом. Желая ви много щастие, лейди Реа Клер.

— Благодаря, сър Морган. Ала се надявам да се лъжете и скоро да имам възможност да ви посрещна у дома. Сигурна съм, че татко и мама няма да имат нищо против, ако ви поканя да ни гостувате в Кемъри.

— Благодаря ви. За мен ще бъде голяма чест. — Сър Морган хвърли бърз поглед към мястото, където Данте и дукът стояха безмълвни един срещу друг. — Позволявате ли, Ваша Светлост? — попита той и се обърна към Данте: — Капитане, макар да не съм помислял, че ще се разделим по този начин, смятам, че все пак така е по-добре, отколкото ако един от двама ни се бе озовал на дъното на морето. Не мога да твърдя, че за мен винаги е било чест да ви познавам, но предизвикателство — да. Боя се, че ще бъда единственият, който ще усеща липсата на ухиления червен дракон. Във всеки случай Берти Макей ще се зарадва. Вие ужасно вгорчихте живота му, като отнехте голяма част от славата му.

— Капитане. — Данте Лейтън му подаде ръка в знак на приятелство и за сбогом. По израза на лицето му пролича, че уважава капитана на „Порткълис“, харесва го и е щастлив, че двамата вече не са врагове. — Желая ви всичко най-хубаво.

— Благодаря. Да се надяваме, че Берти Макей ще бъде на същото мнение, когато се върна на Каролинските острови. А след всичко, което чух в кръчмата, май ще се наложи да се заема и с един избухлив ирландец — допълни с иронична усмивка сър Морган. След като още веднъж се поклони с най-голяма учтивост, той тръгна към вратата.

Гласът на дука го задържа:

— Надявам се, че ще останете още няколко дни в Лондон?

Сър Морган се закова на мястото си, защото въпросът прозвуча като заповед. После се обърна и изненадано погледна дука.

— Не, както стоят нещата, най-вероятно е да потегля след ден или два. Възнамерявам да отида в Портсмут и ако времето позволи, да посетя семейството си в Уелс.

Люсиен Доминик с усилие успяваше да подреди мислите си. Погледът му отново се отправи към дъщеря му, сякаш не можеше да повярва какъв обрат бяха взели събитията.

— Бих желал да разменя няколко думи с вас, сър Морган. Вие имате сведения от първа ръка за живота на дъщеря ми в колониите. Ако нямате нищо против, почакайте ме долу в кръчмата. Ще поговорим за това, а и за някои други неща, за които ми се ще да знам повече — помоли дукът. — Боя се, че по-късно няма да имаме възможност да си поговорим, защото двамата с дъщеря ми тръгваме след по-малко от час.

Сър Морган кимна и погледът му меко докосна Данте Лейтън, който бе възприел вестта за предстоящото заминаване на жена си с видима уплаха.

— На ваше разположение съм.

Когато вратата се затвори, зад сър Морган, Люсиен Доминик протегна и двете си ръце към дъщеря си. Вече не можеше да крие чувствата си.

— Вярно ли е? — попита само той.

— Да, татко. Само че не ми се искаше да научиш за бебето при подобни обстоятелства. Нито пък за женитбата ми. Исках да дойда в Кемъри и там да разкажа всичко на теб и на мама. Желаех и двамата да вземете участие в щастието ми. Дори Данте не знаеше до преди малко, че ще става баща — обясни тихо тя и погледна колебливо мъжа си.

Данте имаше чувството, че събитията се изплъзват от контрола му.

— Изглежда много неща стават без мое знание — отговори спокойно той. Ала въпросителният поглед го издаде: — Вярно ли е? Ти си решила да тръгнеш с баща си?

Реа кимна и побърза да разсее най-лошите му предположения.

— Данте, мама е болна. Когато двамата със сър Морган влязохте в стаята, татко тъкмо ми разказваше за болестта й. Моля те, опитай се да разбереш. Не мога да не отида при нея. Тя трябва да знае, че съм добре. — Макар че очите й умоляваха, тонът на гласа й не остави съмнение, че е твърдо решена да замине с баща си и нищо не е в състояние да я спре, дори Данте.

В очите на дука проблесна задоволство.

— Ще повикам някоя слугиня да събере вещите ти. Сигурно ще искаш да се преоблечеш — добави той, без да скрива недоволството си от костюма на Реа. — В каретата сигурно ще духа — беше единственото, което каза гласно. — Ако тръгнем скоро, след един час ще бъдем извън Лондон — прибави той и когато хвърли поглед към зетя си, стана ясно какво е имал предвид. — В няколко попътни гостилници вече ни чакат коне за смяна, така че няма да губим време и скоро ще бъдем при майка ти. Франсис, Робин и близнаците ще се радват да те видят, мила моя — допълни дукът.

Данте, който никога не се отнасяше с доверие към мъжките намерения, остана с усещането, че тъстът му грижливо е подготвил всичко.

— Нима вече знаят, че съм се върнала? — учуди се Реа.

— Не. Аз съм единственият, който знае. Не исках да събуждам в сърцата им напразни надежди. Докато не дойдох в Лондон и не те видях със собствените си очи, и аз самият не бях сигурен, че си се върнала в Англия с този кораб. Ала се бях подготвил да разпитам подробно капитана за местонахождението ти — обясни дукът и в гласа му прозвуча искрено съжаление, че това удоволствие му е било спестено. — Ще кажа на кочияша да се приготви и ще му наредя да прати няколко лакеи, които да изнесат куфарите ти. — Той очевидно бе премислил всички подробности, освен една.

Данте се разположи удобно край масата, замислен за собствените си планове и за намеренията на дука, питайки се дали следващата стъпка на бащата на Реа ще бъде да го изхвърли от стаята. Не би се изненадал особено, тъй като беше убеден, че дук Кемъри с най-голямо удоволствие би прогонил завинаги капитана на „Морския дракон“ от живота на дъщеря си.

— Надявам се, че разпределението на времето няма да пострада, ако поговоря на четири очи с жена си, Ваша Светлост? — попита невъзмутимо той, ала сарказмът в гласа му беше по-остър от нож.

Люсиен Доминик много искаше да откаже, или поне така изглеждаше. Безсрамният му зет предявяваше нахални изисквания.

— Сигурен съм, че лакеите, които ще изпратите, ще бъдат повече от готови да застанат на стража пред вратата, в случай, че проявя глупост и се опитам да изчезна в компанията на жена си — продължи с горчива ирония Данте. — Не се тревожете, Ваша Светлост, аз и без това зная къде да намеря Реа.

— Моля те, татко — присъедини се и Реа. — Данте е мой съпруг и баща на детето ми. Искам да остана насаме с него, поне за няколко минути. Освен това, трябва да се преоблека, а ти трябва да поговориш със сър Морган — напомни му тя.

— Е, добре, но разговорът ни няма да трае дълго — промърмори дукът и най-после призна временното си поражение.

Очевидно нямаше никакво желание да остави двамата сами. Данте знаеше, че спорът помежду им в никакъв случай не е приключен, затова не се изненада от последната забележка на дука, която очевидно целеше да го обиди.

— И знай, миличка, че лакеите ще бъдат пред вратата, ако се нуждаеш от помощ.

Реа остана загледана след баща си. Данте забеляза, че раменете й потръпват. Тя плачеше.

— Реа? — промълви той и гласът му беше изпълнен с нежна загриженост. — Не ти ли е добре? Да повикам ли лекар? Или да върна баща ти? — Беше толкова разтревожен, че бе готов да приеме дори това.

— Не — отговори с пресекващ глас Реа. — Плача от щастие. Връщането в Англия досега ми се струваше само сън. Не беше истинско, докато не видях баща си на вратата на тази стая, докато не чух добре познатия глас. Внезапно усетих, че кошмарът е свършил. Почувствах как всичките ми страхове се разсеяха, почувствах, че наистина съм си у дома — обясни тя и доволно се сгуши в прегръдката на Данте.

Беше затворила очи и не можа да забележи странния израз на лицето му.

— Ти се чувстваше сигурна и щастлива с мен, нали, Реа?

Младата жена изненадано вдигна очи.

— Разбира се.

— Все още ли се радваш, че си моя жена?

— Естествено!

— И че носиш моето дете?

— По-щастлива съм, отколкото може да се изрази с думи — отговори Реа и потърси очите му, за да разбере дали и той се радва на бебето.

— Добре. Макар че нищо не би се променило, ако съжаляваше. Ти си лейди Реа Клер Джакоби и детето, което ще родиш, ще носи името Лейтън. Това е името на семейството, част, от което стана и ти, Реа, независимо дали ти харесва или не. Вече нямаш право да се наричаш Доминик. Домът ти повече не е в Кемъри. Не забравяй това, Реа — произнесе предупредително Данте и настойчивостта, с която говореше, я уплаши.

Ала гласът й прозвуча спокойно:

— Приех това, когато се омъжих за теб, Данте. Обичам те и винаги ще те обичам. Ти също не бива да го забравяш.

Гневното напрежение на лицето му отслабна.

— Ще ти припомня тези думи — обеща мъжът й.

— Данте, радваш ли се на бебето? — попита плахо Реа.

Думите не бяха в състояние да изразят онова, което й казаха изпълненият с нежна страст поглед, внезапно просветналото лице и изпарилата се твърдост, която го правеше недостъпен.

— Вече няма да те оставя да ми избягаш — промърмори той и устните му меко докоснаха нейните.

— Не бих могла, даже да исках, защото скоро така ще се закръгля, че ще ми бъде трудно дори да се изправя, камо ли да тичам — пошегува се Реа, макар че тази мисъл я потискаше. Отлично помнеше колко беше надебеляла Сара, жената на чичо й Ричард, когато носеше първото си дете. Реа се запита дали Сара е родила момче или момиче и какво ли още е станало в Кемъри през дългата година на отсъствието й. Двамата с баща й щяха да си кажат много неща по време на пътуването.

— Не мога ли да те убедя да останеш? — попита меко Данте и нежно захапа полуотворените й устни — обещавам ти, че подялбата на съкровището няма да трае дълго. Екипажът гори от нетърпение. Всички искат най-после да започнат живота си на богаташи.

— Моля те, Данте, не прави нещата по-сложни, отколкото са и без това. — Реа положи усилия да се пребори с болезнения копнеж да остане завинаги в прегръдките му. — Трябва да тръгна — заяви решително тя.

— Ще ми липсваш — прошепна Данте в ухаещите й коси. — От месеци не съм спал сам. Кой ще ме топли?

— Ще наредя на едно от слугинчетата да ти донесе още една завивка, но това е всичко — предложи усмихнато Реа и в очите й блесна предупредителна искра. Ала скоро се отдаде изцяло на удоволствието от прегръдката му, особено когато ръката му се плъзна към меката извивка на гърдите й.

В стаята се възцари тишина, докато пред вратата не се чуха стъпки. Реа се стресна и откъсна устни от неговите.

— Данте, отвън има някой.

Мъжът въздъхна и си каза, че в тази странноприемница все се намира кой да им пречи. Макар и с неохота, освободи Реа от прегръдката си, защото на вратата се почука.

— Сигурно е някое от усърдните кучета-пазачи на баща ти.

Докато двете слугинчета прибираха разкошните рокли, които миналата вечер бяха зяпали с такова възхищение, Данте Лейтън стоеше замислен пред камината. Беше обърнал гръб на стаята; не искаше да гледа как Реа се подготвя за тръгването си. Ала когато долови оживеното бъбрене на момичетата, които й помагаха да се преоблече, не можа да устои на изкушението и хвърли кратък поглед през рамо. Реа бе облякла бледожълтата рокля с шарка от цветя и танцуващи пеперуди на широката пола, която сякаш внасяше топлотата на пролетта в студеното помещение. Златната коса бе вдигната в скромен кок и Данте с тъга проследи как раменете с цвят на слонова кост се скриха под плътна наметка от синьо кадифе.

Мъжът побърза да обърне лице към пламъците. Но не усети топлина, защото цялото му същество бе обзето от тревогата, че дукът ще стори всичко, което е по силите му, за да разруши брака им.

След малко усети меко докосване по рамото си и сведе поглед към малката ръка със златния венчален пръстен.

— Скоро ли ще дойдеш? — попита тихо Реа, която разбираше опасенията му.

— Много скоро. Разчитам, че ще ме чакаш, макар да не съм сигурен, че баща ти ще ме пропусне през портите си. — Данте беше убеден, че Люсиен Доминик няма да се предаде без бой.

— Съжалявам, че първата ти среща с татко премина по този начин, но трябва да признаеш, че обстоятелствата около женитбата ни са наистина необичайни. Трябва да му признаеш правото да е стъписан, когато узнае, че дъщеря му се е омъжила за човека, смятан за неин похитител. — Реа от сърце се надяваше Данте и баща й да проявят малко повече разбиране един към друг. — Просто му дай малко време, Данте. Като види колко се обичаме, ще престане да възразява срещу брака ни. Остатъкът от семейството със сигурност ще се зарадва да се запознае с теб, особено мама. Ти ще я харесаш, Данте. Тя е прекрасна и е същата като татко, само без неговата строгост и упоритост. Всъщност тя е единствената, която се шегува с него и винаги успява да му изтръгне една усмивка. — Реа говореше за семейството си, обзета от копнеж най-сетне да го види отново.

Данте се усмихна с разбиране.

— Майка ти сигурно е забележителна жена. Наистина се радвам, че ще се запозная с нея.

— Сигурна съм, че двамата ще се разбирате добре. Стига само да не я ядосаш. Има горещ темперамент, но никога не се сърди дълго. Затова дори Робин… — Реа спря за миг и извика: — Кони!

— Не се тревожи за него. Долу е и слуша историите на Лонгакрес. Сигурно ще имаш възможност да се сбогуваш с него — отговори успокоително Данте, който разбираше колко е важно това за нея.

— Какво да му кажа? Нямах намерение да напусна Лондон и да го оставя сам. Той толкова искаше да ме придружи. Нали му обещах. Надявам се, че ще ме разбере. — Реа не можеше да си представи как ще остави момчето само в Лондон.

— Прекалено много се тревожиш за него, Реа. Може да е още момче, но е жилав. Във всеки случай — усмихна се Данте, — ако това ще те успокои, аз ти обещавам, че непрекъснато ще го държа под око. А когато дойда в Кемъри, ще ти го доведа. Давам ти думата си, че няма да го оставя сам. Аз също мисля за бъдещето му. Не се тревожи, мила. Освен това — ухили се с дяволската си усмивка той, — долу те чака пълна кръчма с мъже, които жадуват да се сбогуват с теб. Нали нямаш нищо против да им кажеш довиждане?

Реа направи опит да се усмихне.

— Разбира се, че не. Те са мои приятели — отговори тихо тя и с болка си припомни прекрасните дни на борда на „Морския дракон“. — Не мога да повярвам, че всичко свърши, Данте. Сега ми се струва, че е било сън. Скоро приятелите ми ще останат просто имена и лица, които надали ще запомня. Все пак съм сигурна, че ще помня вечно дните, които преживяхме заедно на борда на „Морския дракон“.

— Знам — отговори просто Данте и протегна ръце към нея. Повече от всичко искаше двамата да лежат отново върху топлия пясък на отдалечения залив. Там бе изгряла любовта им. Любовта, която бе започнала в суровите условия на нецивилизованата пустош и щеше да преживее най-голямото предизвикателство на друг див бряг, където или щеше да оцелее, или да бъде унищожена.

 

 

Хюстън Кърби през цялото време държеше вратата под око, макар че пиеше вече трета кана ейл. Любопитството му се събуди, когато сър Морган слезе по стълбите с потиснато изражение. Офицерът влезе в кръчмата, зае маса в близост до вратата и си поръча бренди, което погълна на един дъх. Кърби се запита защо ли сър Морган е толкова нетърпелив. Не стана нужда да размишлява дълго, защото скоро след него по стълбата слезе изискан джентълмен, облечен в отлично ушит костюм от цветна коприна. Белегът на бузата му направи силно впечатление на дребния стюард. Той му напомняше за някого, макар че засега не можеше да каже на кого.

За учудване на Хюстън Кърби белязаният джентълмен се присъедини към сър Морган. Ако се съдеше по начина, по който се поклони сър Морган, непознатият вероятно беше самият крал Джордж.

Хюстън Кърби недоволно втренчи поглед в бирата си. Тук ставаше нещо, което му беше неприятно. Още по-обезпокоително беше, че благородникът не само задаваше въпроси на сър Морган, но и често вдигаше глава, оглеждаше помещението и спираше очи върху някого от матросите, които бяха пътували с „Морския дракон“. Погледът му, в който нямаше и сянка от любезност, и приветливост, а по-скоро беше обиден и пренебрежителен, спря и върху Хюстън Кърби.

— Арогантно копеле — промърмори в каната си стюардът и внезапно се почувства неловко също както някога, когато заставаше пред стария маркиз. Смайването му нарасна, когато забеляза, че двама масивни лакеи в ливреи, които не познаваше, изнасят куфарите на лейди Реа навън. Никой не го бе уведомил, че тя ще пътува, а и морският сандък на капитана не беше между багажа.

Хюстън Кърби тръгна към вратата на кръчмата, когато забеляза капитана и лейди Реа Клер да се отправят към него. Дребният стюард смаяно установи, че лейди Реа Клер е с наметка и очевидно се готви за път.

— Капитане? Милейди? — попита с нарастваща загриженост той, защото по лицето на младата дама блестяха сълзи. Капитанът също не изглеждаше кой знае колко доволен.

— Реа — извика непознат глас зад гърба му.

Когато Кърби се обърна, той се озова лице в лице с белязания джентълмен.

— Само минутка, татко. Скоро ще бъда готова.

Хюстън Кърби усети, че краката му отказват. О, боже, помисли се той, това бил дук Кемъри. Най-после разбра защо капитанът е толкова мрачен.

— Бих желала да се сбогувам с приятелите си, татко. Няма да трае дълго. — Реа го дари с мила усмивка, която стопляше и най-студените сърца.

— О, мистър Кърби! Това е баща ми, Люсиен Доминик, дук Кемъри. Татко, това е Хюстън Кърби, стюард на „Морския дракон“ и със сигурност един от най-милите и добри хора, които съм срещала. Той ми спаси живота, когато се разболях. Прави една супа, способна да конкурира най-изисканите ястия на Роули.

— Ваша Светлост! — Кърби сковано се поклони.

— Мистър Кърби. — Дукът се обърна благосклонно към него, защото разбра, че Реа е казала истината за характера му. — Струва ми се, че ви дължа най-дълбока благодарност за самопожертвователните ви грижи за моята дъщеря — продължи той и се учуди на самия себе си, че благодари на човек, чието място беше в затвора при престъпниците.

Хюстън Кърби промърмори някаква неясна забележка в отговор и внезапно си припомни къде беше срещал дука. Без да се замисля, от устата му започнаха да се сипят спомени:

— Ако ми позволите да забележа, Ваша Светлост — вие не сте се променили много, откакто ви видях за последен път преди много години.

Люсиен Доминик учтиво вдигна едната си вежда и Кърби забързано продължи, страхувайки се да не го сметнат за безсрамен:

— Бях камериер на лорд Мертън Джакоби, десетия маркиз. Помня добре какво казваше за вас: наричаше ви млад овен, с който трябва да се внимава, защото темпераментът ви бил необуздан и защото дукесата вдовица ви държала много изкъсо. И още казваше, че някой ден ще създадете големи ядове на човека, който се осмели да застане на пътя ви.

Смутено мълчание последва необичайната забележка на Хюстън Кърби и дребният стюард си пожела земята да се разтвори под краката му и да го погълне. Боже, помогни ми, помоли се той, аз наистина живях твърде дълго в колониите. Той се стъписа, когато дукът избухна в такъв луд смях, че дори Данте и Реа се уплашиха.

— Да, спомням си много добре лорд Мертън Джакоби. Той имаше много общи черти с баба ми, дукесата вдовица. И двамата бяха тирани.

Люсиен Доминик хвърли кратък поглед към Данте, сякаш бе започнал да гледа на него с други очи. С безобидните си думи Хюстън Кърби неволно бе събудил стари спомени за дебелоглавия младеж, какъвто беше някога дукът, за не особено доброто име, с което се ползваше в обществото.

Ала споменът за миналото не намали опасенията му по отношение на Данте, напротив, той се почувства още по-зле при мисълта, че дъщеря му се е свързала с човек, който далеч е надминал младежките му лудости.

— Лейди Реа Клер!

Някой в препълнената кръчма бе забелязал малката група до вратата, бе познал Реа и я бе повикал по име.

С изненада, примесена с дълбоко недоволство, дукът на Кемъри трябваше да преживее как дъщеря му не само отговори на недодялания тип, но и се запъти да го поздрави. Очевидно ставаше дума за някой от екипажа на проклетия кораб, защото човекът се клатушкаше през кръчмата, сякаш вървеше по палубата. С нарастващо смайване дукът установи, че мъжът има вид на истински пират.

Ала преди морякът с беззъба усмивка и гракащ смях да достигне до Реа, Алек Макдоналд пристъпи напред. Той поне изглежда като цивилизован човек, каза си дукът. Едното му око остана приковано върху състарения тип с люлеещ се нож.

— Лейди Реа Клер, благодарим ви, че намерихте време да дойдете при нас — започна нервно Алек Макдоналд, защото от очите му не бе убягнало кой стоеше до дамата и какво беше мнението му за екипажа.

Реа се усмихна и отговори:

— Мистър Макдоналд, това е баща ми.

Мустаците на шотландеца потръпнаха.

— Ваша Светлост — промърмори той, но не се поклони.

— Татко, мистър Макдоналд е служил заедно с прадядо при Кулодън. Помни мама и леля Мери. Разказах му, че чичо Ричард е възстановил двореца и през повечето време на годината живее там.

— Само от уважение към членовете на семейство Макденъвел бих дал живота си, за да предпазя когото и да е от тях от нещастие — заяви със скромно достойнство Алек Макдоналд. — Макденъвел беше чудесен човек, той ми помогна и ми предложи гостоприемството на дома си в Таймъредълох. За мен беше особена и рядка чест да се запозная с правнучката му.

Люсиен Доминик въздъхна. Отново му бяха отнели удоволствието да презре един от контрабандистите. Почтени и лоялни, повечето от тях се бяха сприятелили с дъщеря му и я защитаваха.

— Благодаря ви, мистър Макдоналд — отговори той и усмивката смекчи суровостта на лицето му. — Жена ми винаги се е гордяла с шотландските си прадеди и сигурно ще бъде трогната да узнае как сте се погрижили за дъщеря ни.

Мустаците на Алек Макдоналд отново потръпнаха и този път по лицето му се появи нещо като усмивка.

— О, да, помня я много добре. Черна като нощта и също толкова дива, такава беше тя. Другата сестра, червенокосата, имаше някаква дарба. Слушах какви ли не истории за нея, обаче…

Алек Макдоналд смутено погледна другаря си, който грубичко го бе сръчкал с лакът. Той се покашля и тържествено продължи:

— Ето какво исках да кажа: от името на екипажа на „Морския дракон“ искам да ви благодаря, лейди Реа Клер, че ни донесохте късмет.

— Боя се, че през повечето време само ви пречех, но винаги ще помня дните, прекарани с вас. Желая на всички ви най-доброто — обърна се Реа към мъжете, които се бяха струпали около нея.

Един от тях пристъпи напред и тъмните му очи блеснаха, когато направи дълбок поклон.

— Едно е сигурно — много е тъжно, че трябва да кажем сбогом на една толкова мила лейди, но за да не забравите великолепния екипаж на „Морския дракон“, ние се надяваме, че ще приемете този знак на нашето уважение. — Соумс Фитсимънс завърши наученото наизуст приветствие и измъкна от джоба си тясна кожена кутийка.

Под очаквателните погледи на целия екипаж, Реа отвори кутийката. Реакцията й не разочарова моряците. Когато вдигна очи към суровите морски вълци, които й бяха станали добри приятели, в очите й блеснаха сълзи.

— Не биваше да правите това — прошепна Реа и нежно докосна прекрасната брошка, украсена със скъпоценни камъни, която представляваше златен кораб с диамантени платна. В носа се удряше вълна от смарагди и сапфири, виждаше се дори гербовата фигура на галеона — ухилен червен дракон от рубини.

Реа не можеше да говори. Ала изразът на очите й беше достатъчна награда за мъжете и тяхната учудваща щедрост.

— Ние всички дадохме по малко за този прекрасен кораб — заяви Алистър Марлоу, който също пристъпи напред.

— Благодаря ви — прошепна Реа. — Ще пазя брошката като най-голяма скъпоценност — обеща тя.

И преди Алистър да осъзнае какво става, Реа нежно го целуна по бузата.

Момъкът смутено се огледа, срещна погледа на Данте, после очите му останаха приковани в светлокафявите очи на непознатия. В тях се четеше също толкова малко разбиране, както и в погледа на капитана.

Алистър отстъпи с почервеняло лице и позволи на останалите да се приближат до младата си спътница. Всички моряци се надяваха, че и на тях ще бъде оказано подобно благоволение. Така и стана. Реа не се стресна дори от сбръчканото лице на Лонгакрес. Когато всеки получи по една целувка, младата жена се огледа загрижено, защото имаше още един член от екипажа, комуто не бе казала сбогом. Ала тъмната грива не се виждаше никъде.

— Няма го. Не мога да замина, без да се сбогувам с него, Данте — каза тя и започна да претърсва с поглед помещението. Ръката на баща й подканващо я стисна за лакътя.

— Ще му разкажа какво стана, Реа — обеща Данте и нежно отмахна спусналия се над лицето й кичур. Като забеляза студения поглед на Люсиен Доминик, нарочно остави ръката си по-дълго върху кадифената й кожа.

— Не искам да замина, преди да поговоря с Кони.

— Кой е Кони? — попита дукът, все още объркан от непринудените отношения на дъщеря му с недодяланите моряци.

— Той беше юнга на „Морския дракон“ — обясни Данте. — Реа много го обича.

— Време е да тръгваме, мила — произнесе предупредително дукът.

Реа кимна и разочаровано въздъхна. Чу как множество гласове извикаха името й и вдигнаха наздравица, и се обърна да помаха за последен път на мъжете. После стисна здраво брошката с корабчето и последва баща си навън.

В коридора спря за миг и двамата с Данте се погледнаха дълбоко в очите.

Внезапно Реа усети как някой подръпна наметката й, обърна се и се озова лице в лице с корабния юнга.

— Кони! — извика облекчено тя и преди момчето да е успяло да се отдръпне, го притисна в прегръдката си. — Вече си мислех, че няма да се сбогуваме.

— Значи наистина заминавате? — попита той и в очите му се показаха сълзи.

— Да, Кони. Трябва. Впрочем, това е баща ми — посочи тя високия мъж до себе си. — Той ми каза, че мама е много болна. Тя има нужда от мен, Кони. Трябва да тръгна още днес, но когато Данте ме последва, ти ще го придружиш, нали? Много искам да дойдеш в Кемъри и да те представя на семейството си.

— Сериозно ли говорите, лейди Реа? — попита недоверчиво момчето, забелязало нелюбезния поглед на възрастния мъж. — Той няма ли да е против? — продължи то и погледът му се насочи към белязаната буза.

— Татко?

Люсиен Доминик имаше чувството, че е загубил контрол над невероятната ситуация. Дъщеря му канеше в Кемъри някакъв си малък скитник! Ала не можеше да откаже на молбата й.

— От мен да мине. Ще ви очакваме в Кемъри… как се казвахте, всъщност?

— Брейди, Ваша Светлост. Константин Магнус Тайрън Брейди. За приятелите съм Кони — обяви ухилено момчето.

Устните на Люсиен Доминик потръпнаха, но отговорът му прозвуча спокойно:

— Разбирам. Следващия път непременно ще си спомня за това. — Когато се вгледа в гордото, изпълнено с очакване юношеско лице, той разбра защо Реа е толкова привързана към момчето. То много приличаше на Робин.

Люсиен Доминик се обърна и протегна ръка към дъщеря си. Тя погледна за последен път Кони и Данте, и се извърна, за да скрие сълзите си. Запъти се към вратата, но внезапно спря и се обърна отново към мъжете:

— О, мистър Кърби, Ямайка е под леглото!

— Не се безпокойте, милейди, ще се погрижа за него — обеща стюардът и гласът му прозвуча необичайно глухо.

— Той също е добре дошъл в Кемъри. Мама обича котки — усмихна се Реа. С последен поглед към тримата скъпи на сърцето й хора — стюарда, юнгата и капитана на „Морския дракон“, които стояха един до друг в антрето на „Хоукс Бел Ин“, тя излезе през отворената врата и се качи в очакващата я карета, която щеше да я отведе у дома в Кемъри.