Лори Макбейн
Мрак преди зората (37)

Глава тридесет и шеста

Тази нощ нямаше тъмнина и преди да изгрее слънцето. През цялото време небето беше ярко осветено от бушуващия огън. Когато настъпи утрото, първите слънчеви лъчи в задименото небе над Мердрако се оцветиха в яркочервено.

Дневната светлина разкри гледката на една къща, от която не бе останало нищо, освен пепел, а и тя скоро щеше да се разсее във въздуха.

Видя се и това, което беше останало от разбойническата банда: следи от стъпки в пясъка, които приливът вече заличаваше.

Новината за пожара са разнесе светкавично. Скоро останалите без дом бяха на път към Севъноукс Хаус, поканени лично от сър Джейкъб да му гостуват, докато голямата къща на Мердрако бъде завършена напълно.

Ала преди най-сетне да намери спокойствие, господарят на Мердрако трябваше да застане срещу врага си. Данте остави Реа и сина си при сър Джейкъб и се отправи на кон към Улфингулд Аби, дома на сър Майлс Сандбърн, където очакваше да намери и Джак Шелби. С него тръгнаха сър Морган, Алистър, Франсис и Кърби.

Ала онова, което намериха там, не беше онова, което очакваха.

Слугите на сър Майлс се трупаха в голямата зала на бившето абатство с ужасени лица. Джак Шелби наистина бе дошъл в Улфингулд Аби и беше поискал да види сър Майлс. Двамата се бяха срещнали в салона. Дори когато чуха пистолетни изстрели, слугите не се осмелиха да отворят тежките двойни врати.

Джак Шелби най-после осъзна, че през всичките тези години е бил маша на сър Майлс. Именно този изискан джентълмен, а не Данте Лейтън, бе убил дъщеря му Лети. Без да му мисли много, Джак Шелби се нахвърли да удуши сър Майлс, но опитният убиец успя да измъкне пистолета от джоба си. Без да се колебае, той натисна спусъка и улучи Джак Шелби в гърдите. Но ръцете на контрабандиста бяха здраво сключени около шията на сър Майлс и той премаза трахеята му, преди сам да се свлече на пода. Накрая и двамата умряха от безславна смърт.

Данте и придружителите му не останаха дълго в Улфингулд Аби. Върнаха се в Севъноукс Хаус и завариха Реа, увита в един от халатите на глухата Еси.

Кит спеше в скута й. Реа отпиваше шери от чашата си и се опитваше поне за малко да прогони от съзнанието си страшната картина на пожара.

Сър Джейкъб Уеър, все още по халат, чакаше с нетърпение завръщането на мъжете. Старецът знаеше, че през този ден предстои да се случат още важни неща. Еси седеше в креслото си пред камината и Данте неволно се запита дали глухата изобщо е разбрала какво става.

Алистър, Франсис, Хюстън Кърби и двете момчета се настаниха удобно в креслата. Ръцете и лицата им бяха чисти, но дрехите им все още миришеха на дим.

Данте уморено прекара ръка по разрошените си къдрици и приседна на малко столче близо до Реа и Кит, стиснал в ръка голяма чаша бренди.

Ямайка, който разбираше, че са на гости в тази странна къща, поиска да осигури прехраната си и започна да се трие в краката на Еси. Хюстън Кърби беше възмутен. Щом ставаше въпрос за ядене, котаракът не знаеше що е лоялност.

— Избили са се взаимно — отбеляза мрачно Данте и сложи край на напрегнатата тишина.

— Мъртъв ли е сър Майлс? — попита сър Джейкъб.

— Да. Но е успял да нарани смъртоносно Джак Шелби с пистолета си — отговори Данте.

— Божичко, как омразата се превръща в лудост! — поклати глава сър Джейкъб. — Сега нито един от двамата не е в състояние да навреди на другия. Мисля, че най-сетне всичко свърши. Толкова години, толкова дълги, пропилени години, и всичко това заради един пропаднал човек. — След кратко мълчание той продължи: — Мога ли да попитам как стана така, че Джак Шелби внезапно се обърна срещу сър Майлс? Ако онова, което чух, е вярно, сър Майлс е бил истинският водач на „Синовете на сатаната“ и двамата с Шелби години наред са работили заедно. Защо Шелби така изведнъж се обърна срещу него? — попита сър Джейкъб, мислейки за ловни кучета, които внезапно се нахвърлят върху господаря си.

Всички погледи се насочиха към Данте.

— Сър Майлс наистина е бил главата на бандата — обясни той. — Но според нрава си през цялото време се е държал на заден план, тикал е напред Джак Шелби и го е оставял да се опиянява от малкото власт, която е имал. Ако нещата се объркат, на бесилката е щял да иде Джак Шелби. Предполагам, че отчасти и аз съм виновен за заниманията на Майлс с контрабанда, защото го разорих. Все пак е трябвало да си набавя отнякъде пари. — Данте гледаше втренчено чашата с бренди, сякаш виждаше всичко в златистата течност.

— Говориш глупости, момче. Майлс е бил осъден на гибел още в деня на раждането си. Той беше лош човек. Никога не съм го харесвал, дори когато бях на възрастта на Франсис, и никой не можа да промени мнението ми — заяви решително сър Джейкъб. — Затова не ставай глупав и продължи да разказваш.

— Изглежда Есма Семпълз е била запозната с ролята на сър Майлс. Вероятно мъжът й го е разкрил и контрабандистите са го убили. Тъй като жената е можела да го изобличи, сър Майлс е премахнал и нея.

— Аха, май започвам да разбирам — измърмори сър Джейкъб и потърка брадичката си. — Чух за новото убийство и за приликата му с убийството на Лети Шелби. Няма съмнение, че сър Майлс го е направил нарочно, за да заподозрат теб.

— Така е, но той е извършил повече от това. Този път е омърсил ръцете си и е проявил непредпазливост. Горял е от желание да затвори устата на жената и да запази личността си в тайна и я е убил собственоръчно. Не е могъл да устои на изкушението да насочи подозренията към мен. Той открай време си беше алчен, но сега стигна дотам, че алчността и омразата го заслепиха.

— Как стана така, че Джак Шелби и властите заподозряха едновременно сър Майлс в убийството на Лети Шелби? — продължи с въпросите сър Джейкъб.

— По тялото на Есма Семпълз е имало сини петна, които са открити и по тялото на Лети Шелби. Петната имали форма на кучешка глава. Такива петна остават от удар с главата на бастун.

— Това е вълча глава, не кучешка! Ето докъде го доведе проклетата му суетност — промърмори сър Джейкъб и положи усилия да се усмихне. — Непрекъснато мъкнеше със себе си бастун с вълча глава на дръжката. Той подписа смъртната му присъда. Макар да не беше много умен, Джак Шелби не е могъл да не си припомни, че го е виждал у Майлс.

— А за това трябва да благодарим на Бес — отговори Данте и сър Джейкъб го изгледа смаяно.

— Какво говориш?

— Тя е срещнала Джак Шелби по пътя към Мердрако, след като той е подпалил ловния дом — обясни Данте и улови ръката на Реа. — Разказала му е, че в нощта на убийството на Лети съм бил при нея, а в нощта на второто убийство съм бил със сър Морган. Същата нощ Шелби ме видя при Бес. Така е разбрал, че не съм извършил нито едното от двете убийства. После Бес му разказала за сините петна. Каза ни, че Шелби изглеждал, сякаш е видял самия дявол.

— Какво е правила Бес посред нощ на пътя за Мердрако? — попита недоволно сър Джейкъб.

— Искала е да дойде при мен, за да ми каже, че между нея и Данте няма нищо — обади се за първи път Реа. — Искала е да зная истината. Данте и сър Морган чули, че Джак Шелби възнамерява да отиде в Сийуик Мейнър, и тръгнали след него. Намерили го там, но тъй като не искали да изложат на опасност плана си за залавянето на контрабандистите и арестуването на лейтенант Хендли, който е предал брата на сър Морган, никой не бивало да узнае, че са заедно. Джак Шелби не видял сър Морган и тайната била запазена. Сър Морган помолил Бес да не казва нищо, а тя била толкова благодарна за помощта им и толкова силно желаела да види контрабандистите в затвора, че се съгласила — завърши спокойно Реа.

— Сър Морган ме увери, че сам ще разкаже всичко на Реа, ако Бес не го направи — отбеляза тихо Данте, знаейки какво е преживяла съпругата му.

— Ако не бях толкова щастлива да чуя, че сър Морган никога не е бил против нас, сигурно щях да се разочаровам ужасно, че не ми се е доверил — усмихна се Реа.

— Май ще се наложи да си поговоря малко с него. Къде е той сега?

— Остана в Улфингулд Аби. Има много неща за уреждане. Сигурно ще бъде много зает, особено с изправянето на лейтенант Хендли пред съда.

Сър Джейкъб се отпусна с въздишка в креслото си.

— Не мога да повярвам, че Майлс е мъртъв. Толкова години ми създаваше тревоги. Все пак представляваше сериозна заплаха, нали?

— Вие ли сте се тревожили? — въздъхна Хюстън Кърби. — Питате ли как се чувствах аз през цялото това време като знаех, че капитанът е твърдо решен да се върне в Мердрако и да си отмъсти на онова чудовище? Мисля, че нито една нощ не съм спал спокойно, особено след като наистина се върнахме тук. — И дребният стюард величествено изпухтя.

— Бедничкият! — промърмори съжалително сър Джейкъб. — Изглеждате остарял поне със стотина години, Кърби.

При тази забележка стюардът смръщи гъстите си черни вежди.

— За известно време бях повярвал, че това е краят. Мисля, че и адът не може да се сравнява с гледката на горящата ловна къща. — Кърби поклати глава и отпи голяма глътка бренди.

Сър Джейкъб погледна Реа и детето в скута й, после се обърна към Франсис Доминик, който за първи път в живота си се наслаждаваше на брендито си. Двете момчета седяха близо едно до друго на малкия диван и в очите им все още се четеше преживяният страх.

— Как, по дяволите, успяхте да излезете от горящата къща? — попита изведнъж сър Джейкъб.

Франсис се потърси. Беше твърде близо до смъртта и не можеше да мисли за това, без отново да усети горещината, опърлила веждите му. После погледна с обич двете момчета и отговори:

— Трябва да благодарим на тези двама потайници, защото на тях дължим живота си.

Кони Брейди и Робин бяха засрамени, макар че гордо се изпъчиха. Знаеха, че като са скрили истината за съществуването на подземния проход от брега до ловната къща, са станали отчасти отговорни за бягството на Джак Шелби от заложения капан и безпрепятственото му проникване в залата.

— Мислех, че с нас е свършено — призна Франсис. — Пламъците ни бяха отрязали пътя. Стояхме безпомощни в залата, когато Робин и Кони започнаха да обясняват, че има таен проход, който води към морския бряг. После задърпаха една от плоскостите в стената, аз им помогнах и така намерихме входа. Хукнахме надолу и в последния миг успяхме да се изплъзнем от огъня. Само след минута щяхме да… — Франсис не намираше думи.

Данте изгледа сериозно двете момчета.

— Напълно бях забравил за съществуването на тунела. Пробили са го преди много години и по време на гражданската война е служил на дедите ми, преследвани от Кромуел. Мислех, че като не е бил използван повече от век, таванът отдавна се е срутил. Както изглежда, Джак Шелби не е забравил за съществуването на тунела. Само така мога да си обясня бягството му от брега. По този начин е проникнал в ловния дом и е предизвикал пожара. Сигурно е намерил тунела, когато беше управител на Мердрако, и си е спомнил за него, когато е започнал да се занимава с контрабанда. Питам се дали и сър Майлс е знаел за него или Джак Шелби е запазил тайната за себе си. По-късно ще огледам лично тунела — заключи той и се закле на ум, че в бъдеще ще внимава повече за двамата безстрашни хлапаци.

— Все още се питам как щеше да завърши всичко, ако сър Майлс не беше убил Есма Семпълз и лейди Бес не беше разказала на Джак Шелби за петната — промълви Алистър Марлоу и си помисли, че животът им наистина висеше на косъм.

Сър Джейкъб се местеше нервно на стола си, но Реа можеше да се закълне, че очите му блеснаха възбудено, когато отговори:

— Пак по същия начин, момко. Макар че сър Майлс нямаше да намери смъртта си от ръката на Джак Шелби.

— Откъде сте толкова сигурен? — попита Данте.

— Мисля, че е време да ви разкрия нещо — започна старият джентълмен и се обърна към дребната жена, седнала спокойно пред огъня с Ямайка в скута си. — Еси? Не смяташ ли и ти, че е вече време? — В гласа му прозвуча искрена нежност.

За всеобщо учудване Еси без трудности чу въпроса на сър Джейкъб. Тя се изправи и това стана гъвкаво и без усилия.

Данте Лейтън и останалите се взряха в жената, която се обърна и ярката дневна светлина падна точно върху лицето й. Тя свали нахлупеното над очите й боне, което скриваше по-голямата част от лицето, и без следа от старческо треперене дръпна с един замах перуката, изпод която проблесна свита на кок златна коса — истинската й коса.

После жената взе обточена с дантели кърпичка и започна да почиства грима от лицето си. Постепенно следите на старостта изчезваха. Накрая свали очилата и когато се обърна към присъстващите, пред тях стоеше прекрасното видение от портрета.

— Мамо! — изкрещя дрезгаво Данте и се хвърли към жената, която цели петнадесет години бе смятал за мъртва. — Мамо!

— Данте! Момчето ми! Милото ми момче! — И лейди Илейн протегна ръце към загубения си син, който най-после се бе прибрал у дома в Мердрако.

 

 

Минаха две седмици, а те още живееха в Севъноукс Хаус. През това време майката и синът се опознаха отново. Реа не можа да сдържи радостта си, гледайки как лейди Илейн, все още млада като на портрета, седи под големия стар дъб в градината и люлее на коленете си първия си внук. При това тананика тихичко, както е правила някога със сина си.

Реа си припомни всяка подробност от невероятното събитие преди две седмици, когато Данте узна, че майка му е жива и от десет години живее в Севъноукс Хаус.

Сър Джейкъб трябвало да се закълне, че ще запази тайната й, както обясни той извинително на Данте. Илейн го помолила и макар и неохотно, той се съгласил. Но в течение на годините осъзнал, че решението й е правилно. Всички присъстващи слушаха със затаен дъх историята и също разбраха защо е трябвало да постъпи така.

През нощта, когато избягала от Мердрако и от побоя, който й нанесъл сър Майлс, лейди Илейн отишла на скалите. Искала да сложи край на живота си, защото знаела, че не може да живее с бруталния сър Майлс и най-вече с разкритието, че той е убиецът на Лети Шелби. Майлс имал връзка с онази жена и именно той бил любовникът джентълмен, за когото Лети се хвалела, че ще й купи голяма къща в Лондон. Той признал това пред Илейн вечерта, когато й нанесъл побоя, уверен, че тя не представлява заплаха за него. Думата й щяла да застане срещу неговата, ако посмеела да разкрие истината. Заплашил я, че синът й ще понесе последствията на предателството й. По онова време Данте все още бил сляп за подлостта на втория си баща.

Ала докато стояла на скалите и се взирала в безкрайното море, й дошла друга идея. Ако я сметнели за мъртва и Данте разкриел истината за сър Майлс, той щял да бъде свободен да започне нов живот. Ако тя продължавала да стои при сър Майлс, Данте винаги щял да се чувства отговорен за майка си и никога нямало да напусне Мердрако.

Затова слязла на брега и разпростряла шала си върху пясъка, сякаш е паднал там след самоубийството й. После хукнала да бяга в нощта, желаейки да се махне колкото се може по-далеч от Мердрако и от сър Майлс. Тъй като знаела кой е отговорен за смъртта на Лети Шелби, била сигурна, че е само въпрос на време убиецът да премахне и нея.

Връщайки се у дома от някакво събрание, сър Джейкъб я намерил на пътя. Не я познал веднага, защото лицето й било подуто от ударите. Прибрал я в каретата си и я отвел в Севъноукс Хаус. Там научил цялата история.

Сър Джейкъб уредил погребението й и й помогнал да замине за Франция, където живяла пет години в манастир. Но когато сър Джейкъб й изпратил вест за Данте, тя не могла да се удържи и се върнала в Девъншир, за да заживее като Еси — глухата племенница на сър Джейкъб.

Когато самотата ставала непоносима, тя излизала в нощта и обикаляла Мердрако. Бродела из залите и си припомняла щастливите времена. Така се родила легендата за бледната лейди от руйните. Без да иска, по този начин тя уплашила до смърт контрабандистите и те престанали да използват Мердрако като склад за стоките си. Лейди Илейн призна, че не е устояла на изкушението и е дошла да види сина си. Именно нея бе видяла Реа през онази нощ в градината.

Когато Данте се завърнал с жена и дете, лейди Илейн и сър Джейкъб веднага осъзнали в каква страшна опасност се намира. Провели разговор с лондонските адвокати на сър Джейкъб и се приготвили да изнесат историята пред властите. Макар да нямали доказателства, твърденията им щели да накарат компетентните органи поне да наредят да бъде следен сър Майлс.

Реа стоеше до прозореца и по устните й играеше доволна усмивка, докато гледаше как лейди Илейн вдига високо Кит и после нежно го прегръща. Докато тя гледаше навън, Данте се приближи изотзад и я обгърна с ръце. Притегли я към себе си и опря брадичката си в главата й. Двамата стояха дълго така, в доволно мълчание.

— Мислех си дали не е добре да заминем за Кемъри. Дукът и дукесата сигурно много се тревожат. Мама също ще се зарадва на пътуването. Мислех по-късно да отидем и в Лондон. Не е лошо да наемем нов екипаж и да се върнем в Мердрако по море.

Реа вдигна ръка и докосна бронзовата му буза. Припомни си как го видя за първи път на борда на „Морския дракон“ и си помисли, че ще бъде прекрасно отново да се качат на кораба.

Без да осъзнава какво прави, тя докосна с другата си ръка скъпоценната брошка, на която беше изобразен „Морския дракон“. Носеше я и в нощта, когато избухна пожарът, и беше сигурна, че тя й е донесла щастие. Нали се бе заклела да я пази…

— Да излезем ли малко на слънце и да поседим с онези двамата? — попита тихо Данте, погледна жена си дълбоко в очите и устните им се срещнаха. След малко двамата излязоха от стаята, която сякаш се бе изпълнила със сенки. А Данте не искаше да вижда сенките на миналото. Като чу смеха на майка си и доволното гукане на сина си, той разбра, че вече е време да гледа само в бъдещето. Миналото бе останало безвъзвратно назад.

Слънчевата светлина беше толкова ярка, че почти заслепяваше. Ръка за ръка, Данте и Реа излязоха от сянката и се запътиха през градината към Кит и лейди Илейн. Очакваше ги блестящо бъдеще.