Лори Макбейн
Мрак преди зората (14)

Глава тринадесета

— Мога да се обзаложа, че пак няма да се задържиш на седлото — извика Робин Доминик и се изплези на Кони Брейди, който тъкмо се надигаше от земята, след като конят го хвърли за втори път.

— Всичко наред ли е, мастър Брейди? — осведоми се Батърик, който отговаряше за здравето на момчето. Задачата да го научи да язди беше поверена на него и той се грижеше подопечният на маркиза да не получи и най-малка рана.

Но не всички желаеха това на Кони. Батърик го знаеше много добре и изгледа укорно младия Робин.

— Не се отчайвайте, мастър Брейди! — окуражи той огорченото момче, което изтупваше праха от панталоните си. — Аз успях да науча на езда дори младия Робин — допълни той и се ухили, като забеляза недоволната физиономия на момчето.

— Вярно ли е, че Робин често е падал на главата си и не е можел да си поеме дъх? — попита Стюарт Флетчър и се ухили. Но само, докато ребрата му влязоха в допир с твърдия лакът на Робин. Потвърждението на Батърик с нищо не допринесе за намаляване на напрежението.

— Скоро младият джентълмен ще бъде в състояние да се мери с най-добрите от вас — предрече Батърик и помогна на момчето да се качи на седлото.

— Батърик, не си ли казвал винаги, че познаваш джентълмена по начина, по който седи на коня? — попита лукаво Робин. — Това означава ли, че който не е добър ездач, не е истински джентълмен?

Устните на Кони потръпнаха. Той стисна юздите и събра цялата си смелост, опитвайки се отчаяно да се задържи на седлото, за да не става предмет на подигравки.

Подкара коня в кръг по двора и се опита да не чува ироничните забележки, които му подхвърляха братовчедите, изкачили се на купчината камъни до постройката.

— Така е по-добре, момчето ми. Но не стискай силно юздите — извика Батърик, забелязал сковаността му. — Ето, вече става!

Постепенно Кони започна да се наслаждава на чувството, че седи на гърба на коня.

— А сега го побутни малко отстрани и го накарай да препусне — извика с обичайния си гръмовит глас Батърик.

— Точно така, иначе ще удари полунощ, преди да стигнеш обора. — Робин се ухили доволно, когато думите му бяха изпратени с гръмогласен смях.

Батърик му хвърли укорителен поглед. В последно време Робин Доминик непрекъснато създаваше неприятности. Открай време си беше високомерен, но белите му никога не преминаваха границата на позволеното. Откакто Кони Брейди заживя в Кемъри, номерата на Робин станаха по-груби, а добродушните задявания се превърнаха в подигравка. Батърик трябваше да признае, че това го тревожи. Той обичаше Робин и до деня, в който лейди Реа Клер бе отвлечена, го намираше за достоен млад джентълмен. Батърик се запита дали дукесата е забелязала колко се е променил синът й.

— Много добре. Продължавай! — извика той на Кони, който все по-сигурно обикаляше двора.

— Обзалагам се, че ще се просне на земята, още преди да е довършил обиколката — прошепна Робин. Огледа се набързо, после протегна крак и изрита кофата, оставена на стълбата под него. Кофата изтрополи надолу по стълбите и внезапният шум изплаши малкия кон. Той се надигна на задните си крака и хвърли ездача си — за трети път този ден.

— Всичко наред ли е, мастър Брейди? — Батърик изтича при него и му помогна да се изправи.

— Да! Ако някой е решил да ме плаши, той трябва да е нещо повече от глупав пъзльо. Онова зелено хлапе много се лъже, ако си мисли, че ще надвие Константин Магнус Тайрън Брейди — изръмжа Кони и разтърка ударения си лакът. — Макар сега да се превива от смях, аз така ще наредя бледото му личице, че ще ме запомни, пък нека е брат на лейди Реа Клер — закани се вбесено той.

Батърик, който никога не се бе качвал на кораб, да не говорим пък за пътуване в открито море, ужасено заклати глава и си каза, че младежът би трябвало да се изразява малко по-прилично. Ако беше прав в предложенията си, младият Робин трябваше да се пази, защото момъкът очевидно гореше от желание да уреди сметките помежду им. Батърик смяташе Кони за по-силния от двамата, а там, където той се бе научил да се бие, очевидно нямаше джентълмени.

— Смятам, че е достатъчно за днес, мастър Брейди — заключи Батърик, решил, че е най-добре момчето да не се излага повече на непрестанните подмятания на Робин. Тъкмо искаше да каже това на глас и хвърли укорителен поглед към групата на братовчедите, когато в двора влязоха няколко ездачи, най-вероятно лакеи, следвани от господарска карета.

Тази вечер щеше да се състои големият бал и от вчера не преставаха да пристигат гости.

— Изчезвайте оттук! — заповяда Батърик. В двора и без това цареше бъркотия и той нямаше време да се занимава с банда дръзки момчета, които непрестанно си погаждаха номера.

— Не ми се вярва, че днес ще ни предложат още развлечения — отбеляза Робин, намеквайки, че Кони е прекарал повече време на земята, отколкото на коня.

Кони изпухтя, имитирайки несъзнателно Кърби и обичайните му мъдрости, в които понякога се криеше смъртна заплаха. Той отиде при Робин и го изгледа унищожително.

— Хей, сухоземен плъх, ти си уверен, че седиш сигурно на гърба на понито, нали? Но ще ти кажа едно, приятелче: това не означава нищо, преди да си се научил да се катериш по такелажа или да се изкачиш на топ мачтата! Струва ми се обаче, че нямаш кураж да го сториш. Да, би трябвало да те понатупаме малко — допълни презрително той. — А капитанът може, и то как! Обзалагам се, че дукът също би могъл. Защото е истински мъж. Обзалагам се, че дори малкият ти брат ще се справи. Да, лорд Анди ще се справи за нула време — прибави подигравателно Кони. После хвърли предизвикателен поглед към Робин и си тръгна. — А вие побързайте, другари — извика през рамо той, — иначе мистър Батърик ще ви изпрати да помагате на ратаите в почистването на оборите.

— Смятам, че този не те харесва много, Робин — промърмори Анна. Тя гледаше след Кони и меките й сиви очи светеха от възхищение. Момчето изчезна зад една от постройките. — Той знае толкова много. Никой от нас не е обиколил света като него.

— Той не е обиколил света — възпротиви се Робин. — Ходил е само в колониите и в Западна Индия. — Но не можа да скрие завистта си.

— Наистина ли мислиш, че Анди би се изкатерил по някоя от онези високи мачти? — попита Маги и изгледа братовчед си от горе до долу, сякаш се съмняваше в способностите му.

Сега вече Робин не издържа. Скочи и хукна след нахалния Кони Брейди. Той не беше стигнал далеч и Робин го настигна до едно от големите кестенови дървета. Дръпна го за рамото и сърдито го изгледа.

— Ти си въобразяваш, че знаеш всичко, нали?

— Не всичко — възрази Кони. — Но съм сигурен, че знам много повече от теб.

— Какво например?

— Например това — отговори бързо Кони, който беше захапал въдицата.

Заобиколен от братовчедите и братовчедките си, Робин гледаше смаяно как Кони се събу и се покатери на един от увисналите над главите им клони.

За миг момчето изчезна, после отново се появи — някъде далеч в клоните на дървото.

Маги го изгледа с невярващи очи.

— О, но как успя да се изкачиш толкова нависоко?

— Много е просто, стига да знаеш как — извика Кони. — Това обаче е нищо в сравнение с такелажа на „Морския дракон“. — Той отново изчезна и се появи още по-високо. — Обзалагам се, че ако се напрегна малко, ще видя морето. — Бившият юнга не осъзнаваше какъв копнеж прозвуча в гласа му.

— Ако беше наистина толкова умен, за колкото се пишеш, щеше да знаеш, че това е невъзможно. Тук сме навътре в сушата — извика Робин Доминик.

— Така ли мислиш? Е, поне мога да погледна далеч зад Кемъри. А като се покатеря още по-високо, ще видя какво има зад хълмовете. — И Кони Брейди продължи да се изкачва.

— Защо не се опиташ да докоснеш слънцето, като стигнеш там горе, мастър Брейди? — подигра се Робин.

— Защо не дойдеш и ти, Робин? Или те е страх от височината? Може и да си джентълмен, който умее да язди, но от теб не става моряк, не и на „Морския дракон“. Капитанът най-много да те накара да търкаш палубата.

Робин се обърна към братовчедите си. Никак не му харесваше да му се присмиват, не и заради проклетия малък уличник, който се бе промъкнал в сърцето на Реа.

— Е? — попита Стюарт.

— Какво „е“?

— Ще му позволиш ли да те смята за страхливец? — Лесно му беше на Стюарт да говори, нали не той трябваше да се катери на дървото.

— Хей, вие там долу! — прозвуча далечен глас. — Знаете ли колко дребни и незначителни изглеждате от покрива на света!

— Сега ще му покажа на този надут пуяк! — изсъска Робин и изчезна в клоните.

Братовчедите отстъпиха назад и вдигнаха глави, за да видят как двете момчета се изкачват все по-нагоре и по-нагоре. Затова не забелязаха ездача, който бе забелязал малката група и любопитно ги наблюдаваше откъм пътя.

Робин се изкачи много високо, но заниманието не му достави голяма радост. Лицето му пламна, сърцето му заби лудо. По някое време се огледа и се запита какво ли е станало с Кони. Само преди миг беше над него. Дали не беше паднал? Робин Доминик хвърли виновен поглед надолу. Още в същия момент си пожела да не го е правил, защото светът се завъртя пред очите му и клоните сякаш се протегнаха да го сграбчат.

Робин затвори очи и притисна горещата си буза до твърдата кора на стъблото. Когато почувства, че небето и земята постепенно заемат обичайните си места, се залови здраво, за да запази равновесие. С мъка успяваше да удържи обеда в стомаха си.

— Наред ли е всичко, Робин? — обади се глас някъде под него и му напомни, че е стигнал до самия връх. Робин погледна към хълмовете в далечината, после към покрива на къщата. Никога не я беше виждал отвисоко, но и не се интересуваше особено.

— Робин, чуваш ли ме? — извика Стюарт. Този негов братовчед наистина беше смел. Само как се изкатери до върха на дървото!

— Видя ли? — попита Кони Брейди, изправил се внезапно до смаяния Стюарт Флетчър.

— Как слезе толкова бързо? Мислех си, че си на върха на дървото.

Кони хвърли невярващ поглед към момчето.

— Да не мислиш, че съм луд да се изкача чак дотам? — Той се ухили, защото забеляза съперника си, който с все сила се притискаше до стъблото, обзет от смъртен страх. — Някои хора май са по-глупави, отколкото изглеждат.

— А някои други би трябвало да бъдат по-умни, мастър Брейди — обади се дълбок глас зад тях.

Кони се извърна рязко и смаяно примигна.

— Мистър Марлоу, сър!

Алистър Марлоу измери със строг поглед бившия юнга на „Морския дракон“.

— Е, кой е нещастникът, с когото играеш лошите си игрички? — Той погледна загрижено нагоре и прибави: — И който не може да слезе от дървото?

— Това е братовчед ми Робин Доминик — обясни със сълзи на очи Анна, която вече си представяше погребението на загиналия си роднина.

— Малкият брат на лейди Реа Клер? — Алистър Марлоу не повярва на ушите си. Кони със сигурност беше полудял. Той беше гост в Кемъри и като такъв нямаше право да излага живота на домакина си на опасност.

Кони вдигна рамене и очите му блеснаха упорито.

— Смятам, че той знае какво прави. Поне така се хвалеше. Сега обаче май не му е до смях.

Алистър Марлоу скочи от коня и забеляза доволната усмивка на Кони.

— Да не мислиш да го оставиш там? — попита мрачно той.

Кони наистина не беше особено загрижен за положението на Робин.

— Той се качи на върха без моя помощ.

— Така, но сигурно не е бил на себе си от гняв, нали? Ти си го ядосал с проклетите си шегички.

Кони учудено изгледа Алистър. Откъде знаеше това?

— Смятам, че Робин може спокойно да слезе сам. — Кони хвърли бърз поглед към короната на дървото и установи, че съперникът му все още е на същото място. — Ако има нужда от помощ, ще извика.

— Знаеш, че няма да го направи — усмихна се Алистър Марлоу. — Ако ти беше на негово място, никога нямаше да покажеш слабост пред противника си.

— Понякога Робин е ужасен инат — потвърди Стюарт. — Все той налага волята си. И винаги успява да ни навлече неприятности. Но не е лош, наистина не е. Знам, че когато имам нужда от помощ, мога да разчитам на него. — Стюарт си припомни как ръката му бе заседнала в скъпоценната китайска ваза и Робин му помогна да я измъкне. Обаче именно той бе хвърлил във вазата токата на обувката му. — Да повикам ли чичо Люсиен?

Алистър Марлоу смръщи чело и поклати глава.

— Не мисля, че е необходимо да тревожите Негова Светлост. Нека почакаме още няколко минути. — Той се надяваше синът на дука да събере смелост и да слезе сам, или пък…

Не му се наложи да чака дълго, защото в следващия миг Кони отново се изкатери на дървото, този път, за да помогне на върлия си съперник. Алистър Марлоу се усмихна. Не бе се излъгал в Кони Брейди. Но може би мисълта за дука беше тази, която му даде тласък.

Минаха няколко трудни минути, докато Кони се приближи до здраво вкопчения в стъблото Робин.

— И Кони ли ще заседне там горе? — попита Стюарт.

Алистър изгледа момчето с огненочервени коси, после се обърна и към другите червенокоси деца, по чиито лица беше изписана сериозна загриженост за момчетата на дървото.

— Няма — отговори уверено той. — Кони умее да се катери от най-ранна възраст. Той е същинска маймунка. Сигурно сте забелязали, че събу обувките си. Така има по-добра опора. Освен това, Кони не се бои от височината. Той ще успее да свали Робин — завърши твърдо Алистър. Но ако някое от децата беше погледнало зад гърба му, щеше да забележи заключените пръсти.

— Робин? — Кони застана на дебелия клон точно пред него.

Робин не отговори.

— Лъгал съм се — продължи тихо Кони. — От теб ще излезе чудесен моряк. Само няколко от моите другари се осмеляват да се изкачат толкова високо. Всъщност само ако им заповяда капитанът. Ами, аз мисля, че е време да слизам. Мисис Пийчъм сигурно е опекла бисквити. Ей, Робин, ако искаш да слезеш с мен, ще те чакам. Ето, седни на този клон. Ще ти подам ръка. Ей сега ще слезем. Май и аз имам нужда от помощ — излъга той.

Но Робин не се помръдна.

Кони понечи да се откаже, когато момчето насреща му все пак се раздвижи и внимателно отпусна единия си крак. То пое ръката на Кони и се плъзна до него на долния клон. Откъсна поглед от смрачаващото се небе и се взря в тъмносините очи на Кони. Там нямаше нито злоба, нито подигравка.

— Благодаря ти — промърмори Робин. — Не беше нужно да се връщаш, но го направи. Е, ти спечели, Кони Брейди.

Кони се смая. Не беше очаквал подобно признание, нито откровената капитулация на момчето, което бе смятал за разглезен хлапак. Той се усмихна виновно.

— Ти го направи наистина добре, Робин, особено за човек, който никога не се е катерил по такелажа. Иска ми се да можех да кажа същото за ездаческите си умения.

Двете момчета слязоха заедно от дървото. Когато достигнаха най-долния клон, Робин спря и си пое дълбоко дъх.

— Дано бисквитите са още топли — каза той.

— И аз се надявам — отговори Кони.

— Всъщност ти се справи добре с язденето. Все пак ти беше за първи път.

— Наистина ли смяташ така?

— Да, така смятам — ухили се Робин и за първи път погледна Кони без пренебрежение. — Батърик е най-добрият. Ще яздиш така добре, че още следващата седмица ще прескачаш живия плет в южната градина.

— Сериозно ли говориш? — попита със съмнение в гласа Кони. Той би се радвал, ако успееше изобщо да се задържи на седлото.

— Е, както виждам, слязохте — отбеляза кратко Алистър Марлоу.

— Да, мистър Марлоу, и не беше трудно, нали, Робин? — отговори с намигване Кони.

— Никак — потвърди смело Робин и останалите зяпнаха от почуда и възхищение.

— Не те ли беше страх? — попита Стюарт. — Лицето ти беше позеленяло и си мислех, че ти е станало лошо.

— Помислих си, че ще паднеш — намеси се Анна. Братовчед й беше наистина смел.

Робин се овладя и подробно обясни колко трудно нещо е катеренето. Сега, когато отново усещаше твърда земя под краката си, изгледът отвисоко му се стори прекрасен.

Алистър хвана коня си за юздата и бавно закрачи след малката група, която се запъти към къщата. Нямаше нищо против компанията им, защото се смущаваше да пристъпи прага на Кемъри, макар че беше получил официална покана.

— Това е мистър Марлоу, Робин — представи го Кони. — Той беше надзирател на товара на „Морския дракон“. Един от най-добрите приятели на капитана. Мистър Кърби казва, че никъде няма джентълмен като него — похвали се той и намери, че мистър Марлоу наистина изглежда отлично в изискания сив сюртук и панталони до коленете. Обувките му блестяха като нови гвинеи и сигурно бяха много скъпи.

Алистър се почувства неловко, защото децата го зяпнаха с любопитство.

— Много мило от твоя страна, Кони, но не бих казал, че съм най-добрият приятел на капитана. Само изпълнявах дълга си на борда на „Морския дракон“ — обясни скромно той.

— Мистър Кърби казва, че мистър Марлоу никога не си приписва цялата заслуга. Само грешките поема изцяло върху себе си, както би постъпил всеки почтен мъж — обясни Кони и описа на страхопочтителните деца Флетчър някои от най-рискованите приключения на някогашния си другар.

— Наистина ли сте намерили испански галеон, мистър Марлоу?

— Наистина ли умеете да плувате?

— Видяхте ли морски чудовища?

Алистър Марлоу все още отговаряше на любопитните въпроси, когато кракът му за първи път стъпи в огромната къща на Кемъри и мина покрай благородния герб на семейство Доминик. Там беше написан семейният девиз: „Бъди винаги искрен, смел и решителен“.

Алистър Марлоу, който бе заставал срещу десетки кръвожадни противници, се почувства ужасно неудобно, когато децата го оставиха сам още на прага на залата. Навсякъде стояха лакеи в ливреи, наблюдавани от зоркото око на дързък стар мъж по име Мейсън, който отдавна служеше като портиер — поне така предположи Алистър, когато го видя.

Поканиха го в китайската стая и Кони хукна да каже на капитана, че мистър Марлоу е пристигнал. Младият човек с нетърпение зачака появяването на домакините си. Никога преди това не се беше озовавал в такава изискана обстановка, освен това му се струваше, че половината Лондон е вече тук и очаква големия бал в чест на дъщерята и зетя на дук и дукеса Кемъри.

— Алистър! Значи дойдохте!

Когато младежът се обърна при звука на познатия глас, виолетовите очи се усмихнаха насреща му.

— Лейди Реа Клер — промърмори той и си каза, че паметта му е изиграла лоша шега. В розовата си брокатена рокля, украсена с дантела, тя беше много по-прекрасна от жената в спомените му. Улови се, че се е зазяпал в нея като някое хлапе.

— Толкова се радвам да ви видя отново — поздрави го Реа Клер и му протегна и двете си ръце. — Алистър? — попита отново тя и усмивката й изчезна. — Какво ви е? Да не сте болен?

— Простете ми, лейди Реа Клер — побърза да се извини той и взе ръцете й в своите. — Но видът ви предизвика толкова спомени…

— Знам. Аз също мисля често за онези дни.

— Мъжете биха били много щастливи да видят, че носите подаръка им. Значи не сте ги забравили — каза Алистър, който не можеше да откъсне поглед от брошката, закрепена за белия сатен на корсажа й.

— Никога няма да ги забравя. Кажете, Алистър, срещали ли сте някого от тях, след като пътищата ни се разделиха?

Преди младежът да успее да отговори, вратата се отвори и към тях се запъти добре позната фигура.

— Алистър. Вече си мислех, че сте ни забравили. — Данте Лейтън протегна ръка за поздрав и видя как Алистър и Реа побързаха да се пуснат. Не му убягна и виновният поглед на някогашния му помощник. Но той отдавна знаеше, че Алистър Марлоу е влюбен в Реа.

— Капитане, колко се радвам да ви видя жив и здрав. Аз…

— Не „капитане“. Забравихте ли, че вече съм почтен джентълмен с достойна титла? — Данте обви с ръка талията на жена си.

— В моите очи винаги сте бил почтен и достоен мъж, милорд, все едно каква титла носите — отговори сериозно Алистър.

— За приятелите не съм „милорд“. Запомнете това — заповяда Данте и гласът му напомни на Алистър борда на „Морския дракон“. — Освен това помня, че ме сметнахте за достатъчно почтен, за да ухажвам Реа. Тъй като вече сте също така достоен като мен, да не би да храните мисълта, че ще завоювате благоразположението на дамата? — попита с усмивка той.

— Моля ти се, Данте — засмя се Реа, но тайно се запита какво ли му е станало.

Алистър погледна нервно бившия си капитан. Твърде често беше виждал искрите в присвитите сиви очи, за да не разпознае недвусмисленото предупреждение.

— Може ли човек да не се влюби в такава прекрасна дама? — отговори смело той. — Но откакто тя е обвързана, не ми остава нищо друго, освен да съчинявам прочувствени любовни стихове и да плача от отчаяние — пошегува се Алистър.

— Имам дяволско щастие, нали? — изсмя се Данте.

— Така е, капитане — въздъхна с облекчение Алистър. — Мога ли да изразя своите най-дълбоки и искрени благопожелания по случай раждането на сина ви? Научих за това в Лондон. Боя се, че слуховете за капитана на „Морския дракон“ все още вълнуват хората там. — Той почервеня от свян, като си припомни някои от най-злобните забележки, които бе чул.

— Благодаря ви, Алистър — отговори тихо Данте. Погледът му срещна този на Реа и отрази необикновената гордост, която бе изпитал, когато видя за първи път сина си.

— Трябва да призная, че се изненадах. Нямах представа за това — продължи Алистър и отмести поглед от Данте към Реа.

— Надявам се, защото самият аз научих радостната вест едва в Лондон.

— Ако екипажът беше узнал, отпътуването щеше да се забави с безброй наздравици — засмя се Алистър.

— Значи сте били скоро в Лондон?

Алистър кимна. Данте все още изпитваше тъга, че екипажът му е разпуснат.

— Всички ли се разотидоха? — поиска да узнае той.

— Доколкото знам, да. Срещнах само Кобс. Тъкмо се беше върнал от Норфолк, където си купил имение. Смяташе да опразни всички лондонски магазини. Само най-доброто за богатия земевладелец, заяви ми той и поръча по няколко питиета за цялата кръчма.

— Щом сме заговорили за това, сигурно сте жаден и уморен — намеси се бързо Реа. — Задържахме ви твърде дълго и отнехме много от времето ви. — Не й убягна замисленото изражение на Данте, когато разпитваше за екипажа. Тя се запита дали не би предпочел сега да е на палубата на кораба си, поне някъде дълбоко в сърцето си.

— Наистина, малко съм уморен. А и не бих желал да се явя пред изисканото общество, без да съм сменил прашните си дрехи. Надявам се, че каретата, която наех, няма да ме накара да я чакам дълго. Тръгнах напред с коня си. Боя се, че съм бил твърде дълго в морето, и сега не ми се качва в карета. Ужасявам се от тесни затворени помещения. Освен това, нямаше да понеса непрекъснатото бъбрене на пажа си. Наех го в Лондон. Или по-точно казано: Бъртън се принизи дотам, че да стане мой паж. Никога не бях срещал по-високомерен и по-недоволен човек от него. Сигурно ще получи пристъп на ярост, като види ботушите ми — въздъхна Алистър.

— Идвате направо от Лондон? — попита Реа Клер. — Мислех си, че сте били на юг при семейството си.

Алистър Марлоу се почувства неловко.

— Скоро след заминаването ви от Лондон, капитане, аз също се прибрах у дома. За съжаление това не беше истинският ми дом. Брат ми е господарят там, освен това има жена и седем деца. Чувствах се като чужденец. И се боя, че той не е променил мнението си за мен, след всичките тези години. Родителите ми починаха отдавна, още преди да потегля с вас. Така че там не ме задържа нищо, освен спомените.

Реа го погледна съчувствено, припомнила си как си мечтаеше да се прибере в къщи. Но докато той бе кръстосвал моретата, времето следваше своя ход.

— Много съжалявам, Алистър — прошепна тя и докосна ръката му.

— Грешката беше моя. Повярвах, че ще ме посрещнат с добре дошъл, защото се връщам като богат човек. Но те имат своя собствен живот и аз отдавна не съм част от него.

Реа вдигна очи към Данте. Той стоеше неподвижен, гордо изправен, но тя не можеше да не си зададе въпроса какво посрещане го очакваше в Мердрако след толкова години…