Лори Макбейн
Мрак преди зората (18)

Глава седемнадесета

Бурята, която беше нахлула откъм морето — или както казваха местните, направо от дупката на сатаната — изолира за още два дни „Бишъпс Грейв Ин“ от останалия свят. Нетърпелив като затворник, Данте Лейтън крачеше напред-назад пред малките прозорци и се взираше в потоците дъжд, които се лееха навън. Пътят към Мердрако със сигурност беше под водата.

Той дори не помисляше колко полезна е тази буря, защото именно тя даде възможност на Сам и Дора Ласкомб да установят какъв е станал някогашният разпуснат и избухлив лорд Джакоби. Бурята позволи и на Хюстън Кърби да разкаже няколко истински истории за случилото се в Мердрако преди петнадесет години. След тези разкази сър Майлс Сандбърн загуби голяма част от доброто име, с което се ползваше дотогава.

Според мнението на Дора Ласкомб на бедния Данте Лейтън беше нанесена голяма неправда. Мъжът, който живееше сега под покрива й, обичаше жена си повече от всичко на света и винаги намираше време да се погрижи за сина си. Нима имаше по-мил и грижовен съпруг и баща от Данте Лейтън? Тя не го казваше гласно, но го намираше за красив и много мъжествен. Освен това, той винаги се отнасяше любезно към нея, а това беше повече, отколкото можеше да се твърди за останалите господа от неговото съсловие.

Сам Ласкомб също беше силно впечатлен, макар и по-скоро от историите, в които Кони Брейди и изисканият мистър Марлоу описваха живота на „Морския дракон“. Гостилничарят често си мечтаеше как броди из моретата с екипажа на кораба и получава своя дял от потъналото съкровище. Според Сам Ласкомб един мъж трябваше да бъде преценяван по уважението, с което се ползва от страна на служителите си. А беше очевидно, че Данте Лейтън е бил почтен капитан, боготворен от екипажа си. Всеки мъж, постигнал онова, което беше направил Данте Лейтън, заслужаваше уважението и възхищението на Сам Ласкомб — а той не го пилееше. Така че през тези два дни принудително затворничество семейство Ласкомб опозна човека, плавал по моретата с „Морския дракон“, и забрави младия лорд, когото прибързано беше сметнало за убиец.

Причината Дора и Сам да станат тайни привърженици на маркиз Джакоби беше най-вече в Реа Клер и двамата й братя. Младата дама и двамата Доминик изглеждаха толкова добросърдечни и изискани хора и никой от тях сякаш не съзнаваше, колко е важно за Данте Лейтън да се сдобие с няколко нови приятели, защото не всички местни хора бяха готови да забравят миналото и да се откажат от враждебността си спрямо господаря на Мердрако.

На третата сутрин след пристигането им в „Бишъпс Грейв Ин“ небето се проясни. Слънцето едва се бе осмелило да огрее хоризонта, когато Данте скочи, навлече кожения панталон, сюртука и ботушите и съвсем не по джентълменски раздруса спящата Реа.

— Ставай, поспаланке, вече е късно — заповяда той и гласът му прозвуча като на капитана на „Морския дракон“, когато подгонваше мъжете си да разпънат платната.

Реа се обърна по корем и зарови лице във възглавниците. Беше уморена, защото бе кърмила малкия посред нощ. Сви се на кълбо и се опита да не обръща внимание на дразнещото гъделичкане по тила. След малко се прозя, въздъхна и понечи отново да потъне в сладък сън. Но Данте Лейтън нямаше намерение да се откаже. Той издърпа завивката и студеният въздух ухапа голите й крака.

— Махай се — прошепна дрезгаво Реа, отвори с усмивка очи и изгледа мъжа си. После смаяно се ококори, защото Данте беше напълно облечен и я гледаше ухилено. — Колко е часът? Навън със сигурност е още тъмно — промърмори тя и реши, че хората, които толкова рано сутринта се осмеляват да изглеждат свежи и бодри, са ужасно неприятни.

Данте приседна на края на леглото и я издърпа да стане.

— Вече не е тъмно. Слънцето изгря, скъпа моя, и е време да се захващаме за работа.

— Мердрако? — попита тихо тя и вдигна глава към лицето му.

Данте нежно я целуна.

— Готова ли си? — попита той и изпитателно я изгледа. Не можа да устои на изкушението и притисна до себе си мекото й, топло от съня тяло. За момент си каза, че е по-добре да остане при нея в леглото.

— Пътищата сигурно са още мочурливи и каретите няма да минат, затова ще се наложи да яздим. Да помоля ли да оседлаят Скайларк?

Конят на Реа и още няколко бяха тръгнали с тях, като подарък от Люсиен Доминик. Дукът знаеше, че Данте трябва да създаде свои собствени конюшни, а породата на Доминик беше една от най-добрите в страната.

— Няма да тръгнеш без мен — усмихна се Реа, макар че очите й се затваряха. Ала мислите й бяха будни. — Кони и Робин също ли ще дойдат? — попита тя. — Или ще ги оставим тук?

— Не, Франсис каза, че ще вземе Робин със себе си, върху Ел Сид. Кони ще се качи при Алистър. Бебето трябва да остане тук, но Бетси, Нора и Дора Ласкомб обещаха да се погрижат за него. Мисля, че ще бъде в добри ръце.

Реа кимна.

— Ами Кърби? Мисля, че никога не съм го виждала да язди. Той ще остане ли?

— Кърби? Да остане тук, докато ние разглеждаме Мердрако? — усмихна се невярващо Данте. — Нищо на света не е в състояние да го спре. Той ще ни придружи, въпреки че ездата наистина не е от любимите му занятия.

Данте се засмя. Хюстън Кърби беше нервен като младоженец, защото възможността да види отблизо тъмните кули, издигащи се към небето, изведнъж беше станала досегаемо близка.

Реа погледна към твърдата; изпъкнала брадичка на мъжа си и внезапно се почувства заразена от възбудата му.

— Данте? — проговори настоятелно тя.

— Да?

— Искам да бъдеш щастлив — продължи със странен тон тя.

Данте се приведе и целуна розовите й устни.

— Ще бъда, Реа, нали се върнах в къщи — увери я той. Очевидно не споделяше страховете й.

Морето почти никога не изчезваше от погледа на ездачите, които препускаха към кулите на Мердрако. Тясната пътека, която се виеше по крайбрежните скали, сякаш водеше право във водата. Бученето на вълните, които се разбиваха в скалите под тях, беше оглушително.

Понякога до Реа достигаше някой от въодушевените викове на Робин, отнасян от вятъра надалеч. Робин никога не беше виждал толкова суров морски бряг, нито пък беше яздил толкова близо до бялата пяна на бурните вълни. Франсис беше сдържан както обикновено, но Реа усещаше, че и той е развълнуван. Кони естествено беше стара пушка по отношение на морето и не се вслушваше в забележките на сухоземните плъхове, а се интересуваше повече от самото Мердрако. Той знаеше, че никой не е в състояние да опознае морето, без да го е прекосил.

Реа също бе завладяна от страхопочитание. Това беше мястото, където бе живял младият Данте, и тя непрекъснато се питаше дали му се струва променено.

Младата лейди, в строг костюм за езда от небесносиня вълна, с виненочервена копринена жилетка с набрана предница и шапка, украсена с червени пера, изглеждаше така, сякаш бе излязла на следобедна разходка в парковете на Кемъри. Когато отправи поглед към върха на крайбрежните скали, където се издигаха две тъмни кули, тя внезапно почувства някаква безутешност. Невинният на вид пясъчен бряг я накара да потрепери и тя можеше да се закълне, че там се е разиграла някаква трагедия. За първи път в живота си Реа разбра как се чувства леля Мери по време на виденията си. Помисли си, че лейди Флетчър със сигурност знае какво се е случило на брега в безлунната нощ. Макар че самата тя нямаше и понятие откъде е разбрала, че ужасното събитие е станало през нощта.

— И ти го почувства, нали? — попита Франсис Доминик и я стресна.

Тя не беше забелязала, че двамата с Робин яздят толкова близо до нея.

— Видях лицето ти, когато се взря в брега. Също като на леля Мери, когато е имала видение — извика Франсис, за да заглуши рева на морето.

Реа вдигна рамене. Вече разбираше леля си много по-добре от преди.

— Не мога да го обясня — промълви замислено тя.

— Сега даже говориш като нея — ухили се Робин.

— Ти какво усети? — попита Реа и се обърна към Франсис. Брат й само кимна. Нямаше нужда от отговор. Изразът на очите му й каза всичко.

Данте Лейтън, който водеше групата, се обърна тъкмо в този момент и забеляза погледите, които си размениха братът и сестрата. Двамата смайващо си приличаха и Данте неволно се запита дали Реа някога ще се почувства от семейство Лейтън.

— Нещо не е наред ли? — попита той, забави ход и изчака конят на Реа да се изравни с неговия. Франсис остана назад, защото пътят не беше достатъчно широк за три коня.

— Тъкмо се питахме как се казва заливът — извика Франсис, решен да поеме инициативата. Винаги когато се вглеждаше в сивите очи на Данте; Реа не беше способна да разсъждава разумно.

— Известен е като Драконовия залив.

— Корабите влизат ли вътре? — попита със съмнение в гласа Франсис и огледа вълните, които се блъскаха в скалите. — Имам чувството, че в устата на дракона има рифове.

Данте изненадано погледна младежа.

— Така е, Франсис, и е много опасно да се плава в Драконовия залив, когато не се познават дълбочините между рифовете. Но дори и запознатите с тях не рискуват да влязат тук при бурно море.

— Има ли много потънали кораби? — попита Робин.

— Да — отговори кратко Данте и хвърли мрачен поглед към морето. После вдигна поглед към стръмните скали, които обграждаха брега.

— Тук ли е станало? — попита тихо Реа, твърде тихо, за да може да я чуе Данте. Но той бе усетил тъгата й и разбра въпроса.

— Да, тя е паднала тук — отговори дрезгаво той.

Хюстън Кърби, който яздеше дребното степно пони, наето от Сам Ласкомб, нямаше нужда да чуе разговора им, за да знае за какво се отнася. Той също се взираше в скалите, сякаш ги виждаше за първи път. Представи си разкъсаното тяло на лейди Илейн, паднало между скалите и отнесено далеч в морето. Заболя го, както винаги, когато мислеше за трагичната смърт на своята господарка. И омразата му към сър Майлс пламна още по-силно. Той беше човекът, отговорен за трагичния й край.

Тесният път зави навътре в сушата и са заизкачва все по-нагоре и по-нагоре, към върха на скалите, където двете кули царуваха над стръмния склон.

Когато наближиха върха, Реа затаи дъх. Усмивката й беше принудена, когато се обърна към Франсис и Робин, следвани от Алистър и Кони, който здраво го беше обгърнал през кръста. Последен яздеше Хюстън Кърби.

Скайларк сякаш прелетя последните метри по склона. Най-сетне достигнаха планинския гребен и продължиха по билото. След минута Реа трябваше рязко да дръпне юздите, за да спре до Данте. Той и конят му сякаш се бяха вкаменили.

Реа не чуваше нито рева на прибоя, нито воя на вятъра. Тя се вслушваше в бученето в собствените си уши и не можеше да откъсне поглед от двете тъмни кули на Мердрако.

… А остатъкът от замъка представляваше руина.

— Реа?

Тя чу гласа на Франсис и почувства ръката му около талията си. Обърна се и видя бледото лице на Алистър Марлоу.

— Мердрако е разрушен — прошепна с пресекващ глас тя.

— Хей! — изкрещя Кони Брейди. — Та това е руина. Сякаш е била обстрелвана с гюллета. Какво се е случило? — попита гневно той и се сви, сякаш някой го бе ударил. Устните му потръпваха, в очите му блеснаха сълзи.

Робин Доминик беше отворил широко уста от учудване. Той се подаде иззад гърба на брат си и втренчи поглед в сивите камъни, които сякаш бяха разпръснати от бурен вятър.

Франсис Доминик поклати глава. Никога не беше виждал толкова разрушено и мрачно място. Внезапно си припомни как изглеждаше Таймъредълох, преди вуйчо му Ричард да възстанови старинния замък. Франсис се вгледа в ужасеното лице на Реа, без да знае какво да каже. Реа не откъсваше очи от широкия гръб на мъжа си и Франсис забеляза, че маркиз Джакоби нито е проговорил, нито се е помръднал, след като бяха застанали пред руините на Мердрако.

Франсис Доминик прехапа устни. Не знаеше дали да изкаже съчувствие на зет си или да се опита да го успокои.

Ала Франсис нямаше защо да се тревожи. Данте Лейтън не реагира, както очакваха. Гневният изблик би бил много по на място, но Данте разтвори ръце, сякаш искаше да прегърне морето и небето, и избухна в смях.

— Данте? Данте, моля те, престани да се смееш! — изплака Реа. — Защо се засмя? Не мога да те разбера.

Тя се разплака, защото пред очите й беше разрушеното родно място на съпруга й, който години наред бе копнял за него. Това в никакъв случай не беше повод за радост.

Данте чу уплашения й вик и я изгледа изненадано, отначало развеселено, после с нарастваща обърканост.

Той слезе от коня и изтича при нея. Застана така, че да я предпази от вятъра, вдигна я от седлото и заговори:

— Реа, съжалявам, скъпа. Не се сетих, че ти не знаеш. Как забравих да ти обясня! Виж сега. — Той посочи мекия хълм в далечината, не толкова висок, като скалите с кулите, и защитен от издадения в морето нос, който отнемаше силата на идващия от Атлантическия океан вятър. Хълмът беше обрасъл с гори и на върха му се издигаше прекрасна сграда от сив камък, в безбройните прозорци, на която се отразяваше изгряващото слънце. Големите комини се издигаха към небето също така внушително, като кулите, в чието подножие бяха. — Това е Мердрако, Реа. Домът ми е там. Нашият дом, домът на всички Лейтънови през идващите столетия — заяви тържествено Данте Лейтън, бившият капитан на „Морския дракон“.