Метаданни
Данни
- Серия
- Доминик (3)
- Включено в книгите:
-
Мрак преди зората
Книга първаМрак преди зората
Книга втора - Оригинално заглавие
- Dark Before The Rising Sun, 1982 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Ваня Пенева, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 48 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- vens (2011)
- Корекция
- kat7 (2012)
- Допълнителна корекция
- hrUssI (2012)
- Форматиране
- Xesiona (2012)
Издание:
Лори Макбейн. Мрак преди зората. Книга първа
ИК „Ирис“, София, 1995
Редактор: Правда Панова
Коректор: Виолета Иванова
ISBN: 954-445-024-9
Издание:
Лори Макбейн. Мрак преди зората. Книга втора
ИК „Ирис“, София, 1995
Редактор: Правда Панова
Коректор: Виолета Иванова
ISBN: 954-445-024-9
История
- — Добавяне
Глава двадесет и първа
— Майчице! Какво, по дяволите, е това? Дай ръжена, Дора! Ще го смачкам, преди да се е скрило в стаята — изрева Сам Ласкомб и бързо огледа кухнята, страхувайки се, че и други подобни изчадия дебнат в тъмните ъгли.
Дора Ласкомб подпря ръце на хълбоците си и изгледа сърдито мъжа си.
— Дръж си устата, Сам Ласкомб! Ще уплашиш гостите! — Тя направи крачка напред и светкавично скри нещо зад гърба си.
— Хайде, жено, кажи какви ги вършиш. Цял ден се държиш странно. Какво криеш от мен? Не може да е толкова опасно, колкото смятах първоначално, щом си му обърнала гръб. Внимавай, че може с едно хапване да погълне задника ти! — предупреди я ухилено Сам.
— О, Сам Ласкомб, какво би казал свещеникът, ако можеше да те чуе! — озъби се Дора и почервеня от срам. После хвърли бърз поглед към слугинята, която седеше до огъня и въртеше печеното на шиш, и продължи: — По-добре обуздай езика си…
— Свещеникът е твърде пиян, за да разбере какво искам да кажа — отговори сухо Сам и тихо мина зад Дора. Когато видя чудовището върху кухненската маса, зяпна от учудване. — Милост! — извика той и го плесна през муцуната. — Не е живо, нали? — попита недоверчиво той. Хихикащата слугиня не можа да се сдържи и избухна в смях.
— О, Сам, престани най-после — ядоса се Дора и гордо огледа творението си. — Направих го в чест на младия маркиз. Нещо като подарък за добре дошъл — обясни тя. — Мисля, че е редно някой да го поздрави, след като повечето местни хора дори не му казват добър ден. Ами да, тъжно е дори да си го помисли човек. Освен това ще зарадва и младата маркиза, а тя е толкова изискана дама. Е, как го намираш, Сам?
Сам Ласкомб гледаше смаяно съществото, което заемаше цялата маса.
— Е, Дора, за да бъда честен, ще призная, че никога не съм срещал нещо подобно — отговори той. Трябваше да внимава, защото жена му стоеше в опасна близост до етажерката с тенджерите и тиганите.
— Това, разбира се, е дракон — усмихна се уверено Дора.
— О, да. Ясно, че е дракон, веднага го разбрах — промърмори примирително Сам и се вгледа по-внимателно в чудовището. Е, може би наистина приличаше на същество от приказките.
— Мислиш ли, че ще им хареса? — попита несигурно Дора, която възнамеряваше да го поднесе за вечеря.
Сам Ласкомб преглътна.
— Е, сигурен съм, че ще се изненадат — заяви той и ласкателно прибави: — Знам, че ще им направи силно впечатление. И няма да го забравят, Дора.
Това съвсем не беше преувеличено. Творението на Дора Ласкомб беше смайващо. На пръв поглед изглеждаше като влечуго, настанило се върху кухненската маса на „Бишъпс Грейв Ин“.
Животното имаше зелени люспи и остра муцуна. Очите му блещукаха в червено и изглеждаха бдителни, опашката се виеше по масата, а дебелите, къси крака се бяха вкопчили в таблата. За миг Сам Ласкомб се уплаши, че чудовището ще грабне някоя от печените скумрии, поставени в чиния пред него.
Естествено това беше глупост. Люспите бяха от краставички, а очите от цариградско грозде. Под люспите бяха наредени няколко пилета, пълнени със салам, месо и гъби. Дора внимателно подреди малко зелена салата по хълбоците му, а между тях постави репички и сладки червени чушки.
— Изглежда страхотно, Дора. Защо е трябвало да полагаш толкова усилия? — Сам смяташе, че обичайното й пролетно пиле с ориз би било достатъчно.
— Заради онова, което се случи вчера. Не мога да понасям човешката злоба. Джак Шелби е опустошил Мердрако. Опитал се е да го изтрие от лицето на земята, както унищожи и бедния ми брат. Неприятно ми е да гледам как обикаля наоколо и разваля добрите хора. О, не се бой, Сам. Ще запазя мнението си за себе си. Не съм толкова смела като брат ми, дано бог успокои душата му.
— Ах, Дора! Знам колко ти липсва. Позорно е това, което се случи с него — отговори тихо Сам и тъжно поклати глава. Срамуваше се, че не можа да стори нищо, за да защити брата на жена си.
— Най-вероятно е получил нож в гърба — промърмори Дора. После изтри ръце в престилката и продължи: — Чух какво е заварил маркизът в Мердрако. И тъй като не съм забравила бедната лейди Илейн, реших да направя нещо, за да поздравя сина й с добре дошъл в Мердрако. Няма причини да го посрещнат така. Никаква причина, Сам, освен чиста злоба.
— Така е, имаш право, Дора. Питам се дали са го сторили нарочно.
— Какво искаш да кажеш, Сам Ласкомб? Кой би извършил неволно такава подлост?
— „Синовете на сатаната“ винаги се държат като кучета. Боя се, че не знаят нищо по-добро.
— Поне Джак Шелби е виждал и по-добри дни — отговори Дора и се зае да реже домати. Сам неволно се запита дали тя не си представя Джак Шелби, докато забива ножа в мекото месо.
— Във всеки случай се радвам, че ловната хижа е непокътната. За нас е много по-добре, ако лордът и придружаващите го не живеят в дома ни. Не че искам да ги изхвърля — прибави бързо Сам. — Но все пак не искаме да запалят гостилницата ни, нали? Няма да е лесно да обясня на Джак Шелби как така съм допуснал в дома си Данте Лейтън.
— Не бих казала, че имам нещо против допълнителния доход. — Дора си припомни каква значителна сума бе получила от лейди Реа в знак на благодарност, че се е грижила за бебето. — Доставяше ми удоволствие да купувам тлъсти пилета на пазара и нямаше нужда да се ровя в изгнилите салати. Вземах само пресните и хрупкавите, Сам. И ти знаеш, че в последно време съдбата не беше благосклонна към нас. Живеехме като подгонен дивеч, през цялото време се тревожехме заради проклетия Джак Шелби — дали е в лошо настроение, дали не сме казали нещо излишно. А вчера, докато държах в скута си сладкия малък лорд, имах чувството, че няма за какво да се тревожа. Беше както по-рано, Сам, когато нямаше нужда да прехапвам език или постоянно да се оглеждам — заключи с въздишка Дора.
— Права си. Ще ми се всичко това да не се беше случвало. Но, за бога! Как щях да забравя! — провикна се Сам.
— Какво си забравил? — попита Дора и подуши въздуха. — На какво мирише тук? Имоджин, нали внимаваш за тортичките с цариградско грозде? Не искам да се препекат, чуваш ли? — обърна се Дора към слугинята, която веднага изтича до фурната и провери вкусните сладкиши.
— Не помниш ли каква нощ е днес? — попита тихо Сам.
Дора помисли малко и отговори:
— Днес е вторник.
Сам нетърпеливо изпухтя.
— Имаме новолуние.
Устата на Дора се обтегна в тясна ивица.
— Добре се насадихме. В дома ни е маркиз Джакоби, а аз съм приготвила за него и семейството му празнична вечеря, която може и да им е последната — промърмори мрачно тя.
— Тук ще настане същински ад, ако Джак Шелби разтовари стоката на брега и дойде да си почине у нас.
— Мислиш ли, че ще дойде?
— Ами да. И без това бурята ги забави с цяла седмица. Днес е първата безлунна нощ, Дора. Сигурен съм, че ще докара цял керван стока. — Сам се огледа загрижено, сякаш нощта вече бе настъпила и отвън се чуваше тропот.
— Не можеш ли да направиш нещо, за да не натовари стоката край Бишъпс Крийк? — попита Дора. На огъня вряха скариди във винен сос и тя бавно ги разбъркваше.
— Надали. Последните четиринадесет дни Шелби е бил във Франция. Трябвало да потърси друг снабдител. Човекът, който им доставял стоката, е мъртъв. Май ги е излъгал и те са го премахнали. Отдавна разправяха, че не са доволни от французина.
— Тогава говори с един от мъжете, които ги чакат на брега. Кажи му, че при нас не е сигурно — предложи загрижено Дора и се наведе да погледне пастета във фурната.
Сам Ласкомб потърка тила си.
— Май съм забравил паролата. Никога не съм я използвал. Обикновено драгуните претърсваха брега, когато ние разтоварвахме стоката долу. А когато идваха тук, „Синовете на сатаната“ слизаха на сушата по-нагоре.
— Джак Шелби и без това ще узнае, че лордът се е върнал в Мердрако. Ти просто не искаш да си човекът, който ще му го съобщи пръв, нали?
— Ти би ли го направила?
— Не, не мисля, че имам особено желание — призна неохотно Дора и с трепереща ръка разбърка скаридите. — Не е нужно да се оправдаваш, Сам. Само им кажи, че при нас не е сигурно. Че имаме гости и те трябва да разтоварят стоката другаде. Това е достатъчно.
— Така е, това наистина е най-доброто. Не мога да допусна лордът да се срещне с контрабандистите, особено ако Джак е с тях — промърмори Сам Ласкомб. Внезапно го обзе чувството, че е седнал върху буре с барут.
Една от цепениците в печката падна, като разпръсна куп искри, и Сам Ласкомб потиснато се загледа в пламъците, които жадно поглъщаха дървото. След малко трябваше да прибави още дърва в огъня. Чу удара на големия часовник и нервно се вгледа в настъпващия мрак. Макар да беше предупредил контрабандистите, че не бива да използват залива, той се страхуваше от най-лошото.
Тази вечер няма да свърши добре, каза си мрачно той и обърна поглед към смеещата се компания, насядала около дъбовата маса. Всички се наслаждаваха на чудесната вечеря пред пламтящия огън. Държаха се, сякаш злото не съществуваше.
Позорно е, каза си Сам, защото гостите му бяха истински благородници. Макар да бяха от друга класа и не беше нужно да се държат учтиво, те винаги бяха любезни и мили, а маркизата беше истинска лейди. Тя не забравяше да благодари на Дора за положения труд и никога не повишаваше глас на собствените си слугини. Сам все по-често се улавяше, че мисли за последната маркиза Джакоби, защото лейди Илейн беше също толкова добросърдечна. Сам беше запленен от красотата на Реа. Тази вечер младата жена бе облякла светложълта рокля, украсена с избродирани цветя, и дългата й руса коса падаше на златни вълни, привързани с шарени панделки. А когато меката й усмивка премина в сърдечен смях, Сам се улови, че й завижда за чистата съвест, която я правеше да изглежда толкова невинна. Надяваше се младата лейди да запази завинаги своя невинен поглед и никога да не стане жертва на разочарованията, които бе изживял самият той.
После погледът му се насочи към маркиз Джакоби. Сам беше смаян колко се бе променил младият лорд. Е, все още беше дяволски красив със светлосивите си очи и аристократични черти на лицето, но сега погледът му беше твърд и бдителен, сякаш постоянно беше нащрек за възможен неприятел; а лицето му беше добило бронзов цвят от слънцето и ветровете през дългите години, прекарани по моретата. Данте Лейтън беше станал мъж с чувство за отговорност.
Те наистина са изискани господа, каза си Сам Ласкомб и се вслуша в смеха им. С усмивка забеляза как двете момчета си открадват по някоя хапка от чинията на съседа, докато той не гледа към тях. Братът на маркизата беше красив момък. Каква чест за „Бишъпс Грейв Ин“, да приюти под покрива си наследник на дукска корона. Мистър Марлоу също беше джентълмен и от бдителните му очи не убягваше нищо.
— О, мисис Ласкомб, не биваше да полагате толкова усилия — извика Реа и смаяно изгледа дракона, настанил се върху таблата като на трон.
Сам Ласкомб трябваше да я внесе лично, защото беше много тежка. Всички бяха изненадани, впечатлени, а може би и малко развеселени.
— Чудесна е — продължи Реа. — Прекрасно произведение на кулинарното изкуство.
Дора Ласкомб засия с цялото си лице.
— Радвам се, че ви хареса, милейди — каза тя и хвърли бърз поглед към Данте Лейтън. — Направих го, за да поздравя лорд Джакоби с добре дошъл в Мердрако и в чест на неговото семейство — гласът й прозвуча извинително. Тя размени плах поглед с мъжа си и както Франсис, така и Алистър Марлоу го забелязаха и се учудиха.
Бившият капитан на „Морския дракон“ поклати невярващо глава, изненадан от любезността, която му се оказваше. Той се изправи — другите бързо го последваха — и вдигна чашата си. Погледна Дора Ласкомб право в очите и каза:
— Пия за Дора Ласкомб, която е една много добра дама. Благодаря — после отпи, без да я изпуска от очи.
Дора се изчерви като репичките на таблата. И това се случваше на нея, на една баба!
— Аууу! — прошепна страхопочтително Кони Брейди. Пръстите го сърбяха да докосне чудовището. — Как го направихте, мисис Ласкомб? Гущер ли има отдолу?
— Обзалагам се, че мисис Пийчъм не може да направи подобно нещо — обади се Робин. — Макар че черешовият й сладкиш е най-добрият в цяла Англия — прибави бързо той, за да прояви лоялност към готвачката на Кемъри, даже ако се изложи на риск следващия път да получи най-малкото парче от боровинковата торта.
Хюстън Кърби изпухтя.
— Това наистина е чудесно, Дора Ласкомб — проговори по обичайния си рязък начин той, пристъпвайки смутено от крак на крак.
Грубичките му думи имаха голямо значение за Дора.
— Много ти благодаря, Хюстън — отговори топло тя. Като забеляза усмивката на мъжа си, засия още повече, защото днес й се възхищаваха и обожателят от младите години, който пръв бе събудил страстта й, и мъжът, за когото се бе омъжила и когото обичаше.
Компанията постоя още малко около масата, възхищавайки се на творението на Дора. Неподвижността им и ароматът на ястията събудиха вниманието на котарака. Ямайка решително се придвижи напред, плъзгайки се безшумно покрай многото крака, които затрудняваха пътя му. После скочи на масата, за да грабне една от пържените в масло скариди, които мъчеха обонянието му вече половин час. Ала в миг забрави вкусната хапка, защото на таблата се бе разположило някакво зло животно, което бдеше с яркочервени очи.
Ямайка се изгърби и космите му настръхнаха от ужас. Никога не бе виждал чудовище със зелени люспи.
— Божичко, какво става? — извика Алистър Марлоу, който пръв чу злобното ръмжене. Той хвърли недоверчив поглед към дракона, с който трябваше да вечеря, очаквайки звярът да скочи всеки миг и да плесне с опашка.
— Ямайка! — изкрещя Кони и в следващия миг котаракът стовари лапата си върху муцуната на дракона.
Дора Ласкомб с ужас проследи как резен краставица се залепи за котешката лапа, но ужасеният израз на котарака, който се взря невярващо в увисналото парче, беше още по-впечатляващ.
Гръмкият смях на Сам Ласкомб отекна в помещението. Дора сякаш беше видяла призрак и не можеше да се помръдне. Но котаракът изглеждаше наистина страшен. Той навири опашка, изфуча заплашително, скочи на рамото на Хюстън Кърби и изчезна. Сам Ласкомб се превиваше от смях.
Когато след два часа Данте Лейтън тихо затвори зад себе си вратата, „Бишъпс Грейв Ин“ беше тих и тъмен. Реа спеше дълбоко, скрила лице под разпилените си коси. Синът й не помръдваше в люлката си. Огънят в камината беше догорял, но жаравата все още излъчваше приятна топлина.
Данте Лейтън се запъти към конюшните. Сребърната светлина на звездите му сочеше пътя. След минута влезе в обора и оседла коня си.
Изведе го навън, следван от цвиленето на друг жребец. Данте бързо обърна глава към тъмните прозорци, но никъде не се виждаше светлина. Той скочи безшумно на седлото и подкара коня по каменистия път към Мердрако.
Жребецът изкачи леко склона и скоро пред самотния ездач изникнаха двете тъмни кули. Обади се кукумявка, чу се плясък на крила. После отново настъпи тишина. Данте слезе и ремъците на седлото тихо изскърцаха. Той завърза юздите за един от камъните, разпръснати в двора на някогашния замък, и свали от седлото фенера, който бе взел от обора. Стъпките му бяха безшумни. Спря пред входа на една от кулите, огледа се наоколо и влезе вътре.
Застина за миг в непрогледния мрак и се ослуша. Кратък, рязък шум, искра — и трепкаща светлина огря тясното помещение. Данте тръгна нагоре по тесните стълби, които се извиваха в безкрайна спирала.
Жълтеникавата светлина хвърляше широки, разкривени сенки по стените. Данте внимаваше за всяка своя крачка, защото стъпалата бяха хлъзгави от мръсотията и влагата. Два от трите етажа на кулата бяха пропаднали, но Данте не си даде труд да спре. Той се катереше целенасочено към третия и последен етаж, надявайки се, че е още цял. Старият маркиз винаги настояваше да поддържат стълбата в добро състояние. Но внукът му се тревожеше не само че стълбата може да се срути под тежестта му, а и защото предполагаше, че контрабандистите са използвали кулата, за да дават сигнали.
В Мердрако не бродеше призрак. Данте стигна третия етаж и се огледа. Мрачна усмивка разкриви устните му, като забеляза празните бутилки от ром и захвърлените върху каменната пейка одеяла. Нощите бяха студени и постът се беше топлил, както можеше.
След като огледа внимателно обстановката, Данте излезе от помещението и предпазливо тръгна по тясната пътека на върха на високата каменна стена, единствената, която свързваше двете кули. Изкатери се чак до края на еркера. Оттук се разкриваше цялото крайбрежие.
Ако някой искаше да даде сигнал на кораб в морето, той лесно можеше да го види оттук, помисли си Данте, облегна се на ниската бойница и се взря в непрогледния мрак. Дълбоко под него вълните се разбиваха в скалистия бряг и изпращаха солената си влага в нощта. Данте вдъхна дълбоко аромата на морето, което се бе научил да обича, и в продължение на един дълъг миг сякаш чу плющенето на платната на „Морския дракон“. Закопня за вкуса на солената морска пяна по лицето си, за хлъзгавата палуба под краката си, за скърцането на кораба, когато поемаше нов курс.
Данте разтърси глава. Това беше минало. Сега трябваше да съсредоточи всичките си сили във възстановяването на Мердрако. Той откъсна поглед от морето и се вгледа в тъмните сенки, които хвърляше замъкът. Скоро, много скоро, закле се той, къщата щеше да се освети от хиляди свещи, а вятърът щеше да разнесе надалеч звука на весели човешки гласове.
Когато Данте Лейтън, господар на опустошен замък и на две изоставени кули, се обърна и претърси с поглед брега, той забеляза голяма каменна постройка, тъмна и спокойна в обграждащия я мрак. Сийуик Мейнър беше домът на лейди Бес Сийкомб. Мъжът неволно се запита как ли са се отнесли годините към някогашната му любима. Дали са били благосклонни към нея? Или са разрушили красотата й, която някога го възхищаваше?
Данте продължи да гледа в тази посока и внезапно близо до къщата блесна светлинка. Последва я втора, накрая се появиха три. Данте се усмихна. Това и очакваше. Напрегна очи и забеляза светлина на фенер. Сигналът, който подаде той, беше обратен: три светвания, следвани от две.
Беше забелязал как Сам Ласкомб нервно се вслушва в ударите на стенния часовник. И тъй като това беше първата безлунна нощ след бурната седмица, Данте лесно пресметна, че „Синовете на сатаната“ ще дойдат да разтоварят стоката си на сушата. Лесно беше да се отгатне, че заливът край „Бишъпс Грейв Ин“ — дълбок и без рифове и пясъчни плитчини — често е използван от контрабандистите. Но Данте също така бе пресметнал, че Сам е предупредил бандитите, тази вечер да не слизат на брега под гостилницата. Сам Ласкомб не беше глупак и много добре знаеше, че мъжът под покрива му не само е бивш контрабандист, но и мрази Джак Шелби. Затова нямаше да рискува двамата да се срещнат.
Данте свали фенера и бързо тръгна надолу по виещата се стълба. Щом слезе, загаси фенера и бързо излезе в нощта.
Реа въздъхна сънено, обърна се на една страна и посегна към Данте, но мястото, където обикновено почиваше топлото му тяло, сега беше студено и празно. Тя седна в леглото и огледа тъмната стая.
— Данте? — прошепна Реа. Какво я бе събудило? Опипа шкафчето и запали една свещ. Погледна в люлката и видя, че малкият й син е потънал в дълбок сън. — Желая ти сладки сънища — прошепна нежно тя и грижливо зави раменцата му.
После отметна завивката и скочи от топлото, меко легло. Когато голият й крак докосна студения под, младата жена изкриви лице. Потрепери и се опита да си спомни къде е оставила халата си. Когато най-после го намери, огледа внимателно стаята.
Халатът на Данте беше оставен до нейния, но ботушите, които винаги стояха в долния край на леглото, бяха изчезнали. Реа потърка стъпалата си с надежда да ги затопли и се запита къде ли е отишъл мъжът й. Беше се облякъл, но защо?
Къде можеше да бъде? Тя нахлузи халата си и замислено стегна колана. После нетърпеливо приглади назад дългите си коси.
След малко грабна една свещ и излезе в коридора. Спря за миг пред вратата на стаята, която споделяха Робин и Кони, и я открехна. Двете момчета спяха дълбоко.
Когато стигна до стълбата, големият стенен часовник удари кръгъл час и Реа така се стресна, че едва не изпусна свещта. Беше малко преди зазоряване. Тя се поколеба за миг, не знаейки какво да стори. Понечи да се върне, когато откъм кръчмата долетяха човешки гласове.
С облекчена въздишка Реа забърза надолу по стълбите. Щом се беше събудила, най-добре беше да изпие чаша горещ чай.
Очевидно не съм единствената, която не може да спи, каза си тя и отвори вратата към кръчмата.