Лори Макбейн
Мрак преди зората (7)

Глава шеста

Първата светлина на настъпващия ден се появи над меко издигащите се хълмове на изток, когато каретата с Люсиен Доминик и дъщеря му изтрополи по обградения с кестенови дървета селски път, който водеше към Кемъри, дом на фамилията Доминик от столетия насам.

Голямата къща беше тиха и тъмна, обвита от утринната мъгла. Обитателите й мирно спяха. В странния час на първата светлина между деня и нощта реалността изглеждаше като сън.

Все пак поне една човешка душа се бе изплъзнала от обятията на Морфея. Когато каретата спря със скърцане пред широките стъпала на входния портал, една масивна фигура се втурна насреща й откъм ниските сгради на оборите.

Докато тичаше, мъжът остана без дъх, но успя да изкрещи нарежданията си на лакеите и кочияша, и да повика момчетата от конюшните, които трябваше да посрещнат каретата.

— Ваша Светлост! Ваша Светлост! — извика той и сякаш самозабравил се, изблъска единия от лакеите и сам отвори вратичката на каретата. — Вярно ли е? Моля ви, кажете ми истина ли е? — попита задъхано той и погледна вътре. Отстъпи назад, едва когато високата фигура на дука се появи на вратата.

Без да каже нито дума, дукът помогна на една увита в дебела наметка дама да слезе от каретата. Златните лъчи на изгряващото слънце огряха небето и когато жената вдигна лице към светлината, качулката падна от главата й.

— О, господи! — прошепна едрият мъж и се вгледа в лицето й. — О, небеса! — изхълца той, като видя усмивката й. — Не може да бъде!

— Батърик — промълви Реа и докосна рамото на големия мъж, който ръководеше конюшните на Кемъри много преди раждането й. — Аз съм, Батърик. Върнах се у дома.

Мъжът изхълца и без да се срамува, изтри сълзите от зачервените си бузи.

— О, лейди Реа Клер, ако знаехте какво означава това. Нейна Светлост ще бъде толкова щастлива. Толкова ни липсвахте, на всички. Откакто изчезнахте, нищо не е като по-рано. Аз… просто не мога да повярвам на очите си — прошепна задавено той.

— Благодаря, Батърик — отговори трогнато Реа. — Аз също се радвам да те видя отново. Надявам се, че не си оставил Скайларк да мързелува и да дебелее, докато ме нямаше?

— О, милейди, разбира се, че не — отговори сериозно мъжът. — Малката също усещаше липсата ви, макар че Нейна Светлост всеки ден я упражняваше и я поддържаше във форма — обясни Батърик и гласът му отново прозвуча естествено, когато заговори на любимата си тема: — Естествено, аз бях наясно, че трябва да настоя Нейна Светлост да бъде придружена от някое момче при последната си езда, но — моля за извинение, Ваша Светлост — обърна се той към застаналия наблизо дук, който не бе казал нито дума — нали знаете колко упорита може да бъде понякога съпругата ви. Е, тя падна и дъждът я изненада на открито. Когато се появи, накуцвайки, хванала Скайларк за юздата, Нейна Светлост беше мокра до кости. О, ние, разбира се, я изправихме на крака, само трябваше да й сложим превръзка на коляното. Говоря за кобилата — поясни той на Реа. — Много ми се иска да можех да се погрижа по същия начин и за Нейна Светлост.

— Надявам се, че положението й не се е влошило, след като заминах? — попита остро дукът и тръгна към входната врата, преди да чуе отговора на Батърик.

— Както винаги, Ваша Светлост. Няма промяна.

— Знае ли, че сме се върнали? — попита по-тихо дукът и вдигна поглед към южното крило на къщата.

— Не, Ваша Светлост. Точно както наредихте по пратеника си. Никой от семейството не бива да узнае, че лейди Реа Клер се връща. Вие лично ще им кажете.

— Добре. Ела с мен, Реа — подкани я дукът, без да сваля поглед от тъмните прозорци на южното крило. — Смятам, че има един човек, който копнее да те види.

Батърик остана на мястото си, загледан след младата си господарка, която се изкачваше по стълбите. Беше повече от щастлив, че младата лейди е отново у дома. Но се тревожеше, защото дукът съвсем не изглеждаше толкова щастлив, колкото би трябвало да бъде. Сигурно се тревожи за Нейна Светлост, каза си Батърик и започна да дава нареждания на ратаите от обора, които очевидно смятаха, че могат да си стоят и да зяпат изгрева на слънцето.

Радостната вест за завръщането на Реа се разпространи светкавично сред стените на Кемъри, особено в стаите на прислугата, където икономката побърза да разбуди спящите слугини и лакеи. Скоро цялата къща тръпнеше от радост.

Люсиен Доминик и лейди Реа Клер се изкачиха бавно по широката стълба, посрещнати от току-що запалените свещи в празните коридори.

Двамата прекосиха голямата галерия, където портретите на предците изгледаха с нямо любопитство новодошлите. Реа не устоя на изкушението да погледне стария пират. Можеше да се закълне, че е видяла усмивката му в полумрака. Но когато минаха покрай следващата картина, тя гледаше само напред. При друг случай, може би през някой от следващите дни, тя щеше да я разгледа по-подробно. Но не и днес, не и сега.

Когато застанаха пред двойната врата към покоите на дукесата, Люсиен Доминик се поколеба. Накрая все пак отвори вратата и придружи Реа в затъмненото помещение.

— Чакай ме тук, детето ми — прошепна той. — Мисля, че първо трябва да я подготвя. Тя беше много болна и не искам да я плаша. Щом узнае, че си се върнала жива и здрава в къщи, няма да има нужда от лекари и лекарства. Беше толкова отчаяна, че загуби цялата си воля за живот.

— Ще чакам — проговори меко Реа. — Но не я буди, ако е заспала. Ще остана тук.

— Люсиен? Ти ли си? — повика глас от мрака в близост до големите прозорци.

Бащата и дъщерята се обърнаха стреснато и едва сега забелязаха, че дългите кадифени завеси са вдигнати. На ниската рамка на прозореца се бе свила жена в утринна роба.

— Рина? Защо не си в леглото? Не бива да седиш тук, когато дори не е запален огън в камината. Мога да се обзаложа, че пак си забравила пантофите. Не искам да настинеш, скъпа — укори я загрижено Люсиен и забърза към нея.

— Говориш също като Роули, която непрекъснато ме мъмри за нещо — отговори дрезгаво дукесата, която очевидно страдаше от бронхит. — Седя тук и наблюдавам изгрева на слънцето. Мисля, че ще се изясни. Приятно ли беше пътуването до Бат? Смятам, че Батърик трябваше да те придружи. Той има най-доброто око по отношение на конете. Радвам се, че се върна. Липсваше ми — изговори на един дъх дукесата и протегна ръка към мъжа си.

— По-добре ли си? — усмихна се той, пое студената й десница и застана така, че тя да не вижда вратата.

— Добре съм. Както чуваш, гласът ми се върна — отговори с лека усмивка тя, но скоро се закашля. — Кой влезе с теб? Чух те да шепнеш. Ако си ти, Роули, знай, че днес ти ще изпиеш специалното лекарство на мисис Тейлър — продължи по-високо дукесата, но тъй като не последва обичайната дръзка забележка от страна на Роули, тя смръщи чело, присви очи и се опита да различи нещо в мрака. — Роули?

Люсиен Доминик отстъпи настрана; помещението се освети от бледа ивица светлина, която падна точно върху увитата в наметка фигура, която бавно се приближаваше.

— Мамо?

Дукесата на Кемъри сякаш се бе превърнала в камък.

— Реа. — Устните й оформиха името на дъщерята, но от гърлото й не излезе нито звук.

Реа Клер коленичи пред майка си, притисна лице в гърдите й и усети как майчините ръце се сключиха около нея и здраво я обгърнаха. Ръцете на Сабрина Доминик потрепериха, помилваха златните къдрици, после обхванаха брадичката на младата жена и вдигнаха лицето й, за да погледнат във виолетовите очи, които бяха също като нейните.

— Милото ми дете, сладката ми Реа Клер — прошепна тя и гласът й пресекна от напиращите сълзи. Очите й невярващо се взираха в чудното видение.

Люсиен Доминик отстъпи назад и остави двете жени насаме. Като погледна сгушените една до друга глави, първата толкова тъмна, втората със златни къдрици, и двете толкова мили и обичани, картината се размаза пред очите му. Не усещаше умора, макар че бе изминал дълъг път, по-скоро се намираше в повишено състояние на духа, неизпитвано повече от година, откак бе започнал този страшен кошмар. И когато зората просия в прозорците, той почувства, че мракът и тъмнината, които бяха станали неотменна част от живота в Кемъри след отвличането на Реа Клер, окончателно са си отишли.

Сабрина Доминик погледна мъжа си над главата на Реа и очите им се срещнаха. Не бяха нужни думи. Дъщеря им се бе върнала и за момента това беше всичко, което имаше значение. По-късно щяха да имат време за безбройните въпроси и отговори.

Мирът скоро бе нарушен от нетърпеливо почукване по вратата. Дукът извика: „Влез!“ и в стаята се появи едра жена с навъсено лице. Когато забеляза фигурите на двете жени до прозореца, тя спря като вкаменена.

— Трябваше да се уверя със собствените си очи. Лейди Реа Клер! Винаги съм казвала, че някой недалечен ден ще се върнете при нас — заяви жената, сякаш беше най-естественото нещо на света да намери Реа до майка й. — Май ще трябва да донеса специалното лекарство на мисис Тейлър — добави тя и за първи път, откакто Реа я познаваше — а това означаваше, откак се бе родила — посивялата прислужница грейна в усмивка. Това я направи почти красива.

— Нейна Светлост отново ще придобие малко цвят по бузите си, след като видя лицето ви, милейди — добави с нарастващо смущение жената, докато очите й смаяно оглеждаха прекрасната фигура на Реа, чиято наметка се бе свлякла от раменете и разкриваше дълбокото деколте на роклята. — Изглеждате толкова хубава, че чак не ми се вярва. А като идвах насам, си мислех, че ще се наложи да ви сложа в леглото и да ви дам лекарство, най-добре голяма доза от специалното…

— Лекарство на мисис Тейлър — завърши изречението Реа. — Здравей, Роули — усмихна се весело тя.

— Милейди — отговори с широка усмивка прислужницата. — Е, цялата къща е полудяла от радост, Ваша Светлост — обърна се тя към дука, сякаш той лично бе предизвикал бъркотията. — Като гледам как са се побъркали слугините, мисля, че е Свети Михаил. Бедната мисис Пийчъм май няма да има нужда от помощ при готвенето. Това ми напомня какво исках да попитам, Ваша Светлост. Желаете ли първо закуска, или предпочитате да си полегнете? Сигурно сте уморени от пътуването. Все пак сте имали дълъг път — прибави с усмивка Роули.

— Не мога да заспя сега, татко — обади се Реа, продължавайки да стиска ръката на майка си. — Много искам да видя всички.

— А аз съм гладна, за първи път от много, много месеци — призна дукесата.

Реа Клер вдигна очи към майка си и едва сега забеляза колко е отслабнала. Тъмните й коси висяха до бедрата и тя изглеждаше толкова крехка, че Реа веднага разбра колко много е изтощила здравето на родителите й изминалата тъжна година.

— Ох, това се отразява добре на старото ми сърце. Колко е хубаво, че казвате подобно нещо, Ваша Светлост — въздъхна Роули и Реа с усмивка забеляза как прислужницата доволно потрива ръце.

— Кажи на мисис Пийчъм и Мейсън, че ще закусим тук. Аз ще повикам Франсис и Робин. Роули, ти ще се погрижиш никой да не ни смущава, поне през следващия половин час.

— Разбира се, Ваша Светлост — отговори Роули и се закле, че никой няма да пристъпи прага на вратата. — Не вярвам, че Мейсън някога ще бъде отново същият, сър, ако ми позволите тази забележка. Да види как Ваша Светлост влиза в къщата, без той да го посрещне и поздрави, както повелява дългът му! Старото му сърце направо ще се пръсне. Той малко недочува, ако питате мен — промърмори Роули и излезе от стаята.

— Седни при мен, Реа, и дай да те разгледам — каза дукесата. Усещаше, че никога няма да се умори да гледа любимата си дъщеря, и се запита колко ли пъти през изминалата година бе мечтала за този миг. — Роули е права, миличка. Никога не съм те виждала толкова красива. Нали, Люсиен? След всичко, което чух от Алис, очаквах да те видя кожа и кости — продължи тъжно тя. Примираше от болка, като си помислеше какво е изтърпяла дъщеря й по време на пътуването.

— Татко ми разказа, че сте прибрали Алис да живее в Кемъри. Благодаря ти, мамо — прошепна Реа и си спомни как се бе сприятелила с момичето, докато двете споделяха страданията си по време на плаването към колониите.

— Това беше най-малкото, което можех да направя за бедното дете. Ако не беше тя, нямаше да узнаем, че си още жива, нито че са те отвели в колониите. За нас беше облекчение да чуем дори за мъките, които си изживяла, защото това означаваше, че си жива. Тя ни разказа, че сте се сприятелили и ти си споделила с нея много неща за Кемъри и семейството. Когато я доведоха тук, беше страшно уплашена. Междувременно е свикнала с Кемъри и много обича семейството ни. Не ми даде сърце да я изпратя обратно в Лондон. Тя си няма никого, а тук имаме достатъчно място — обясни дукесата, опитвайки се напразно да прикрие съчувствието и доброто си сърце.

— Още помня как се чудех защо ми задава толкова въпроси за Кемъри, но после проумях, че спомените ме опазиха жива. Те ме утешаваха, когато мръзнех и гладувах, когато ме беше страх, че никога вече няма да видя семейството си — призна Реа и очите й се насълзиха.

— Алис наистина свикна с нас. Освен това открих, че има дарба да лекува, и Роули я взе под крилото си. Алис знае, че домът й е тук.

— Обещах да купя нужните документи, които доказват произхода й, разбира се, ако ми се удадеше да се върна в Кемъри — каза Реа, изпълнена с благодарност, че родителите й са проявили доброта и са приели сирачето в дома си.

— Е. — усмихна се дукесата, оглеждайки внимателно дъщеря си, — сега трябва да ми разкажеш всичко. Искам да зная как… — Тя не можа да продължи, защото през главата й профуча изненадваща мисъл. Виолетовите очи на Сабрина Доминик се втренчиха обвиняващо в мъжа, който се бе облегнал на дивана. — Люсиен? Как узна за връщането на Реа Клер? Ти изобщо не си бил в Бат, нали? Излъгал си ме.

Дукът въздъхна. Знаеше си, че рано или късно ще чуе този въпрос.

— Не, скъпа, не съм бил в Бат. Бях в Лондон. И преди да продължиш с обвиненията — повиши глас той, — ще ти кажа, че не знаех за завръщането на Реа, а само получих вест, че в пристанището на Лондон е влязъл корабът, за който се предполагаше, че е отвел Реа в колониите. Сигурно помниш, че бях наел хора, които да ме осведомяват. Ти беше болна и тъй като не знаех дали Реа наистина е на борда, предпочетох да не ти вдъхвам напразни надежди, защото разочарованието щеше да бъде много страшно — обясни убедително Люсиен Доминик, макар че бе подготвен за възражения. Сабрина никак не обичаше да я глезят.

Този път дукесата изненада съпруга си, защото се усмихна и каза:

— Не мога да ти се сърдя. Ти винаги си бил загрижен за мен. Освен това, само щях да те задържа. Ти ми обеща да доведеш Реа в къщи и удържа на думата си. Благодаря ти, скъпи. Не можеше да ми направиш по-хубав подарък.

Люсиен Доминик беше дълбоко трогнат, макар да се тревожеше от мисълта, че Сабрина все още не знае цялата история.

— А сега ми разкажи как стана така, че се върна в Англия със същия кораб, с който напусна Чарлзтаун. И защо пътуването трая толкова дълго? Получихме вест от нашия човек в Чарлзтаун, че някаква жена е разпространявала невероятни слухове. Сигурно е излъгала. А какво стана с капитана? Как му беше името, Люсиен? — Въпросите на дукесата бързо се приближаваха към най-важното.

— Данте Лейтън, мамо — отговори Реа.

— Точно така. Пират, нали? Надявам се, че вече е заключен на сигурно място в Нюгейт.

— Той нямаше нищо общо с отвличането ми от Кемъри — възрази Реа и се разтревожи, че майка й ще предпочете да види Данте на бесилката, вместо да го посрещне в дома си.

— Знам това. Предполагам, че баща ти ти е разказал всичко — отговори колебливо дукесата и попита с поглед мъжа си.

Реа кимна, макар все още да не можеше да повярва, че отвличането й е било част от отвратителен акт на отмъщение. Зад всичко стоеше братовчедката на баща й, лейди Катрин Андерс, която преди повече от двадесет години бе избягала от Англия с близнака си Пърси. Тя се беше върнала, за да накаже най-омразния си неприятел. — Люсиен Доминик. Защото приписваше на него вината за нещастието, което я бе сполетяло, между другото и за преждевременната смърт на Пърси във Венеция.

В крайна сметка планът й се беше провалил, но преди това бе предизвикал трагедия в Кемъри и бе коствал живота на един възрастен мъж, единственото престъпление на когото беше, че е познал лейди Кейт, която известно време бе живяла в Кемъри с Пърси.

— Сигурно е било ужасно за вас да четете стиховете, в които ви е тормозела с отсъствието ми. А и после, когато ви е изпратила къдрица от косата ми и пръстен, за да докаже, че наистина съм в ръцете й. И накрая се е опитала да те убие, татко — промълви Реа, защото баща й не беше премълчал и ужасната нощ, когато Кейт бе дошла в Кемъри.

— Това е минало — намеси се твърдо дукесата. — Кейт вече няма да ни причинява зло. А сега, когато ти се прибра благополучно в къщи, опитът й да разруши семейството ни окончателно се провали. Нека забравим станалото. То принадлежи на миналото. Щом си узнала от баща си всичко за скритите причини на отвличането, вече нямаме основания да говорим за това. — Тя бе прекарала дълги, болезнени часове в размисъл за Кейт и за лудостта й, която едва не унищожи семейството им.

— Ти все още не си отговорил на въпросите ми по отношение на Данте Лейтън — продължи дукесата и изгледа поред дъщеря си и мъжа си.

И двамата мълчаха. Нито дукът, нито Реа знаеха как да започнат.

— Има нещо, което не разбирам, и то е, че властите не се обърнаха към нас. Все пак този тип трябва да отговаря за извършеното. Срещу него е повдигнато обвинение в отвличането на Реа от Чарлзтаун.

— Боя се, че нещата не са толкова прости, колкото смятахме ние. Има и други… обстоятелства, които би трябвало да вземем предвид. — Дукът се чувстваше неловко, защото всъщност нямаше желание да защитава Данте Лейтън.

— Какво искаш да кажеш, Люсиен? Какво още трябва да узная за Данте Лейтън? — попита направо дукесата.

— Всички обвинения срещу него са оттеглени.

— Какво?

— Така е. Аз също се изненадах да го чуя — отговори дукът, неспособен да скрие горчивината си.

— Мамо — намеси се Реа и хвърли умоляващ поглед към баща си, — отчасти причината да снемат обвиненията от Данте бяха и моите показания. Когато се скрих на борда на „Морския дракон“ в Чарлзтаун, бях много болна. Макар че исках да напусна кораба още в пристанището, не ми остана друг избор, освен да отплавам с него.

— Тогава не разбирам как онзи тип все още е на свобода, щом те е принудил да тръгнеш с него.

— Когато стигнахме Антигуа, аз вече бях готова да остана доброволно на кораба — обясни Реа и бузите й поруменяха. — Обичам Данте Лейтън, мамо.

Очевидно дукесата изобщо не бе очаквала да чуе подобно нещо. Тя се стресна, но все пак не се изплаши особено, поне докато не вдигна поглед към Люсиен, чието лице бе побледняло и измъчено.

— Какво по-точно искаш да ми съобщиш? — попита бавно тя, защото предчувстваше, че ще чуе още много неща, които никак няма да й харесат.

— Мамо, опитай се да разбереш, моля те. Аз обичам Данте. Ти също ще го харесаш, когато го видиш.

— Тук ли е той? — попита смаяно дукесата и погледна към вратата, сякаш капитанът я дебнеше от някой ъгъл.

— Не, той остана в Лондон, за да уреди някои работи. Екипажът на „Морския дракон“ ще бъде разпуснат, освен това трябва да разделят съкровището — обясни Реа, сякаш това беше най-простото нещо на света. — След това Данте ще дойде тук.

За момент майката затвори очи.

— Има нещо, което не разбирам — промълви след малко тя, отвори широко очи и се обърна към мъжа си: — Има още, нали? Не мога да си представя, че ти, Люсиен, си приел този мъж, без да е имало основателна причина. Кажи ми я.

— Повярвай ми, Рина, не съм се примирил с него, нито го приемам — отвърна раздразнено дукът. — Просто за сега се подчинявам на желанията на дъщеря ни.

— Мамо, Данте е мой съпруг — поясни кратко Реа.

За миг дукесата загуби ума и дума.

— Люсиен?

— Боя се, че това е истината, скъпа — отговори рязко дукът, който не беше в състояние да скрие недоволството си.

— Обаче… Това не е законно.

— Венчали са се на Западноиндийските острови. В църква. Както изглежда, всичко е легално и в рамките на закона. Твоят зет Данте Лейтън се е погрижил за това — прибави с новосъбудило се възмущение той.

— И ти го прие! Защо? — прошепна невярващо дукесата, която не можеше да повярва, че дъщеря й наистина е омъжена и Люсиен ще приеме този неравен брак. Реа Клер, съпруга на недодялан, зле възпитан морски капитан? Макар дъщеря й да бе казала, че го обича, майката не можеше да повярва в думите й. — Реа, защо? Нищо не разбирам.

— Съжалявам, мамо. Не искам да те гневя, но се опитай да ме разбереш. Щом се запознаеш с Данте, ще разбереш защо се влюбих в него, сигурна съм. Татко мисли, че той ме е прелъстил, но това не е вярно. Истината е, че се влюбих в него в първия миг, в който го видях. Данте не е в състояние да ми стори зло. Освен това, ако той не бе настоял да остана на борда на „Морския дракон“, вече нямаше да съм между живите. Стюардът на кораба ме излекува.

— Фактът, че си се венчала за този негодник, ме натъжава безкрайно, скъпа. Този тип сигурно ламти за зестрата ти. Е, ако си мисли, че ще получи и стотинка от нас, дълбоко се лъже — изфуча дукесата.

— В началото той изобщо не повярва, че съм дъщеря на дук и дукеса Кемъри, мамо. Данте не иска зестра. Той има достатъчно пари. Няма да вземе нищо от семейството ни — отговори с известна гордост Реа.

— За мен е очевидно, че този мъж коварно се е възползвал от дъщеря ни. Ти запозна ли се с него, Люсиен? И ако да, защо го остави жив? — попита сърдито дукесата и се смая, когато мъжът й кимна.

— Да, видях го, видях и по-голямата част от екипажа на „Морския дракон“. А ако се тревожиш, че почтените хора ще смръщят нос, като чуят името му, забрави го. Той е маркиз Джакоби. Няма съмнение, че именно това е повлияло на властите. Странно е, но аз познавам дори дядо му.

— Наистина ли? Е, аз също познавам баба ти, но това не означава, че заради това бих обикнала братовчедка ти Кейт или че тя би притежавала малко повече сила на характера въз основа на това роднинство — изкрещя дукесата с пламтящи от гняв бузи.

— О, почти щях да забравя — припомни си дукът. — Един шотландец от екипажа на морския дракон ме помоли да те поздравя най-сърдечно.

— Как така? — смая се окончателно дукесата.

— Изглежда, че този шотландец се е бил редом с дядо ти в битката при Кулодън. Твърди, че помни и теб, и леля Мери. Помоли да те поздравя — обясни дукът, който не устоя на изкушението да я подразни. — Морякът заяви със законна гордост, че за него е било чест да защити една Макденъвел.

За момент дукесата загуби дар слово и това даде възможност на дука да прибави:

— Сериозно, аз се запознах с няколко интересни личности от екипажа на „Морския дракон“. Изглежда дъщеря ни им е направила страхотно впечатление.

— Е, поне що се отнася до оня Данте Лейтън, това наистина е така. Нима искаш от мен да повярвам, че този мъж някой прекрасен ден ще се яви пред вратите на Кемъри? — попита Сабрина и хвърли мрачен поглед към двете мълчаливи фигури. — Все още не мога да повярвам, че си оставил така нещата, Люсиен. Има още нещо, което не сте ми казали, права ли съм?

— Аз не приех женитбата на Реа, скъпа, но в момента не мога да сторя нищо, за да я освободя. Дъщеря ни твърди, че обича онзи мъж, а той ясно и открито ми заяви, че ако го убия, детето ми ще ме намрази завинаги — и аз няма да го направя — прибави дукът, все още засегнат от дързостта на Данте. — Той се постара любезно да ми обясни, че е пощадил живота ми поради една-единствена причина — защото съм баща на Реа. Само затова отказа да се дуелираме. Очевидно има високо мнение за себе си и това е едно от добрите му качества.

Сабрина Доминик затвори очи.

— Божичко, каква дързост! Ужасно съм изненадана от самообладанието ти, Люсиен. На твое място надали щях да се въздържа, ако застанех срещу него.

— Аз също трябваше да положа голямо усилие. Бях твърдо решен да видя Реа вдовица още до края на вечерта — призна Люсиен Доминик. — Не го убих само от уважение към чувствата й. Бедното дете е преживяло достатъчно страдания.

Когато погледна дъщеря си, дукесата разбра, че е била права — имаше нещо, което не бяха й казали. Трябваше да изчака и последното разкритие.

— Мамо — промълви тихо Реа, — аз чакам дете от него.

Дукеса Кемъри изгледа безпомощно дъщеря си и побледня като платно. Очите й се напълниха със сълзи.

— Какво ти е, мамо? — попита загрижено Реа. Не биваше да създават толкова вълнения наведнъж. — Лошо ли ти е?

Сабрина Доминик поклати глава. Тя погледна дъщеря си право в очите и простря ръце към нея.

— Милото ми дете, най-обичаното от всички! Толкова се радвам, че си отново у дома. Въпреки това имам чувството, че съм благословена и прокълната едновременно. Трябва да ми дадеш време, за да разбера случилото се — прошепна едва чуто дукесата.

— Зная, мамо — отговори Реа и скри лице в косите й. — Беше ме страх да се върна в Кемъри. Мислех, че ще ме намерите много променена, че трудно ще признаете брака ми. Смятах, че няма да ме обичате както по-рано и че…

— О, миличка, никога не се страхувай, че ще ти обърнем гръб. Винаги ще те обичаме, все едно какво се е случило. Винаги ще ти помагаме — увери я през сълзи дукесата и си спомни как бе държала Реа в обятията си, когато тя бе още малко момиченце, и я бе утешавала.

Над главата на Реа двамата родители си размениха загрижени погледи. Трябваше да преодолеят много неща, за да заживеят отново като семейство. И ако това означаваше да приемат Данте Лейтън за свой зет, те щяха да го понесат.