Лори Макбейн
Мрак преди зората (13)

Глава дванадесета

Сийуик Мейнър се намираше на едно възвишение край морето. Къщата не беше кой знае каква, но притежаваше известен чар със сивите си стени и покрива от каменни плочи. Когато грееше слънце, високите прозорци, изписани с гербове, светеха във всички цветове на дъгата, а градината, която се намираше пред източното крило на къщата, цъфтеше. Но това бяха единствените цветни точки сред всеобщата унила сивота.

По пасищата зад конюшните и другите стопански сгради пасяха диви животни, а от другата страна на меко изкачващите се хълмове се намираше селото Мерли.

Западно от него, зад гората от буки и кестени, която трябваше да защитава Сийуик от ледените морски ветрове, към хоризонта се издигаха тъмните кули на Мердрако, но само когато крайбрежието не беше забулено от мъгла.

Тези кули, видими или не, лейди Бес Сийкомб, господарката на Сийуик Мейнър, не можеше да забрави никога. Даже когато ги скриваше гъста мъгла, тя знаеше, че са там — вечен белег и предупреждение, че Мердрако все още съществуваше, макар че господарят му бе избягал.

Лейди Бес не можеше да се възхити истински на златното великолепие на залеза, защото той само й напомняше, че скоро ще падне мрак. А нощта щеше да бъде безлунна.

— По дяволите! — изсъска тя, отдръпна се от прозореца и погледът й спря върху одърпаните завеси от тежко кадифе с цвят на бургундско. С повторно проклятие жената дръпна завесите и закри великолепната гледка към морето, където слънцето потъваше в блещукащите вълни като огнено кълбо.

Лейди Бес си наля още една чаша шери и небрежно пусна кристалната гарафа върху полирания плот на масата. После бързо опразни чашата. Трябваше да събере смелост за онова, което щеше да извърши през тази безлунна нощ.

— О, небеса! Как ли ще се справя? — прошепна тя и когато остави чашата на масата, ръката й, отрупана с пръстени със скъпоценни камъни, потрепери. — Няма да мога. — Пръстите й нервно забарабаниха по перваза на камината.

— Това е лудост. — После вдигна поглед и сърдито изгледа портрета на мъжа си, който висеше над камината. — Колко жалко, че беше такъв глупак — промърмори тя и погледна мъжа на портрета с нарастващо възмущение. Макар че беше починал преди две години, той не преставаше да я нервира. — А аз бях още по-голяма глупачка, защото се ожених за теб, сър Хари Сийкомб. Но кой можеше да знае, че имаш дългове и изобщо не разбираш от сделки? На всичкото отгоре вложи куп пари в проклетата плантация в Западна Индия! Ама че нещастие, нали, Хари?

Ала мъжът от портрета не отговори. Само я изгледа с бледосините си очи, безизразно, почти недоумяващо, както я гледаше и когато беше още жив.

— Ловни кучета и коне, това беше единственото, от което имаше понятие и за което се грижеше, Хари — продължи да изплаква мъката си лейди Бес. — Как посмя да се ожениш за мен с тези фалшиви обещания? Не че те обвинявам, скъпи, тогава бях красива, нали? — Тя погледна отражението си в едно от големите стенни огледала и си каза, че фигурата й все още е стройна, макар че е родила две деца. Но цветът по бузите й беше увехнал, освен това смяташе, че е отслабнала, особено докато разглеждаше деколтето си и все още твърдата, парфюмирана плът, която надничаше изкусително иззад дантелите на корсета.

— Ти ме измами, Хари. Не само, че имаше проблеми и ядове с парите, но дори не беше добър любовник. Във всеки случай не можеше да се мериш с… — Думите й заглъхнаха и тя с въздишка обърна гръб на портрета и на отражението си в огледалото. И двете будеха в сърцето й твърде мъчителни спомени за времето, когато беше с петнадесет години по-млада и извърши най-голямата грешка в живота си.

— Мамо? — прозвуча младежки глас. — Мамо, къде си? — Гласът на момичето пресекваше от страх.

— В салона, Ан — отговори раздразнено лейди Бес, която не беше в състояние толкова бързо да се откъсне от мечтанията си. Действителността беше обезкуражаваща и не предлагаше възможности за бягство.

— Защо седиш на тъмно? — попита момичето. Макар и само на петнадесет години, Ан Сийкомб беше прекрасна девойка. Освен това, смайващо приличаше на майка си. — Да запаля ли свещите?

— Недей, не си струва. Няма да остана дълго тук, миличка.

— Да кажа ли на Джени да запали огън? Все още е хладно след залез-слънце — предложи момичето и припомни на майка си настъпващата нощ и всичко, което щеше да последва мрака.

— Не, тя си има достатъчно работа да помага на майка си в кухнята. Освен това не искам да се знае, че сме будни — отговори лейди Бес, повече на себе си, отколкото на дъщеря си.

Учудването на Ан се превърна в потиснатост, когато разбра какво иска да каже майка й.

— Забравих. Тази вечер няма луна, нали, мамо?

— Какво искаш да кажеш, дете?

— О, мамо, не се прави, че не разбираш! Освен това вече не съм дете. На моята възраст Люси Уайдънс вече беше омъжена и имаше бебе.

— Люси Уайдънс трябва да се радва, че успя да пристъпи прага на църквата, след като беше толкова надебеляла. А и тя е просто селско момиче, не една Сийкомб.

— Не виждам какво значение има името, след като ние се изхранваме не по-малко трудно от най-бедния селски жител — отговори замислено Ан. — Знам, че само поради тази причина разрешаваш на контрабандистите да използват конете ни. Ако татко беше жив, щеше да получи удар, като ги види как мъкнат на гърба си бъчви с бренди. Той никога нямаше да позволи подобно нещо.

Лейди Бес понечи да каже нещо, да отхвърли обвинението, но премълча. Нямаше смисъл да лъже, особено след като бе взела решение да промени нещата.

— Баща ти, добричката ми, би продал душата си за бъчва френски коняк, освободено от мито. Но тази нощ ще спи в мир, защото няма да позволя на контрабандистите да вземат конете ни. Вместо това ще отведа няколко на съботния пазар в Уестли Ебът и ще ги продам. — Лейди Бес говореше уверено, макар че вътрешно трепереше.

— О, мамо, не можеш да направиш това! Забрави ли какво стана миналата година с имота на семейство Уебър? Чарлз каза, че са го направили контрабандистите, защото Уебър отказал да им даде конете си.

— Колко пъти казвам на теб и на Чарлз да не слушате селските клюки? — отвърна рязко лейди Бес, защото не обичаше да й напомнят този случай. — Брат ти не знае какво говори. Освен това, никой не би се осмелил да се появи в Сийуик Мейнър. Какво си мислят те, кои сме ние? Обикновени селяни, които лесно се плашат? — изсъска презрително лейди Бес и се постара да скрие страха си. — Ако все пак съм научила нещо от баща ти, това е стрелбата. Мога да заредя пистолет и да дам изстрел по-добре от всеки мъж. Нека само се опитат да хвърлят някоя факла по Сийуик Мейнър.

— Надявам се, че постъпваш правилно, мамо. — Погледът на Ан докосна избледнелите завеси и девойката неволно се запита дали майка й наистина ще успее да се справи с натрапниците.

— Разбира се, че съм права — отговори лейди Бес и се опита да се усмихне. — А сега върви и предай на мисис Бикъм, че е време да приготви яденето. Днес ще вечеряме малко по-рано от обикновено. — Трябваше да се погрижи всички да са в леглата, когато пристигнат среднощните посетители.

— Мамо?

— Какво има още, Ан? — изфуча лейди Бес. Въпреки двете чаши шери нервите й бяха опънати до скъсване.

— Мисля, че на вратата се позвъни.

— Глупости. Кой би дошъл в такъв час?

Ала само след минута в стаята влезе Бикъм — портиер, кочияш, градинар и пазач на дивеча — и с достойнство обяви:

— Дошли са двама джентълмени, които желаят да говорят с вас, милейди.

— Как се казват, Бикъм?

— Капитан сър Морган Лойд и лейтенант Хендли, милейди. Да предам ли, че ще ги приемете? — попита мъжът и с неодобрение забеляза, че свещите не са запалени.

— О, само след минутка — отговори лейди Бес. Когато старият и почтен портиер, който живееше от половин век в Сийуик Мейнър и бе посрещнал лейди Бес като млада булка, затвори вратата след себе си, тя изтича до писалището си, порови малко в чекмеджето и протегна ръка към дъщеря си.

— Ето, запали няколко свещи.

— Смятах, че не искаш…

— О, Ан, моля те, не задавай въпроси точно сега — изсъска лейди Бес. — По дяволите! Какво искат по това време? И кой е този сър Морган Лойд? Името ми звучи познато. Дали не сме се срещали? Хендли ми е ясен.

— Не, мамо, не мисля, че познаваме човек на име Морган Лойд — отговори момичето, заето да пали свещите.

— По дяволите! Точно тази нощ ли трябваше да дойдат? Ако усетят нещо, тежко ни и горко — изплака лейди Бес и си припомни съдбите на много нещастници, заподозрени, че са съучастници на контрабандистите. — Божичко, само това ми липсваше — двама кралски офицери да дойдат на чай!

Тя зае място на дивана, разпростря грижливо полите си, за да прикрие петното на дамаската и нареди на дъщеря си:

— А сега върви, мила. Кажи на Бикъм, че ги моля да заповядат.

— Мамо, тези мъже не идват да те арестуват, нали?

Лейди Бес се покашля. До момента, в който дъщерята я произнесе на глас, тази мисъл въобще не й бе хрумнала.

— Разбира се, че не — изсъска тя, после разтревожено изгледа дантелите по роклята си, които също бяха контрабандна стока. — Направи, каквото ти казах! Гостите не бива да чакат. Не искам да се твърди, че лейди Сийкомб има лоши маниери.

— Разбира се, мамо. — Ан забърза през входното антре, извика нещо на стария портиер, който надали я чу, и се осмели да хвърли плах поглед към необикновените посетители. Ала още в същия момент си пожела да не го е правила. Никога не бе виждала толкова сериозен и строг мъж като по-едрия и по-възрастния от двамата офицери.

Внезапно девойката се зарадва, че майка й я бе изпратила навън. В същото време я съжали, че трябва да се изправи сама срещу двамата мъже и да им наговори куп лъжи.

Лейди Бес Сийкомб си помисли същото, когато посетителите влязоха и очите й срещнаха стоманения поглед на по-възрастния офицер.

— Джентълмени, моля, заповядайте — предложи учтиво тя и успя дори да се усмихне за поздрав. Нещо в едрия офицер й се стори странно познато. Без съмнение, той изглеждаше много добре, но сините му очи бяха студени и изпълнени с пренебрежение, а устните му бяха стиснати в тънка гневна линия. За разлика от подчинения си, този офицер не беше глупак и имаше силна воля.

— Не сме дошли при вас, за да се забавляваме, мадам — отговори сериозно сър Морган Лойд и прямотата му потвърди опасенията на лейди Бес.

— Така ли, сър? — гласът й прозвуча ледено. — Е, когато ми съобщиха, че са дошли двама офицери и желаят да говорят с мен, аз сметнах, че някои от кравите ми пак са избягали и скитат из околността. Но тъй като кравите не могат да плуват, сигурно съм разбрала погрешно. — Тя срещна погледа на сър Морган Лойд с нахално високомерие. — Или флотата е поела доенето на кравите?

В сините очи нямаше нито една весела искра. Нито Данте Лейтън, нито Реа щяха да познаят мъжа, който само преди няколко месеца бе пил за тяхно здраве. Сър Морган Лойд беше напълно преобразен.

— Все още не съм се представил.

— О? — произнесе дукесата с тон, който подсказваше, че дори не е забелязала това.

— Мадам, аз съм офицерът с най-висок ранг в тази област и като такъв съм снабден с пълния авторитет и с всички пълномощия, по поръчение на Адмиралтейството, митническите власти и Негово Величество крал Джордж, лично да наказвам всички престъпления, извършени като следствие от контрабандата на стоки, която е нелегална и извън закона. Затова желая да предупредя вас, както и всички останали в тази община. Смятам да прочистя крайбрежната ивица от контрабандистите и да сложа край на мръсния им занаят.

Макар че беше информиран за намеренията на сър Морган Лойд, лейтенант Хендли се изплаши не по-малко от лейди Бес.

— Впечатлена съм — промърмори жената. Този мъж беше наистина необикновен. Такъв и трябваше да бъде, след като разполагаше с толкова власт. — А вие, лейтенант, присъединявате ли се към капитана? — Всъщност, лейтенант Хендли не я интересуваше, защото беше прекалено смирен, угодлив и почтителен. Тя открай време не понасяше покорните. Твърде често зад подобно поведение се криеше лош характер или подмазване.

— Разбира се, милейди. Уверих сър Морган в пълната си поддръжка. Мога само да се надявам, че ще му бъда поне малко от помощ.

От вниманието на лейди Бес не убягна отвратеният израз по лицето на сър Морган Лойд. Сигурно вече се бе уверил в лицемерната покорност на лейтенанта.

— Но, капитане — попита лейди Бес, — какво общо има вашата задача с мен? Аз съм вдовица, която издържа и възпитава две деца. Едва ли съм в състояние да… Как се казваше? — Тя се престори, че размисля. — Ах, да — да кръстосам шпага с вас.

— Тепърва ще се реши дали сте в състояние или не, мадам. Но аз мисля и за хората, които се страхуват от контрабандистите — обясни сър Морган.

— Или казано с други думи, сър: вие ще бъдете благосклонен към доносниците?

— Не бих се изразил така, но всяка жена и всеки мъж, които ми дадат сведения, ще окажат голяма услуга на Короната. Така ще спасят живота си.

— Е, аз не бих го казала по този начин. Защото съм уверена, че това означава сигурна смърт. Ала тъй като аз не знам нищо за бандата, не разбирам какво ме засяга всичко това.

— Тогава простете, че пропилях ценното ви време, мадам — промърмори сър Морган.

Презрението в гласа му улучи лейди Бес като удар с камшик.

— Няма нищо, капитане. Мога ли да предложа на господата по едно бренди? Или предпочитате чаша чай? — попита учтиво лейди Сийкомб. Лицето й смутено поруменя, когато погледът на капитана се насочи към бутилката бренди и после се закова върху лицето й.

— Не, благодаря ви, мадам. Имам още работа — отклони поканата сър Морган.

По някаква странна причина лейди Бес възприе отговора му като укор.

— Не биваше да ви моля да останете, капитан Лойд — промълви тя и се надигна, за да се сбогува. — Виждам, че излишно ви задържам.

Сър Морган също се надигна. Лейди Бес забеляза, че от зоркия му поглед не бяха убягнали нито петното на дамаската, нито избелелите тапети и износените завеси. Със сигурност бе забелязал ронещата се мазилка и светлото петно на стената, където бе висяла картината, продадена, за да платят на месаря.

— Сигурно ви предстои дълъг път? — осведоми се тя, опитвайки се да отклони вниманието на капитана от бедняшкия си салон.

Този път лейтенант Хендли не можа да се удържи и отчаяно въздъхна.

— Боя се, че да, милейди. Макар да осведомих сър Морган, че Мердрако е изоставен, той настоява да види замъка. А оттам ще се върнем в Уестли Ебът. Надявам се да убедя сър Морган, че трябва да починем малко там и да се постоплим с чаша ром, преди да продължим за Улфингулд Аби.

— Така ли? — изненада се лейди Бес.

— Да. Стори ми се, че преди няколко нощи забелязах светлина в една от кулите на Мердрако — отбеляза небрежно сър Морган.

— Не ми се струва вероятно замъкът да е отново обитаван. — Лейди Бес се усмихна, припомнила си ярките светлини и звуците на музиката, които някога огласяха околността. Тя въздъхна, изпълнена със съжаление.

— Не вярвате? Позволявате ли да попитам защо, лейди Бес?

Вместо нея, на въпроса отговори лейтенантът:

— Тъй като сте чужденец тук, сър, не можете да знаете. Лорд Джакоби напусна Мердрако още като младеж. Оттогава никой не го е виждал, нито е чувал нещо за него. — Лейтенантът с удоволствие би разказал цялата история.

— Разбирам — гласеше краткият отговор на капитана.

— Е, ако той беше тук — продължи лейтенант Хендли въпреки неловкото мълчание, което — макар и по различни причини — се бе възцарило между сър Морган и лейди Бес, — това щеше много да улесни задачата ви.

— Какво искате да кажете?

— Ами, той беше с гореща кръв и луда глава. Поне така са ми разказвали. Даже го обвиниха в убийството на едно младо момиче. Някъде в блатото…

— Какво общо има това с улесняването на задачата ми, лейтенант? — попита остро сър Морган. Недоволството му от младия лейтенант нарастваше. Много добре знаеше какво ще последва.

— Ами, това е ясно. Той щеше да бъде главният заподозрян като водач на контрабандистите. Пропиля цялото си наследство, а нима контрабандата не е най-добрата възможност да забогатее отново?

— Трябва да имате доказателства, лейтенант. Не можете просто да обесите човека само защото има лоша слава — отговори сър Морган.

— Простете, сър. Естествено вие имате пълно право — побърза да смени тона лейтенантът. — Но аз все още не виждам причина да яздим до Мердрако. Всеки път, когато наближа това място, конят ми полудява — прибави той, без да мисли.

— Често ли ходите там? — попита спокойно капитанът и лейди Бес се закле да си държи езика в негово присъствие. Нищо не му убягваше.

Лейтенант Хендли се изкашля нервно и се опита да обясни:

— Трябваше да патрулирам с отряда си по цялото крайбрежие, сър. В рамките на това поръчение посетихме и Мердрако. Но не срещнахме дори мишка. — Той се усмихна несигурно, очевидно знаейки, че следващите му думи ще прозвучат глупаво: — Макар да храня подозрения, че в този дом бродят призраци. Наистина. Има хора, които твърдят, че са видели светлини. Никой не смее да минава оттам.

— Може ли да има по-добро място, където контрабандистите да разтоварват стоките си?

— Това е почти невъзможно, сър. Дрегънс Коув е същински ад. Повечето плавателни съдове не успяват да влязат в залива или да излязат оттам. Само преди няколко месеца… — започна разговорливият лейтенант, но внезапно замлъкна. — Сър Морган, моля ви да ми простите. Не исках да ви засегна. Забравих, че брат ви… — Момъкът очевидно се почувства неловко.

Лейди Бес изгледа втренчено сър Морган.

— Лойд? Името ми е познато. Къде ли съм го чувала?

— Може би познавахте брат ми, мадам, Бенджамин Лойд, капитан на кораба на Негово Кралско Величество „Хиндрънс“, който претърпя корабокрушение преди по-малко от шест месеца при Дрегънс Коув.

— Господи, ама разбира се! — извика лейди Бес. И когато видя замръзналото лице на сър Морган Лойд, тя проумя причината, поради която той бе дошъл по тези места и бе поел командването на района. Нищо чудно, че бе успял да си извоюва извънредни пълномощия. — Беше ми много неприятно да узная, че корабът е потънал — каза учтиво лейди Бес. — Срещала съм брат ви при различни случаи и винаги съм го смятала за истински джентълмен.

— Много ви благодаря — отговори рязко сър Морган, сякаш искаше да покаже, че не се интересува от съчувствието й.

— Във всеки случай съм изненадана, че са ви възложили такава важна задача само въз основа на семейна връзка.

— Сър Морган Лойд години наред е командвал свой собствен кораб — заразказва младият лейтенант. — Той имаше славата на един от най-добрите офицери, които служеха на Негово Величество в колониите. Ако някой е в състояние да се справи с контрабандистите, това е само сър Морган.

За първи път, откакто бе пристъпил прага на Сийуик Мейнър, морският офицер се усмихна. Лейди Бес затаи дъх, защото мъжът се промени отведнъж и тя започна да се пита как ли е изглеждал преди смъртта на брат си.

— Надявам се, че ще се окажете прав, лейтенант Хендли — усмихна се сър Морган и остро изгледа младия офицер. — Без съмнение, ще разчитам на ценната ви помощ, за да постигна целта си. — Усмивката му стана още по-широка, когато видя, че младият мъж напразно се старае да прикрие радостта си.

— Лейди Бес. За мен беше чест. — Сър Морган кимна кратко.

— Нали казахте, че възнамерявате да отидете в Улфингулд Аби? Тогава ви моля да предадете на сър Майлс моите сърдечни поздрави. — Тя нямаше намерение да съобщи на офицерите, че вчера го бе срещнала по пътя за Лондон.

Когато вратата зад посетителите се затвори, лейди Бес се усмихна. Двамата имаха пред себе си дълъг и труден път. А се готвеше да вали…

Лейди Бес разреса с бавни равномерни движения дългата черна коса на дъщеря си, раздели меките кичури и започна да плете плитки.

— Мамо?

— Какво има?

— Онази нощ в една от кулите на Мердрако наистина имаше светлина. Сама я видях.

— Глупости, дете — отговори с отсъстващ вид майката. Внезапно тонът й стана остър: — Да не си подслушвала зад вратата? Колко пъти съм забранявала и на теб, и на Чарлз, да проявявате такова невъзпитание?

— Исках само да попитам дали желаете чай — обясни Ан. — Сигурна съм, че там бродят призраци.

— Разбира се, че не.

— Нали лейди Илейн е скочила от скалите и се е убила? Казват, че духът й броди из замъка.

Лейди Бес въздъхна. Тази вечер не беше в настроение да слуша истории за призраци. Не можеше да откъсне мислите си от катинара, който Бикъм бе поставил по нейна заповед на вратите на обора.

— Мамо, възможно ли е да не се е хвърлила сама, а да са я бутнали контрабандистите?

— Преди петнадесет години по нашите места нямаше контрабандисти — промърмори майката и си каза, че всичко добро в живота й бе приключило преди петнадесет години.

Ан Сийкомб чу несъзнателната въздишка, вдигна очи и любопитно изгледа майка си.

— Това е било по времето, когато е изчезнал маркиз Джакоби, нали?

— Да, горе-долу.

— Наистина ли е бил толкова буен, колкото го описват? И толкова красив?

— Кой ти е говорил за него? Джени, нали? Момичето дрънка много.

— Красив ли беше?

— Да, мисля, че да.

— Наистина ли е убил онова момиче?

— Прекаляваш с въпросите, госпожице Многознайка.

— Направил ли го е, мамо?

— Не, той не е убиец — гласеше увереният отговор.

— Защо си толкова сигурна? Откъде знаеш?

— Знам и толкова. Сигурна съм, че не е способен на такова жестоко дело. Когато обичаш някого, детето ми, не се мамиш в него.

— Но ти си развалила годежа. Ако си го обичала, защо го отблъсна? — Тъмнокафявите очи на Ан претърсваха зачервеното лице на майката. — Олеле! Не ме скуби така!

— Направих го, защото беше пропилял цялото си наследство — отговори сухо лейди Бес, докато връзваше плитката с виолетова панделка. — Един мъж трябва да се грижи за прехраната на семейството си, а Данте се интересуваше само какви карти му идват. Как можех да се омъжа за човек, който нямаше пукната пара? Е, поне тогава смятах така. Бях толкова млада. И толкова глупава.

— Съжалявам, мамо. Не знаех, че все още го обичаш.

— Какво? Това е смешно! Пък и от брака ни нямаше да излезе нищо. Той беше необуздан, дързък. А аз бях свикнала да налагам волята си и не се интересувах от нуждите на другите хора. Най-вероятно щяхме да се избием помежду си още първия месец.

— Ти го обичаш и сега, нали, мамо?

Лейди Бес замълча. Това беше нещо, което не признаваше дори пред себе си. Колко по-празен можеше да бъде животът й, след като и сега беше достатъчно пуст? И нямаше бъдеще, освен в сънищата й.

— Знам, че не беше щастлива с татко.

Възцари се уплашено мълчание, докато Бес не издържа и попита направо:

— Толкова ли беше очевидно?

— Как можеше да си щастлива с него, след като той постоянно се напиваше? А когато си отваряше устата, то беше само за кучетата и конете — отговори Ан и изненада майка си с добрата си памет. — Разбирам, че копнееш за старата си любов. Особено сега, когато си вдовица.

— Благодаря ти, скъпа. — За първи път лейди Бес осъзна, че дъщеря й се превръща в разумна млада жена и вече не е малко момиче.

— Още ли мислиш за него?

Лейди Бес се усмихна и нежно подръпна дългата черна плитка.

— Да. По-често, отколкото би трябвало. Но кой знае дали е още жив…

— Може би някой ден ще пристигне на голям черен кон и ще те качи в скута си — прошепна Ан, която беше достатъчно млада, за да вярва в романтичната любов.

— Ако се върне, със сигурност ще ме избягва. И има всички основания за това. Аз го измамих и той никога няма да ми прости. — Лейди Бес си каза, че тя самата не си е простила.

— О, не, мамо! Той сигурно те обича. Или ще те обикне отново, като те види, защото си толкова красива. — В тъмните очи на Ан блестеше възхищение.

— Не мечтай, момиче — укори я нежно лейди Бес, поласкана от комплимента.

— Освен това, дядо не ти е позволил да се омъжиш за Данте, защото младежът е имал лоша слава и е изгубил всичко. Ти не си била пълнолетна и си имала нужда от неговото разрешение.

— Права си, мила. Дядо отказа да ми даде разрешение, когато узна, че Данте е загубил цялото си наследство в игра на карти. А когато го заподозряха в убийство, дори ми забрани да се виждам с него — обясни тъжно лейди Бес. — По-късно научи нещо, което доказваше невинността на Данте — и изкарваше мен виновна.

— Какво беше то?

Лейди Бес се поколеба, но отговори:

— Нещо, което сама бях издала. Бях болна, имах висока температура и непрекъснато бълнувах за нещо, което дотогава бе останало тайна между мен и Данте. Мисля, че дядо никога не ми прости онова, което причиних на Данте с лъжите си. Аз и сама не съм си простила.

— Винаги съм се чудила защо дядо ни посещава толкова рядко.

— Той не се сърди на теб или на Чарлз. Той е добър и искрен човек, но е много строг. Аз накърних честта му като престъпих понятията му за морал. И странно, макар че Данте винаги е действал безчестно, в очите на дядо той беше истински джентълмен. А сега, веднага в леглото! — заповяда лейди Бес и целуна дъщеря си по челото.

— Лека нощ, мамо — промълви Ан и целуна майка си по бузата. Обърна се и се отправи с танцуваща стъпка към вратата, така че нощницата се уви около стройното й тяло. Внезапно спря и се ослуша. — Чу ли нещо, мамо? — попита стреснато тя.

Лейди Бес преглътна.

— Не — излъга тя, полагайки отчаяни усилия гласът й да звучи убедително. — Върви да си легнеш, детето ми.

Когато вратата се затвори, лейди Бес въздъхна уморено и втренчи очи в затворения прозорец. От стаята й конюшните се виждаха добре. Но тя устоя на изкушението да провери дали някой не е застанал долу и гледа към прозорците й.

Лейди Бес наметна вълнен шал на раменете си, скръсти ръце пред гърдите, сякаш да защити сама себе си, и започна да се разхожда из стаята. Щеше да чака, докато часовникът в голямата зала удари един. А после…

Лейди Бес се събуди с лудо биещо сърце. Нещо я беше уплашило. В помещението цареше тишина. Какво я стресна така? Уморена от обикалянето, тя бе приседнала в голямото кресло пред камината. Сега установи, че са минали часове, защото часовникът долу удари пълен час. Часът, от който толкова се страхуваше, беше отдавна отминал, а нищо не се беше случило.

Тя въздъхна, протегна босите си крака и затърси чехлите си на пода. Потръпна, когато голото й стъпало докосна нещо студено и твърдо. Трябваше да положи усилие, за да различи в мътната светлина строшения катинар, който снощи бе заповядала да поставят на вратата на конюшнята.

— Да не мислиш, че това може да ме спре, лейди Бес? — изръмжа дрезгав глас.

Писъкът замря на устните й и тя втренчи очи в мъжа, облегнат небрежно на леглото й, с чаша бренди в ръка. Едър тип, с широки рамене и тесни хълбоци, облечен в кожен панталон и сюртук — приличаше на обикновен селянин. Тежките му ботуши бяха целите в тиня.

— Ти! — прошепна дрезгаво Бес.

— Ах, Бес, смятах те за по-умна. Колко жалко.

— Вън! Как се осмеляваш да влизаш в стаята ми? — гласът й звучеше уверено, макар че трепереше с цялото си тяло.

— Ах, Беси, не бъди толкова безсърдечна. Как можеш да отблъснеш човек, работил цяла нощ, за да ти донесе пари? Разочароваш ме, наистина.

Лейди Бес Сийкомб поклати глава. Джак Шелби стоеше в стаята й и пиеше брендито й. Това не можеше да бъде истина! О, каква глупачка беше да повярва, че ще се справи с него и ще се отърве завинаги. Той и главорезите му държаха в подчинение околните села и ферми. Джак Шелби не се покоряваше никому. Отдавна беше на нож с властите и не се страхуваше от закона.

Лейди Бес не сваляше поглед от мъжа, който бе нахлул в къщата й и стоеше дръзко пред нея с грозна усмивка на лице. А когато тесните му котешки очи обходиха тялото й, тя усети друг страх. Имаше много жени, които се стремяха да му се харесат, защото грубите му черти излъчваха определена чувственост, а мускулестото му тяло се отличаваше с мъжествеността си. Само че Джак Шелби предпочиташе да взема жените насила.

С бързина, която мъжът не очакваше, лейди Бес скочи и хукна към вратата. Успя дори да завърти дръжката и да я открехне, но в този миг усети как Джак Шелби я вдигна във въздуха. Той затръшна вратата с крак и лейди Бес се замята в ръцете му, когато топлият му, вонящ на бренди дъх я удари в лицето.

Контрабандистът се изсмя и с все сила притисна устни до нежния й врат.

— За бога, ти още си красива, Бес Сийкомб — изпъшка той, после устните му покриха нейните и ги притиснаха, за да се разтворят.

Бес имаше чувството, че стои отстрани и наблюдава сцената. Тя усети големите му ръце върху бедрата, после върху задника си. Тънката нощница не предлагаше достатъчно защита. Мъжът погали гърба й по начин, който й подсказа, че може ей сега да го разчупи на две части.

Чу и неясния му стон. Обзе я чувство на слабост и помисли, че ей сега ще припадне. Мъжът откъсна устни от нейните и с един замах раздра нощницата й.

Устните му намериха гърдите й. Той ги заблиза и захапа като диво животно, което поглъща плячката си. Бес изплака, останала без дъх в бруталната му прегръдка.

— Често съм си мислил да те взема, Бес. Наблюдавах те как яздиш в блатата с красивата си малка дъщеря и ми се дощя да почувствам голата ти плът. Дъщеря ти се казва Ан, нали? — Жълтеникавите му очи я хипнотизираха. — Тя ми напомня каква беше ти на нейната възраст, когато щеше да се жениш за лорда на Мердрако. Той успя ли да те види така, Беси? — попита предизвикателно Джак и плъзна ръце по голите й хълбоци.

— Моля те, пусни ме. — По бледото лице потекоха сълзи.

— Не вярвам, че го е поискал от теб, защото беше твърде зает да прелъсти малката ми Лети. Срещна я вън в тресавището, надрънка й лъжи и я удуши. Не беше ли така, Беси? — Той изпъшка и очите му заблестяха безумно, когато обхвана шията на жената пред себе си и бавно я стисна.

— Н-не, моля те! Ти се лъжеш. Той не я е убил. Той беше с…

— О, я млъкни, жено! — изсъска Джак Шелби и се изплю на пода. — Още си луда по него, нали? След толкова години продължаваш да го защитаваш. Не на мен тия! Знам кой уби сладката ми малка Лети. А сега ще имам удоволствието да направя онова, което младият господар на Мердрако не успя. Ах, Беси, колко хубаво миришеш — промърмори той и зарови горещото си лице между гърдите й.

После хвърли Бес на леглото, за да се наслади на голото й тяло, и започна да разкопчава панталона си. Бес затвори очи и остави сълзите да се стичат по лицето й. След малко усети как леглото поддаде под тежестта на едрото му тяло.

Джак Шелби се стовари върху нея, но в следващия момент изхърка и замря. Бес смаяно отвори едното си око и примигна. Гледката беше невероятна. Дъщеря й беше застанала зад неподвижния Джак Шелби с ръжен в ръка.

— Боже господи, Ан! — изпищя майката.

— Убих го, нали? — Гласът на момичето прозвуча някъде отдалеч.

— Не, по дяволите! Жив е. Усещам дишането му. Хайде, вдигни го, за да се измъкна от леглото. Побързай, че ей сега ще дойде на себе си.

Ан пусна ръжена на земята и задърпа с все сила едната ръка на контрабандиста. Макар че едва го помръдна, това беше достатъчно за майка й да се изплъзне. Когато потърси нещо да облече, Ан смутено отвърна очи.

— Какво, по дяволите, да го правим сега? — Лейди Бес гледаше с отвращение едрия мъж. Ако имаше шпага, без колебание би я забила в гърба му.

Внезапно Ан избухна в истеричен плач, раменете й се разтресоха.

— Толкова ме е страх! Той е жесток, ужасен човек.

Лейди Бес прегърна дъщеря си и я задържа здраво.

— Няма нищо, детето ми, всичко свърши. Ти ме спаси — промълви нежно тя и едва сега осъзна колко истина има в думите й. — Откъде знаеше, че съм тук?

Ан подсмръкна и изтри сълзите си с ръка.

— Не можах да заспя и когато чух входната врата да се отваря се запитах кой може да влезе по това време. Помислих, че ако си ти, мога да дойда при теб и да си поговорим. После го видях да се качва по стълбата. Никога не съм треперила така.

— Слава богу, че Бикъм никога не смазва пантите, както трябва — промърмори задъхано лейди Бес. — А ти трябваше да си стоиш в стаята. Не биваше да правиш това, нали знаеш? Джак Шелби е опасен. Можеше да ти стори нещо лошо, скъпа.

— Не можех да те оставя сама с него. Намерих ръжена и когато отворих вратата, просто се хвърлих и го ударих.

— Смело дете си ти, чудесно дете — промълви лейди Бес. После хвърли зъл поглед към неподвижното тяло на престъпника, от когото се страхуваше цял Девъншир. — Ще направя голяма услуга на местните хора, ако го довърша, но… — Тя продължи да размишлява трескаво какво би могла да направи с него. Знаеше само, че не иска да е при нея, когато дойде в съзнание.

— Най-добре просто да го изхвърлим през прозореца — предложи Ан и погледна иззад рамото на майка си.

Лейди Бес остана неподвижна, само погледът й се отправи към прозореца.

— Прекрасна идея, детето ми. И без това няма да успеем да го замъкнем надолу по стълбите, камо ли да го оставим пред вратата. Много е тежък. Ще го довлечем до прозореца и ще го пратим да си върви по пътя.

— Мамо, падането може да го убие! — извика нервно Ан. Стори й се, че мъжът простена.

— За нещастие ще оцелее. Покривът на кухненското крило е точно под прозореца ми. Като се изтърколи по него, ще се приземи в рододендроновите храсти. Хайде, Ан. Ти показа повече смелост, отколкото бих събрала аз. Моля те, не ме оставяй сама и този път. Трябва да махнем тази свиня от къщи, преди да е дошла на себе си — помоли лейди Бес, която бе успяла да преметне през рамо едната му ръка и това я бе оставило почти без сили.

Ан пое дълбоко въздух и грабна другата ръка на Джак Шелби. Двете го завлякоха до прозореца, после с мощен тласък го метнаха навън. Чу се тъп звук на падащо тяло, после търкаляне по стръмния покрив и накрая още един тъп удар. Лейди Бес и Ан се погледнаха, после се наведоха навън.

Под тях всичко беше тъмно и тихо. За момент лейди Бес си помисли, че бандитът се е пребил при падането, но след минута се чу шум, нещо се раздвижи, после се чуха по-ясни проклятия.

Тя издърпа Ан от прозореца и бързо го затвори. Без да каже дума, хукна навън, изтича по тъмните стълби и се втурна в кухнята, надявайки се да е стигнала там преди Джак Шелби. Останала без дъх, зарези здраво вратата, после изтича в антрето и заключи входната врата. Изтощена до смърт, се облегна на вратата и изненадано вдигна очи към стълбището, където беше застанала Ан.

Момичето се втурна към майка си и се сгуши в прегръдката й.

— Какво ще стане, ако дойде пак? Какво ще ни направи? Кой ще ни защити? Ами ако дойде с цялата си банда? — Ан плачеше неудържимо.

Лейди Бес помилва тресящите се рамене на дъщеря си, без да знае как да я успокои.

— Не знам какво бихме могли да сторим, детето ми — призна тя и гласът й потрепери. Изминалият час беше най-дългият в живота й. — Той е развален човек и е известен с отмъстителността си. На теб няма да стори нищо, мила. Не знае кой го е ударил и не бива да го узнае. Обещаваш ли ми?

Ан кимна през сълзи.

— Не можем ли да помолим за защита офицера, който беше тук днес следобед?

— Не! Това е най-глупавото, което можем да направим, макар че капитан Морган Лойд желае да види Джак Шелби на бесилката, защото именно той е убиецът на брат му. Всички го знаят. Но се боя, че Шелби и неговите „Синове на сатаната“ са много силни. Сър Морган Лойд няма шанс срещу тях. Не, боя се, че никой не може да ни помогне. Трябва да се справим сами. Можем само да се молим някой да отклони вниманието на Джак Шелби от нас. Моли се, детето ми, и се моли човекът, който ще направи това, да има на своя страна дяволски късмет.