Лори Макбейн
Мрак преди зората (35)

Глава тридесет и четвърта

Под защитата на мрака шалупата на контрабандистите отново пое курс към брега, за да свали докараната стока. Два светлинни сигнала, следвани от три, показаха, че въздухът е чист. Шалупата смело се приближи на три мили до брега и стоката беше натоварена в чакащите лодки.

На брега се бе събрала група мълчаливи мъже, готови да свалят от лодките бъчвичките с бренди, чай и тютюн, а после да ги изнесат нагоре по стръмните скали. Оттам щяха да минат по тесните, каменисти пътеки към близките селски дворове или кръчми, за да разтоварят бъчвите и балите от гърбовете на конете. Всичко трябваше да върви по план.

Ала още в морето нещата се объркаха. Шалупата на контрабандистите бе преследвана от патрулен кораб, изникнал сякаш от нищото. Ветроходът се опита да прогони бандитите от наветрената страна, като се понесе толкова близо по вятъра, че шалупата се насочи навътре в морето. Ветроходът вдигна всички платна и продължи преследването. Силен залп удари точно пред носа на шалупата и корабчето, което не разполагаше с достатъчно оръдия, се видя принудено да легне на дрейф и да се откаже от бягството. Готовите за бой матроси спечелиха лека победа, без да дадат нито един ранен.

Ала бандитите на брега бяха по-добре въоръжени от другарите си на борда на шалупата. Залп от мускети отговори на огъня на кралските войници. Злодеите се отбраняваха с всичко, което попаднеше в ръцете им. Нямаха какво да губят. Скоро размахаха тоягите, светлината на факлите се отрази в дълги острия. Абордажните ножове свистяха във въздуха.

Данте Лейтън знаеше, че сънува, но бледото лице на Реа непрекъснато беше пред очите му. Дългата й златна коса се разливаше по голите рамене като морска трева по време на прилив. Ала още в следващия миг призрачното видение изчезна. Останаха само виолетовите очи. Данте усещаше настойчивия им поглед и му се струваше, че те го предпазват от мрака, който заплашваше да го погълне.

Той пое дълбоко въздух, усети студените пръски по лицето си и вкуса на сол. Внезапно една ръка го сграбчи за рамото, но с последната останала му сила той успя да я отблъсне и да се претърколи встрани. Ножът му проблесна с убийствена бързина, но в следващия миг застина във въздуха — над него се бе привел сър Морган Лойд.

— Не забравяйте, че сме съюзници — извика сър Морган, за да заглуши крясъците на бандитите; някои пищяха болезнено, други се давеха от гняв.

Данте разтърси глава, за да прогони замайването, и осъзна, че сър Морган го е прикривал, докато дойде отново в съзнание. Очевидно го бе спасил от пребиване до смърт или удавяне. Бандитът до него не бе имал този късмет. Той лежеше по лице във водата и кръвта му се смесваше със солените морски вълни. Данте се запита дали сър Морган е мислил за брат си, докато се е разправял с контрабандистите.

— Всичко наред ли е? — попита сър Морган и го изгледа изпитателно.

— Да, много благодаря — отговори Данте и се закашля. Положи големи усилия, за да се изправи, но вълната подкоси краката му. Когато отново се надигна, сър Морган водеше ръкопашен бой с друг бандит. Тази нощ капитанът е непобедим, каза си неволно Данте. Това беше шансът му да отмъсти за смъртта на брат си.

Данте се запрепъва през придошлите вълни и излезе на брега. Олюля се, после запристъпва все по-сигурно и огледа биещите се в търсене на едно определено лице. Досега човекът, който непременно трябваше да бъде заловен, се изплъзваше от погледа му.

Джак Шелби се взираше през издълбаната в тайната врата дупка, която водеше към тъмния салон на ловния дом, обитаван от Данте Лейтън и семейството му. Дъхът му идваше на пресекулки, защото изкачването през пещерата беше дълго и трудно.

Жълтите му очи святкаха. Когато хукна да бяга, изплашен от трепкащата светлина на факлите, от идващия прилив и пистолетните изстрели, той видя от убежището си в пещерата мъжка фигура, която крачеше през пясъка и сивите й очи го търсеха.

Данте Лейтън го преследваше като дявол. Като си помисли това, Джак Шелби внезапно видя пред себе си образа на своята прекрасна малка Лети, жизнена както някога. Когато загина, тя беше само на петнадесет години. Данте Лейтън обаче беше жив. Данте Лейтън се смееше и се забавляваше. Данте Лейтън дишаше, а неговата Лети гниеше в студения си гроб.

Данте Лейтън се върна с много пари и отново започна да размахва скиптъра си над цялата област и да убива. Собствените му хора загубиха надежда и паднаха на колене, молейки за милост. Проклети страхливци от Мерли и Уестли Ебът! Те просто стояха и гледаха, без да се бият, или се присъединяваха към кралските войници и размахваха тоягите си срещу най-добрите му хора от Бристол и Лондон. Но те ще си платят за предателството, закле се Джак Шелби, както ще си плати и Данте Лейтън.

По лицето му заигра усмивка и той отвори внимателно тайната врата. Голямата зала беше студена и тъмна.