Лори Макбейн
Мрак преди зората (25)

Глава двадесет и четвърта

Паяжини и прах. Ръжда и мръсотия. Плесен и гъбички. Всичко това трябваше да се унищожи до крак. Прислужници и господари заедно търкаха и лъскаха ловната къща. Скоро тъмните ъгли вече не предлагаха убежище на пълзящите гадинки. Стъклата на прозорците отново заблестяха като диаманти и пропуснаха сияещите слънчеви лъчи. Високите греди на тавана бяха почистени от паяжини и напластен прах. Паркетът заблестя от восъка, с който натъркаха изсъхналото дърво.

Голямата камина в залата бе изстъргана от слоевете ръжда и от двете й страни бяха натрупани цепеници и подпалки. Огънят пращеше и разпространяваше благотворната си топлина. Тежките стенни килими бяха изтупани и сияеха в първоначалното си многоцветно великолепие.

Кадифените и дамаскови завеси, балдахините на леглата, всичко бе почистено и проветрено; нови, дебели матраци замениха старите, износените. Ленени чаршафи от Кемъри, напоени с лавандулов аромат, бяха опънати върху леглата. Мечовете и щитовете бяха снети от стените, основно почистени и излъскани.

Метлички за прах и парцали за бърсане, дълги метли и четки. Сапунена пяна и пчелен восък. Прислужничките и лакеите чистеха и търкаха неуморно, за да направят ловния дом обитаем за лорда и семейството му, а и за тях самите. Тук щяха да живеят всички до възстановяването на Мердрако.

Много скоро, когато настъпиха първите промени, настроението на работещите се повиши и къщата се огласи от смехове и песни. Никой от тях, с изключение на пажа на Алистър Марлоу и кочияшите, не бе излизал извън границите на Кемъри. Те преживяваха първото си голямо приключение и възнамеряваха да се насладят на всяка минута от него.

Алистър Марлоу бодро размахваше метличката за прах, застанал на последното стъпало на опряната в стената стълба. Фактът, че помагаше в чистенето, караше много хора изумено да вдигат вежди, защото от един джентълмен не се очакваше да се занимава със слугинска работа. Наблюдателят обаче щеше окончателно да се изуми, ако можеше да види дребния кривокрак мъж, който лъскаше кухненската маса, или двете тъмнокоси момчета, който полираха до блясък дървената балюстрада на стълбището. Друг млад джентълмен, с изкривена превръзка и скрити под бонето златни къдрици, режеше билки и цветя от отдавна запустялата градина.

Единственият, който не работеше, беше малкият Кит, който мирно дремеше в близост до заетата си майка. Златните слънчеви лъчи го топлеха през фината мрежа, опъната над люлката му.

Като моряк в такелажа на кораба, високо на зъберите на наблюдателната кула се бе изправил едър мъж с голи гърди и закрепваше флаг на един от еркерите. Скъпоценната му ленена риза бе небрежно захвърлена на парапета. Слънчевите лъчи се пречупваха хилядократно в дванадесетте чисти прозореца, избити около еркера на кулата, и мъжът, който умееше не само да върти шпагата, но и да работи с парцала за дъски, наблюдаваше с гордост свършената работа.

Алистър Марлоу слезе от стълбата и доволно се огледа. Усилията си струваха — цялата зала блестеше, а стъклата на прозорците сякаш бяха от кристал.

Той разкърши уморения си гръб, излезе на слънце и пое дълбоко въздух. Следобедът беше изпълнен с аромата на орлов нокът и шипки, които растяха на воля в градината. Но над всичко беше полъхът на морето. Алистър различи в далечината блещукащите, пенести вълни, които се разбиваха в скалистия бряг, и внезапно усети, че никога нямаше да бъде щастлив без тази гледка. Сръчно като жена, морето го бе оплело в тънката си мрежа и го бе омаяло. Той се възхищаваше на многообразието, красотата и загадъчността му, както би се възхищавал на любимата си. От тези изкушаващи мисли го изтръгна нежна, мелодична песен. Алистър вдигна очи и видя приближаващата се лейди Реа. Тя държеше на ръце малкия лорд, а на лакътя й висеше бяла кошница, пълна с цветя и билки. В простата си памучна рокля и ленената престилка, която бе заела от една слугиня, тя изобщо не приличаше на господарка на дома.

— Знам, че очаквате най-после да ни поднесат нещо за ядене, но сте твърде учтив, за да попитате, нали? — усмихна се тя, забелязала глада в очите на младежа. — Дали да проверя какво са приготвили Кърби и Хели? Надявам се, че е нещо хубаво — прибави тя. — Боя се, че може да се случи нещо неприятно, ако всеки от двамата приготвя специалните си рецепти зад гърба на другия. Дори не се осмелявам да помисля какъв вкус ще има храната ни — засмя се Реа.

— Дайте кошницата на мен. Не можете да носите всичко наведнъж — предложи Алистър. Но когато вместо кошницата в ръцете му се озова малкият лорд, младежът потръпна от страх. Нямаше да се изненада повече, ако му бяха връчили кошер с разбунени пчели. — Лейди Реа, моля ви! Не знам какво да правя с него. Божичко, ами ако го изпусна? — Страхът на Алистър нарастваше с всяка секунда. Той не се осмеляваше дори да диша, за да не събуди бебето. — Къде отивате? — Той погледна с ужас след отдалечаващата се Реа, която го оставяше сам с малкия.

Реа хвърли поглед през рамо и окуражително се усмихна. Алистър Марлоу изглеждаше не по-малко безпомощен от бебето.

— Няма да ви ухапе, Алистър — засмя се весело тя. — Видях няколко камбанки и искам да ги откъсна. Те са любимите цветя на Данте. Били са любими и на майка му. Тя винаги поставяла ваза с камбанки в голямата зала на Мердрако и аз си казах, че за Данте ще е приятно да продължа традицията. — Реа претърси с очи градината. — Ето, там има още. — Тя се наведе и откъсна едно прекрасно цвете. — Бяла теменужка. Ароматът й е толкова сладък.

Алистър Марлоу не можеше да откъсне очи от бебето, което бе притиснал до гърдите си. Огледа всяка подробност на милото малко лице и неволно се запита какво ли чувство е да държиш в прегръдките си собствения си син. Погледът му се отмести към жената, която бе родила това малко същество, и копнежът му се засили. Той въздъхна дълбоко и се укори за собствената си лудост.

— Какво има, Алистър? Изглеждате толкова тъжен — обектът на неговия копнеж се върна при него с цял наръч камбанки и теменужки.

Алистър почервеня и смутено отвърна очи. Не можеше да крие тайната си.

— Тъкмо се питах дали не притискам много силно малкия лорд — излъга непохватно той.

— Напротив — отговори Реа. После шеговито продължи: — От вас ще стане добър баща. Щом свикнем с новия си живот, ще потърся някое младо момиче, подходящо да ви стане жена. Но ще го избера много внимателно, защото очаквам редовно да ни посещавате и няма да е добре, ако съпругата ви не ми харесва. Да, като размислям върху това, все повече се убеждавам, че е време да ви намерим някое мило девънширско девойче. Така поне ще съм сигурна, че ще останете наблизо.

Тя дори не подозираше колко наранява чувствителния младеж. Преди да срещне Реа, Алистър не знаеше какво е любов.

— Ала преди да ви запозная с плановете си за бъдещето ви, позволете ми да махна тези паяжини от косата ви — каза засмяно тя и се надигна на пръсти, за да изчисти тънките нишки от светлокестенявата му коса.

Мъжът на кулата наблюдаваше жена си и приятеля си. Двамата май си обменяха някакви тайни, щом стояха толкова близо един до друг. А тъй като Данте Лейтън обичаше жена си повече от всичко на света, той беше лесно раним и сега бе обзет от неподозирана ревност, особено след като видя жеста на Реа. Никой мъж нямаше право да бъде докосван от нея.

Данте продължи да се взира надолу, когато с ъглите на очите си забеляза, че по тясната пътека към Мердрако се приближава група ездачи.

Алистър и Реа се стреснаха от наближаващия конски тропот и бързо се извърнаха към идващите насреща им ездачи. Отдалеч изглеждаха като влюбени, които са били изненадани по време на среща.

Ездачите бяха трима, но водачката им съсредоточаваше върху себе си цялото внимание. Жената носеше яркочервен костюм за езда, а на юздите на великолепния й вран жребец бяха закрепени звънчета. Реа никога не беше виждала такава красавица. Косата й беше черна като нощта, а очите, които сякаш изпращаха светкавици, не й отстъпваха по нищо. Непознатата дръпна юздите и спря коня точно пред Реа и Алистър.

— Къде е господарят ти, момиче? — попита остро тя. Нахалството й не беше изкуствено. Очевидно й го бяха втълпявали от дете. — Аз нямам никакво време, а ти се мотаеш — продължи нетърпеливо тя и конят й изпръхтя в знак на съгласие. — Какво има, да не си си глътнала езика, госпожичке? А какво ще кажеш за хубавото си мъжле? Той поне умее ли да говори? Е, очевидно е успял да те прилъже със сладки приказки — надсмя им се тя, тъй като от вниманието й не бе убягнало бебето в ръцете на мъжа.

Алистър Марлоу загуби ума и дума пред дързостта на непознатата. Ала когато срещна очите на Реа, откри в тях не толкова гняв, колкото ирония. Едва сега осъзна, че двамата наистина са облечени като прислужници.

— Ще позволите ли да запитам кой е дошъл да ни посети? — попита меко Реа. Начинът й на изразяване изненада непознатата и тъмните й очи недоверчиво измериха младата жена от главата до петите.

— Не, не позволявам — разсърди се тя. — Коя, по дяволите, си ти? Кой е господарят ти? Къде е той? Какво прави в Мердрако? Ако сте нахълтали тук без позволение, ще се погрижа да ви арестуват. — Тонът на гласа й беше предупредителен, в тъмните очи проблясваха опасни искри.

— Няма да стане нужда, Бес — обади се развеселен глас откъм входа на ловния дом.

Лейди Бес Сийкомб отметна глава назад, готова да скастри негодника, който си позволяваше да се обръща към нея с безсрамна интимност. Когато позна човека, излязъл от сянката, тя едва не падна от седлото. Само веднъж в живота си бе срещнала такъв мъж и когато той пристъпи насреща й с голите си, блеснали от пот гърди, тя помисли, че сънува.

— Данте? — прошепна невярващо тя. Очите й бяха тъмни като дълбините на морето, когато се обърна към бившия си любим. — Ти си жив? Ти си се върнал? — Бес трепереше с цялото си тяло.

— Мога да те уверя, че не съм призрак — отговори весело Данте Лейтън и огледа внимателно жената насреща си. Лейди Бес все още беше красива, а и изглеждаше много по-прелъстителна от младото момиче, което бе обичал преди петнадесет години.

— Данте — Бес повтори името му с дълбока нежност, както забеляза Реа, която продължаваше да стои до Алистър. Съпругът й беше забравил присъствието й. Двамата бивши любовници се гледаха в очите и сякаш всички стари неразбирателства не бяха съществували.

Лейди Бес Сийкомб беше замаяна. Не можеше да откъсне очи от Данте Лейтън, мъжа, когото не се бе надявала да види отново. Все още не можеше да го осъзнае и няколко пъти поклати невярващо глава. Дръзката й сламена шапчица, украсена с яркочервени пера, се наклони на една страна и едва не падна.

Погледът на лейди Бес се спря върху широкия, загорял от слънцето гръден кош на Данте, слезе надолу към тесните хълбоци и мускулестите бедра, опънали кожения панталон. Проумя, че преди петнадесет години е обичала момче. Данте Лейтън се бе превърнал в замайващо красив мъж. И все още притежаваше силата да накара сърцето й да забие по-силно.

Внезапно, когато очите им се впиха едни в други, тя се почувства неловко. Не знаеше дали и той си спомня нощите, които бяха прекарали заедно. Лейди Бес Сийкомб прехапа несигурно долната си устна, защото неволно се запита дали любимият й помни как бе завършила тяхната връзка.

Тя се взря по-дълбоко в светлосивите очи и за своя изненада откри в тях весела искра. Да не би Данте да й се подиграваше? Тя бе очаквала гняв, не ирония.

— Откъде знаеш, че съм се върнал? — попита Данте и се запъти към Реа и Алистър.

— Не знаех. Излязохме на езда и видях, че от комина на ловния дом се издига пушек. Нали знаехме, че тук не живее никой. После видяхме каруците да трополят нагоре по пътя и ги последвахме. Сметнах за свой дълг да се осведомя какво става в Мердрако — обясни с пламнали бузи лейди Бес. — Трябва да призная, че най-малко очаквах да видя теб. — Тя не признаваше дори пред себе си, че това не беше истината. Дълбоко в себе си се бе надявала един ден Данте Лейтън да се завърне в Мердрако.

Веднага щом забеляза дима, тя препусна като луда, готова да се примири дори с хладно посрещане от страна на бившия си любим. Той имаше всички основания да я мрази, но може и да й бе простил. Лейди Бес се молеше от сърце да е така.

— Защо си в ловния дом, а не в замъка? — попита тя. — Смяташ ли да останеш в Мердрако?

— Дойдохме, за да живеем тук, Бес — отговори спокойно Данте. — Но засега се налага да се задоволим с ловния дом. По време на отсъствието ми някой — смятам, че и двамата знаем кой е той — е нахлул в Мердрако и е опустошил къщата. — Гласът на Данте потрепери от трудно сдържан гняв и лейди Бес настръхна. Насреща й стоеше мъж, научил се да мрази.

— Ние? — попита изненадано тя.

— Да. Не се върнах сам. — Данте с усмивка погледна в зачервеното лице на Реа.

От вниманието на лейди Бес не убягна, че изразът на лицето му се смекчи, когато се обърна към младото момиче, и от гърдите й се изтръгна въздишка. Той все пак не се беше променил много. Очевидно бе усвоил още по-добре изкуството на прелъстяването. Бес неволно си помисли как ли ще се почувства, ако отново легне в прегръдките му.

За момент настана тишина и лейди Бес изплющя нервно с камшика си. Вниманието на Данте се бе отклонило от нея. Внезапната ревност, която я обзе, изненада дори самата нея. Когато отново заговори, в гласа й прозвуча неприкрит сарказъм:

— Прислугата ти е безсрамна, Данте. На всичкото отгоре малката слугиня прояви надменност, когато поисках да видя господаря й. Стигна дори дотам, да се осведоми за името ми!

— Господарят? — повтори Данте и изгледа поред двете жени. После смръщи чело, но проумя недоразумението и се засмя. — Аз не се смятам за неин господар — промърмори той. — А ти какво ще кажеш по този въпрос, малко райско цвете? — И той погледна с любов младата си жена, която все още стискаше в ръка букета камбанки.

Без да изчака отговора на Реа, Данте продължи:

— Трябва да се извиня, че не ти представих тези двама — не тези трима. — И пое сина си от ръцете на Алистър.

Лейди Бес Сийкомб вдигна високо едната си вежда. Той наистина ли смяташе да я представи на прислугата си? Даже ако бебето беше негово, намерението му й се струваше странно.

— Наистина ли смяташ това за нужно, Данте? — попита високомерно тя. — Чух, че си живял в колониите, където към прислужниците се отнасяли като към равни, и че там търговците били уважавани членове на обществото. Тамошните жители очевидно изпитват дълбоко уважение към всеки, който работи, и особено към онези, които си цапат ръцете! Това е направо невероятно и неприложимо за нашите условия. Изненадвам се, че си възприел революционните им идеи, Данте.

Смехът му направо я стресна.

— Отдавна бях забравил каква снобка си, Бес — отговори весело той. — Но се боя, че не си ме разбрала. Този джентълмен е Алистър Марлоу, бивш член на екипажа на „Морския дракон“ и мой много добър приятел. А тази лейди е съпругата ми — продължи с искрена нежност Данте. — Бебето е моят син.

Думите му отекнаха като гръм в ушите на лейди Бес и разрушиха с един замах всичките й мечти. А тя се бе надявала… Не, сега не се осмеляваше дори да помисли на какво се бе надявала.

— Реа, това е лейди Бес Сийкомб, стара приятелка от миналите дни. — Данте нямаше намерение да я засегне, но думите му сякаш й удариха оглушителна плесница.

Тя се взря смаяно в невероятно красивата и много, много млада съпруга на бившия си любовник. Макар и неохотно, трябваше да признае, че има насреща си истинска красавица.

— О, каква изненада! И кога се състоя щастливото събитие? Твоята жена е същинско дете…

— Венчахме се миналата година — отговори с усмивка Данте.

— Учудвам се, че не съм прочела нищо за това. — Съмнението в гласа на лейди Бес нямаше как да не бъде чуто.

— Венчавката стана в колониите.

— Така ли? Сега разбирам. Трябваше да се сетя още щом видях скромните й дрешки. Май трябва да я научиш на някои неща, ако смяташ да се покажеш с нея в обществото — предложи любезно лейди Бес. — С удоволствие ще я посветя в правилата за поведение на една лейди.

— Не смятам, че това е необходимо, Бес, нито пък, че ти имаш нужната квалификация — отговори остро Данте. — Жена ми е англичанка. Вероятно си се срещала с родителите й.

— Наистина ли? Осмелявам се да изразя съмнение — отговори хладно лейди Сийкомб. — Бих казала, че се движим в различни обществени кръгове.

— Родителите й са дук и дукеса Кемъри. Преди да се оженим, името на жена ми беше лейди Реа Клер Доминик.

Лейди Бес едва не си глътна езика.

— Господи! За мен е чест. Срещала съм родителите ви в Лондон.

— Лейди Бес. Радвам се да се запозная с една стара приятелка на Данте — отговори учтиво Реа. Тя не изрече думата „стара“ като обида, но точно така я разбра лейди Бес, която не можеше да не намрази жълтото пиленце, което бе завладяло сърцето на Данте Лейтън и носеше неговия пръстен.

— Е, като позната на Данте в миналото аз помня отлично заминаването му. Той не притежаваше нито пени, а сега се връща в Мердрако със заможна млада жена. — Лейди Бес нахално намекваше, че Данте се е оженил за Реа само заради богатството й. — Наистина, Данте, трябваше ли да си избереш невеста, която едва е излязла от детската възраст? Та тя не изглежда по-голяма от сина ти — подигра се злобно жената, засегната в гордостта си. Мъжът, когото все още обичаше, се бе оженил за друга и бе забравил чувствата си към нея.

Светлите очи на Данте се присвиха в две тънки ивици и той огледа внимателно другите двама ездачи, които стояха доста по-назад.

— Струва ми се, че Реа не е по-възрастна от дъщеря ти. Прав ли съм, Бес? — Острото му копие се заби дълбоко в плътта й. — Не помня да съм ги срещал някога. Момчето твой син ли е?

Ноздрите на лейди Бес трепереха от гняв. Ала тя бързо се овладя и отговори с горда усмивка:

— Да, това са дъщеря ми Ан и синът ми Чарлз. Деца, елате тук и поздравете сър Данте Лейтън, маркиз Джакоби.

Когато двамата се приближиха бавно, Ан Сийкомб се загледа възхитено в мъжа, който можеше да й бъде баща. Значи това беше той, любимият на майка й?

— Добър ден — поздрави тихо тя и с широко разтворени очи огледа мускулестото му тяло. Започваше да разбира майка си.

— Ти си много красива, Ан — поласка я с усмивка Данте. — Напомняш ми за майка си, когато беше на твоята възраст. Само че тя не беше толкова плаха. Прав ли съм, Бес? — попита той, макар че помнеше много добре буйното й препускане през блатото и веещите се тъмни къдрици.

— Би трябвало да го знаеш, Данте. — Бес го изгледа многозначително, после съжалително сведе очи към Реа. — Двамата с Данте някога бяхме много близки. Съмнявам се, че знаете за годежа ни. — Беше сигурна, че любимият й не е разказал нищо на жена си. И тъй като искаше да посее съмнение в душата на Реа, тя спомена нещо, което беше по-добре да остави на спокойствие.

— Напротив, лейди Бес — отговори спокойно Реа и този път усмивката й беше изпълнена с разбиране. — Данте ми разказа всичко за отношенията си с вас.

Лейди Бес ядно стисна устни. Тя се обърна към Данте и пламна от срам, защото разбра, че Реа е казала истината.

— Разбирам — промърмори тя. Беше изпаднала в неловко положение. Ако Данте и малката му жена откриеха, че си имат работа с обедняла вдовица, сигурно щяха да се повеселят добре за нейна сметка.

Лейди Бес преценяваше напълно погрешно Реа Клер. Младата жена никога не би се забавлявала за сметка на други хора. Когато забеляза изражението на лейди Бес, Реа усети тъгата, която се криеше зад него. Тя не знаеше, че жената насреща й е останала почти без средства, но беше осведомена, че тя е изгубила Данте благодарение на собствената си глупост и сърцето й се изпълни със съжаление към нея. С тази мисъл в главата си тя предложи:

— Сигурно ездата ви е била дълга и изморителна. Ще се чувстваме почетени, ако вие и децата ви изпиете чаша чай с нас.

Любезната покана на Реа изненада Данте и направо слиса лейди Бес. Всички изгледаха смаяно господарката на къщата, сякаш си бе загубила ума.

— Боя се, че все още не сме се подредили напълно. Имаме толкова много работа. Но ви обещавам, че чаят ще е горещ и силен, а мисля, че и съдовете вече са разопаковани. Освен това, масленките на Хели са просто прекрасни. — При споменаването на сладкиша дребното лице на Чарлз Сийкомб засия.

Лейди Бес загуби ума и дума. Беше убедена, че поканата е била отправена искрено.

Но Бес Сийкомб беше горда жена. Може би тъкмо там беше причината за падението й, защото никога нямаше да признае, че се нуждае от помощ. Щеше да се задави с масленките, ако седнеше срещу Данте и жена му и започнеше да се преструва, че се радва на щастието им. Тъкмо понечи да вирне брадичка и да откаже, когато тропот на конски копита отвлече вниманието на всички присъстващи. Всички погледи се насочиха към препускащите насреща им конници. Те се носеха право към къщата и израженията на лицата им не предвещаваха нищо добро.