Даян Сетърфийлд
Тринайсетата приказка (51)

Послепис

Или почти всичко. Понякога си мислиш, че нещо е свършило, а после неочаквано се оказва, че не е. Имах посетителка.

Пръв я забеляза Шадоу. Тананиках си, докато събирах багажа за ваканцията ни. Куфарът беше отворен върху леглото ми. Шадоу влизаше и излизаше от него, напълно обзет от идеята да си направи гнездо между моите чорапи и жилетки, когато неочаквано спря, напрегна се и се втренчи към вратата зад мен.

Тя не се появи като златен ангел, нито бе покрита с наметалото на смъртта. Беше като мен: висока, тънка, кестенява жена, която няма да забележите, ако минете покрай нея на улицата.

Имаше стотици, хиляди неща, за които мислех, че искам да я попитам. Но бях толкова обезсилена, че едва успях да произнеса името й. Тя пристъпи към мен, прегърна ме с ръка и ме притисна до себе си, отстрани.

— Мойра — едва успях да прошепна. — Започнах да мисля, че не си истинска.

Но беше истинска.

Бузата й бе долепена до моята, ръката й бе върху рамото ми, моята ръка бе на кръста й. Ние се докосвахме — белег до белег, и всички мои въпроси избледняха и изчезнаха, когато почувствах как нейната кръв потече заедно с моята. Това беше момент на удивление, безмерно и спокойно; и аз знаех, че си спомням това чувство. То бе заключено в мен, а сега тя бе дошла и го бе отключила. Тази благословена верига. Това единство, което някога е било естествено, а днес, както открих, беше свръхестествено. Тя дойде и ние бяхме заедно.

Разбрах, че е дошла да ми каже сбогом. Следващия път, когато щяхме да се срещнем, аз щях да отида при нея. Но тази следваща среща нямаше да бъде скоро. Нямаше нужда от бързане. Тя можеше да чака, а също и аз.

Почувствах докосването на пръстите й върху лицето си, докато аз бършех нейните сълзи, след това нашите пръсти се намериха и преплетоха. Почувствах дъха върху бузата си, лицето й — в косата си, зарових носа си в извивката на шията й и вдъхнах сладостта й.

Каква радост!

Няма значение, че не можеше да остане. Нали беше дошла! Тя беше дошла.

Не съм сигурна как и кога си бе отишла. Просто в един миг осъзнах, че вече я няма. Не е тук. Седях на леглото, съвсем тиха, напълно щастлива. Чувствах странното усещане на кръвта си, която отново поемаше по своя път, и на сърцето си, което отново започваше да бие, но само за мен. Докосвайки белега, моята сестра го бе съживила; сега той постепенно изстиваше, докато не се изравни по температура с останалата част от тялото ми.

Тя бе дошла и си бе отишла. Нямаше да я видя отново от тази страна на гроба. Моят живот си бе само мой.

Шадоу бе заспал в куфара. Протегнах ръка да го погаля. Той отвори едно безучастно зелено око, погледна ме за миг и отново го затвори.