Даян Сетърфийлд
Тринайсетата приказка (2)

Историята на Маргарет

Станах от стълбите и пристъпих в тъмнината на книжарницата. Нямах нужда от светлина, за да намеря пътя си. Познавах магазина така, както всеки човек познава местата от детството си. Миризмата на кожа и стара хартия ми подейства успокояващо. Прокарах пръсти по гърбовете на книгите като пианист по клавишите. Всяка книга имаше своя индивидуален глас: зърнестият гръб от лен бе на „История на картографията“ от Даниел; напуканата кожа бе на протоколите от заседанията на Картографското дружество в Санкт Петербург на Лакунин — една много изтъркана папка, която съдържаше неговите карти, нарисувани и оцветени на ръка. Можете да завържете очите ми и да ме поставите, където и да е, на един от трите етажа на този магазин, и аз ще ви кажа, благодарение на книгите под пръстите ми, къде точно се намирам.

В антикварната книжарница на Лий виждаме много малко клиенти, броят им не надвишава повече от половин дузина на ден. През септември, когато студентите идват да си купят книги за новата учебна година, има леко вълнение и повишена активност, и още веднъж през май, когато ги връщат обратно след изпитите. Баща ми нарича тези книги прелетни. През останалото време от годината има дни, когато в магазина не стъпва нито един клиент. Всяко лято ни докарва странния турист, който, отклонявайки се от отъпкания маршрут, е подтикнат от любопитството да излезе от обсега на слънцето и да влезе в книжарницата, където спира за секунда и мига, докато нагоди очите си към сумрака. В зависимост от това, колко е изморен от яденето на сладолед и наблюдаването на плоскодънните лодки по реката, той може да остане за малко на сянка и спокойствие, а може и да не остане. Обикновено посетителите на книжарницата са хора, дошли специално, защото са чули за нас от приятеля на техен приятел, или защото са се оказали близо до Кеймбридж. Когато влизат в магазина, върху лицата им е изписано очакване и нерядко извинение, че са ни попречили. Те са мили хора, толкова тихи и приятелски настроени, колкото самите книги. Но най-често тук сме само татко, аз и книгите.

Как тогава тези хора свързват двата края? — сигурно ще се запитате, след като имаме толкова малко клиенти. Но вие виждате само книжарницата, която е, така да се каже, странично занимание. Истинският бизнес е другаде. Ние изкарваме прехраната си чрез около дузина трансакции на година. Ето каква е схемата: Татко познава всички големи световни колекционери, както и най-значителните колекции в света. Ако го видите на някой търг или панаир на книгите, на които той ходи редовно, ще забележите колко често е заобиколен от спокойно говорещи, прилично облечени хора, които го дърпат настрани за разговор насаме. Техните очи обаче са всичко друго, но не и спокойни. Дали знае за… питат го те, или дали не е чул, че… И се споменава името на някоя книга. Татко отговаря неясно, уклончиво. Няма смисъл да поражда надежда, която обикновено не води доникъде. Но от друга страна, ако е чул нещо… А ако все още не е, той записва адреса на човека в малкия си зелен бележник. След това за известно време не се случва нищо. След време — няколко месеца по-късно, никой не знае колко — на някой друг търг или панаир, виждайки се с друг човек, той ще подпита много внимателно дали… и отново се споменава името на книгата. Много често всичко свършва дотук. Но понякога след разговорите може да започне размяна на писма. Татко прекарва много време в писане на писма. На френски, немски, италиански и понякога дори на латински. Девет пъти от десет отговорът е учтив отказ, състоящ се от два реда. Но понякога — около половин дузина пъти в годината — отговорът е прелюдия към едно пътешествие. Пътешествие, през което татко взема една книга оттук и я доставя там. Той рядко отсъства повече от четиридесет и осем часа. Шест пъти в годината. Това е нашият поминък.

Самата книжарница не носи никакви пари. Тя е място за писане и получаване на писма. Място, в което да се изчака следващият международен панаир на книгата. Според нашия банкер тя е една индулгенция, глезотия, нещо, което успехът на татко му позволява да направи. Всъщност в реалността — реалността на баща ми и моята; не претендирам, че реалността за всички е еднаква — та значи в реалността книжарницата е истинското сърце на работата. Тя е хранилище на книги, безопасно и сигурно място за всички томове, написани някога с толкова любов, които днес очевидно никой не желае.

Тя е също и място за четене.

Буквата „О“ е за Остин, „Б“ за Бронте, „Ч“ за Чарлз и „Д“ за Дикенс.

Научих азбуката в тази книжарница. Баща ми ме носеше на ръце покрай лавиците и ми обясняваше азбуката, като същевременно ме учеше да произнасям думите по букви. Научих се да пиша пак тук: преписвах имената и заглавията в картите за индексиране, които все още се намират в нашата кутия — тридесет години по-късно. Книжарницата беше моят дом и едновременно място за работа. Тя бе по-добро училище за мен, отколкото което и да е друго, а след това стана и моят частен университет. Тя беше моят живот.

Татко никога не сложи книга в ръката ми, нито ми забрани да взема някоя. Вместо това ме остави да бродя, да блуждая и да се докосвам до тях, правейки сама своя повече или по-малко подходящ избор. Четях кървави истории за исторически герои, които според родителите от деветнадесети век са били подходящи за деца; четях и готически страхотии, пълни с духове, които със сигурност не бяха подходящи; прочетох огромно количество страници за трудни и опасни пътешествия през вероломни и непознати земи, предприети от стари моми в кринолини, както и наръчници за декорация и етикет, предназначени за млади дами от добри семейства; прочетох книги с картинки и книги без картинки, книги на английски, на френски и на езици, които не разбирах; в тези случаи си измислях сама историите въз основа на шепа подразбрани думички. Книги. Книги. И пак книги.

Когато тръгнах на училище, понесох със себе си целия този книжен багаж. Частици от старовременен френски, който бях научила от старите граматики, намираха място в моите есета, но учителите ги приемаха за грешки на езика, макар че така и не можаха да ги изкоренят. Понякога някой урок по история докосваше дълбоките, но случайни семена на знанията, които бях събрала чрез безразборното четене в книжарницата на баща ми. Шарлеман^[1] ли? Мислех си какво, нима това е моят Шарлеман? От книжарницата? В такива случаи оставах мълчалива и онемяла от моментния сблъсък на два свята, които иначе бяха напълно разделени.

Между четенето помагах на татко в работата му. В девет сутринта трябваше да опаковам книги в кафява хартия и да ги адресирам до нашите най-далечни клиенти. В десет ми бе позволено да занеса тези пакети до пощата. В единадесет помагах на мама за единствената й работа в книжарницата — почистването. Опакована с кърпа за глава и домашна престилка срещу нечистотията, тя обикновено се разхождаше между лавиците с пръчката си за прах с пера, устните й бяха стиснати плътно и тя се опитваше да не диша. От време на време пръчката забърсваше облак от въображаем прах и мама се отдръпваше с ужас и кашляне. И всеки път задължително издърпваше бримки по чорапите си от щайгата, която с предсказуема недоброжелателност винаги се оказваше зад нея. Затова й предложих аз да бърша праха. Това беше работа, от която тя с радост се отърва; оттогава нямаше нужда да идва в книжарницата.

Когато бях на дванадесет, татко ми постави задачата да открия загубените книги. Първо определихме кои заглавия бяха в наличност според записите, но липсваха от съответните места по лавиците. Можеше да са откраднати, но по-вероятното бе да са оставени на погрешни места от някой разсеян читател. В книжарницата имаше седем помещения, обзаведени с лавици, които опасваха стените им от пода до тавана и бяха пълни с книги. Хиляди томове.

— И докато се занимаваш с това, провери и подреждането по азбучен ред — нареди ми татко.

Това беше работа, която щеше да продължи вечно; сега се чудя дали е бил напълно сериозен, когато ми е поверил тази непосилна задача. Трябва да призная, че тогава това нямаше голямо значение, защото я приех изключително сериозно.

Това отне всички мои сутрини през лятото, но в началото на септември, когато започна учебната година, всяка загубена книга беше намерена и всеки том бе поставен на правилното място. Не само това, но — и като погледна назад във времето, това ми изглежда много важно — пръстите ми осъществиха контакт, макар и кратък, с всяка една книга в магазина.

До момента, в който станах тийнейджърка, помагах толкова много на татко, че в спокойните следобеди двамата имахме съвсем малко работа. След като свършехме сутрешните си задължения — да подредим новите книги и да напишем писмата, отивахме край реката да изядем сандвичите си и да нахраним патиците с трохите, после се връщахме в книжарницата, за да четем. Постепенно моето четене стана по-целенасочено. Все по-често се озовавах на втория етаж — при литературата от 19 век, биографии, автобиографии, спомени, дневници и писма.

Баща ми забеляза насоката на моите интереси и започна да се връща от панаирите и разпродажбите с книги, които според него щяха да представляват интерес за мен. Оръфани малки книжлета, главно ръкописи, пожълтели страници, вързани с панделка или канап, понякога ръчно подвързани. Обикновените жития на обикновени хора. Аз не само ги четях. Аз им се отдавах, посвещавах им се, бях им предана. Докато апетитът ми към храната си остана незначителен, то гладът ми за книги беше постоянен. Това бе началото на моето посвещение.

Не съм истински биограф. Всъщност въобще не съм биограф. Написала съм, при това главно за свое удоволствие, няколко кратки биографични студии за известни хора от литературната история. Влечеше ме да пиша биографиите на неуспелите, на хората, които през целия си живот са останали в сянка и след смъртта си са потънали в дълбока неизвестност. Обичам да изкопавам съдби и животи, които са били погребани в неотворените дневници по лавиците на архивите за сто и повече години. Събуденият дъх от спомени, които не са били публикувани, ме очароваше и ми доставяше огромно удоволствие.

От време на време някое от моите произведения събуждаше известен интерес в местните академични издания, така че има няколко публикации от мое име. Не книги. Нищо толкова грандиозно. Само есета, просто няколко страници, захванати в корица. Едно от моите есета — Братската муза, посветено на братя Жулс и Едмонд Ландиер и на дневника, написан от двамата, привлече вниманието на един издател на историческа литература и бе включено в сборник от есета с твърди корици, посветен на произведенията им и на семейството им през деветнадесети век. Това трябва да е било есето, което е привлякло вниманието на Вида Уинтър. То е заобиколено от работите на академици и професионални писатели, сякаш аз бях истински биограф, когато всъщност съм само дилетант, един талантлив аматьор.

Животът — на мъртвите — е просто мое хоби. Истинската ми работа е в книжарницата. Работата ми не е да продавам книги — това прави баща ми, а да ги наглеждам, да се грижа за тях. Много често вземам някой том и прочитам страница или две от него. В края на краищата четенето също е грижа в известен смисъл. Не достатъчно стари, че да са ценни заради възрастта си, нито достатъчно важни, че да бъдат търсени от колекционерите, книгите са ми скъпи дори ако са почти толкова тъпи, колкото и външният им вид. Няма значение колко банално е съдържанието им. Винаги има нещо, което ме трогва. За някой, който вече е мъртъв, тези думи са били достатъчно важни, че да ги напише.

Хората изчезват, когато умрат. Техният глас, смях, топлината на дъха им. Тяхната плът. Евентуално костите им. Целият спомен за живота им престава да съществува. Това е ужасно и така естествено. Все пак за някои има изключение от подобна анихилация. Защото те продължават да живеят в книгите, които са написали. Ние можем да ги открием. Техният хумор, тонът на гласа им, настроенията им. Чрез написаната дума те могат да ви ядосат или да ви направят щастливи. Могат да ви успокоят. Да ви объркат и смутят. Да ви променят. Могат да направят всичко това, въпреки че са мъртви. Като фосили, като вкаменелости или насекоми в кехлибар, като трупове, замръзнали в леда, онова, което според законите на природата би трябвало да изчезне и да си отиде, благодарение на чудото на мастилото и хартията е останало съхранено. И това ако не е магия!

Както някои хора са привлечени от гробовете на мъртвите, така аз съм привлечена от книгите. Почиствам ги, правя някои дребни поправки, поддържам ги в добро състояние и ред. И всеки ден отварям том или два, прочитам няколко реда или страници, позволявайки на гласовете на забравените мъртви да отекнат в главата ми. Дали тези мъртви писатели чувстват, когато книгите им се четат? Дали в техния вечен мрак се появява кратък като пробождане на игла проблясък от светлина? Дали душата им се раздвижва от лекото докосване на друг разум, който чете техния? Надявам се, че е така. Защото сигурно е много самотно да си мъртъв.

 

 

Макар че тук засегнах най-съкровени си дейности, пропуснах същественото. Не ме бива много в откровенията: изглежда, в опита си да преодолея обичайната си мълчаливост и резервираност пиша какво ли не само и само да избегна написването на единственото нещо, което има значение.

И все пак ще трябва го напиша. „Мълчанието не е естествената среда за историите“ ми бе казала мис Уинтър. „Историите се нуждаят от думи. Без тях те стават бледи, рахитични, боледуват и умират. И след това те преследват.“

Съвсем правилно. Така че ето я и моята история.

Бях на десет години, когато разкрих тайната, която пазеше моята майка. Причината, поради която това има значение, е, че тя не беше нейна. Беше моя.

Същата вечер родителите ми бяха излезли. Те не излизаха често, а когато го правеха, ме изпращаха при съседката — да седя в кухнята на мис Роб. Съседната къща беше съвсем същата като нашата, но в огледален образ и това винаги ме караше да се чувствам зле. Така че, когато отново дойде време да излизат, аз започнах да споря и да ги убеждавам, че съм достатъчно голяма и разумна, за да бъда оставена сама вкъщи. Не се надявах на успех, но този път татко се съгласи. Мама позволи да бъде убедена с една уговорка — че мис Роб ще дойде да ме види в осем и половина.

В седем часа те излязоха и аз отпразнувах победата си, като изпих чаша мляко, при това я изпих на дивана, изпълнена с възхищение от собственото си величие. Маргарет Лий — достатъчно голяма, че да си остане вкъщи без бавачка. След млякото неочаквано се почувствах отегчена. Какво да правя със свободното си време? Тръгнах да скитам, маркирайки територията на моята нова свобода — трапезарията, коридора, тоалетната долу. Всичко си беше както винаги. Без особена причина си спомних един от моите детски страхове — за вълка и трите прасенца. Ще духам, ще духам и ще издухам твоята къщичка! Нямаше да представлява голяма трудност да се издуха къщата на родителите ми. Леките въздушни стаи бяха прекалено слаби и нямаше да устоят, а мебелите с тяхната крехка деликатност щяха да се срутят като купчина кибритени клечки, ако вълкът само ги погледнеше. Да, вълкът щеше да разруши къщичката с едно подсвиркване и ние тримата щяхме да му послужим за закуска за нула време. Започнах да мечтая да съм в книжарницата, където никога не се страхувах. Там вълкът можеше да духа и да духа колкото си ще; при всички онези книги, които удвояваха дебелината на стените, татко и аз щяхме да бъдем в безопасност като в крепост.

На горния етаж се погледнах в огледалото в банята, за да видя как изглеждам като пораснало момиче. Като наклоних главата си наляво, а после надясно, изследвах отражението си от всички ъгли, желаейки да се видя различна. Но единствената, която ме гледаше насреща, бях аз.

Собствената ми стая не обещаваше нищо. Познавах всеки сантиметър от нея, и тя ме познаваше; сега бяхме тягостна компания. Вместо това отворих вратата на стаята за гости. Гардеробът и голата тоалетна масичка признаваха без думи идеята, че можеш да срешеш косата си и да се облечеш тук, но човек някак си знаеше, че зад вратите на гардероба няма нищо и чекмеджетата са празни. Леглото, неговите чаршафи и одеяла, идеално опънати и пригладени, не подканяха да полегнеш. Тънките възглавници изглеждаха така, сякаш животът бе изтекъл от тях. Тази стая се наричаше гостна, но ние никога нямахме гости. Тук спеше майка ми.

Объркана и смутена, излязох от нея и застанах на площадката.

Това беше. Обредът на обиколката. Останала сама вкъщи, аз се присъединявах към порасналите деца: утре на детската площадка можех да се похваля: „Снощи останах съвсем сама вкъщи, без бавачка.“ Останалите момичета щяха да са смаяни. Колкото и дълго да бях искала това, сега, когато го бях постигнала, не знаех какво да правя. Очаквах автоматично да разширя опита си, да получа поне бегла представа за личността, която бях предопределена да стана. Очаквах, че светът ще загуби своя детински и познат вид и ще ми покаже тайните си, страната на възрастните. Вместо това се почувствах по-малка от всякога. Какво не ми беше наред? Щях ли изобщо някога да открия как да порасна?

Хрумна ми да навестя госпожа Роб. Но не! Имаше по-добро място. Пропълзях под леглото на баща ми.

Откакто за последен път бях тук, пространството между пода и рамката на леглото се бе свило и намаляло. В едното ми рамо се опираше твърдо куфарът за ваканции, толкова сив на дневна светлина, колкото и тук в тъмнината. Той съдържаше всички наши летни принадлежности: слънчеви очила, резервен филм за камерата, бански костюм, който майка ми никога не облече, но и не изхвърли. От другата страна имаше една картонена кутия. Пръстите ми опипваха под нагънатия капак, тършувайки и проправяйки пътя си сред заплетената гранка от коледни лампички. Напипах крилата на ангела, който окачвахме на елхата. Последния път, когато бях под това легло, все още вярвах в Дядо Коледа. Сега не вярвам. Това означаваше ли, че съм пораснала?

Въртейки се под леглото, изтиках една стара кутия за бисквити. Тя беше скрита наполовина под драперията. Спомнях си я много добре: стоеше тук от памтивека. Върху капака, който се отваряше трудно, имаше рисунка с шотландски пейзаж — скали и ели. Разсеяно се опитах да го отворя. Той толкова лесно поддаде под моите пораснали и по-здрави пръсти, че почувствах лека вълна от паника. Вътре видях паспорта на татко и различни парчета хартии с различни размери. Разни формуляри, наполовина напечатани, наполовина попълнени на ръка. На различни места имаше подписи.

За мен да видя нещо, означава да го прочета. Винаги е било така. Прегледах документите. Брачното свидетелство на родителите ми. Техните свидетелства за раждане. Моето собствено. Червено мастило върху кремава хартия. Подписът на татко. Сгънах го внимателно и го поставих при другите документи, които вече бях прочела, и преминах към следващия. Той беше абсолютно същият, напълно еднакъв с предишния. Бях изненадана. Защо имах две свидетелства за раждане?

И тогава видях. Същият баща, същата майка, същата дата на раждане, същото място, но името бе различно.

Какво стана с мен в този момент? Всичко в главата ми се разби на парчета и се подреди наново, но по различен начин, в едно от онези калейдоскопични пренареждания, на каквито е способен мозъкът.

Аз имах сестра близначка.

Без да обръщам внимание на нарастващата тревога, любопитните ми пръсти разгънаха следващата хартия. Смъртен акт.

Моята близначка беше мъртва.

Въпреки че бях зашеметена от откритието, не бях изненадана. Защото винаги бях имала някакво особено чувство, че има нещо (макар и прекалено познато, за да се нуждае от думи). По-различният въздух от дясната ми страна. Сгъстяване на светлината. Нещо особено, което караше празното пространство да вибрира. Моята бледа сянка.

Притискайки ръце до дясната си страна, аз наклоних глава, като почти допрях носа си в рамото. Това бе един стар жест, който правех винаги когато нещо ме болеше, когато бях объркана, смутена, когато върху мен оказваха каквато и да е принуда. Той бе прекалено познат, за да бъде обмислен, но сегашното ми откритие разкри значението му. Аз търсех своята близначка. Там, където би трябвало да бъде. От дясната ми страна, до мен.

Когато видях двата документа и когато светът се възстанови достатъчно, че да започне отново да се върти около оста си, размислих. И така, значи това беше. Загуба. Скръб. Самота. Имах едно усещане, което ме държеше встрани от другите хора и ме съпътстваше през целия ми живот, а сега, когато открих и документите, вече знаех какво е то. Моята сестра.

След доста време до мен достигна звукът от отварянето на кухненската врата долу. Въпреки игличките, които боцкаха в прасците ми, успях да стигна до площадката в мига, в който госпожа Роб се появи в основата на стълбите.

— Всичко наред ли е, Маргарет?

— Да.

— Имаш ли всичко, от което се нуждаеш?

— Да.

— Добре, обади се, ако искаш нещо.

— Непременно.

— Те, мама и татко, няма да се забавят много.

Тя си тръгна.

Върнах документите в кутията и я бутнах обратно под леглото. Напуснах спалнята, затворих вратата зад себе си. Пред огледалото в банята почувствах шок от контакта, когато очите ми срещнаха очите на другата. Лицето ми пламна под нейния поглед. Можех да почувствам скелета под кожата си.

По-късно чух стъпките на родителите си по стълбите. Отворих вратата и татко ме прегърна на площадката.

— Чудесно си се справила — рече той. — Отличен по всичко.

Мама изглеждаше бледа и уморена. Излизането винаги й причиняваше главоболие.

— Да — похвали ме и тя. — Добро момиче.

— И така, как беше, съкровище? Да си сама вкъщи?

— Чудесно.

— И аз така си мислех — отвърна татко. След което, неспособен да се спре, ме прегърна още веднъж. Това беше една щастлива прегръдка с две ръце и целувка по главата. — Време е за лягане. И не чети до късно.

— Няма.

По-късно ги чух да се приготвят за лягане: татко отвори шкафчето с лекарства, за да извади хапчетата на мама, напълни чашата й с вода. Гласът му произнесе онова, което чувах често: „Ще се почувстваш по-добре след един хубав сън.“

После вратата на гостната стая се затвори. Няколко минути по-късно леглото в другата стая изскърца и чух как баща ми загаси лампата.

Аз знаех какво са близнаците. Една клетка, която би трябвало да се превърне в един човек, необяснимо как се превръщаше в двама еднакви човека.

Аз бях близначка.

Моята близначка беше мъртва.

В какво ме превръщаше това?

Под завивките притиснах ръката си към белега с формата на сребърно — розов полумесец върху тялото ми. Сянката, която сестра ми бе оставила след себе си. Като археолог на плътта изследвах своето тяло, за да открия доказателства за тази древна история. Бях студена като труп.

 

 

Все още с писмото в ръка, напуснах книжарницата и се качих на моя етаж. При всеки етаж стълбите се стесняваха заради книгите. Докато вървях и гасях лампите след себе си, започнах да си съчинявам учтиво писмо за отказ. Щях да кажа на мис Уинтър, че не съм подходящият библиограф. Нямах интерес към съвременните писатели и литература. Не бях чела нито една нейна книга. Чувствах се добре в библиотеките и архивите, но никога в живота си не бях интервюирала жив писател. Беше ми по-лесно с мъртвите и ако трябва да призная истината, живите ме изнервяха.

Макар че това последното не бе необходимо да го пиша в писмото.

Нямах желание, нито сили да си приготвя нещо за ядене. Чаша какао щеше да ми бъде достатъчна.

Очаквайки млякото да се стопли, застанах до прозореца. В нощното стъкло имаше едно лице — толкова бледо, че можех да видя чернотата на небето през него. Ние докоснахме бузите си — моята буза се залепи към студената стъклена буза. Ако човек можеше да ни види, щеше да разбере, че ако не беше стъклото, на този свят наистина нямаше нищо, което да ни раздели.