Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Thirteenth Tale, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 39 гласа)

Информация

Сканиране
Lindsey (2010)
Разпознаване и корекция
cveata (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Даян Сетърфийлд. Тринайсетата приказка

Английска. Първо издание

ИК „Бард“ ООД, София, 2007

Редактор: Мария Трифонова

ISBN: 978–954–585–770–6

История

  1. — Добавяне

Всеки си има история

Една тревога, остра като зеления поглед на мис Уинтър, ме събужда безпричинно. Какво име бях произнесла в съня си? Кой ме бе разсъблякъл и сложил в леглото? Какво бяха прочели те в белега върху кожата ми? Какво бе станало с Аурелиус? И какво бях причинила на Емелин? Нейното обезумяло лице измъчва съзнанието ми повече от всичко останало, когато започва да изпълзява от съня.

Когато се събуждам, не знам кое време е. Джудит е до мен. Тя ме гледа как се размърдвам и поднася чаша до устните ми. Пия.

Преди да проговоря, сънят отново ме поваля.

 

 

Когато се събудих за втори път, до леглото ми бе мис Уинтър с книга в ръка. Столът й бе отрупан с кадифени възглавнички, както винаги, но с кичурите бледа коса около голото лице тя приличаше на непослушно хлапе, което се е покатерило на трона на кралицата за майтап.

Чувайки, че се размърдах, тя вдигна глава от четивото си.

— Доктор Клифтън беше тук. Имахте много висока температура.

Не казах нищо.

— Ние не знаехме, че имате рожден ден — продължи тя. — Не можахме да намерим картичка. Нямаме много рождени дни тук. Но донесох малко див люляк от градината…

Във вазата имаше тъмни клонки, голи, без листа, но с нежни пурпурни цветчета по цялата им дължина. Те изпълваха въздуха със сладка, опияняваща миризма.

— Откъде разбрахте, че имам рожден ден?

— Вие ни казахте, докато спяхте. Кога смятате да ми разкажете вашата история, Маргарет?

— Моята какво? Аз нямам история — отвърнах.

— Разбира се, че имате. Всеки има история.

— Не и аз — поклатих главата си. В нея чувах неразличимото ехо от думи, които може би съм казала в съня си.

Мис Уинтър постави панделката на страницата и затвори книгата.

— Всеки си има история. Тя е като семейството. Може да не знаеш кои са те, може да си ги загубил, но така или иначе те съществуват. Може да си се отдалечил или да си им обърнал гръб, но не можеш да кажеш, че ги нямаш. Същото е и с историите. Така че — заключи тя — всеки си има история. Кога смятате да ми разкажете вашата?

— Не смятам.

Тя наведе главата си на една страна и ме изчака да продължа.

— На никого не съм разказвала моята история. Ако изобщо има такава. И не виждам никаква причина да променям нещата сега.

— Разбирам — отвърна меко тя, кимайки с глава, сякаш, наистина разбираше. — Добре, това си е ваша работа, разбира се — мис Уинтър обърна ръката си в скута и загледа обезобразената си длан. — Вие сте свободна да не казвате нищо, щом така искате, но мълчанието не е естествена среда за историите. Те се нуждаят от думи. Без тях историите избледняват, разболяват се и умират. И след това те преследват — очите й се върнаха към мен. — Повярвайте ми, Маргарет. Аз знам това.

 

 

Спах дълго. А когато се събудих, до леглото ми имаше храна като за болен, приготвена от Джудит. Изядох една или две лъжици, не повече. Джудит влезе, за да прибере таблата, и не можа да скрие разочарованието си, но не каза нищо. Не ме болеше нищо — нямах главоболие, нито простуда, не ми беше лошо, — освен ако не се брои умората, изтощението и разкаянието, които тежаха в главата и в сърцето ми. Какво бях сторила на Емелин? А на Аурелиус? В будните си часове бях измъчвана от спомена за онази нощ; вината ме преследваше дори в съня.

— Как е Емелин? — питах Джудит. — Добре ли е?

Отговорите й бяха индиректни: защо ми трябвало да се тревожа за мис Емелин, когато аз самата съм била зле? Мис Емелин не била добре от дълго време. Мис Емелин била така от години.

Всъщност нейното увъртане и нежелание ми обясниха всичко, което исках да знам. Емелин не беше добре. Това беше моя грешка. Аз бях виновна.

Колкото до Аурелиус, единственото нещо, което можех да направя, бе да му пиша. Веднага щом бях в състояние да пиша, накарах Джудит да ми донесе лист и писалка, подпрях се на възглавницата и надрасках едно писмо. Не бях доволна, затова опитах още едно, после още едно. Никога не съм срещала подобна трудност при избора на думи. Когато постелята ми бе толкова отрупана с отхвърлени версии, че се отчаях, аз избрах напосоки един лист и направих чисто копие.

„Скъпи Аурелиус, Добре ли си?

Съжалявам за онова, което се случи. Нямах намерение да нараня никого. Бях луда, нали? Кога мога да те видя? Все още ли сме приятели?

Маргарет.“

Това щеше да свърши работа.

Доктор Клифтън влезе в стаята ми. Преслуша сърцето ми и ми зададе куп въпроси.

— Безсъние? Нередовен сън? Кошмари?

Кимнах три пъти.

— Така си и мислех — той взе термометъра и ми нареди да го сложа под езика си, сетне стана и отиде до прозореца. Докато стоеше с гръб към мен, попита:

— А какво четете?

С термометъра в устата не можех да отговоря.

— „Брулени хълмове“? Това ли четете?

— Ъ-хъ.

— И „Джейн Еър“?

— Ъ-хъ.

— „Разум и чувства“[1]!

— Ъ-хъ.

Докторът се обърна и ме погледна сериозно и тъжно.

— И както предполагам, сте чели тези книги повече от веднъж?

Кимнах и той се намръщи.

— Четете и препрочитате? Много пъти?

Кимнах още веднъж и той се намръщи още повече.

— Още от детството си?

Бях объркана от въпросите, но принудена от строгостта в гласа му, кимнах отново.

Под тъмните вежди очите му се присвиха и станаха като цепки.

Тогава той се наведе към мен, за да отчете термометъра.

Отблизо хората изглеждат различно. Една тъмна вежда пак си е тъмна вежда, но човек може да види отделните косъмчета в нея и колко правилно са подредени. Последните кафяви косъмчета в края й, много фини, почти незабележими, се простираха по посока на слепоочията. В строежа на кожата му много нагъсто се виждаха наболите връхчета на брадата му. Ето отново: ноздрите му почти незабележимо се разшириха, ъгълчетата на устата му трепнаха. Винаги бях приемала това за суровост, за доказателство, че не мисли много-много за мен. Но сега, гледайки го от няколко инча разстояние, ми се стори, че той може би не ме одобрява. Беше ли възможно, помислих си, доктор Клифтън тайно да ми се присмива? Той извади термометъра от устата ми, скръсти ръце и произнесе диагнозата си.

— Вие страдате от болестта, която поразява дами с романтично въображение. Симптомите включват припадане, слабост, загуба на апетит, лошо настроение. Докато до известна степен кризата може да бъде приписана на бродене в ледения дъжд без защитата на водонепромокаем дъждобран, по-дълбоката причина вероятно се дължи на някаква емоционална травма. Обаче, за разлика от героините на любимите ви романи вашият организъм не е отслабнал от лишенията, присъщи на живота в по-раншни и по-сурови времена. Нямате туберкулоза, нито детски паралич, нито нехигиенични условия на живот. Ще оживеете.

Той ме погледна право в очите и аз не бях в състояние да отместя погледа си встрани, когато каза:

— Вие просто не ядете достатъчно, госпожице.

— Нямам апетит.

— L’appetit vient en mangeant.

— Апетитът идва с яденето — преведох аз.

— Точно така. Вашият апетит ще се върне. Но трябва да го чакате по средата на пътя. Трябва да желаете той да се върне.

Беше мой ред да се намуся.

— Лечението не е сложно: ядене, почивка. И вземете това… — той написа набързо нещо в бележника си, откъсна страницата и я сложи на нощната ми масичка. — Слабостта и умората ще си отидат за няколко дни — посягайки да вземе куфарчето си, той прибра писалката и бележника. Сетне, ставайки да си върви, се поколеба. — Бих искал да ви попитам за тези ваши сънища, но подозирам, че няма да искате да ми кажете…

— Не, няма.

Лицето му помръкна.

— Така си и мислех.

После ми пожела приятен ден и си отиде.

Посегнах към рецептата. Със стремителен почерк той бе написал: „Сър Артър Конан Дойл. Случаите на Шерлок Холмс. По десет страници два пъти на ден, до края на лечението.“

Бележки

[1] Роман от Джейн Остин — Б.пр.