Даян Сетърфийлд
Тринайсетата приказка (42)

Разрушаване на миналото

През прозорците видях, че кухнята е празна, а когато заобиколих отпред и почуках на вратата, никой не ми отвори.

Може би той беше заминал някъде? През това време на годината хората ходеха на гости, пътуваха. Но те отиваха при семействата си, а Аурелиус нямаше такова, така че би трябвало да е тук. Сетих се за причината за отсъствието му със закъснение: може би доставяше кейкове и разнасяше торти по домовете за коледните тържества. Къде другаде би могъл да бъде един собственик на кетъринг точно преди Коледа? Трябваше да се върна по-късно. Пуснах картичката, която носех, в пощенската кутия и тръгнах през гората към Ейнджълфийлд Хаус.

Беше студено, всеки момент можеше да завали сняг. Под краката ми земята бе замръзнала и твърда, а небето бе заплашително бяло. Вървях бързо. Шалът ми бе завит около лицето чак до носа и скоро се стоплих.

При просеката спрях. Видях, че на мястото кипи необичайна дейност. Намръщих се. Какво ставаше? Фотоапаратът беше провесен под палтото на врата ми. Нагласих обектива за далечно разстояние и погледнах. На пътя беше спряла полицейска кола. Строителните машини и оборудване бяха неподвижни, а работниците стояха, събрани на куп. Сигурно бяха спрели работа малко преди това, защото пляскаха с ръце и тропаха с крака да се стоплят. Каските им бяха на земята или висяха на ремъците си през лактите им. Един мъж предлагаше пакет цигари. От време на време някой казваше нещо на останалите, но помежду им не вървеше разговор. Опитах се да разгадая изражението върху сериозните им лица. Досада? Тревога? Любопитство? Те стояха обърнати настрани, с лица към гората и моята увеличителна леща, но от време на време някой от тях хвърляше поглед през рамо към сцената зад тях.

Зад групичката мъже бе опъната бяла палатка, която покриваше част от мястото. Къщата я нямаше, но преценявайки от моето местоположение и къщичката на пазача, чакълестата алея и църквата, предположих, че точно там е била библиотеката. Освен това един от строителите и друг мъж, за когото реших, че е шефът им, говореха с двама други мъже. Единият от тях бе облечен с костюм и палто, а другият беше с полицейска униформа. Началникът говореше бързо и кимаше, но когато мъжът с палтото зададе някакъв въпрос, той се обърна към строителя, който отговори на въпроса, а тримата го загледаха съсредоточено.

Той, изглежда, не забелязваше студа. Говореше с кратки изречения; при неговите дълги и чести паузи останалите мълчаха и го наблюдаваха със съсредоточено внимание и търпение. В един момент той посочи с пръст по посока на машината и изобрази как нейната челюст с железни зъби захапва земята. Накрая сви рамене, намръщи се и прекара ръка по очите си, сякаш да изтрие образа, който току-що бе извикал.

Встрани на бялата палатка се отвори процеп. Оттам излезе пети мъж и се присъедини към останалите. Последва кратко, сериозно обсъждане и накрая шефът отиде до групата мъже и им каза няколко думи. Те кимнаха и започнаха да събират каските и термосите си и да се отправят към колите си, които бяха паркирани край голямата порта, до къщичката на вратаря. Полицаят в униформа застана пред входа на палатката, с гръб към процепа, служещ за врата, а другият поведе строителя и шефа към полицейската кола. Свалих бавно фотоапарата, но продължих да наблюдавам бялата палатка. Знаех мястото. Бях влизала там. Спомнях си опустошението в осквернената библиотека. Падналите лавици и рафтове, гредите, които се бяха счупили и лежаха на пода. Страхът ми, докато се промъквах под изгорелите и пречупени дървета.

В тази стая е имало тяло, погребано под овъглените страници, с шкаф за книги вместо ковчег. Един гроб, скрит и запазен половин век под падналите греди.

Не можех да прогоня тази мисъл. Търсех един човек и сега се оказваше, че вече е намерен. Съвпадението бе просто немислимо. Как да не направиш връзка? Но Хестър бе напуснала къщата една година преди това, нали? Защо би трябвало да се връща? И тогава ме осени мисълта, която бе толкова проста, толкова очевидна.

Ами ако Хестър никога не беше си тръгвала оттук?

 

 

Когато стигнах до края на гората, видях две русокоси деца да се препъват по пътя. Под краката им земята бе набраздена от криволичещи черни коловози, които тежките машини на строителите бяха издълбали, а децата не гледаха къде вървят. Вместо това непрекъснато се обръщаха назад към посоката, от която идваха. Момиченцето стъпи накриво и почти падна, когато обърна главата си и ме видя. То спря като заковано. Когато брат й ме видя, се почувства важен от онова, което знаеше, и заговори.

— Не може да отидете там. Забранено е! Така каза полицаят. Трябва да стоите надалеч.

— Разбирам.

— Направиха палатка — добави срамежливо сестричката му.

— Видях — отвърнах.

В този момент на портата се появи майка им. Тя беше леко задъхана.

— Вие двамата добре ли сте? Видях полицейска кола на „Улицата“ — след това се обърна към мен. — Какво става тук?

Отговори момиченцето.

— Полицаите направиха палатка. Не е позволено да се ходи там. Казаха ни да си вървим вкъщи.

Русата жена вдигна очи към мястото и се намръщи, като видя палатката.

— Не правят ли така, когато…?

Тя не довърши въпроса си пред децата, но аз знаех какво има предвид.

— Мисля, че точно това се е случило — отвърнах. Видях желанието й да придърпа децата по-близо до себе си, сякаш да ги предпази, но се възпря и само оправи шала на момчето и махна един кичур коса от очите на дъщеря си.

— Хайде — каза тя на децата. — Прекалено студено е за навън. Да вървим вкъщи и да си направим какао.

Децата хукнаха през портата към „Улицата“. Сякаш една невидима нишка ги свързваше, позволявайки им да се въртят едно около друго, или ако едното щукнеше в някаква посока, знаеше, че другото винаги ще бъде там, на другия край на нишката. Наблюдавах ги и почувствах космическа празнота и липса в едната страна на тялото си.

Майка им се помота около мен.

— И на вас едно какао ще ви дойде добре. Бяла сте като призрак.

Тръгнах с нея, следвайки децата.

— Казвам се Маргарет — представих се аз. — Приятелка съм на Аурелиус Лав.

Тя се усмихна.

— Аз съм Карън. Грижа се за елените тук.

— Знам. Той ми каза.

Пред нас момиченцето нападна брат си; той избягна удара, слизайки на платното, за да се спаси от нея.

— Томас Амброус Проктър? — извика моята спътница. — Върни се веднага на тротоара!

Името предизвика нервен спазъм в мен.

— Как казахте, че се казва синът ви?

Жената се обърна към мен. Беше изненадана.

— Простете любопитството ми, но питам, защото е имало мъж с фамилия Проктър, който е работил тук преди много години.

— Това е баща ми, Амброус Проктър.

— Амброус Проктър… момчето, което е работело с Джон-да-диг, е вашият баща?

— Джон-да-диг ли? Имате пред вид Джон Дигенс? Да. Той е наел баща ми на работа в къщата. Било е много преди аз да се родя. Баща ми е бил над петдесетте, когато съм се родила.

Аз тръгнах бавно.

— Ще приема поканата ви за какао, ако не възразявате. Имам нещо, което искам да ви покажа.

Извадих нещото, с което бях означила докъде бях стигнала в дневника на Хестър. Карън се усмихна в мига, в който спря очи на снимката. От нея я гледаше сериозното лице на сина й, изпълнено с гордост. Строителният шлем бе нахлупен до очите му, раменете му бяха изправени и сковани, все едно беше глътнал бастун.

— Спомням си деня, когато си дойде вкъщи и каза, че си сложил жълтата шапка. Ще бъде много доволен да има тази снимка.

— Вашата работодателка — госпожица Марч, виждала ли е някога Том?

— Том ли? Разбира се, че не. Те са две госпожици Марч, нали знаете. Едната от тях винаги е възпрепятствана. Така че другата е тази, която ръководи имота. Макар че и тя е малко саможива. Не се е връщала в Ейнджълфийлд от деня на пожара. Дори аз никога не съм я виждала. Единственият контакт, който поддържам, е чрез адвоката й.

Карън стоеше до печката, очаквайки млякото да кипне. Зад нея, през малкия прозорец се виждаше заснежената градина, а зад нея нивите, където някога Аделин и Емелин бяха завлекли детската количка на Мерили заедно с бебето в нея. Това беше пейзаж, който почти не се бе променил.

Трябваше да внимавам да не кажа прекалено много. Карън с нищо не показа да знае, че госпожица Марч от Ейнджълфийлд беше същата жена, известна като мис Уинтър, чиито книги зърнах на етажерката в хола, когато влязох в къщата.

— Аз също работя за семейство Ейнджълфийлд — обясних. — Пиша за тяхното детство тук. И когато показах на вашата работодателка някои снимки на къщата, останах с впечатлението, че тя го позна.

— Не може да бъде. Освен ако…

Тя посегна към снимката и я разгледа отново, сетне повика сина си от съседната стая.

— Том? Том, донеси онази снимка от лавицата над камината, моля те. Онази със сребърната рамка.

Том влезе, носейки снимката, сестра му вървеше след него.

— Знаеш ли — каза му Карън, — тази дама ти е направила снимка.

Усмивка на приятна изненада се появи върху лицето му, когато се погледна.

— Може ли да я запазя?

— Разбира се — казах.

— Покажи на Маргарет дядо си.

Момчето заобиколи масата от моята страна и срамежливо ми подаде снимката в рамка.

Беше овехтяла снимка на много млад мъж. Почти момче. Вероятно на осемнадесет години, а може и по-млад. Стоеше до една пейка, зад която се виждаха като фон подстригани тисови дървета. Веднага разпознах обстановката: това беше градината с геометричните фигури. Момчето бе свалило шапката си, държеше я в ръка, а със скритото в съзнанието ми око можех да видя движението, което бе направило — как сваля с едната си ръка шапката и забърсва челото си с опакото на другата. Беше отметнало леко главата си назад. Ръкавите на ризата му бяха навити над лактите и горното копче бе разкопчано, но ръбовете на панталоните му бяха идеално изгладени и то бе почистило тежките си градинарски ботуши специално за снимката.

— Работил ли е там, когато е станал пожарът?

Карън постави купите с какао върху масата и децата се настаниха около нея.

— Мисля, че малко преди пожара е отишъл в армията. Бил е далеч от Ейнджълфийлд дълго време. Почти петнадесет години.

Погледнах отблизо лицето на момчето от остарялата снимка, изненадана от приликата с внука му. Изглеждаше хубав.

— Знаете ли, той не обичаше да говори много за онези дни. Беше сдържан, мълчалив човек. Но има неща, които бих желала да знам. Като например, защо се е оженил толкова късно. Бил е в края на четиридесетте години, когато се е оженил за майка ми. Не мога да престана да мисля, че в миналото му трябва да е имало нещо — разбито сърце може би? Нещастна любов? Но когато сте дете, не се сещате как да зададете тези въпроси, а когато пораснете… — тя сви тъжно рамене. — Татко беше чудесен баща. Спокоен. Търпелив. Мил.

Винаги ми помагаше с нещо. И все пак сега, като възрастна, понякога имам чувството, че не съм го познавала истински.

На снимката имаше още един детайл, който привлече очите ми.

— Какво е това? — попитах.

Тя се наведе, за да види по-добре.

— Торба. За носене на дивеч. Главно за фазани. Можете да я прострете на земята и да сложите дивеча върху нея, после да завиете страничните парчета и да ги стегнете около него. Не знам защо е на снимката. Той никога не е бил пазач на дивеч. Сигурна съм.

— Обикновено е носел на близначките заек или фазан, когато са искали — отговорих и тя изглеждаше доволна да получи тази подробност от ранния живот на баща си.

Мислех за Аурелиус и за неговото наследство. Торбата, в която е бил оставен, беше торба за дивеч. Разбира се, че в нея имаше птиче перо — била е използвана за носене на фазани. Помислих си и за парчето хартия.

— Нещо като „А“ в началото — спомних си какво каза Аурелиус, докато държах синьото петно на прозореца. — А след това „С“. Ето точно тук, накрая. Разбира се, то е избеляло малко от годините, трябва да се вгледаш силно, но може да се види, нали?

Аз не можах да го видя, но той вероятно наистина можеше. Ами ако на парчето хартия не е било написано неговото собствено име, а това на баща му? Амброус.

 

 

От къщата на Карън взех такси до офиса на адвоката в Банбъри. Знаех адреса от кореспонденцията, която водех с него във връзка с Хестър.

Секретарката не искаше да прекъсне господин Ломакс, когато установи, че нямам предварително уговорена среща с него.

— Но днес е Бъдни вечер, моля ви!

Аз обаче настоях.

— Кажете му, че го търси Маргарет Лий във връзка с Ейнджълфийлд Хаус и госпожица Марч.

С изражение, което казваше „И какво от това! Много важно!“, тя занесе съобщението в офиса; когато се върна ми каза доста неохотно, че мога да вляза.

Младият господин Ломакс всъщност не бе чак толкова млад. Вероятно бе на годините на стария господин Ломакс, когато близначките са отишли в офиса му, за да искат пари за погребението на Джон-да-диг. Той стисна ръката ми с любопитен поглед в очите и половин усмивка на устните и аз разбрах, че според него ние двамата бяхме конспиратори. Години наред той е бил единственият човек, който е знаел истинската идентичност на своята клиентка, госпожица Марч. Беше наследил тайната от своя баща заедно с черешовото бюро, пълните с папки шкафове и картините на стената. Сега, след толкова години на тайни, при него идваше друг човек, който знаеше онова, което знаеше и той.

— Радвам се да ви видя, госпожице Лий. С какво мога да ви помогна?

— Идвам от Ейнджълфийлд. От мястото на къщата. Там имаше полицията. Намерили са тяло.

— О, Боже мой!

— Дали полицията ще иска да говори с госпожица Марч? Как мислите?

При споменаване на името очите му прескочиха дискретно към вратата, сякаш искаше да се увери дали някой не ни подслушва.

— Те ще настояват да говорят със собственика на имота, такъв е редът.

— И аз си помислих същото. Работата е там, че не само тя е болна. Предполагам знаете, че е болна, нали?

Той кимна.

— Но сестра й също умира.

Той кимна объркано, но не ме прекъсна.

— Според мен би било по-добре, като имаме предвид крехкостта й и здравословното състояние на сестра й, госпожица Марч да не научи новините за разкритието така грубо и неочаквано. Не бива да го чува от непознати хора. И не бива да бъде сама, когато информацията стигне до нея.

— Вие какво предлагате?

— Мога още днес да се върна в Йоркшир. Ако успея да стигна до гарата за един час, ще бъда там вечерта. Полицията сигурно е влязла в контакт с вас, нали?

— Да. Но аз ще се опитам да забавя нещата с няколко часа. Достатъчно време, за да стигнете. Мога да ви закарам и до гарата, ако желаете.

В този момент иззвъня телефонът. Ние си разменихме разтревожени погледи, докато той го вдигаше.

— Човешки кости? Разбирам… Тя е собственичка на имота, да… Една възрастна жена с крехко здраве… Сестра й, о, тя е смъртно болна… Има вероятност за неизбежния край… Може би е по-добре… При дадените обстоятелства. Случайно познавам човек, който ще отиде лично там тази вечер… Абсолютно доверие. Спокойно… наистина… непременно.

Той си отбеляза нещо в бележника и го бутна към мен през бюрото. Име и телефонен номер.

— Този човек би искал да му се обадите, когато стигнете там, и да го осведомите как стоят нещата със старата дама. Ако тя е в състояние, той ще говори с нея, ако ли не, можел да почака. Останките, както изглежда, били много стари. Е, колко време има до вашия влак? Трябва да вървим.

Забелязал, че съм потънала в мислите си, не толкова младият господин Ломакс караше в мълчание. Въпреки това бе съвсем очевидно, че го яде любопитство и възбуда. И накрая, завивайки към гарата, той не можа да се сдържи повече.

— Тринайсетата приказка… — каза замислено. — Не мисля, че…

— И аз бих искала да знам — прекъснах го. — Съжалявам.

Лицето му изрази разочарование.

Когато гарата се появи пред нас, зададох моя въпрос.

— Случайно да познавате Аурелиус Лав?

— Собственикът на кетъринг ли? Разбира се, че го познавам. Човекът е кулинарен гений!

— Откога го познавате?

Отговори, без да се замисли:

— В действителност ходехме заедно на училище… — и по средата на изречението в гласа му се промъкна трепет, изпълнен с любопитство, сякаш току-що осъзна подтекста на моя въпрос. Следващият ми въпрос не го изненада.

— Кога разбрахте, че госпожица Марч е мис Уинтър? Когато поехте бизнеса на баща си ли?

Той преглътна.

— Не — премига неловко. — Преди това. Все още бях ученик. Един ден тя дойде у нас. Да се види с баща ми. Беше по-лично, отколкото в офиса. Те имаха да свършат някаква работата и без да изпадам в конфиденциални детайли, по време на техния разговор стана ясно, че госпожица Марч и мис Уинтър са едно и също лице. Не бях подслушвач, не ме разбирайте погрешно. Това стана, така да се каже, случайно, а не нарочно. Вече се бях скрил под масата в гостната, когато те влязоха — имаше покривка, която падаше и ме покриваше като в палатка, и… ами аз не исках да разсърдя татко, като се появя неочаквано. Така че си останах там тихичко.

Какво бе ми казала мис Уинтър?

„В една къща, където има деца, не може да има тайни.“

Трябваше да спрем пред гарата и младият господин Ломакс обърна своите пораснали очи към мен.

— Казах на Аурелиус. В деня, когато той сподели с мен, че е бил намерен в нощта на пожара. Казах му, че госпожица Аделин Ейнджълфийлд и мис Вида Уинтър са един и същи човек. Съжалявам.

— Не се тревожете. Сега вече това няма значение. Само се чудех.

— Тя знае ли, че съм казал на Аурелиус коя е?

Помислих си за писмото, което мис Уинтър ми изпрати в самото начало, и за Аурелиус с неговия кафяв костюм, тръгнал да търси истината за своя произход.

— Ако е предполагала, било е преди десетилетия. Ако е знаела, мисля, че можете да бъдете спокоен — това вече не я интересува.

Сянката изчезна от веждите му.

— Благодаря, че ме докарахте.

И изтичах, за да хвана влака.