Даян Сетърфийлд
Тринайсетата приказка (49)

Честит рожден ден

Отидох си вкъщи.

В книжарницата.

— Мис Уинтър умря — казах на баща ми.

— А ти? Как си ти? — попита ме той.

— Жива.

Той се усмихна.

— Разкажи ми за мама — помолих го. — Защо е в това състояние?

И той ми разказа.

— Когато вие се родихте, тя беше много зле. Преди да ви разделят, дори не беше ви видяла. Никога не видя сестра ти. Направо умираше. Когато се оправи, вече ви бяха оперирали, а сестра ти…

— Сестра ми бе умряла.

— Да. Никой не знаеше какво ще стане с теб. Сновях от нейното легло до твоето… Мислех, че ще загубя и трите ви. Молех се на всеки Бог, за който някога бях чувал да се говори, да ви спаси. И молитвите ми бяха чути. Отчасти. Ти оживя. Майка ти не успя да се възстанови напълно.

Имаше още едно нещо, което трябваше да зная.

— Защо не ми казахте? За това, че съм имала близначка?

Лицето, което се обърна към мен, беше неутешимо и опустошено. Той преглътна трудно и когато заговори, гласът му беше дрезгав.

— Историята за твоето раждане е тъжна. Майка ти сметна, че е прекалено тежко за едно дете да я понесе. Аз бих я носил вместо теб, Маргарет, стига да можех. Бих направил всичко, за да те пощадя.

Седяхме в мълчание. Мислех си за всички въпроси, които бих могла да задам. Но сега, когато моментът бе дошъл, вече нямах нужда от тях.

Протегнах ръка към татко в мига, в който той протегна своята към мен.

 

 

Присъствах на три погребения.

На погребението на мис Уинтър имаше много хора. Цялата нация скърбеше за своята любима писателка и хиляди читатели излязоха, за да изразят своето уважение. Тръгнах си веднага щом можах, вече бях казала моето сбогом.

Второто погребение бе съвсем скромно. Бяхме само Джудит, Морис, докторът и аз, за да изпратим една жена, наричана по време на цялата служба Емелин. След това си казахме накратко довиждане и се разделихме.

Третото погребение беше още по-самотно. В крематориума в Банбъри бях единственият човек, който присъства, когато един чиновник с безразлично лице наблюдаваше как купчинката неидентифицирани кости бяха предадени в ръцете на Бога. В ръцете на Бога, макар че аз бях тази, която по-късно взе урната с пепел от името на семейство Ейнджълфийлд.

 

 

В Ейнджълфийлд имаше кокичета. Или поне първите признаци за тях, пробиващи си път през замръзналата земя и показващи своите зелени и свежи главички над снега.

Докато стоях, чух звук. Беше Аурелиус, идеше през портата на църковния двор. Снегът бе посипал раменете му, а той носеше цветя.

— Аурелиус! — защо бе толкова блед? И тъжен? — Ти си се променил! — казах.

— Изморих се на един лов за диви гъски — очите му — винаги добри и благи, имаха същия измит цвят като януарското небе, човек можеше да види право през тяхната прозрачност в разочарованото му сърце. — През целия си живот съм искал да имам семейство. Исках да зная кой съм. И накрая почувствах надежда. Мислех, че може би има някаква възможност да възстановя семейството си. Сега се страхувам, че съм сбъркал.

Вървяхме по една тревиста пътечка между гробовете, почистихме пейката от снега и седнахме, преди да успее да натрупа отново. Аурелиус бръкна в джоба си и отви две парчета торта. Подаде ми разсеяно едното и заби зъбите си в другото.

— Това ли ми носиш? — попита, поглеждайки урната. — Това ли е останало от моята история?

Подадох му я.

— Колко е лека! Като въздуха. И все пак… — ръката му се притисна до сърцето, той потърси жест, с който да покаже колко тежи сърцето му, и като не го намери, остави урната долу и отхапа още едно парче кейк.

Когато привърши и последната трошичка, проговори.

— Ако тя е била моята майка, защо не съм бил с нея? Защо не съм умрял с нея тук, на това място? Защо ме е занесла до къщурката на госпожа Лав и после се е върнала при горящата къща? Защо? Това няма смисъл.

Последвах го, когато тръгна по централната алея и намери пътя си в лабиринта от гробове. Той спря при един гроб, който бях виждала и преди, и сложи цветята на него. Камъкът беше прост.

„Джейн Мери Лав.

Незабравимата“

Бедният Аурелиус. Беше толкова изморен. Не забеляза, че пъхнах ръката си в неговата. Но после обърна лицето си към мен.

— Може би е по-добре въобще да нямам история. По-добре, отколкото да имам такава, която да води до промени. Прекарах целия си живот в търсене и преследване на моята история и никога не успях да я стигна, нито да я хвана напълно. Тичах след нея, когато през цялото време имах госпожа Лав. Тя ме обичаше, нали знаеш.

— Никога не съм се съмнявала — тя е била добра майка. По-добра, отколкото която и да е от близначките би била. — Вероятно е по-добре да не знаеш — предположих.

Той погледна от надгробния камък към бялото небе.

— Така ли мислиш?

— Не.

— Тогава защо го предлагаш?

Измъкнах ръката си от неговата и пъхнах студените си ръце под мишниците на палтото си.

— Майка ми би казала така. Тя смята, че една лека история е по-добра от някоя, която тежи прекалено много.

— Така. Значи моята история е тежка.

Не казах нищо и когато тишината продължи прекалено дълго, му разказах не неговата, а моята история.

— Аз съм имала сестра — започнах. — Близначка.

Той обърна лице към мен. Раменете му бяха широки и солидни на фона на бледото небе и той слушаше озадачен приказката, която изливах пред него.

— Ние сме били свързани. Ето тук… — прокарах ръка по лявата страна на тялото си. — Тя не можела да живее без мен. Нуждаела се е от моето сърце, което да бие и за нея. Но аз не съм можела да живея с нея, защото изсмуквала силите ми. Затова са ни разделили и тя умряла.

Другата ми ръка се присъедини към първата върху белега и аз натиснах силно.

— Майка ми никога не ми каза. Мислела, че за мен е по-добре да не знам.

— Леката история.

— Да.

— Но ти знаеш.

Натиснах още по-силно.

— Открих го съвсем случайно.

— Съжалявам — произнесе той.

Почувствах как взема ръцете ми в неговата и затваря и двете в големия си юмрук. После с другата си ръка ме придърпа към себе си. През пластовете от дрехи и палта почувствах мекотата на корема му и някакъв шум достигна до ухото ми. Това беше биенето на сърцето му, помислих си. Едно човешко сърце. До мен. На такова приличаше. Заслушах се.

Сетне се разделихме.

— Е, и какво? По-добре ли е да знаеш? — попита ме Аурелиус.

— Не мога да ти кажа. Но след като вече знаеш, няма връщане назад.

— И ти знаеш моята история?

— Да.

— Истинската?

— Да.

Той се поколеба. Просто за един кратък миг, колкото да си поеме въздух, и сякаш порасна още повече на фона на зимното небе.

— Най-добре да ми я разкажеш — прошепна убедено накрая.

Разказах му я. И докато говорех, ние вървяхме, а когато свърших разказа си, застанахме на мястото, където кокичетата се подаваха през белотата на снега.

С урната в ръце Аурелиус се поколеба.

— Имам чувството, че е против правилата. И аз мислех същото.

— Но какво друго можем да направим?

— В този случай правилата не важат, нали?

— Нищо друго не би било по-правилно.

— Тогава, хайде!

Използвахме ножа за торта, за да изкопаем дупка в замръзналата земя над гроба на жената, известна като Емелин. Аурелиус сложи праха й в нея и я покрихме отново с пръст. Той натисна с цялата си тежест, а сетне подредихме отгоре цветята, за да скрием намесата си.

— Когато снегът се стопи, ще се изравни — каза той. И избърса снега от панталоните си.

— Аурелиус, има още от твоята история.

Поведох го към другата част на църковния двор.

— Сега знаеш за майка си. Но ти си имал и баща — показах му гроба на Амброус. — Помниш ли „А“-то и „С“-то върху парчето хартия, което ми показа. Това е било неговото име. И неговата торба също. Била е използвана, за да носи фазани в нея. Това обяснява перото.

Млъкнах. Щеше да му дойде много. Когато след време той кимна, продължих.

— Баща ти е бил добър човек. Ти приличаш на него.

Той мълчеше. Очите му бяха замъглени. Колкото повече научаваше, повече губеше.

— Той е мъртъв. Ясно.

— Но това не е всичко.

Той обърна бавно очи към мен и аз прочетох в тях страха, че историята за неговото изоставяне няма да има край.

Взех ръката му и се усмихнах.

— След твоето раждане Амброус се оженил. Той имал и друго дете.

Трябваше му само един миг, за да осъзнае какво искам да кажа. И когато това стана, вълнението върна живота в тялото му.

— Искаш да кажеш… че има… И че тя е… или той… или тя…

— Да! Имаш сестра!

Усмивката изгря върху лицето му.

Аз продължих.

— А тя пък има свои деца. Едно момче и едно момиче!

— Племенник! И племенница!

Взех ръцете му в моите, за да спра треперенето им.

— Семейство, Аурелиус! Твоето семейство. Ти вече ги познаваш. Те те очакват!

Трудно можех да поддържам темпото му, докато той премина през портата и продължи с големи крачки към къщичката на портиера. Не се обърна назад. Само при портата спря заради мен.

— Аурелиус! Почакай! Щях да забравя да ти дам това. Той взе плика и го отвори, объркан от радост. Извади от него картичката и ме погледна.

— Какво? Това не е истина, нали?

— Напротив. Истина е.

— Днес?

— Точно днес! — в този миг нещо ме облада. Никога преди в живота си не бях правила това и не очаквах да го направя. Отворих устата си и извиках с все сила „ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН!“

Трябва да е било лудост. Във всеки случай се почувствах леко объркана. Не че Аурелиус забеляза това. Той просто стоеше неподвижно, ръцете му висяха отстрани на тялото, очите му бяха затворени, а лицето обърнато към небесата. Цялото щастие на света падаше върху него под формата на сняг.

В градината на Карън снегът носеше отпечатъци като игра на шах, едни малки стъпчици следваха други — още по-малки, и се гонеха в широки кръгове. Децата не се виждаха никъде, но когато стигнахме по-наблизо, чухме гласовете им да идат откъм нишата под едно тисово дърво.

— Хайде да играем на Снежанка!

— Това е приказка за момичета.

— Каква приказка искаш да играем?

— За ракети.

— Не искам за ракети! Нека да е за лодки!

— Вчера играхме на лодки.

Като чуха щракането на вратата, те надникнаха зад дървото и заради качулките, които криеха косите им, трудно можеше да определим кой е братът и кой сестрата.

— Това е чичкото с тортите!

Карън излезе от къщата и прекоси поляната.

— Да ви кажа ли кой е това? — попита тя децата и се усмихна сияйно на Аурелиус. — Това е вашият чичо!

Аурелиус погледна от Карън към децата и обратно към нея, очите му станаха страшно големи, сякаш за да погълнат всичко, което той искаше. Беше загубил дар слово, но Карън му протегна ръката си и той я пое.

— Всичко е малко… — започна да пелтечи Аурелиус.

— Така е наистина — съгласи се тя. — Но ние ще свикнем, нали?

Той кимна.

Децата наблюдаваха с любопитство сцената, разиграваща се между възрастните.

— На какво играете? — попита Карън, за да ги разсее.

— И ние не знаем — отвърна момиченцето.

— Не можем да решим — допълни брат й.

— Ти знаеш ли някаква приказка? — попита Ема Аурелиус.

— Само една — отговори й той.

— Само една? — тя бе изумена. — Има ли жаби в нея?

— Не.

— А динозаври?

— Не.

— А тайни тунели и проходи?

— Не.

Децата се спогледаха разочаровано. Ясно — това не беше никаква приказка.

— Ние знаем купища приказки — каза Том.

— Ъхъ, купища — като ехо повтори сестра му. — За принцеси, жаби, омагьосани замъци, кръстници-вълшебници…

— Гъсеници, зайци, слонове…

— Всякакви видове животни.

— Всякакви.

Те млъкнаха, погълнати от споделеното обяснение.

Аурелиус ги гледаше така, сякаш бяха нещо свръхестествено. Видение. Мираж.

После те се върнаха в реалния свят.

— Милион приказки — рече момчето.

— Искаш ли да ти разкажа една? — попита го момичето.

Помислих си, че за този ден приказките му стигаха, но той кимна с глава.

Момиченцето вдигна някакъв въображаем предмет и го сложи върху дланта на дясната си ръка. С лявата се престори, че отваря корицата на книга. Огледа се, за да се увери, че е привлякла вниманието на всички от компанията. Сетне очите й се върнаха върху книгата в ръката и тя започна.

— Имало едно време…

Карън, Том и Аурелиус: три чифта очи се бяха вторачили в Ема и нейната приказка. Те щяха да бъдат добре заедно.

Незабелязана от всички, аз излязох през портата и тръгнах по улицата.