Даян Сетърфийлд
Тринайсетата приказка (43)

Дневникът на Хестър II

От гарата се обадих в книжарницата. Баща ми не можа да скрие разочарованието си, когато узна, че няма да се върна вкъщи.

— Майка ти много ще съжалява — отговори ми тъжно той.

— Нима?

— Но разбира се.

— Налага се да се върна, татко. Мисля, че може би открих Хестър.

— Къде?

— Намериха кости в Ейнджълфийлд.

— Човешки кости?

— Един от булдозерите ги изровил, когато днес разрушавали библиотеката.

— О, Господи!

— Те искат да се свържат с мис Уинтър, за да я разпитат. А сестра й умира. Не мога да я оставя точно сега сама. Тя се нуждае от мен.

— Разбирам — гласът му беше сериозен.

— Не казвай на мама — предупредих го аз, — но искам да знаеш, че мис Уинтър и сестра й са близначки.

Той остана мълчалив на другия край на линията. После каза:

— Ще се пазиш, нали, Маргарет?

Четвърт час по-късно се настаних във влака на моето място до прозореца и извадих дневника на Хестър от джоба си.

Бих искала да знам повече за оптиката. Един ден, докато седях с госпожа Дюн в гостната стая и обсъждахме менюто за седмицата, забелязах неочаквано движение в огледалото.

— Емелин! — възкликнах ядосано, защото тя въобще не трябваше да бъде в къщата, а навън и да прави своите ежедневни упражнения на свеж въздух. Грешката беше моя, разбира се, защото трябваше само да погледна през прозореца, за да видя, че всъщност тя е навън, сестра й също, и двете си играят чудесно. Онова, което бях видяла — наистина само за част от секундата, — трябва да е било отблясък на слънчев лъч, минал през прозореца и отразил се в огледалото.

След като обмислих нещата за отражението, реших, че причина за моето объркване, както и за всяка странност, наблюдавана в оптичния свят, е психологията на виждането. Тъй като бях свикнала да виждам близначките да бродят из къщата и на места, на които човек не очакваше да ги види, и по време, когато трябваше да бъдат някъде другаде, бях придобила навика да интерпретирам всяко движение извън обсега на окото си като доказателство за тяхното присъствие. Следователно проблясъкът на слънчевия лъч, отразен в огледалото, ми се видя, при това по много убедителен начин, като момиче в бяла рокля. За да се предпази от грешки като тази, човек трябва да се научи да гледа на всичко без предубеждение и предварителна нагласа, да изостави всички обичайни модели за мислене, с които е свикнал. По принцип има много неща в подкрепа на подобно становище. Свежестта на мисленето! Девственият поглед към света! Още повече, че науката има възможности да вижда наново и по съвършено различен начин онова, което вече е било видяно и обмислено и за което се смята, че е било разбрано през вековете. Обаче в обикновения живот човек не може да живее по силата на тези принципи. Представете си какво щеше да настане, ако всеки аспект на преживяното трябваше да бъде наново и подробно разглеждан всяка минута, всеки божи ден. Не, за да освободим себе от светското и земното, е необходимо да прехвърлим много от нашите представи за света към онази по-ниска плоскост на съзнанието, в която то работи с предположенията, с допускането, с вероятностите. Дори ако понякога това води до заблуда и ни кара да интерпретираме един лъч слънчева светлина като момиче в бяла рокля, макар че тези две неща са толкова различни, че повече от това не може и да бъде.

Понякога мозъкът на госпожа Дюн блуждаеше. Страхувах се, че тя бе запомнила много малко от нашия разговор за това, какво ще ядем, и утре трябваше отново да се върнем на същия въпрос.

Имах малък план, свързан с моите дейности тук и с доктора.

Бях му разказала надълго и нашироко за своята убеденост, че Аделин показва един вид умствено разстройство, с каквото никога преди не съм се срещала, нито съм чела. Споменах му статиите, които бях чела за близнаци и за подобни проблеми, и видях на лицето му одобрение. Мисля, че сега той ясно разбира моите способности. Споменах му за една книга, която той не бе чел, но аз му разказах в резюме аргументите и доказателствата в нея. Подчертах няколко сериозни противоречия, които бях забелязала, и казах, че ако това беше моя книга, щях да променя заключенията и препоръките.

В края на речта ми докторът се усмихна и се обърна към мен малко шеговито:

— Може би трябва да напишете ваша собствена книга.

Това ми даде възможността, която търсех от известно време.

Отбелязах, че Ейнджълфийлд Хаус предоставя идеалния случай за изследване, който би могъл да бъде предмет на подобна книга. Че аз бих могла да посветя по няколко часа всеки ден, за да записвам наблюденията си. Описах му накратко доста опити и експерименти, които трябваше да бъдат предприети, за да се провери моята хипотеза. И лекичко загатнах стойността, която една такава завършена книга би имала в очите на медицинските среди. След това наблегнах на факта, че въпреки моя опит, квалификацията ми не е достатъчна, за да изкуши някой издател. И накрая се оплаках, че съм жена. Казах, че не съм напълно сигурна, че ще бъда в състояние да изнеса сами такъв амбициозен проект. Един мъж, ако се намереше такъв — интелигентен и способен, учен и изследовател, със сигурност щеше да свърши по-добре тази работа, възползвайки се от моя опит и изследвания.

По този начин посях в главата му семената на една идея, чийто резултат беше точно онова, което исках и към което се стремях: да работим заедно.

Страхувам се, че госпожа Дюн не е добре. Аз заключвам вратите, а тя ги отключва. Аз вдигам завесите, а тя ги пуска. И книгите ми продължават да се местят! Тя се опитва да избяга от отговорност за действията си, като твърди, че в къщата имало дух.

По една случайност заговори за духове точно в деня, в който книгата, която четях и бях преполовила, изчезна и бе заменена с един разказ на Хенри Джеймс. Не подозирах госпожа Дюн за подмяната. Тя едва можеше да чете и не бе склонна към подобни шегички. Очевидно бе, че е някое от момичетата. Онова, което прави тази подмяна странна, е съвпадението, което всъщност едва ли е било замислено предварително. Защото разказът бе една твърде глупава история за някаква гувернантка и две деца, преследвани от духове. Страхувам се, че в този разказ господин Джеймс показва степента на своето невежество. Той знае много малко за децата и не знае нищо за гувернантките.

Направих го. Експериментът започна.

Разделянето беше болезнено и ако не знаех какво добро щеше да донесе той, щях да си помисля, че съм повече от жестока да ги измъчвам по този начин. Риданията на Емелин направо разбиваха сърцето ми. А какво ставаше с Аделин? Защото тя щеше да бъде най-засегната от промяната в нейния независим живот. Ще науча утре, когато проведем първата си среща.

Няма време за нищо друго, освен за изследвания, но аз успявам да отделя малко и за още едно полезно нещо. Днес разговарях с учителката пред пощата. Казах й, че съм говорила с Джон за мързеливеца, който бяга от училище, и че тя трябва да дойде при мен, ако момчето отново отсъства без причина. Тя ми отговори, че е свикнала да преподава на половин клас по време на жътва и когато децата отиват да копаят картофи на полето с родителите си. Но сега не бе време за това и детето плевеше. Учителката ме попита кое е било детето и аз се почувствах глупаво, че не мога да й отговоря. Шапката му пречеше да го разпозная. Бих могла да попитам Джон, но се съмнявам, че щеше да ми даде повече информация от последния път.

Напоследък не водя редовно дневника си. Откривам, че след като опиша до късно през нощта бележките, които водя всеки ден за прогреса на Емелин, често съм толкова изморена, че не ми стигат силите да запиша и своите собствени действия. А искам да го правя, искам да съхраня тези дни и седмици, защото с доктора се занимаваме с много важно изследване и след години, когато ще съм далеч оттук, може да поискам да погледна и да си спомня. Вероятно усилията ми с доктора ще отворят някоя врата за мен за бъдеща работа от този род, защото откривам, че научната и интелектуална работа са по-завладяващи от всичко друго, което съм правила. Тази сутрин например доктор Модели и аз проведохме най-стимулиращия разговор върху използване на местоимения от Емелин. Тя вече показва по-голяма склонност да говори с мен и способността й за комуникация се подобрява с всеки изминал ден. Все пак има един аспект от говора й, който не подлежи на развитие, и това е употребата на първо лице множествено число. „Ходихме в гората“ казва тя, а аз винаги я поправям: „Аз ходих в гората“. Като малко папагалче Емелин повтаря след мен „Аз“, но след няколко изречения казва „Видяхме котенце в градината“ или нещо подобно.

Двамата с доктора бяхме силно заинтригувани от тази особеност. Дали това е просто един дълбоко вкоренен навик, пренесен от нейния близнашки език в английския, навик, който ще изчезне от само себе си с времето или близначката й е така дълбоко свързана с нея, че дори в изразяването си тя се съпротивлява на идеята да бъде разделена от сестра си? Казах на доктора за въображаемите приятели, които много деца си измислят, и ние заедно обсъдихме изводите от това. Възможно ли бе зависимостта на детето от близначката й да е толкова голяма, че разделянето да причини умствено объркване, което да е толкова сериозно, че повреденият мозък да си осигурява утеха чрез създаването на въображаем близнак, на една измислена компания? Не стигнахме до никакво задоволително заключение, но се разделихме с взаимното убеждение, че в бъдещите си изследвания трябва да се занимаем и с друга област: лингвистиката.

Покрай грижите ми за Емелин, за изследването, основното поддържане на къщата, което трябва да правя, открих, че спя твърде малко, и въпреки запасите ми от енергия, които поддържам чрез здравословна диета и упражнения, мога ясно да видя симптомите вследствие нарушението на съня ми. Дразня се, защото слагам някъде разни неща и забравям къде съм ги оставила. А когато вземам книгата си вечер, установявам, че предишната вечер сигурно съм отгръщала страниците, без да чета, защото нямам никакъв спомен за прочетеното. Тези малки, досадни неприятности и постоянната ми умора са цената, която плащам за лукса да работя рамо до рамо с доктора по нашия проект.

Обаче не за това искам да пиша. Искам да пиша за работата ни. Не за откритията ни, които са документирани в статиите ни, а за начина, по който мислим, за флуидите, чрез които се разбираме без думи, за това, че нашето мигновено взаимно разбиране ни позволява да правим нещата почти без да си говорим. Когато и двамата сме заети с очертаване на промените в начина на спане на нашите два отделни обекта за наблюдение например, и той иска да привлече моето внимание върху нещо, не е необходимо дори да говори, защото аз чувствам очите му върху себе си, мога да усетя, че мозъкът му ме вика, и тогава вдигам глава от работата си, напълно готова да чуя онова, което ще ми каже, каквото и да е то.

Скептиците може да сметнат това за чисто съвпадение или да ме заподозрат в преувеличаване на случаен инцидент и в превръщането му в нещо значително благодарение на въображението ми, но аз мога да приема, че когато двама души работят заедно върху един и същ проект — двама интелигентни индивида, имам предвид — между тях се развива необикновена комуникативна връзка, която влияе благотворно върху работата им. Докато са заети с онова, което правят, те са силно чувствителни към най-малките движения на другия и могат да ги интерпретират съвсем точно. Дори без да ги видят. И това не води до разсейване в работата. Напротив, то е от полза. Ще дам един прост пример, дребен, но показателен за безброй други. Тази сутрин възнамерявах да запиша някои забележки, опитвайки се да разбера образеца на поведение в резултат на контактите му с Аделин. Посягайки към молива, за да напиша бележките си в полето, почувствах ръката на доктора да докосва моята и той пъхна молива в нея. Вдигнах глава, за да му благодаря, но той бе дълбоко потънал в онова, което четеше, и очевидно не осъзнаваше какво се бе случило. Ние работим точно по този начин: мозъците ни, ръцете ни винаги са в съзвучие, винаги предвиждат и предчувстват какво иска или мисли другият. А когато се разделим, винаги мислим за малките детайли, свързани с нашия проект, или дори за наблюденията ни върху по-широки аспекти от живота и науката, което е поредното доказателство за това, колко добре си пасваме.

Но сега ми се спи и въпреки че бих могла да пиша безкрайно за радостта от съавторството, наистина е време да си лягам.

Не съм писала почти цяла седмица и няма да се оправдавам, както обикновено. Причината е съвсем проста — дневникът ми изчезна.

Говорих с Емелин за това — внимателно, строго, с предложения за шоколад или заплахи за наказания (да, точно така — направих отклонение от методите си, но загубата на един дневник засяга човека лично), обаче тя продължи да отрича. То бе последователно и показва силна воля. Някой, който не познава обстоятелствата, със сигурност би й повярвал. Но аз я познавам добре и смятам, че кражбата е неочаквана, и ми е трудно да я обясня в светлината на големия прогрес, който тя направи. Емелин не може да чете и не се интересува от мислите на другите хора или от техния вътрешен живот, освен ако те не я засягат директно. За какво й е моя дневник? Защо ще го иска? Най-вероятно блясъкът на ключалката е представлявал изкушението за нея — нейната страст към блестящи неща не е изчезнала и аз не се опитвам да я изкореня или намаля; тя обикновено е безвредна. Но съм разочарована.

Ако трябва да съдя по отричането й и като имам предвид характера й, щях да сметна, че е невинна по отношение на кражбата. Но фактът си остава — не може да бъде никой друг.

Джон? Госпожа Дюн? Дори да предположа, че прислугата би поискала да открадне дневника ми, в което не вярвам нито за секунда, веднага си спомням, че по това време те бяха заети някъде другаде из къщата. За всеки случай ги разпитах какво са правели и Джон потвърди, че госпожа Дюн цялата сутрин е била в кухнята („вдигайки невъобразим шум“, както ми се оплака). Тя пък ми съобщи, че Джон е бил в конюшнята и е поправял кабриолета („шумна работа“). Не можеше да бъде никой от тях.

И така, след като елиминирах останалите заподозрени, длъжна съм да повярвам, че това е Емелин.

И все пак не мога да се отърва от съмненията си. Дори сега мога да видя лицето й — толкова невинно на вид, така объркано, защото я обвинявам — и се чудя дали има друг допълнителен фактор, който може би играе роля тук, а аз съм пропуснала да го взема под внимание? Когато гледам на нещата в тази светлина, се чувствам объркано и неудобно: неочаквано ме обзема предчувствието, че всички мои планове са обречени на неуспех. Нещо невидимо стои срещу мен още от мига, в който пристигнах в къщата! Нещо, което иска да осуети и да обърка всеки проект, всяко начинание, което предприема! Проверих неведнъж хода на мислите си, проследих всяка стъпка в логиката си; не мога да видя никаква пукнатина. И все пак откривам, че съм обзета от съмнения… Кое е онова, което пропускам да видя?

Четейки този последен параграф, съм удивена от нехарактерната за мен липса на увереност в тона ми. Сигурно умората е единствената причина за това. Неотпочиналият мозък е склонен да броди по неплодотворни пътеки; няма нищо по-добро от съня през нощта. Той е най-доброто лекарство.

Освен това вече всичко свърши. Ето ме отново тук, пишеща в изчезналия дневник. Заключих Емелин в стаята й за четири часа, на другия ден за шест, и тя знаеше, че на следващия ден ще бъдат осем. На втория ден, малко след като отключих вратата, намерих дневника върху бюрото си в класната стая. Тя трябва да се е промъкнала съвсем тихо, за да го остави. Не я видях да минава покрай вратата на библиотеката до класната стая, макар че нарочно я оставих отворена. Но дневникът беше върнат. Така че няма място за съмнение, нали?

Толкова съм изморена, че не мога да спя. Чувам стъпки нощем, но когато отида до вратата и погледна в коридора, там няма никой.

Трябва да призная, че мисълта за изчезването на дневника, макар и само за два дни, ме изнерви — и все още ме ядосва. Мисълта, че друг човек е чел моите думи, е ужасно потискаща. Не мога да престана да мисля за това, как някой би интерпретирал това, което съм написала. Защото когато пиша лично за себе си и знам отлично истината, вероятно не съм толкова внимателна в изразяването си и понеже мисълта ми тече бързо, понякога може да напиша нещо, което би могло да бъде разбрано криво от някой друг. Обмисляйки някои неща, които съм написала (за доктора и молива например — толкова незначително събитие, че не си струваше въобще да го отбелязвам), мога да си представя, че на други, непознати хора това би могло да се види в светлина, твърде различна от онова, което имах предвид, и се чудя дали да не скъсам тези страници и да ги унищожа. Само че не искам, защото това са страниците, които са ми най-скъпи и най-много искам да запазя, за да си ги чета по-късно, когато съм стара и съм далеч оттук. Чрез тях ще мога да се връщам към щастието от моята работа и предизвикателството на нашия грандиозен проект.

Защо едно научно приятелство да не би могло да бъде източник на радост? То не става по-малко научно от това, нали?

Но вероятно отговорът е да спра да пиша въобще, защото когато го правя, дори и сега, когато пиша това изречение, точно тази дума, имам чувството, че някой невидим, призрачен читател се е надвесил над рамото ми и наблюдава писалката, с която изписвам думите. Това изопачава мислите ми и ме кара да се чувствам неудобно в интимното пространство на собствените ми мисли.

Много е тежко и утежняващо вината обстоятелството да се поставиш сам в светлина, която е толкова различна от познатата, дори когато е ясно, че тази светлина е фалшива.

Повече няма да пиша.